Виктор Юго - "Парижката Света Богородица"

  

 Виктор Юго - Парижката Света Богородица

    В историята на световната култура 1985 година ще остане завинаги като година на Виктор Юго. Стогодишнината от смъртта на големия френски писател се превърна в истински голям празник за всички културни хора на земята. Решението на Юнеско тази годишнина да се отбележи като изключително събитие беше не само изпълнено, но и надминато при осъществяването му, тъй като в продължение на цялата хиляда деветстотин осемдесет и пета година по най-различни начини — тържествени събрания, колоквиуми, научни сесии, рецитали, театрални и филмови спектакли по творби на Юго, статии, изследвания и сборници, нови преводи, издания и преиздания — светът изрази възхищението, почитта и дълбоката си благодарност към човека и твореца Виктор Юго.    Виктор Юго, поетът, романистът, драматическият автор, критикът, публицистът, общественикът, чието творчество изпълва целия XIX век, отдавна премина границите на своето време и на своята родина. Той намери свои възторжени почитатели сред всички народи на света, всички поколения, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална известност на Юго, това безрезервно приемане на творчеството му от толкова различни по дух и възпитание хора? Към отговора на този въпрос може да ни доближи един поглед върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок така: „Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийтс, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин — това е Юго.“    И всичко това е точно така, въпреки че обикновено литературните критици са склонни да преувеличават качествата на прочутите писатели, въпреки че когато се говори с много любов за един автор, често му се преписват повече достойнства, отколкото той притежава. Дори противници на Юго не са могли да не признаят неговия всестранен и всеобхватен талант, богатата му тоналност, неизчерпаемите източници на неговото вдъхновение, необикновено широкия му емоционален и мисловен мир. Тъкмо тези, на пръв поглед противоречиви елементи в творчеството му правят писателя близък до най-различни хора и най-добре обясняват неговата популярност. Тъкмо затова Виктор Юго издържа изпитанието на времето. Неговото име остава непомрачено въпреки многобройните критики, дошли „от ляво“ и от дясно, от консервативни литературни критици и естети, които не можеха да простят демократическата насоченост на творчеството му, както и неговата утилитарна естетика, и от сектантите, които не съумяха да разберат и оправдаят идейните колебания и противоречия на човека и писателя Юго.    Това богатство и тази всестранност в творчеството на Виктор Юго могат да бъдат обяснени освен с изключителното му дарование, талант и гениалност и с факта, че той живее в една от най-интересните епохи от историята на Европа.    Франция през XIX век бе разтърсена от две революции — в 1830 и 1848 г., — от многобройни народни въстания, между които историческото Юнско въстание на пролетариата. Във Франция буржоазията, изплашена от нарастването на народните сили, прибягва до открита диктатура с установяването на Втората империя на Наполеон III и от страх пред въоръжения народ извърши национално предателство по време на Френско-пруската война. И най-после във Франция стана първата в световната история пролетарска революция — Парижката комуна от 1871 г.    Но истински големият писател не живее само с тревогите на своята страна, а и с вълненията на всички народи, с техните борби за свобода и независимост. Ето защо трябва да припомним, че XIX век е не само времена големи социални и политически сътресения в родината на Юго, но и на общ революционен кипеж в цяла Европа, време на величествени битки и мощни националноосвободителни движения. Революция в Германия, Италия и Австрия, освободителни движения в Ирландия, Унгария, Чехия, Полша, Гърция и България — такъв е политическият облик на този век, който някои буржоазни историци си позволиха да нарекат „глупав деветнадесети век“.    Целият живот на Юго е тясно свързан с тези важни политически събития, затова в цялото му художествено творчество намираме пречупени през променящия се мироглед на поета дълбоките стремежи на народите за създаване на справедливо общество.    