ВИКТОР ПАСКОВ – „БАЛАДА ЗА ГЕОРГ ХЕНИХ“
(Анализ)
1. СЮЖЕТЪТ НА ПОВЕСТТА И ТЕМАТА ЗА ТРУДА И ТВОРЧЕСТВОТО
Повестта „Балада за Георг Хених“ разказва за трудната съдба на един чешки лютиер в суровите години на установяване на тоталитарна власт в България. Георг Хених е реална историческа личност, един от многото чехи, дошли в България след Освобождението, за да помогнат при модернизирането на новата национална държава. Интересното при него е в спецификата на професията му – майстор на цигулки, занимание, хвърлящо мост между занаята и изкуството. Ето защо съдбата на този конкретен човек е много подходяща за правене на символни обобщения за съдбата на твореца въобще – от обикновения занаятчия до Твореца на целия свят, т.е. Бога. Защото, оказва се, че Майсторът е в състояние да даде урок и на самия Бог и да поправи грешките, допуснати при сътворяването на света. Откъде идва тази увереност, която мнозина биха възприели като горделивост и дори кощунство?
За да отговорим на този въпрос, първо трябва да минем през преосмисляне на ролята на Майстора и Творчеството в човешкия живот. Основната част от книгата разказва за някакъв вид труд – Георг Хених прави цигулки, бащата Марин прави бюфет, в промеждутъците на задълженията си като музикант, Франта и Ванда не смогват да изпълняват поръчките, майката седи по цели дни пред шевната машина, обитателите на махалата се блъскат от сутрин до вечер като дърводелци, шофьори, кебапчии… В основната си част този труд е борба за хляба. А в онези години тази борба не е никак лесна. Повечето от работещите са бедни, затънали в мизерия, смазани от умора. Животът им наистина прилича на „озъбено, свирепо куче“. Между другото, образът на свирепото куче присъства в повестта и играе важна роля в развитието на действието. Единственият, който не се вписва в общата картина, е Георг Хених.
Той се е отказал да възприема труда и творчеството като борба за физическо оцеляване. За него работата е нещо друго – начин да се служи на хората и на общата хармония в света. Цигулките, които прави, са съобразени с човека, който ще свири на тях – от особеностите на тялото му до съответствие с характеристиките на душата му. По време на работата пък майсторът се стреми да влезе в съответствие с дървото. За него то не е просто „материал“, който следва да се обработи, а живо същество, което трябва да се включи в общия хор на хармонията. В този смисъл майстор Георг не робува на живота, а му служи, докато всички останали се стремят да му угодят, попадайки по този начин под неговата власт.
Най-ясно този мотив е изразен чрез правенето на бюфета. Виртуозният музикант Марин Бръмбара, който е един от малцината световни тромпетисти, способни да изсвирят едно почти невъзможно за изпълнение произведение, е принуден да прави бюфет. И не защото този бюфет е жизненонеобходим. Не, той е нужен на жена му и на него, за да преодолеят усещането за унизителна бедност. Бюфетът е символ на социален престиж – ако го притежаваш, значи си състоятелен човек. Подобно е положението и с учениците на Георг Хених – Франта и Ванда. Те непрекъснато парадират с участието си в международни конкурси, в ателие тата им висят грамоти и медали, но единственото, което ги интересува, са славата и парите. Затова и в края на повестта, когато майстор Георг им показва своя шедьовър, те не са способни на никаква друга реакция, освен да помислят какво би означавало това в материално измерение. Затова лишеният от всичко материално майстор не се поколебава да ги посочи като пример за върховна бедност. Защото бедността и богатството се определят не от дебелината на портмонето, а от състоянието на душата и сърцето. За да заслужи почетната титла Майстор, човек трябва да е способен да създава хармония в света, безкористно служейки на любовта. Този мотив пределно ясно прозвучава в обяснението, което Георг Хених дава на малкия Виктор защо грифът на виола д’аморе завършва с глава на жена с превързани очи. Ето думите му на неговия своеобразен български:
Кога свири музикант, гледа право у глава. Свири първо за глава, после за други. Глава чува всичко, разбира всичко. Ако нема любов у гърди, ако не гледа любов у лице – музикант не майстор. Може виртуоз, але не майстор. Разбира? Глава слепа, а гледа музикант право у сърце. Але ако нема сърце?
