БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Развитието на българската литература като цяло има малко по-различна съдба в сравнение с тази на западноевропейската литература. Една от положителните предпоставки за появяването изобщо на литературата у нас е пристигането в България на Кирило-Методиевите ученици, благодарение на които славянската писменост намира широко приложение. Старобългарската литература постига своя разцвет през т. нар. Златен век на Симеон (IX век). В Преславската и Охридската книжовни школи работят изявени книжовници като Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър и други книжовни дейци, които не само превеждат на старобългарски език византийските църковни книги, но и създават първите оригинални старобългарски творби. Дейността на Черноризец Храбър и по-късно — на представителите на Търновската книжовна школа биха могли вече определено да се смятат за начало на една действена литература, която има огромно значение не само за българския, но и за другите славянски народи.
За съжаление, развитието на старобългарската литература е прекъснато с падането на България под османско владичество. Българският национален дух се превръща в „едно съвсем загаснало огнище“. В началото единствено манастирите остават крепители на православието и се запазват като духовни и културни средища. Там именно се съхранява от посегателствата на поробителите старобългарската книжнина, която будни монаси преписват и разпространяват. Постепенно започват да се създават предпоставки за възникването на новата българска литература. За програмна творба на Българското възраждане се приема „История славянобългарска“, написана от Паисий Хилендарски, която той завършва през 1762 г. и тръгва из страната, за да я разпространява лично сред българското население. Но любопитно е да проследим какви са стъпките — по-плахи или по-смели, до това епохално дело на Хилендарския монах. Още през 1622 г. монаси от Атонския манастир поставят началото на летописа „Исторически бележник“, в който са записани важни свидетелства за живота на българското население в Средните Родопи. През 1640 г. Петър Богдан Бакшев — книжовник и политически деец, софийски католически епископ, създава „Описание на България“, а през 1668 г. започва да пише „История на България“. Разбира се, трудно би могло да се каже, че това е литература, но все пак нейното място в тогавашното почти невъзможно за творчество време, е значително. По-голямата част от създадените през този период произведения имат предимно религиозен характер, но в тях неизменно намират място и събития от живота на народа, например летописният разказ на поп Петър към „Панагюрския дамаскин“.
Вече век по-късно, през 1741 г. Христофор Жефарович издава във Виена „Стематография“ — книга със сборников характер, която е много показателно явление на българската ранновъзрожденска книжнина. Освен това той подготвя 29 гравюри на южнославянски владетели и светци, с които илюстрира своята „Стематография“.
През 1762 г. отец Паисий завършва своята „малка книжица“ — „История славянобългарска“. Шест години по-късно Елена Тодорова Бенчева (с духовно име Евпраксия) преписва Паисиевата история от неговия оригинал. Това е единственият, макар и незапазен днес препис, правен от жена. По-късно се появяват редица още преписи на „История славянобългарска“ — Жеравненски препис, преписи от Никифор Рилски, Софроний Врачански, Стоян Кованлъшки, Дойно Граматик и др.
По същото време големият книжовник и обществен деец на ранното ни Възраждане Софроний Врачански съставя „Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище“ (сборник, съставен в Букурещ и останал в ръкопис).
Българският национален дух, запазил се през вековете на османското владичество, все повече укрепва в годините на изпитание. Българинът цени образованието и с разрастването на градовете, търговията и на занаятите чувства все по-голяма потребност да даде добро образование на децата си. Килийните училища към манастирите, в които образованието е предимно религиозно, вече не са достатъчни за целта. През XVIII век се появяват и килийни обществени училища, които се поддържат от общините или от по-заможните българи. Постепенно се въвежда наред с четенето и изучаването на църковните книги, и четене и писане на църковно-славянски език, дори и на говоримия език, както и изучването на смятане и на българска обща и църковна история.
Така килийните училища допринасят за преминаването към по-широка просветна мрежа, която е светска по характер. В края на XVIII век е отпечатан първият църковно-славянски буквар. Средства за него дава разложкият търговец Марко Теодорович.