Всички изследвания върху творчеството на Юго задължително разделят поста Юго от Юго драматурга и от Юго романиста. Всъщност Виктор Юго е само и винаги поет и в поемите, и в драмите, и в романите си. Нека се позовем на литературния критик Сент Бьов, съвременник на поета, който пише, че не се знае дали някои речи на Юго, произнесени пред парламента през 1849, не са оди в проза! И може би именно високата поетичност на всички негови творби е причината, поради която героите от поемите, драмите и романите на Юго живеят в образния свят на всеки културен човек на земята.    Едно е безспорно: идейната еволюция на поета е съпътствувана с все по-голямо художествено умение. Така в неговите ранни стихотворения, рожба на възпитанието, което той по-късно ще определи като „ограничено, кастово и клерикално“, се чувства силно влиянието на лириката на класицизма от XVIII в, и в тях има много повече възклицания, въздишки, упреци и клетви, отколкото спонтанно движение на душата и дълбоко преживяно чувство. В следващите си сбирки постепенно се освобождава от тези влияния. При това новото не е само в различната идейна насоченост, резултат на започналата еволюция на Юго, но и във формата. Явява се нова композиция в неговите стихотворения, които съдържат вече елементи и на драма. Налице е и по-дълбок лиризъм, резултат на лични преживявания, спонтанна простота и повече поетическа правда. Юго се отърсва от търсените ефекти, самоцелните описания и натруфените стихове и стига до точния рисунък и верния израз. Този процес е твърде дълъг и той може да се проследи в редица стихосбирки, създадени след „Одите“, „Оди и балади“, „Източни стихотворения“, „Есенни листа“, „Песни на здрача“, „Вътрешни гласове“, „Лъчи и сенки“. В тях, както и в по-късно издадените сбирки, Юго пее за любовта, за радостта от живота, за семейството и децата, за родината и националната слава, за добротата, справедливостта, честта, труда и достойнството. Биографичните, лични и семейни теми са преплетени с общите за романтиците тези за любовта, природата и смъртта. С този широк тематичен обсег, съчетан с голямо богатство от рими и ритми, на ярки образи и картини, на дълбоки преживявания, Юго се утвърждава като един от най-големите и най-близки до народа поети на Франция.    Не можем да си представим една история на френската поезия, нито пък историята на европейската поезия без Юго. Неговият стих изпълва века, така както този век изцяло изпълва творчеството на поета. Изключителната му плодовитост е феноменална. Разнообразието по отношение на теми, образи, картини, ритми и метри е негов най-ярък и безспорен белег. В поезията той вижда чудесна многоцветна градина, в която няма забранен плод. Всичко е обект на поетично пресъздаване, всички сюжети имат право на присъствие в поезията. „Няма добри сюжети — твърди той, — има само добри и лоши поети.“    Цялата действителност с нейните контрасти, сблъсъци, с върховете и паденията, с цветовете, багрите и шумовете, е в поезията на Юго. Затова в тази поезия съжителстват всички регистри и тоналности: епически, елегически, сатирически. Или както се изрази един съвременен френски критик, Юго е единственият, който съумя да свири на всички струни на своята лира.    Ехо от многогласното звучение на тази лира откриваме в поезията на по-късните френски поети Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме.    1851 година, годината, която разделя на две равни части XIX век, е решителна преломна година за идейната еволюция на поета и бележи рязък поврат в неговото творчество. До 1851 г. Юго въпреки изразените си искрени симпатии към народа, въпреки съчувствието си към страданията на онеправданите социални низини, остава все пак до голяма степен изразител на хаотичния и индивидуалистичен свят на своята класа. След преврата на Наполеон III, след експулсирането на Юго от страната, той за пръв път се сблъсква сам с тиранията, с беззаконията, със социалното потисничество. Певецът на екзотичната, интимна и отвлечено-хуманистична лирика отстъпва място на социалния певец, на поет, който вижда в бъдещето, на поета пророк. Едва сега Юго наистина отива при народа, на когото дотогава говори малко отвисоко, с известна снизходителност. Минал през роялизма, легитизма, либералния бонапартизъм и конституционния монархизъм, Виктор Юго най-после стига до републиката, и то в момента, в който тя агонизира, и за пръв път в своя живот той избира най-противоречащия на собствените му интереси път.    