В първа глава от повестта „Немили-недраги” Иван Вазов разкрива образите на българските хъшове, обречени на страдания и лишения по време на своето изгнаничество в Румъния. Трогателната история, разказана от Вазов, всъщност       е насочена към следосвобожденското ни общество, за да му напомни какво то дължи на тези, които са пожертвали живота си, отказвайки се от всичко лично в името на една за­ветна цел - свобо­дата на Отечест­вото.

В първа глава от повестта писателят предс­тавя хъшовете в два плана - като мъченици и като герои. Те са мъче­ници, защото са осъдени да търпят невероятни физи­чески и нравствени страдания, да по­насят презрението и изолацията си сред румънското общество, да живе­ят в мизерия и оскъдица, достигайки до социалното дъно. Но в същия мо­мент те са и герои, които стоически издържат всички изпитания. В души­те им продължава да гори пламъкът на чистия патриотизъм и жертвоготовност. Драматичната съдба на тези ис­тински българи е доказателство за непобедимия дух на човека, който може да го спаси от нравствена деградация и обезличаване.

За фон на действието в Първа глава е избрана нощта, време, в което гра­дът заспива. Ключовите думи и изра­зи: „студена декемврийска мъгла", „мъжделиви фенери", „студ", „тишина", „от­къслечни викове", „мрак", създават тя­гостно усещане. Разкрива се не само равнодушието и негостоприемството на жителите на чуждия град спрямо бездомните изгнаници, но и нежеланието да им се помогне. картина­та в началото на повестта подготвя читателя за това, което ще се случи по-нататък.

Сред тази тягос­тна обстановка се открояват множеството кафенета и кръчми, наети от „съдържатели" българи. Всяко едно от тези заведения по думите на повествователя се гордее с някакъв „гръмлив и безсмислен надпис": „Народна кръчма на Знаменосе­цът!", „Българский лев", „Филип Тотю, храбрий Български войвода", „Свободна България!!!" Те съв­сем не са безсмис­лени и повествователят им отделя достатъч­но внимание, за да разкрие тяхното значение. Тези наис­тина „гръмки" име­на са в синхрон с чувствата на българ­ските хъшове и в контраст с мрачна­та и потискаща обстановка, в която са принудени да живеят. Тъй като на този етап хъшовете не могат да во­юват с оръжие в ръка срещу своя по­робител, виновен за раздялата им с всичко родно, скъпо и значимо за тях, те косвено водят борба с него, изли­вайки ненавистта си. За това свиде­телстват думите „Долу тираните!", картините, изрисувани по стените на кафенетата, дори изчовърканото око на турчина, обект на „първобитна живопис" в една от тютюнджийските лавки.

Всички тези кръчми, кафенета и лав­ки са наети от българи - все „народни хора", които дават „на вяра тютюн" на хъшовете. Тези себераздаващи се мъже са не по-малко жертвоготовни, затова хъшовете ги наричат „народни". Това са хора, избягали от въжето, от тъм­ницата и въобще от поробителите. Скромни добротворци, те дават всичко от себе си, защото знаят, че хъшо­вете - част, от които са и самите те - водят непрестанна борба с глада и мизерията за физическото си оцелява­не.

След описанието на надписите и ри­сунките по фасадите, Вазов спира пог­леда си върху кръчмата, чието прозор­че „още светеше в нощта". Тя носи над­писа „Народна кръчма на Знаменосецът". Обстановката вътре: „опушена и полуразбита лампа", „усамотена и измокре­на полица", „чаши и шулци", създава точ­на представа за живота, който хъшо­вете стоически понасят. Подчертавайки факта, че кръчмата е „подземие" и „една дълбока изба", Вазов още веднъж насочва вниманието на читате­ля към мизерната обстановка, за да й противопостави нещо велико, разкри­то чрез литографиите по стените на кръчмата. Те са важни не защото имат художествена стойност, а заради смисъла, вложен в тях, и заради бодрия дух, който внасят в хъшовското ежедневие. На тях са изобразе­ни бойни сцени, разкриващи подвизи­те на четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. Тези литографии са ед­но от малкото неща, които превръ­щат мрачното и безцелно съществу­вание в по-смислено, изпълнено с гор­дост от миналото и надежда за бъде­щето.

