Пословиците са кратки народни умотворения, най-често съставени от едно изречение. С него се изказва обобщена мъдрост, резултат от вековния опит на нашите предци.
Пословиците правят речта ни по-образна, изразителна и стегната. Устойчивите изрази: „дето има една стара приказка”, „старите казват”, „дето се казва” и др., въвеждат пословиците в речевия поток, което означава, че те са характерни за устното езиково общуване. Но не са редки случаите и на употребата им в писмената реч.
Неизвестни са имената на народните творци, създали крилатите мисли-сентенции. Кратките народни мъдрости обхващат почти всички сфери от живота на човека и обществото и в тях се долавят чувство за хумор, остра наблюдателност и вечен стремеж на народа ни към добро и справедливост.
Повечето от пословиците са художествени обобщения на конкретни житейски наблюдения. Изразът: „Две дини под една мишница не се носят.", се превръща в пословица, когато конкретният смисъл получава преносно значение. В него е скрита житейска мъдрост. Тя звучи като предупреждение - да не се започват две работи наведнъж, защото тогава нито едната, нито другата работа може да се свърши добре.
Други пословици възникват от фолклорни творби. Поуката от приказката „Вълкът и овчарят” има самостоятелни функции за въздействие. Тя внушава изстрадани истини: „Вълкът козината си мени, но нрава - не.", което означава, че лошият човек трудно се променя.
Трета група пословици навлизат в речта от библейски притчи или от литературни творби, например: „За предпочитане е добро име, нежели голямо богатство.", т. е. човек трябва да държи на достойнството си, за да го уважават хората. Заключителното или най-характерното за творбата изречение се превръща в пословица. Отделни изрази от любими творби придобиват ролята на сентенции (изречение, което изразява мъдра мисъл): „Не се гаси туй, що не гасне. "(Вазов)
Най-много пословици са посветени на стремежа на българина към учение и знание: „Който се учи, той ще сполучи.", „Без наука няма сполука.", „ Книгата е четири очи." и др.
В други пословици се изтъква уважението към родителите и обичта между членовете на семейството, вярно на традициите: „Бащино огнище, топло пепелище!", „Майка на чедо зло не мисли.", „Брат брата не храни, ала тежко му, който го няма." Българинът цени и уважава труда, учението, обичта, семейния сговор, ума и правдата. В пословиците поуката
е ясно изразена: „Не оставяй днешната работа за утре."
Приятелството е ценен дар и народът твърди: „Приятел в нужда се познава." Когато всеки един от нас среща трудности и трябва да ги преодолее, верният и последователен в действията си истински приятел ще ни помогне, а неискреният ще се оттегли.
Не случайно се казва: „ От пословицата дума не може да се махне." Краткостта й е едно от условията, които подпомагат бързото й запомняне. Думите й са подредени така, че нито една от тях не може да се замени с друга.
Поговорките са кратки народни умотворения - изречение или словосъчетание с преносно значение. Словосъчетанието „От дъжд на вятър" означава от време на време, а „След дъжд качулка"- намерено е разрешението на даден проблем със закъснение.
За да разберем скритото послание на пословиците и поговорките, необходимо е да вникнем в смисловото значение на всяка една дума, да усетим силата на народната мъдрост.
Бележитият български възрожденски книжовник Иван Богоров въвежда употребата на термините пословица и поговорка. Първият български фолклорист – Петко Рачов Славейков, е събрал и записал повече от 20 000 пословици и поговорки и ги е наричал „избрани думи” или просто „изречения”. Други ревностни изследователи на пословици са Стефан Л. Костов, Александър Т. Балан, Михаил Арнаудов и др.
Добре е да употребяваме пословици и поговорки, когато добре сме разбрали техния смисъл. Пословиците, точно подбрани и уместно използвани, придават убедителност на мисълта ни.