Не бихме преувеличили, ако кажем, че на изгнаничеството на поета дължим най-хубавото, което е създал неговият гений. Сам Юго съзнава това, наричайки себе си самодоволен буржоа през последните години от Юлската монархия; той не се бои да признае дълбоко положителната и благодатна роля на станалото: „Изгнанието беше хубаво и аз благодаря на съдбата за него.“    Той прекарва в изгнание 18 години, отначало в Джърси, по-късно в Гернзей (Белгия). В този период създава острия политически памфлет „Малкият Наполеон“, „История на едно престъпление“; „Съзерцание“, „Легенда за вековете“, „Възмездие“, „Клетниците“, „Уилям Шекспир“, „Песни на улиците и горите“, „Морски труженици“, „Париж“, „Човекът, който се смее“. Но това е само част от написаното в изгнание. Всичко, което излиза по-късно, е създадено всъщност в „стъклената стая“ в Гернзей, където се намира кабинетът на Юго с прозорци към океана. Не бива в никакъв случай да се мисли, че тази стъклена кула е кулата от слонова кост на привържениците на самоцелното изкуство. Тъкмо обратното е вярно: няма по-голям враг на теорията на изкуството за самото изкуство от Юго, няма по-яростен противник на интелектуалната изолация от него. Трудно може да се намери поет, който така малко да обособява своята съдба от съдбата на другите. Може би най-красноречивият израз на тази приобщеност, на това тъждество с другия, с хората е знаменитият предговор към „Съзерцание“.    „Тук е разказана една човешка съдба ден след ден. Но това животът на един човек ли е? Да, но също така и животът на другите хора. Никой от нас няма честта да притежава живот, който е само негов. Моят живот е вашият, и вашият живот е моят, вие изживявате това, което изживявам аз, съдбата ни е еднаква. Вземете огледалото и погледнете в него. Понякога се оплакват от писателите които казват «аз». Викат им «говорете ни за нас.» Уви, когато ви говоря за себе си, говоря за вас. Как не го чувствате. Безумен е този, който мисли, че аз не е ти.“    Изгнаник, Юго живее с борбите и страданията на хората от всички страни. Той отправя до американските власти протест против смъртното наказание в защита на бореца срещу робството, Джон Браун, подкрепя Гарибалди, у когото уважава не само героя, но и човека, станал изразител на борбите на своя народ. Юго с възмущение обвинява поробителите и тираните, с чувство на дълбоко негодувание издига глас срещу зверствата на османците в Гърция, Сърбия и България, с цялото си сърце откликва на освободителните движения в целия свят, като им посвещава незабравими страници. Не случайно мнозина борци се обръщат към поета и поставят странен символичен адрес на своите писма: „Виктор Юго-океанът“. По-късно, след жестокото потушаване на Парижката комуна, Юго отваря широко вратите на своя дом в Брюксел за преследваните комунари и смело се бори за тяхното амнистиране.    Твърде често в недоброжелателската критика за Юго се натъкваме на твърдението, че в основата на цялото му поведение и дейност по време на изгнанието лежи чувството на лична обида, накърненото самолюбие и неосъществени политически амбиции. Но никога личната обида не може да роди такива произведения, каквито създава Юго през това време, и да вдъхнови за такова високо хуманно и достойно поведение като поведението на Виктор Юго. Двете големи творби на Юго от този период заслужава! особено внимание. Стихосбирката „Възмездие“ е продиктувана от справедливия гняв и възмущение на поета от престъплението, извършено спрямо френския народ, и представлява забележителен етап в неговото творчество. Ирония, обида, проклятие — т.е, в нея откриваме всички гами на сатирата. Новото е в сполучливото съчетание с епичното и лирическото начало. Така възникват неповторими стихове, които са едновременно и остра сатира, и призив за борба срещу узурпатора. Не случайно в продължение на петнадесет години стихосбирката е забранена във Франция и тайно се предава от ръка на ръка, за да стане Юго най-четеният поет на Франция и символ на надеждите на френския народ. Актуална, активна, войнствуваща поезия, написана от човек, който като защитник на свободата и глас на съвестта на човечеството високо обвинява. И все така не случайно в годините на Съпротивата на френския народ стихотворенията от „Възмездие“ станаха лозунг и знаме в борбата.    „Легенда на вековете“ е епична поема за историята на човечеството от древната античност през френското, немското и испанското средновековие до съвремието на поета. Но тази история е представена не като сбор от епизоди и събития, а от непрекъснато, неотклонно движение на човечеството напред — на човечеството, което се измъква от мрака на невежеството и тиранията, за да излезе на широкия път, залян от светлината на разума. Защото легендата е едновременно и история на човешката съвест, на нейното пробуждане, развитие и победа. Герои на тази епопея на човешкия възход са обикновени хора, които заедно образуват една непобедима армия. Но „Легенда на вековете“ е и героическа епопея на бедните и онеправданите в обществото. И в това се крие част от оригиналността на творбата. Й преди Юго мнозина са писали за мизерията и са плакали над жестоката орис на бедните, но той е един от първите, които поставят ударението не само върху съчувствието и състраданието, но и върху нравствената сила и героизма на тези хора.    На 4 септември 1870 година, след капитулацията на Наполеон III при Седан, поетът се връща в Париж и в речта си при празничното посрещане от народа той дава следното чудесно определение на столицата на Франция: „Знаете ли защо Париж е градът на цивилизацията? Защото е град на революцията.“ В тази синтезирана мисъл Юго влага дълбокото си убеждение, че не може да има истинска цивилизация без революция и че от своя страна революцията е носител на съкровища от мисли, идеи, таланти, които ще създават новата цивилизация на едно общество.    До последния ден на живота си Юго остава верен на своя девиз: „Поетът трябва да върви като факел пред своя народ!“    Важен дял в творчеството на Виктор Юго заемат неговите пиеси, подчинени на основното изискване на поета: „Всяка творба представлява действие.“ „Театърът е трибуна и катедра…“ „Театърът трябва да превърне идеята в хляб за народа.“    Всички негови драми, едни — написани в стихове, други — в проза, представят пред читателите актуални за времето си политически и нравствени проблеми: за демокрацията и тиранията, за отношението между управляващи и народ, за корупцията на върховете и моралната чистота на хората от низините, за личната свобода и дълга, за бунтовния индивид и обществото и най-после за възраждащата сила на всяко искрено и дълбоко човешко чувство.    Лирическата фантазия, музиката на стиха и прозата, свежестта на рисунъка, плътното действие, красноречието и романтично-революционния патос, обясняват дългия сценичен живот на пиесите му независимо от някои чисто жанрови несъвършенства.    И все пак най-широка популярност Юго дължи на романите си. „Парижката света Богородица“ и „Клетниците“ спадат към най-много превежданите и преиздавани книги от XIX век до днес. Те са социални романи, изградени върху конкретен исторически фон, пронизан от дълбока човечност. В основата им лежи характерната за Юго тема за светлината, за постоянния антагонизъм между силите на нощта и деня, на доброто и злото. Тази антитеза противопоставя невинността на престъплението, грозното на красивото, низкото на възвишеното. От всички романи на Юго лъха твърдата увереност на поета, че целият свят се издига постепенно към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.    Романът според Юго трябва да съдържа елементи на драмата и епопеята, да напомня едновременно за Уолтър Скот и за Омир, да бъде „реален и идеален, верен и величествен“. Очевидно амбицията му е да създаде роман, който да обедини прозаичното с поетичното, да смеси трагичното и комичното, така както Шекспир е направил в своите пиеси.    Юго успява да осъществи това намерение както благодарение на удивителното богатство и верния избор на получените от наблюдението на художествени елементи и комбинирането им в едно стройно цяло, така и благодарение на умението си да създава силни, ярки и колоритни картини, чрез които прави своите психологически анализи, философски и нравствени размишления.    Романът „Парижката света Богородица“ принадлежи към ранното творчество на писателя: Юго е само на двадесет и осем години, когато го написва (1830–1831 г.) Този роман, очаровал нашите юношески години, безсъмнено ще завладява и в бъдеще съзнанието и фантазията на младите, защото в него има всичко, толкова необходимо за човека въобще — вяра в доброто, ненавист към догматиката, насилието и гнета, възторг от красотата и изкуството, възхищение от силата и дързостта на стихията на недоволните и онеправдани народни маси, копнеж по щастие…    Този роман ще остане завинаги една от най-интересните творби на Виктор Юго, а същевременно с това и едно от най-характерните произведения на романтизма. Не би било преувеличено да се каже, че винаги когато говорим за романтичен роман, се сещаме преди всичко за „Парижката света Богородица“.    