Цигулката, която прави Георг Хених, е предназначена за Господ. И това не е проста цигулка, а виола д’аморе – цигулка за любов. Защото оказва се, че дори Господ трябва да се научи на гамите и буквара на любовта. Не може да се приеме за съвършено създаденото от един Творец, ако в това, което е сътворил, има толкова мъка, нещастия и грозота. Това усещане води до основния въпрос, който книгата поставя: „Занаятът ли е по-голям от живота, или животът – от занаята?“ В този въпрос се крие и основният конфликт, около който се изгражда действието в повестта.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
Цялото повествование в „Балада за Георг Хених“ е пронизано от сблъсъци, конфликти и противопоставяния. Животът е толкова тежък, че всеки воюва срещу всеки. Жената с мъжа, който не може да спечели за бюфет; съседът със съседа, защото не достига жизнено пространство; учениците с учителя, защото все още има неусвоен ресурс, средство за просперитет – инструментите; дори децата в махалата, подбуждани от завистта и интригантството на родителите. Ако отново се върнем към образите на Вапцаров, ще определим тази ожесточена борба на всеки срещу всеки като митичния Двубой на човека с Живота – този „навъсен, мръсен / зъл живот“.
Причината за този двубой повечето хора виждат в бедността, в принудата, която упражнява животът. Но ето че майстор Георг Хених показва, че е възможен и друг модел. Едва ли можем да си представим по-голяма бедност от тази на забравения от всички старец. Въпреки това обаче той не се поддава на принудата на живота. И не защото по принцип мрази богатството и материалните удобства. Като всеки нормален човек и Георг Хених би се радвал да живее добре, заобиколен от красота, уважение и любов. Тъкмо така е живял той някога в Чехия. Идвайки на обед в семейството на Виктор, той се старае да се облече прилично, да проявява добри обноски, да бъде цивилизован човек. Макар и дълбоко вярващ, майстор Георг не е фанатичен религиозен отшелник. Неговият отказ от материалното идва като следствие от една друга принуда – принудата да загуби човешкото си достойнство в името на материалните удобства. С други думи, да позволи на живота да го подчини, както е подчинил всички хора наоколо.
За да противодейства на тази опасност, Георг Хених решава да покаже на хората как да победят живота, служейки му – заема се да направи цигулка за Господ, воден от идеята, че се труди за слава на занаят майсторски. Цялото верую на стария майстор се съдържа в упрека му към неговите ученици:
Франта и Ванда! – строго каза старият. – Слуша мен! Съжалява, де учил вас на добри стари занаят! Нищо вас не научил Георг Хених, много жално ми. Не научил как майстор работи не за пара, не за клиент. Работи кога нема нищо, кога сам, и стар, и болен. Кога знае – живот отива си – как работи майстор. Жал ми за вас! Учили, але не научили – занаят по-голем от най-големи майстор! Занаят най-велики на свет и майстор щастливо защо работи… Нищо, че нема пари, нищо, че сам, стар, болен и гладен. Работи за занаят! Не знае цигулка каква е? – каже вас: виола д’аморе! Каже се на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема? – Защо любов на майстор голема! Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.
Точно по линията, разделяща страните в този основен конфликт, минава и границата между различните групи герои на повестта, изразяващи различни възгледи за същината на човешкото и неговите ценности.
3. ГЕРОИТЕ НА ПОВЕСТТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Героите в повестта „Балада за Георг Хених“ отчетливо се разделят на три групи според начина, по който възприемат връзката творчество – живот. В първата група попадат онези герои, за които изискванията на живота – материалните необходимости, съобразяването с условията и изискванията на властта, славата и парите – са на първо място. В тази група попадат повечето от жителите на махалата, както и двамата ученици на майстор Георг – Франта и Ванда. Последните двама са особено интересен случай от гледна точка на проблема, който ни интересува – трудът и творчеството. От гледна точка на техническите умения двамата ученици очевидно са възприели всичко, на което старият майстор е могъл да ги научи – те печелят международни конкурси, ателиетата им са затрупани от поръчки и в този смисъл те са истински професионалисти. Проблемът е в това, че техният труд е свързан само и единствено с материалното. Всичко, което се отнася до духовното, до солидарността, до съпричастието и любовта между хората не се осъзнава от тях като свързано със занаята. За тях човекът, който ще свири на изработения инструмент, не е музикант, не е човешко същество, изпитващо чувства и решаващо проблеми, а е единствено и само клиент. А занаятът не е нравствено задължение и духовна традиция, а средство за печалба. Затова Георг Хених отказва да им продаде инструментите си. Защото преминаването на инструментите от поколение на поколение е символичен акт, чрез който заедно с възможността за упражняване на занаята се предава и отговорността, която върви с него. Отговорност за съхраняване на духовните принципи на занаята, които задължават упражняващия го не да се подчинява на конюнктурата, а да служи на живота. Да служи с любов и всеотдайност, за „слава на занаят майсторски“.
Към втората група герои можем да причислим преди всичко майката и бащата на Виктор, както и някои от епизодично появяващите се лица като доктор Берберян и колегите на бащата. Това, с което тези герои се отличават, е тяхното високо развито нравствено чувство, което ги задължава безрезервно да се придържат към добродетелите, които Цветан Тодоров нарече всекидневни – достойнство, грижа и духовна дейност. Семейството на Марин Бръмбара е единственото, което взема присърце съдбата на отхвърления от всички нещастен старец, опитва се, доколкото е възможно, да съхрани неговото достойнство, да полага грижи за него и възприема неговия занаят като духовна дейност. Независимо от тези свои безспорни качества обаче, майката и бащата на Виктор не успяват да удържат високата нравствена мярка, поставена от стария майстор. В един момент те попадат под тиранията на живота, разбран в неговия грубо материален смисъл. Централният символ на тази подчиненост е прословутият бюфет. За майката той е не жизнена необходимост, а средство да победи усещането за унизителна бедност и да се издигне както в собствените си очи, така и в очите на хората. За бащата направата на бюфета не е символ на победата, майсторството и справянето с живота, за каквото той иска да го представи, а знак за подчиняване на обстоятелствата, т.е. за човешка и професионална слабост. В направата на бюфета липсва най-важното, което превръща техническата работа в майсторство – любовта. Затова бюфетът така си и остава една обикновена вещ, която жълтее с напредването на годините, но по никакъв начин не помага да се преодолеят отчуждението, омразата и горчивината от принудите на живота.
Единствените, които удържат високата нравствена мяра, са старият майстор Георг Хених и малкият Виктор. Само чистата и наивна душа на момчето успява да проникне в смисъла на това, което прави Георг Хених – неговата преданост към занаята. Всъщност основното, което се случва в тази книга, е процесът на приобщаване на Виктор към Майсторството – една своеобразна и незабравима инициация. В тесния и неразвит кръгозор на малкия нахлуват много нови представи и понятия, нов опит и усещания. Много интересни са описанията на сънищата му, в които обясненията на Георг Хених за Господ, майка му и техния син се преплитат с ограниченото битово познание за живота. Но точно защото съзнанието на момчето все още не е обременено с нормите и предразсъдъците на възрастните, то успява да научи големия урок по Майсторство, който Георг Хених му преподава. А това единствено има значение в този иначе зле устроен свят, в който се налага самият Творец да взима уроци, започвайки от гамите и буквара на любов та. Момчето възприема сериозно пред определението си на Цар, който, подобно на старо заветните библейски царе, ще трябва да пренесе мъдростта на занаята в бъдещето. В това се състои и символичната сила на подарените инструменти – порасналият Виктор няма да ги използва, за да прави цигулки, но ще следва отговорността на наследството: „А аз – ще робувам в моето царство на занаята и може някой ден да стана майстор. Тогава… тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? – най-обикновен буквар.“
Безспорно централният образ в повестта, чрез който се внушава основният й хуманистичен патос, е Георг Хених. Разказът обаче не проследява целия живот на стария чешки майстор – най-важните събития от живота му са само маркирани: пристигането в България, създаването на лютиерска школа, свиренето в различни оркестри, постепенното изпадане от живота. Основното внимание на повествователя е насочено към последните години на Георг Хених, изпълнени със страдания. Не би било пресилено да кажем, че основното събитие в книгата може да се нарече „Страстите Хенихови“. А знаем, че в евангелския разказ страданията на Христос са поети доброволно в името на спасението на човечеството и света. Бихме могли да кажем, че и Георг Хених приема своите нещастия по същия начин. Чрез тях той иска да утвърди един идеал за човека и неговата мисия, който по времето, за което се разказва, до голяма степен е забравен. И тук става дума не само за любовта, която е християнска ценност, но и за отговорността и търпимостта, присъщи на хуманистичната култура на Ренесанса. Съвсем не е случайно, че препоръчваният идеал се определя като Майсторство. Както не е случайно споменаването на основните имена от европейската лютиерска традиция. Защото Майсторът е този, който активно създава условията, а не само се подчинява на божествената повеля. Оттук и своеобразната религиозност на Георг Хених. Неговата вяра не е сляпа, а активна, бихме могли да кажем дори критична. Цигулката, която прави, е предназначена за Господ. С нея Господ трябва да се научи на гамите и буквара на любовта – това не е случайна цигулка, а виола д’аморе. Защото дори тази основополагаща християнска ценност като че ли се изгубила някъде. Това съвместяване на Майстора с Господа директно е заявено в обръщението на разказвача към неговия герой: „Георг Хених, ти, който си на небето!