ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...“
ВЗАИМНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ДОМА И ПЪТЯ
Лирическото изживяване в елегията на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща..." известно и под заглавието „Скрити вопли", се вмества между мисленото завръщане в миналото и реалната представа за живота в настоящето. Измеренията на това лирично изживяване гравитират около двете ключови думи: „да се завърнеш" и „напразно". Мечтата и споменът в творбата си кореспондират по думите на литературния критик Иван Велчев в рамките на така наречения „ретроспективен лиризъм". Чувствата на лирическия герой се подчиняват много повече на представата за спомена, от- колкото на мечтата. Потвърждение за това са изразите: „бащината къща“, „в двора", „на прага", „стаята позната", „старата икона".
Елегията на рано отишлия си поет внушава тъжни, лирични чувства. Това са синовната обич, смирението и умилението при спомена за родния дом. Наред с това се долавя и неудовлетвореността на лирическия Аз от живота, който преминава някъде далеч от дома, останал в сърцето му като сигурен сакрален център:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
…
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Завръщането на една „бездомна" и „раздвоена душа" в елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли" става повод да се надникне в най-съкровените човешки изживявания, да се очертае като „духовен път към неподвластните на времето стойности, олицетворени от дома" (Иван Велчев). От друга страна, мисленото пътуване към дома и раздвояването на личността между миналото и настоящето показва една своеобразна двойственост на лирическия Аз. Именно това дава основание на литературния критик Малчо Николов да определи Дебелянов като „първият убеден дуалист в нашата поезия". Това завръщане следва посоката на мисленото пътуване към дома и предстоящата среща с майката и с нейната притихнала доброта: „старата", „безсилно рамо", „усмивка блага", „мамо, мамо...". Ако се има предвид обаче подчертано интровертният характер на поезията на Димчо Дебелянов, ориентирана към символистичната поетика, по-вероятно е посоката на това завръщане да е насочена навътре към душата на Аза:
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мой то слънце своя път измина...
Причините за мисленото завръщане на лирическия Аз при майката, очакваща го в „бащината къща", трябва да се търсят в чувството му за бездомност сред големия град. Синовната привързаност доминира в картината на красивите спомени от недалечното минало, което в представите на градския човек придобива истински ореол. Не е трудно да се разбере, че човек се обръща към майка си и към спомените в граничните състояния на духа, в моментите на изпитание, неспокойствие и раздвоение:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Синовната обич отвежда Аза към спомена за майката и засилва стремежа му за осъществяване на реалната среща с нея като олицетворение на добротата и като „последен пристан" след толкова житейски крушения. Привързаността към дома се подхранва от чувството за сигурност, което някога човек е изпитвал в него и което възкръсва дори при мисълта за него. Въпреки романтичния полет на духа към сакрализираното пространство на детските спомени, изживяването е реалистично, почти осезаемо. Лирическият герой лансира идеята, че майката винаги го е обичала и ще го обича, дори когато греши по своя кратък и в същото време дълъг път към нея. Той е дълбоко убеден, че тя винаги го чака и винаги е готова да го посрещне в родния дом с отворени обятия - защото всички родители са готови да отворят сърцата си за „блудния син" и да му простят. Това е призванието на майката още от зачеването на детето чак до края на жизнения й път.
Пространствено-времевите граници на общуването в творбата съзнателно са стеснени и вместени в рамките на дома и неговите синоними: „бащината къща", „двора", „прага“, „стаята позната", „пристан и заслона", „старата икона". Те биха могли да се възприемат и като разширени до безкрайност понятия, защото срещата е само фикционална, нереална и за да се стигне до нея, трябва да се извърви дълъг път. Тишината в стихотворението говори за необратимостта на изминатия път, още повече, че тя се отъждествява с неосъществимата, но мечтана среща със спомена. Тази тишина е изпълнена със светостта на познатото пространство на едно отминало и невъзвратимо време, неосквернявано от фалшиви думи и жестове. Всичко във въображаемата среща с родния дом, с майката и с познатите картини от детството, събуждат в душата на лирическия Аз вълнение, смирение и желание за покой. Точно тези чувства се излъчват от сравненията и изразите: „смирено гасне", „ и тихи пазви тиха нощ разгръща ", „да приласкае“, „безутешни дни“, „с плахи стъпки да събудиш", „безсилно рамо", „да чезнеш", „смирено влязъл", „последна", „да шъпнеш тихи думи в тишината ", „ впил морен поглед“, „да дочакам мирен заник", „измина", „скрити вопли“, „напразно“. Едва ли са толкова много творбите не само в българската, но и в световната литература, в които метонимичните назовавания за отсъствието на глас да са толкова много - разнородни по вид и еднородни по сила на внушението.