Всичко е романтично в този съвършен готически разказ, в който оживява живописната и объркана атмосфера на късното европейско средновековие с център една величествена катедрала, чиито фантастични сенки се открояват в небето, тайнствено осветено от пълната луна!    Привлекателно-романтично е въвеждането в романа със загадъчната старогръцка дума „ΆΝΑΓΚΗ“ (Ананке), която означава „орис“ и „неизбежна фаталност“. Открита, по думите на автора, в „тъмния ъгъл на една от кулите на църквата, написана от някоя средновековна ръка, поразяваща със злокобния и фатален смисъл, вложен в нея“, тя завладява въображението на читателя още от първата страница и го подготвя за трагичната история, подчинена изцяло на страшната прокоба, скрита в загадъчната дума, написана неизвестно кога и от кого. Романтична е самата история на младата и горда циганка Есмералда, очаровала всички с красотата си, с изяществото и изкуството си на танцьорка, с добротата и любовта си към хората, със силата на своя характер. Нейните изключителни качества са причина за гибелта й: вдъхнала непреодолима грешна любов у архидякона на катедралата „Света Богородица“, тя загива, обвинена в убийството на човека, когото обича — блестящия Феб, и нито намесата на тълпата — неин покровител, — нито рискованата помощ на грозния Квазимодо са в състояние да попречат за осъществяването на „неизбежната фаталност“. Загива красотата, загива изкуството, загива истински човечното, смазано от отмъстителната страст на инквизитора!    Особено романтично е заплетена и разплетена тази приказна история: в нея има и фатална любов, и дива ревност, и жажда за отмъщение; има саможертва и лекомислие, има намиране на откраднатото някога от циганите дете, има и страшна смърт! Есмералда — на бесилката, Клод Фроло — блъснат от най-високата кула на катедралата, която по този начин се очиства от злото и омразата. Квазимодо — сам избрал да умре в гробището на осъдените, прегърнал плътно изстиналия труп на любимата Есмералда. Всичко е невероятно и красиво, ужасно и привлекателно за едно романтично въображение.    Не можем да не се съгласим с критиците, които намират историята „дребна и изкуствена“, а персонажите — еднолинейни, без дълбочина и без нюанси. Бихме казали, че всички действуващи лица са преди всичко елементи на едно величествено, грандиозно цяло, на един внушителен ансамбъл, който се е извисил над задачата за вътрешна органическа връзка и индивидуална психология. Наистина характерите са по-скоро типове, традиционните типове от мелодрамата, отколкото хора от плът и кръв. Архидяконът на катедралата Клод Фроло е предателят, човекът с черната душа; Квазимодо — човекът изрод с изключително благородна душа, но и шутът, който забавлява шумната тълпа със своята уродливост, със своята сила, равна на Херкулесовата, и със страшните си гримаси; капитан Феб е традиционният любовник, леконравен, безгрижен, непостоянен, нечувствителен към голямата любов, която за него е само едно от безбройните приключения на млад красавец. Но въпреки това те всички заживяват в отделните картини, където в чудни контрасти на бяло и черно, се редуват сцени — забавни, фантастични, чудовищни. На фона на тези картини се очертават не лицата на героите, а техните силуети, с контури, поразяващи с живописната си точност.    По-релефни, по-ярки и много по-живи са тълпите от просяци и скитници на площада пред катедралата и в Двореца на Чудесата. По-жив е самият град: Париж през петнадесетия век — кипящ, тъмен, нечист, грохотен, ярко обрисуван с неговата сложна топография и причудлива физиономия. В съзнанието на читателя остават завинаги грандиозните описания на Париж, гледан от птичи поглед. Атмосферата на епохата, изразена чрез напрежението и неспокойния живот на шумната тълпа, чрез контраста между бедния и гладен народ и хората от богатите квартали на столицата, между аристократите и нещастните, но талантливи комедиографи от типа на Гренгоар, прониква в съзнанието ни от всяка страница на този роман. А отклоненията на Юго и разсъжденията му по всички въпроси, които го интересуват във връзка с главната тема, разширяват обсега и дават възможност за интересен разговор с един автор, надарен със сигурно драматическо чувство, с изключително богато въображение и култура. А темата на този разговор може да бъде една малко позната епоха с нейните резки контрасти, от които ще се родят новите, модерни времена.    