През 1826 г. излиза първият „Буквар за децата на славено-българският народ“ от Васил Ненович, а през 1838 г. Юрий Венелин издава в Москва „О зародише новой болгарской литературы“.
Постепенно килийните училища се оказват неспособни да задоволят нарасналите потребности на тази част от българското население, която става все по-заможна. Децата на търговците и занаятчиите се нуждаят от по-добро образование, за да могат успешно да наследят своите родители. Затова бащите им започват да ги записват в чужди училища, предимно в гръцки светски училища. Там учениците наистина получават по-висока степен на образованост, но една част от тях започват да губят своето национално съзнание и да се гърчеят.
Затова през XVIII и в началото на XIX век българите насочват своите усилия към по-висока образованост на населението и преди всичко — към реформиране на килийните училища.
Прогресивни българи като Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и др. не само призовават към обучение на роден език, за светски знания, масовост и общодостъпност, но изтъкват и необходимостта българското просветно дело да се противопостави на гръцкото духовно влияние и на османското политическо потисничество.
За да се отворят обаче български светски училища, са необходими учебници и учители, както и материална подкрепа. С такава цел изтъкнатият български възрожденски деец, книжовник и благодетел Петър Берон издава своята книга „Рибен буквар“ през 1824 г. (първото издание е в Брашов). Това е образцов светски учебник, една истинска детска енциклопедия, която дава минимум знания по някои основни предмети: математика, естествознание, философия, география, история. Освен това книгата е и добре илюстрирана. С това Петър Берон иска да внуши на българското общество идеята за необходимостта от създаване на съвременно светско училище по една специална метода, наречена взаимоучителна. Тя позволява на един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца на различна възраст и с различна подготовка, което позволява да се компенсира липсата на добре подготвени учители.
Друг виден възрожденски деец — Васил Априлов, застава начело на инициативата за събиране на средства за построяване на сграда за българско светско училище в Габрово. За пръв учител там е поканен известният книжовник Неофит Рилски, който съставя и специални взаимоучителни таблици. Това е първото българско светско училище, което се открива на 2 януари 1835 г. в Габрово. Тази дата се счита за начална на българското светско образование в България и за рождена на новобългарското учебно дело. По примера на Габровската гимназия започват да се откриват в много градове и села подобни взаимни училища, чийто брой скоро надвишава 50.
До средата на XIX век българското училищно дело прекрачва още една крачка напред — откриват се класни училища, в които отделните класове са обособени според възрастта на учениците. Първото класно училище с главен учител Найден Геров е открито през 1846 г. в Копривщица. През следващата година такова училище се открива в Пазарджик, а по-късно — в Калофер и Пловдив. Откриват се и девически училища (само за момичета) в Стара Загора и Плевен.
До Освобождението българското учебно дело прави още една стъпка напред — откриват се средни училища — гимназии. Те са три — в Пловдив, Габрово и град Болград (в Бесарабия), където живеят много българи. Освен това се основават и специализирани училища: за подготовка на търговци — в Свищов, на учители — в Щип, на свещеници — в Петропавловския манастир край Търново и в Самоков.
Освобождението заварва в българските земи около 1500 светски училища — взаимни, класни, средни и специални, в които учителстват едни от най-видните възрожденски личности като Ботьо Петков, Петко Славейков, Добри Чинтулов, Христо Ботев, Бачо Киро Петров и мн. др.
Като проследим внимателно цялостното развитие на литературното дело у нас, което включва неизменно и издаването на редица периодични списания (предимно в чужбина), както и на образователното дело, ще си обясним защо, макар и закъсняло в сравнение със Западна Европа, Българското възраждане и в частност българската възрожденска литература ни завещава в наследство автори и творби, които не само поставят началото на новата българска литература, но и заемат достойно място в нейните анали.
Мария ЙОРДАНОВА
@bgmateriali.com
