Лирическото изживяване в елегията на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща...", известно и под заг­лавието „Скрити вопли", се вмества между мисленото завръщане в минало­то и реалната представа за живота в настоящето. Измеренията на това ли­рично изживяване гравитират около двете ключови думи: „да се завърнеш" и „напразно". Мечтата и споменът в творбата си кореспондират по думи­те на литературния критик Иван Вел­чев в рамките на така наречения „рет­роспективен лиризъм". Чувствата на лирическия герой се подчиняват много повече на представата за спомена, от­колкото на мечтата. Потвърждение за това са изразите: „бащината къща", „в двора", „на прага", „стаята позната", „старата икона".

Елегията на рано отишлия си поет внушава тъжни, лирични чувства. Това са синовната обич, смирението и уми­лението при спомена за родния дом. На­ред с това се долавя и неудовлетвореността на лирическия Аз от живота, който преминава някъде далеч от до­ма, останал в сърцето му като сигурен сакрален център:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

 пред гостенин очакван радост плаха.

 Завръщането на една „ бездомна " и „раз­двоена душа " в елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли" става повод да се надникне в най-съкровените човеш­ки изживявания, да се очертае като „ду­ховен път към неподвластните на времето стойности, олицетворени от дома" (Иван Велчев). От друга страна, мисленото пътуване към дома и раздвояването на личността между миналото и настоя­щето показва една своеобразна двойст­веност на лирическия Аз. Именно това дава основание на литературния кри­тик Милчо Николов да определи Дебе­лянов като „първият убеден дуалист в на­шата поезия". Това завръщане следва по­соката на мисленото пътуване към до­ма и предстоящата среща с майката и с нейната притихнала доброта: „ста­рата", „безсилно рамо", „усмивка блага", „мамо, мамо...". Ако се има предвид обаче подчертано интровертният* характер на поезията на Димчо Дебелянов, ориентирана към символистичната по­етика, по-вероятно е посоката на то­ва завръщане да е насочена навътре към душата на Аза:

Смирено влязъл в стаята позната,

 последна твоя пристан и заслона,

 да шъпнеш тихи думи в тишината,

 впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

 Причините за мисленото завръщане на лирическия Аз  при майката, очаква­ща го в „бащината къща", трябва да се търсят в чувството му за бездомност сред големия град. Синовната привър­заност доминира в картината на кра­сивите спомени от недалечното мина­ло, което в представите на градския човек придобива истински ореол. Не е трудно да се разбере, че човек се обръ­ща към майка си и към спомените в граничните състояния на духа, в момен­тите на изпитание, неспокойствие и раздвоение:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

 че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печален странник,

 напразно спомнил майка и родина!

Синовната обич отвежда Аза към спо­мена за майката и засилва стремежа му за осъществяване на реалната среща с нея като олицетворение на добротата и като „последен пристан"след толкова житейски крушения. Привързаността към дома се подхранва от чувството за сигурност, което някога човек е из­питвал в него и което възкръсва дори при мисълта за него. Въпреки романтич­ния полет на духа към сакрализираното пространство на детските спомени, изживяването е реалистично, почти осезаемо. Лирическият герой лансира идеята, че майката винаги го е обичала и ще го обича, дори когато греши по своя кратък и в същото време дълъг път към нея. Той е дълбоко убеден, че тя винаги го чака и винаги е готова да го посрещ­не в родния дом с отворени обятия -защото всички родители са готови да отворят сърцата си за „блудния син" и да му простят. Това е призванието на майката още от зачеването на дете­то чак до края на жизнения й път.

Пространствено-времевите граници на общуването в творбата съзнател­но са стеснени и вместени в рамките на дома и неговите синоними: „бащина­та къща", „двора", „прага", „стаята поз­ната", „пристан и заслона", „старата ико­на".

 Те биха могли да се възприемат и като разширени до безкрайност поня­тия, защото срещата е само фикционална, нереална и за да се стигне до нея, трябва да се извърви дълъг път. Тиши­ната в стихотворението говори за необратимостта на изминатия път, още повече, че тя се отъждествява с неосъ­ществимата, но мечтана среща със спомена. Тази тишина е изпълнена със светостта на познатото пространс­тво на едно отминало и невъзвратимо време, неосквернявано от фалшиви думи жестове. Всичко във въображаема­та среща с родния дом, с майката и с познатите картини от детството, събуждат в душата на лирическия Аз вълнение, смирение и желание за покой. Точно тези чувства се излъчват от сравненията и изразите: „смирено гасне", „и тихи пазви тиха нощ разгръща", „да при­ласкае", „безутешни дни", „с плахи стъпки да събудиш", „безсилно рамо", „да чезнеш", „смирено влязъл", „последна", „да шъпнеш тихи думи в тишината", „ впил морен пог­лед", „да дочакам мирен заник", „измина", „скрити вопли", „напразно". Едва ли са тол­кова много творбите не само в българ­ската, но и в световната литература, в които метонимичните назовавания за отсъствието на глас да са толкова много - разнородни по вид и еднородни по сила на внушението.

