БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА МОДЕРНИЯ СВЯТ
В условията на „света от вчера“ българската литература трябваше да реши няколко основни задачи. На първо място – да довърши процесите по изграждане на националната идентичност: да създаде българския образ на света, системата от национални ценности, да изрази националния идеал. Тази задача беше успешно решена от първото следосвобожденско поколение и най-вече от патриарха на българската литература Иван Вазов. Интересно е, че в края на Първата световна война той все още е жив и неговият огромен авторитет като че ли е единствената опора на българите в хаоса на националната катастрофа. Парадоксално, но именно той, създалият образа на Отечеството, с който всички българи живеят, беше принуден почти заклинателно да извика „Не ще загине!“ в заглавието на последната си стихосбирка.
На второ място, българската литература трябваше да създаде новата ценностна система на човека, осъзнал себе си не като част от някакъв колектив, а като индивидуалност, опираща се на моралния закон в себе си. В края на войната обаче и това усилие на българските духовни водачи претърпя крах. В есето на литературния критик Иван Мешеков „Ляво поколение“ се казва, че опитът в окопите е показал на българите, че неговите всевиждащи духовни водачи като Пенчо Славейков, Яворов и Петко Тодоров са се оказали „слепи водачи“.
На трето място, българската литература трябваше да изрази противоречията на модерния свят, в който човекът се чувства сам и изолиран. Това го кара да търси духовно убежище, в което чувствителната душа да избяга от грубостта на „пазарската врява“ и да намери реализация на светлите си блянове за свят, в който „вечно щастие владее и вечна красота сияй“. Войната обаче срути и тази „кула от слонова кост“, в която младите по онова време символисти изплакваха мъката си от разминаването между високите си духовни стремежи и грубата действителност наоколо. Интересно е, че войната сякаш вдъхва нов живот на поетите символисти, на които „опитът в окопите“ донесе сякаш едно ново прозрение за същината на живота и задачата на изкуството. Войната обаче отнесе в гроба някои от най-талантливите.
Това, което отличава „света от вчера“, е неговото единство. Независимо от разгорещените спорове и противоречия между представителите на отделните поколения и художествени направления, между социалните прослойки, между града и селото, между традиционните и модерните ценности светът все пак е единен. Това обаче не може да се каже за света от времето след войната. Хората се разделят на враждуващи лагери, яростно воюващи помежду си и поставящи под съмнение всички ценности на човека и обществото въобще. В предишните времена дори и гневните спорове как да се служи на отечеството, не водят до поставяне под съмнение на самото понятие за отечество. Само няколко години след войната обаче, във вихъра на кървавия сблъсък, наречен „Септемврийско въстание“, стана възможно да се извика кощунственият въпрос: „Прекрасно, но що е Отечество?“. На преоценка се поставя и „светая светих“ на модерните поети – човешкият индивид и неговата способност да изгражда универсални ценности, основани на нравствения закон. Самата валидност на моралния закон е поставена под съмнение – липсата на хляб води и до липса на морал. Под съмнение са поставени и родовите ценности, за които писатели като Елин Пелин тъгуваха. Те също бяха разрушени от хаоса на войната и следвоенната анархия. Самата литература също загуби ролята си на духовен водач и създател на универсални ценности, независимо дали колективни или индивидуални. След войната единият лагер започва да я възприема като „колелце и винтче“ на революцията, докато другият видя в нея елитарно занимание за избрани. Обществото, а след него и литературният живот рязко се разслояват на „пролетарски“ и „буржоазни“, на „партийни“ и „индивидуалисти“, на „космополити“ и „родно изкуство“, на „традиционалисти“ и „авангард“.
Идейната конфронтация и несигурността на обществения живот пораждат и динамиката на културните процеси. Човекът и обществото все пак трябва да намерят някаква духовна опора, нещо, в което да вярват, ценности, около които да се обединяват. Проблемът е, че всяка от отделните групи ги търси по различен начин и в различна посока, което води не само до пъстрота на културния живот, но и направо до изграждането на паралелни светове. От една страна, пролетарските писатели мечтаят за всеобщия свят на революционното обновление, докато, от другата, се заговорва за родината и родното, за националния дух и ролята на изкуството в неговото изразяване. Някои от образите и сюжети-те, чрез които и до днес преживяваме родината, са създадени именно в периода между двете войни. За разлика от предишния период, в който различните представи за ролята на изкуството в живота на човека и обществото се поставяха от представителите на различни поколения, във времето между войните поколенческите разлики са по-малки, а отделните направления сякаш се развиват паралелно. Ето защо за този период е по-уместно да говорим не за етапи в развитието, а за различни направления.
ОСНОВНИ НАПРАВЛЕНИЯ
В периода, който разглеждаме, в българската литература се изявяват няколко основни литературни направления, разграничаващи се помежду си както по идейни, така и по художествени принципи.