“ Едва ли е нужно да напомняме, че това е първият стих от основната християнска молитва „Отче наш“, само че на мястото на Отеца е поставено името на Майстора. Така неговият образ се издига до един нов модел за подражание, до ново разбиране на човешкото, около което да се изгради ценностната ни система. И в тази система освен любовта, отговорността и търпимостта, състраданието, достойнството и грижата, духовната дейност, разума, свободата и братството (да не забравяме цитата от Шилеровата „Ода на радостта“ – „всички хора ще бъдат братя“) трайно се настанява и още една – Майсторството, т.е. отговорността към занаята, към способността на човека да служи на живота чрез творчеството.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ПОВЕСТТА
Както вече стана ясно, образът на света, изграждан от „Балада за Георг Хених“, се подчинява на четири различни жанрови модела. Нека ги разгледаме:
Най-близо до реалността е образът, нарисуван от документалния разказ, от мемоара. Основните събития и персонажи в книгата имат лесно проверима историческа основа. Градът е описан в неговата достоверност с улиците, сградите, магазините и ателиетата, културните институции и институциите на властта – всичко е точно и документално. Споменатите хора също са реално съществували личности – от главния герой, чешкия майстор на цигулки Георг Хених, до епизодичните персонажи, споменати само по веднъж в хода на действието. Нещо повече – дори писмата на Георг Хених са автентични (виж приложената илюстрация). Както твърдят очевидци, дори фамозният бюфет е реално съществуваща вещ в дома на писателя. Смисълът на тази документалност е да съхрани паметта за миналото, защото в него има много съществени поуки. Следата, която оставя този разказ, може да направи света малко по-хармоничен и по-съвършен. В този смисъл разказите за злото могат да сторят добро.
Все така близо до документалната реалност, но все пак малко по-обобщен, е образът на света, който изгражда повестта. Както помним, тя възниква на основата на притчата – някакъв типов сюжет, при който животът поставя хората пред изпитание, принуждавайки ги да направят морален избор. От това какъв е техният избор, зависи и тяхната съдба. „Балада за Георг Хених“, разказвайки за действителни исторически събития, постига обобщението си, изправяйки своите герои пред необходимостта да изберат между принудите на живота в цялата негова изкривеност и нуждата да се съхрани духът на занаята в ролята му на служене. За разлика от притчата обаче, повестта не ни показва универсалния сюжет като условен – „имало някога един човек…“, – а като реално присъстващ в живота на едно конкретно историческо време. Което на практика означава, че може да го видим и в нашето собствено време.
Една стъпка по-близо до условността е светът, изграждан от баладата. Както знаем, този жанр разказва за нещастната съдба на някой човек, наказан заради нарушаването на космическия ред, за да я превърне в морализаторски пример. В повечето случаи наказаният е този, който волно или неволно е нарушил реда. Но най-покъртителните балади съобщават за трагедия, сполетяла някой напълно невинен. Тези балади са и най-силно въздействащи емоционално, предизвиквайки умиление в душите на слушателите или читателите. Поуката от разказването на такива истории е свързана с внушението, че светът е непредвидим и че всеки може да бъде въвлечен дори без вина в трагическа колизия, завършваща най-често със смърт. Точно това се случва с Георг Хених. Той не е виновен за настъпилия хаос в живота, но е попаднал между зъбците на непредвидимата съдба. Освен това светът на баладата обикновено съдържа и митологически образи и мотиви, извеждащи делничната случка на едно по-високо равнище на обобщение и емоционално съпричастие. В случая с Георг Хених такива са общуването със сенките на предците, общуването на малкия Виктор с Господ, Божията майка и нейния син, отвеждането на Георг Хених на небето от брат му Антон, фантастичната смесица от религиозни представи и всекидневния опит на момчето.