Особено силно впечатление прави една от картините - тази, на която е изобразен великанът, носещ знаме­то със словата: „свобода или смърт!". Метафоричната употреба на същес­твителното „великан" разкрива не толкова наивитета на самоукия художник, колкото старанието му да изтъкне подвига и героизма на българ­ския четник-знаменосец. Под картина­та с големи и „неправилни" букви се описва съдържанието й. Накрая надписът завършва с думите: „Да жи­вее храбрият Странджа знаменосец!" По този начин образът от картината директно се свързва с личността на съдържателя на кръчмата и един от главните герои на повестта, ползващ се с най-голям авторитет сред хъшо­вете.

В тясна връзка с общата представа, изградена от описанието на кръч­мата, Вазов разкрива и образите на посетителите. Съдържателят й -Странджата, е идеализиран, но това не е без основание. Той е единственият герой, характеризиран още в нача­лото чрез употребата на два епите­та в превъзходна степен - „най-старият" и „най-снажен". Той е най-мъдър и най-опитен сред хъшовете. Сблъс­кал се е с много трудности през своя живот. Портретната му характерис­тика говори едновременно за представителност и за страдалчество, за един бурен и изпълнен с премеждия живот: „дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада". Челото му носи белези от ра­ни. Странджата, макар и болен - „каш­ляше", е успял да съхрани борческия си дух и не се предава лесно. Някога е бил знаменосец, което показва, че е изклю­чително смел и храбър, защото знаме­носци са били само най-достойните. Освен чрез портретно описание, Странджата е разкрит и чрез речта си. Той прекъсва говорещия, позволява си да допълва подробности в разка­за му и да го поправя. Странджата е на голяма почит сред хъшовете, защо­то смелостта и честността му ни­кой не може да оспори. За него всяка подробност в разказа е важна и той иска да представи събитията в ис­тинската им светлина.

Вторият посетител, разкрит също чрез речева характеристика и портретно описание, е Македонски. Смел, достоен и жертвоготовен, той също е на голяма почит сред хъшовете. За неговото минало е известно само, че някога е участвал в чета в Македония и е бил войвода. Акцентът в портрет­ното му описание пада върху израза на очите му - „лукави, дръзки", подсказва­щи неговата смелост, стигаща поня­кога до авантюризъм. Облеклото му е крайно бедно, а лицето му е „надупчено от шарка, с дълги сиви мустаци". Маке­донски лъже, краде, обира другарите си, но всичко това той прави, за да оцелее в мрачната и потискаща обстановка, за да може един ден да се завърне в Бал­кана и да продължи делото. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Той е с лице „надупчено от шарка, с дълги сиви мустаци".

Останалите хъшове в кръчмата на Странджата са Попчето и Хаджият. Те са млади, но с рано състарени лица. Тежкият живот, който водят, е сло­жил отпечатък върху изражението, настроенцето, облеклото им. Попче­то е „с черно и нагърчено от преждевременна старост лице", а Хаджият е с „ли­це сухо, длъжесто, жълтеникаво".

Най-младият посетител, наскоро до­шъл от поробена България, е Бръчков. Той е все още без опит в сравнение с другите хъшове, но въпреки това меч­тае за подвизите на новите си друга­ри, за възможността да се бори за сво­бодата на Отечеството си. Двадесетгодишното момче е все още хлапак, „мечтател, идеалист, ветреник". До този момент жертвоготовността и храбростта му са изявени само в една патриотична поема. Бръчков гледа с уважение и страхопочитание стария знаменосец - Странджата, не само за­щото той е възрастен, а и заради ав­торитета, който има сред хъшовете и който продължава да гради с всеотдайността и с честността си при всички обстоятелства. Бръчков виж­да не тежко болния, а храбрия и истин­ски достойния за уважение човек.

Всички хъшове са смели, жертвоготовни и всеотдайни. Те милеят за Отечеството си и единствената им вина е, че го обичат повече от всичко друго на света. Забравили дом и семейство, близки и роднини, те се впус­кат в борбата, стремят се един ден отново да се завърнат в Балкана и да се борят до последна капка кръв. Спо­ред хъшовете истински достоен е то­зи, който се доказва в битка за свободата на родината си. Затова, макар и да извършват дребни кражби и да лъ­жат, авторът не ги упреква и укорява, а напротив, той знае, че всичко в тях, цялото им същество е подчинено на идеята за свободата на поробената родина.

Вазовите послания са актуални и днес, защото ни учат на хуманизъм и достойно поведение на истински бъл­гари. Повестта напомня какво дължим на всички знайни и незнайни борци за свобода, пожертвали себе си и всичко свято и лично.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave