Мъдър и красив е творческият свят на Йовков. Търсенето на абсолютното добро, като нравствена категория на човека превръща неговите герои в мечтатели и чудаци. За тези съзерцателни меки и по природа добри хора винаги има един друг свят, в който те се взират със скрит копнеж. Всеки един от Йовковите герои носи мъка в душата си. Тя е неговата тайна, за която не говори. В него има много болка, но не и малко обикновенна човешка радост. Тази особенна раздвоеност на мисловното зрение е характерна и за Сали Яшар от разказа "Песента на колелетата". В образа на Сали Яшар има много тъга и мечтателност. Той е прочут майстор на каруци, но те са различни, особени. Сътворени са като същинско чудо: "леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най чудното в тия каруци бяха звуковите..... "
Йовков въвежда темата за красотата, като чудна музика на човешката душа. По свой индивидеален начин е красив героят на този разказ. Чудото на дарбата му съпътства неговия живот. Каруците създадени от Сали Яшар, пеят по пътищата, а самият той се връща назад в миналото, към своята болка. Двама сина е загубил прочутият майстор и тъгата гори като жерава в душата му. На баира отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата му двамата му синове, два сокола. Със сравнението два сокола Йовков опоетизира мъката на героя си. Сали Яшар чувства вина за трагичната съдба на синовете си и търси изкупление за постоянната мъка, която го прави мълчалив и затворен. Той е в плен на своята болка: "Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше във земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака.
Тъжни са мислите на Сали Яшар, но той е успял да съхрани обичта си към хората. Затова майсторът на каруци иска да ги дари с най-светлото и доброто, което е останало в него като опазен спомен за бащината му любов към двамата си синове. Да направиш благодеяние себап за останалите живи. Това ще възкреси паметта на синовете му и хората ще помнят доброто му дело. Не за себе си, а за другите е тревогата на Йовковия герой. Той търси смисъла на своя живот. Странно раздвоена е мисълтта му, а това не му дава покой. Единствено в труда, в работата си, той намира утеха за вечната болка, която гори в душата му.
Сали Яшар се разболява и жеравата на тревожните му размисли сякаш угасва. Смисълът на живота му остава неразбран, а това носи нова болка за човешката душа. Не страхът от смъртта, а несбъднатата мечта да направи себап за хората измъчва стария майстор. И в отчаянието си той търси като единствено спасение близостта на най-скъпото, останало в живота му - любимата дъщеря Шакире. За него тя е живата връзка с миналото. А там е красивата младост на живота му, там е неговата любов : "И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря. Той я обичаше както беше обичал всичките си деца, но тя беше хубава и нейният образ се сливаше с образа на първата му жена, на която тя приличаше. А това му напомняше времето, когато той беше млад и беше щастлив."
Сали Яшар копнее за среща с любивата си дъщеря, която ще му върне красотата на миналото. Вътрешният човешки свят сякаш е вписан в картината на нощната тиха тъга. Салкъмите се чернеят, а светлината на месеца е бяла. В цветовия контраст между черно и бяло художествено е рагърнат тревожният размисъл на Сали Яшар за отминалия живот. Текат спомените, като бялата светлина на месеца. Приказно одухотворено е художественото пространство на мисълта. В него е вграден образът на любовта. Единствено тя дава сила за живот. Изпълва го дълбок нравствен смисъл. За Сали Яшар това е дочаканото щастие. Като от някакъв друг приказен свят се леят звуци, които приближават. Чуват се отчетливо и сърцето на стария майстор разпознава гласа на пееща каруца, направена от него. С нея идва Шакире. Идва любовта, за да му вдъхне сили за живот. И той не се съмняза, защото същото нещо говорят и тия челичени звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като бели птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат с лъчите на месеца, спират се на прозореца, носят блясъка на познатите очи, носят познатата усмивка. Споменът за отминалото щастие оживява. Той идва с усмивката и с погледа на Шакире. Любовта огласява със светли звуци вътрешния свят на човека. Най-големият нравствен дар за душата е обичта. Тя връща желанието за живот. А по-голямо добро от живота и неговата сила за човека няма. Това е най-красивото благодеяние за всяка надмогнала болката душа. Любовта завърнала се при хората, е нравственият дар на природата. Тя е емоционалното изкупление за човешките страдания.
В разказа "Песента на колелетата" Шакире е носител на естетически красивото, зад което живее човешкото добро. Героинята е красива външно, но и вътрешно. Неслучайно нейното присъствие преобразява Сали Яшар и той открива отново сили за живот. Шакире събужда спомена за щастливото минало. Споменът разсипва ситни искри. Връща към живот Сали Яшар. И той остава загледан в своето минало, което навява топла тъга. Болката е пречистена. Отминало е голямото страдание. Остава само мъката по нещо невъзвращаемо загубено. Йовковият герой се вглежда в себе си, търси пътя към човешкото добро. В разказа на Джапар за голямата радост, която е донесла в къщата на Чауша неговата пееща каруца, Сали Яшар открива ново доказателство за своите тревожни прозрения. Той се колебае, но си спомня думите на Джапар, които остават дълбоко в съзнанието му. "И знаеш ли, Сали уста, твоите каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: Всяка си има свой глас, всяка си пее на своя макан, снощи като чух каруцата, слушах слушах, па тоз час си рекох: Туй е каруцата на Чауша..." Авторът внимателно проследява тревожните размисли на Сали Яшар, оказали се пророчески. Въведен е приказен художествен елемент. Три пъти се замисля героят: "Първият път той си спомни онова, което Джапар беше му разкал за върщането на Чауша, вторият път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире....Третият път...той сякаш като на сън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата."
И Сали Яшар прозира истината за своя живот. Открива смисъла му - Себап! "Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!" До чудото на своя живот се доксва Сали Яшар. Той намира своя път към хората. Дарбата, дадена му от бога е красива радост за душата му, но и безкрайно добро, което принадлежи на другите. Щастлив е Сали Яшар, че със песентта на колелетата на своите пеещи каруци ще остави най-красивия спомен за себе си в душите на хората. Това е неговото благодеяние, негововото човешко добро.
В разказа "Песента на колелетата" Йордан Йовков разкрива чудния свят на нравствената красота, към която се стремят неговите герои, а тя е винаги в тях.
@bgmateriali.com