С най-висока степен на условност и обобщителен патос е образът на света, създаден от пасиона. Както знаем, този жанр е вторичен, той изгражда своето повествование и отделни сцени, следвайки евангелските сказания. В случая тази вторичност дори е още по-голяма, защото евангелският сюжет не е преразказан пряко, а по неговите интерпретации в други произведения на световната литература. В сюжета на „Балада за Георг Хених“ най-ясно различими са мотивите от книгата на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“, представяща разказа за евангелските събития според романа, писан от главния герой, наречен Майстора. И в тази книга действието протича в първите години след установяването на тоталитарна власт, за да се покаже как тя разрушава вековния човешки ред, символизиран от религиозното учение за саможертвата на Божия син в името на висшите нравствени принципи.
Евангелският сюжет, както и всички негови по-късни интерпретации, представят събитията, придавайки им символен характер. Действията, постъпките и образите в този разказ символизират определени идеи и нравствени послания, придавайки им универсален и общочовешки характер. В книгата на Виктор Пасков образите с такъв подчертано символичен смисъл са цигулката, която Георг Хених прави за Господ – виола д’аморе, символизираща принципа на любовта; бюфетът, изработван от бащата на Виктор, символизиращ подчиняването на човека на принудите на живота; злото куче на съседа, символизиращо разпадането на всички човешки връзки; инструментите на стария майстор, които той отказва да продаде на учениците си, а завещава на малкия Виктор, символизиращи наследственото предаване на отговорността към занаята и към служенето на живота; конят на брата Антон, символизиращ връзката между земния и небесния живот; сенките на близките, символизиращи силата на човешките връзки и т.н.
Но най-важното, което може да се каже за образа на света, изграждан от „Балада за Георг Хених“, е това, че той е единен, независимо от големите разлики между четирите жанрови модела, на които се подчинява. Възможността това единство да се реализира идва от това, че всички тези повествования настояват, че са истинни. А разликите между тях показват, че истината не е нещо просто и едноизмерно, а че има много и различни пластове, като всички те трябва да се имат предвид, ако искаме да получим една художествено правдива картина на действителността. Тези различни образи на истината, подобно на отделните гласове в една сложна музикална творба, се сливат, за да се получи една сложна, но хармонична мелодия. Такова, каквото трябва да бъде и нашето разбиране за живота.
5. ПОВЕСТТА „БАЛАДА ЗА ГЕОРГ ХЕНИХ“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ
„Балада за Георг Хених“ се появи в българския литературен живот само две години преди знаковата промяна, настъпила на 10 ноември 1989 г. По онова време догмите на социалистическия реализъм отдавна бяха изчерпали възможностите си. Ценностите и представите, пропагандирани от този тип литература, вече не бяха в състояние да убедят никого. Още от 60те години на 20. век добрите български писатели в лицето на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Валери Петров и др. се насочиха към теми и проблеми, които искаха да върнат на българския читател усещането за нормална ценностна система, различна от утопиите на развития социализъм. Следващото поколение белетристи пък се насочи към дълбоките пластове на битието, опитвайки се да заобиколи социалистическите канони и да изобрази общочовешкото и универсалното. През осемдесетте години се появи и една литературна тенденция, която се опитваше да критикува недостатъците на вече прогнилия тоталитарен строй, но без да си позволява да излезе извън границите на това, което властта цинично наричаше „социален отдушник“. Всички тези опити обаче, въпреки най-добрите намерения на своите автори, имаха някакъв недостатък. Било твърде голяма абстрактност и иносказателност, било недостатъчна критичност. „Балада за Георг Хених“ с един удар помете това негласно статукво.
Нейната документалност и историческа фактичност придадоха на критическия й патос онази конкретност, която да изкара най-сетне на повърхността истината за хаоса, в който комунистическата утопия вкара България. А от друга страна, нейната висока обобщителност и стремежът й да утвърди универсалните ценности на човешкото с помощта на също така универсалните мотиви на световната култура, я издигнаха до най-високото ниво на европейската култура. Книгата недвусмислено показа на обезверените хора, принудени всекидневно да се съобразяват с абсурдите на живота, че има ценности, за които си заслужава да се претърпят несгоди, за да може най-сетне човечеството да се освободи от язвите си. Разказът за нещастната съдба на Майстора Георг Хених успя поне за малко да направи света ни по-добър, по-истински, по-красив и повече устремен към любовта. А това никак не е малко.
@bgmateriali.com