Символизмът, чиито най-ярки постижения бяха реализирани преди войната, все още не е окончателно изчезнал, въпреки заклинанията на неговите противници, които го обявяват за „мъртва поезия“. Мечтата за нов свят у Христо Смирненски беше изразена с ярка символистична образност, която като че ли се оказа най-подходяща да въплъти почти митологичните визии на автора за рухването на стария и изграждането на новия свят. Символизмът не остана само „отглас“ в творчеството на поети като Смирненски. Той преживява почти цяло десетилетие като водещо идейно и художествено направление по страниците на списание „Хиперион“, редактирано от Теодор Траянов и Иван Радославов. Някои от зрелите плодове на символизма се появяват именно в следвоенния период. Освен всичко друго обаче символизмът се оказва важен и при формулирането на новите художествени програми – дори неговите отрицатели в лицето на Гео Милев или Атанас Далчев изпитват нужда да се оттласнат от символистичните принципи, за да им противопоставят своите.
През 20-те години на 20. век у нас проникват идеите на експресионизма. Макар и родено преди войната, това художествено направление най-успешно откроява именно нравствената криза, в която изпада следвоенното общество. Експресионизмът идва с решимостта да покаже цялата несправедливост за жестокия свят, в който човекът е загубил лицето си и е потънал в безликата маса, превърнал се е в машина, в предмет за употреба от незнайни сили, които си играят с неговия живот. В тази атмосфера на развихрен егоизъм и ожесточени класови борби, водещи само до отчаяние и обезумяване, експресионизмът хвърля бомбите на своята провокация – това изкуство метафорично може да се представи като вик, излязъл от разкривената уста на обезличеното, смачкано и превърнато в безмозъчна кукла човешко същество. Идеите и образността на експресионизма се разработват основно по страниците на издаваното от Гео Милев списание „Везни“, като автори с подчертан експресионистичен характер са самият Гео Милев, Чавдар Мутафов, Ламар, Николай Марангозов и др.
Интересна проява на следвоенните модернистични търсения е и диаболизмът. Той възкресява някои от по-раншните тенденции в европейската литература, каквито са например готическият роман и Романтизмът с неговия интерес към неуправляемите игри на съдбата. В съчетание с новите настроения, породени от войната, изтикали на преден план подчертания интерес към ужаса, тези романтически тенденции изграждат един нелогичен и застрашителен образ на света, пълен с недоумение за причините, довели до катаклизмите на световната война. Обясненията, почиващи само върху социално-икономически анализи, очевидно не са достатъчни, за да осмислят станалото. Затова диаболиците се насочват към дълбините на човешката психика, търсейки изворите на неговите страхове в дълбоките митологични вярвания. В основата на диаболистичната образност стои ужасът на човека, осъзнал факта, че се е оказал играчка в ръцете на неведоми сили, които са го парализирали и лишили от способност да извърши дори и най-елементарно действие. Основни представители на направлението са писатели като Светослав Минков, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов. Но диаболистичната образност бързо се износва и с помощта на пародии и иронични интерпретации сравнително безболезнено е преодоляна. Представителите на това направление, осъзнали основните проблеми пред човека на модерните времена, в своето по-нататъшно развитие стигат до сериозни достижения. Те анализират причините, довели до превръщането на хората в бездушни автомати или роби на всякакви псевдонаучни моди. Най-яркото доказателство за това развитие е творчеството на Светослав Минков.
В противовес на модернистичните търсения се поставят основите на т.нар. предметна поезия, практикувана от представителите на литературния кръг „Стрелец“ – Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Константин Гълъбов - обединени около едноименното списание. Авторите от това направление искат да върнат поезията към „даденото“, към тленния и нетраен земен живот. Но това е само външната черта. По-дълбоката цел е: поезията да се върне към своята обществена природа, „да бъде двигател на духовния живот на хората“, да стане „връзка между човека и човека“, „път към общуване“. На подчертания интерес към индивида се противопоставя идеята, че между индивид и колектив трябва да има взаимодействие и хармония. Ако в зората на модернизма доминира ницшеанската вяра в ролята на отделната личност, то през 20-те години настъпва все по-силното усъмняване в значимостта на личността и нейната сила да твори историята. Завръщането към колективното обаче не трябва да означава потискане на личността, а възможност за нейното самоосъзнаване чрез отношенията й с другите.
Подобна идея се защитава и от писателите, обединени около най-влиятелното по онова време литературно списание – „Златорог“. По неговите страници се срещат имената на Елисавета Багряна, Йордан Йовков, Светослав Минков, Емилиян Станев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Боян Пенев и още много други. За разлика от останалите творчески направления, литераторите около сп. „Златорог“, чийто основател и редактор Владимир Василев иска да продължи делото на д-р Кръстьо Кръстев, нямат строго и детайлно формулирана художествена програма. Те се придържат по-скоро към изобразителните методи на класическия реализъм, обогатен с един подчертано хуманистичен патос – литературата не е само анализ на социалната действителност, тя трябва да утвърждава хуманистичните ценности. Във времето, за което става дума, тази идейна програма е изключително важна, защото това са годините на бурни социални вълнения, на ценностен хаос и братоубийствени конфликти, на обезличаване и превръщане на човека в бездушна машина и предмет за употреба. Затова имената на писателите около „Златорог“ остават в историята на българската литература като нейните най-значими представители.