Мислената среща с майката в „бащината къща" протича в една контрастна цветова гама, почти графична, издържана много повече в тъмни, отколкото в светли тонове: „когато вечерта смирено гасне“, „тиха нощ“, „черната умора", „безутешни дни", „последна", „че мойто слънце своя път измина...“. При това представата за цвят се изгражда не само чрез прякото му назоваване и афиширане, но и по асоциативен път. Светлината и мракът кореспондират помежду си в пространството на дома посредством синонимното гнездо на думите, означаващи тъмнина: „вечерта", „гасне", „тиха нощ“, „черната умора“, „последна твоя пристан и заслона“ и на думите, отнасящи се до светлината: „мойто слънце", „мирен заник", които са еднакво ангажирани с елегичното изживяване. Използваните тропи внушават представата за безизходност на създалото се положение. Затова лирическият Аз изпитва необходимост да боготвори майка си като единствената възможна утешителка, която може да разбере сина си и да му прости всичко, дори когато той отново я наранява. Макар че често се поставя спорният въпрос дали трябва да има прошка за човек, който предпочита оставането при голямата общност от хора пред реалното завръщане в дома, изживяванията на лирическия Аз в тази елегия недвусмислено потвърждават, че в душата му никога не стихва болката по родното. Искреното страдание е очевидно поради неосъществимостта дори на мислена среща с миналото - още повече, че субективните намерения невинаги съвпадат с обективните обстоятелства.
В елегията „Да се завърнеш в бащината къща", както и в много други творби на Димчо Дебеля нов, домът се превръща в смислов център на поетическите му търсения и изживявания. Специално в тази елегия корелацията между дома и пътя обогатява с нови смислови значения или техни варианти тези основни знаци в живота на поета. Това е така, защото и в прекия, и в преносния смисъл на думата домът се възприема от него като основен елемент на човешкото битие. В него има живот, в него се събират в едно мечти и спомени, затова той се превръща в притегателно място за човека, чувстващ се дискомфортно в големия град. Не само предметният свят носи знака на дома - например: „къща", „двора", „прага“, „стаята", „пристан и заслона“, „икона“, но и майката става негова емблема, тъй като къщата винаги се превръща в дом благодарение единствено на нея:
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
В сравнение с Ботевия герой от поемата „На прощаване", лирическият Аз в елегията „Скрити вопли" не иска и не очаква никакво развитие във взаимоотношенията си с майката. Посредством символния образ на пътя и на свързаното с него синонимно гнездо се възпроизвежда срещата - прощаване с майката, която макар и въображаема, го изпълва с тиха радост и умиление. Едва ли обаче съществува някъде такъв дом, в който лирическият герой би се чувствал така комфортно и уютно, както в родната си къща. Затова много по-силно е усещането за мисленото пътуване към него, отколкото ако то реално би се осъществило. И все пак, щом героят носи в сърцето си спомена за родния дом и щом в най-тревожните си дни се връща към него, то може би не всичко е още загубено за неговото духовно изцеление. Един ден той би могъл да намери опора и вяра в прегръдката на майка си - това, което самият поет не успява да осъществи.
Застанал на пътя, всеки човек мечтае за дом и уют. Но не всеки е готов да поеме риска на реалното пътуване към тясното пространство на родовите корени. Затова и стихотворението на Димчо Дебелянов е една тъжна елегия, в която самотникът изповядва своето „напразно" очакване за щастие.
@bgmateriali.com