Мислената среща с майката в „бащи­ната къща" протича в една контрастна цветова гама, почти графична, издър­жана много повече в тъмни, отколко­то в светли тонове: „когато вечерта смирено гасне", „тиха нощ", „черната умо­ра", „безутешни дни", „последна", „че мойто слънце своя път измина...". При това представата за цвят се изгражда не само чрез прякото му назоваване и афиширане, но и по асоциативен път. Свет­лината и мракът кореспондират по­между си в пространството на дома посредством синонимното гнездо на думите, означаващи тъмнина: „вечер­та", „гасне", „тиха нощ", „черната умо­ра", „последна твоя пристан и заслона" и на думите, отнасящи се до светлина­та: „мойто слънце", „мирен заник", които са еднакво ангажирани с елегичното из­живяване. Използваните тропи внуша­ват представата за безизходност на създалото се положение. Затова лири­ческият Аз изпитва необходимост да боготвори майка си като единствена­та възможна утешителка, която може да разбере сина си и да му прости всич­ко, дори когато той отново я нараня­ва. Макар че често се поставя спорни­ят въпрос дали трябва да има прошка за човек, който предпочита оставане­то при голямата общност от хора пред реалното завръщане в дома, изжи­вяванията на лирическия Аз в тази еле­гия недвусмислено потвърждават, че в душата му никога не стихва болката по родното. Искреното страдание е оче­видно поради неосъществимостта до­ри на мислена среща с миналото - още повече, че субективните намерения не винаги съвпадат с обективните обс­тоятелства.

В елегията „Да се завърнеш в бащина­та къща", както и в много други твор­би на Димчо Дебелянов, домът се прев­ръща в смислов център на поетическите му търсения и изживявания. Специ­ално в тази елегия корелацията** меж­ду дома и пътя обогатява с нови смис­лови значения или техни варианти те­зи основни знаци в живота на поета. То­ва е така, защото и в прекия, и в пре­носния смисъл на думата домът се въз­приема от него като основен елемент на човешкото битие. В него има живот, в него се събират в едно мечти и спо­мени, затова той се превръща в при­тегателно място за човека, чувстваш се дискомфортно в,големия град. Не са­мо предметният свят носи знака на дома - например: „къща", „двора", „прага", „стаята", „пристан и заслона", „икона", но и майката става негова емблема, тъй като къщата винаги се превръща в дом благодарение единствено на нея:

Да те присрещне старата на прага

 и сложил чело на безсилно рамо,

 да чезнеш в нейната усмивка блага

 и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

В сравнение с Ботевия герой от пое мата „На прощаване", лирическият Аз в елегията „Скрити вопли" не иска и не очаква никакво развитие във взаимоотношенията си с майката. Посредством символния образ на пътя и на свързаното с него синонимно гнездо се възпроизвежда срещата - прощаване с майката която макар и въображаема, го изпълва с тиха радост и умиление. Едва ли обаче съществува някъде такъв дом, в който лирическият герой би се чувствал така комфортно и уютно, както в родната си къща. Затова много по-силно е усещането за мисленото пътуване към него, отколкото ако то реално би се осъществило. И все пак, щом героят носи в сърцето си спомена за родния дом и щом в най-тревожните си дни се връща към него, то може би не всичко е още загубено за неговото духовно изцеление. Един ден той би могъл да намери опора и вяра в прегръдката на майка си - това, което самият поет не успява да осъществи.

Застанал на пътя, всеки човек мечтае за дом и уют. Но не всеки е готов поеме риска на реалното пътуване към тясното пространство на родови корени. Затова и стихотворението на Димчо Дебелянов е една тъжна елегия, в която самотникът изповядва свое „напразно" очакване за щастие.

*интровертен - обърнат навътре себе си, самовглъбен.

**корелация - съотношение, взаимозависимост, взаимна връзка на явления понятия, които зависят едно от друго

@bgmateriali.com

Изтеглиsave