Във времето между войните, особено през 30-те години, набира сила и една тенденция в културния живот, оставила отпечатък и върху литературата, и върху изобразителното изкуство, и върху музиката. Става дума за идеята, метафорично изразена в названието на една група художници - „Родно изкуство“. Усилията на много автори от различни изкуства се насочват към утвърждаване на „българското“ - народопсихологията на българина, характерът на българина, българската история. Особено голямо е вниманието именно към историята. Чрез разказите и образите от миналото се търсят както решения на актуални за времето си обществени проблеми, така и начини за утвърждаване на националната идея в противовес на „космополитния“ модерен свят. Имено по това време се създават някои от най-значимите произведения на различните изкуства, популяризиращи емблематичните герои и сюжети от българската история – романите на Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов и Димитър Талев, оперите на Любомир Пипков и Георги Атанасов, рисунките и картините на Иван Милев, Димитър Гюдженов, Цанко Лавренов и т.н.
Както казахме, времето между двете войни е белязано от разделението между „пролетарска“ и „буржоазна“ култура. Ето защо е логично да очакваме, че левичарските идеи ще присъстват осезателно в културния живот на страната. След смъртта на двамата големи поети, изповядващи комунистически идеи – Христо Смирненски и Гео Милев, тези идеи присъстват основно в критическите статии. Едва през втората половина на 30-те години в културния живот навлиза едно ново поколение поети и писатели, които споделят левите идеи и в същото време творят една естетически пълноценна литература. Тук трябва да се споменат имената на Никола Вапцаров, Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Геров, Александър Вутимски и още много други млади автори. За разлика от митологично-обобщителната поезия на Смирненски и Гео Милев, поезията на поколението от 40-те години е много по-„земна“, близка до непосредствената обществена действителност, използва подчертано разговорен език, изгражда ярки сетивни образи.
ХУДОЖЕСТВЕНИ ПРИНЦИПИ
За разлика от периода от Освобождението до края на Първата световна война, в който новите художествени програми идват с новите поколения, литературният живот между двете световни войни се отличава с едновременното присъствие, борба и конкуренция между различни художествени подходи. Всички основни направления, за които говорихме по-горе, се развиват паралелно – в едно и също време (периодът 1923 – 1925 г.) се създават и издържаната в символистична образност поезия на Смирненски, и експресионистичната провокация на Гео Милев, и „предметните“ стихове на Атанас Далчев, и поезията на Елисавета Багряна, и диаболичната проза на ранния Светослав Минков, и разказите на Йордан Йовков от „Песента на колелетата“ и „Старопланински легенди“. Всяко художествено направление си създава свой кръг, обединен около някое литературно издание, популяризиращо определена художествена програма. Освен споменатите вече списания „Везни“ и „Пламък“ на Гео Милев, „Стрелец“ и „Златорог“, значение за развитието на културния живот имат издания като социалистическото „Нов път“, редактирано от Георги Бакалов, в. „Развигор“ на Александър Балабанов, „Изкуство и критика“ на Георги Цанев, комунистическият вестник „Кормило“ и мн. др.
Отличителен белег на културния живот от епохата е неговият синкретизъм. За разлика от предишния период, когато литературата има без-спорно водеща роля, във времето между войните се развиват различни изкуства - изобразително изкуство, музика, театър. При това се забелязва ясно доловима тенденция за взаимопроникване и синтез между тях. Това личи най-вече от интересите на различните автори – Гео Милев например е не само поет, но и критик, художник, театрален режисьор; Николай Райнов е и писател, и художник, и критик, Чавдар Мутафов е и писател, и архитект, и художник и т.н. Самата книга се превръща от обикновен носител на словесно послание в самостоятелен художествен предмет – нейната естетическа стойност се определя не само от съдържанието на напечатаните в нея текстове, но и от оформлението й, илюстрациите, материалите, начина на поднасяне. Тази тенденция към синкретизъм е повлияна от европейските художествени процеси и най-вече от виенския сецесион, френския „ар-нуво“, английския стил „либърти“ и т.н., но у нас успява да се съчетае с особеностите на българския фолклор и светоусещане. Най-ярък пример за това са картините на Иван Милев, приказките на Николай Райнов, стиховете на Гео Милев от „Иконите спят“, разказите на Йордан Йовков, музиката на Панчо Владигеров и Любомир Пипков и т.н.
Развитието на всички тези процеси показва, че българската литература и култура вече са достигнали до така мечтаната от предходните поколения „европеизация“ и вече наистина се вписват органично в развитието на европейския културен процес. При това, без да забравят своите народностни корени и специфични обществени проблеми. Всъщност именно този факт характеризира българския културен живот като зрял и успешно функциониращ.
@bgmateriali.com