Истинският герой на романа си остава обаче самата катедрала — „Парижката света Богородица“ със своите витражи, със статуите на светци и ангели, със страшните чудовища, с камбаните и кулите, с движещите се сенки между сложно преплетените мощни колони.    По думите на известния френски литературен критик и историк Гюстав Лансон, „Парижката света Богородица“ е единствената фигура в романа, която има душа. Тази страшна и привлекателна монументална сграда, чиято сянка покровителствува града, живее свой живот, свързана завинаги с миналото, с настоящето и бъдещето на града-светлина. Другаде не бихме могли и да си представим действието на този роман. Символ на величието на народния гений, който я е създал, иззидал в продължение на векове, „тази симфония изградена от камък“, както пише Юго, звучи в ушите ни, извисява се пред очите ни! И неслучайно благородството, истинската човечност и способност за подвиг намираме в тези прости, обезправени хора, чиито предци са направили тази изумителна симфония!    В бележките си към окончателното издание на романа „Парижката света Богородица“ от 1832 година романистът прави интересно признание: една от главните цели на живота му е била да внуши на френския народ любов към националната архитектура, а романът за величествената парижка катедрала чрез правдивите описания на средновековното изкуство, „това възхитително изкуство, непознато досега за едни и непризнато от други“ е едно от средствата за постигането на тази цел.    Имаме пълно основание да кажем, че целта е не само постигната, но и надмината — във френската литература няма друга творба, която с такава сугестивна сила да извиква в човешкото съзнание този незабравим паметник на голямото изкуство.    Не е трудно да се открие във всички романи на Юго влиянието от възгледите на Русо: „Човекът е добър, но обществото е лошо.“ Обществото създава мизерията, то принуждава Жан Валжан от „Клетниците“ да открадне и прави от него каторжник, то създава жени като Фантин, то е причина за нещастието на Гуинплен, то е причина за съществуването на хора от типа на Жавер и Тенардие. Близките до природата хора, тези, които живеят встрани от обществото, запазват завинаги своята доброта и нравствена чистота — Квазимодо, Есмералда, Гаврош, Дея, Жилиат, Гунплен.    Разкриването на дълбоките противоречия между бедни и богати поставя пред романиста Юго важни задачи — да се бори за премахване страданието от живота, за облекчаване на мизерията, да разобличи егоизма на имащите, да издигне глас за установяване на социално равенство. Главната роля в изпълнението на тази програма, която е по-скоро реформаторска, отколкото революционна, според Юго се пада на любовта. Любовта е първият етап в борбата за спасяване на човека. Тя може да изтръгне от бездната на злото всеки човек. Върху тази идея почива нравственият път на Жан Валжан, неговото възлизане към светлината. Епископът Мириел запалва първата искра у Жан Валжан, затъпял и озверен от социалното зло и „осъден на светлина“, воден от пламъка на тази любов, той тръгва по пътя на истинската святост, увличайки със себе си Козет, Фантин, Мариус и дори Жавер.    Но в романите има моменти, в които Юго иска не само да облекчи мизерията чрез любов, състрадание и прошка, но и да потърси начини да я изкорени. В „Клетниците“ в сцената с причастието на стария якобинец се вижда открита възхвала на един живот, посветен на борбата, възхвала на делото на Конвента; в страниците, посветени на въстанието, се чувства възхищението на поета от подвига на Анжолрас и другарите му; в романа „Деветдесет и трета година“ Юго изразява преклонението си пред делото на Великата френска революция, а в четвъртата част на „Клетниците“ четем: „Кой спира революциите посред пътя им? Буржоазията. Защо? Защото буржоазията представлява задоволените интереси.“    Силата на романите на Юго е не само в пламенната защита на човека и неговото право на щастие. Тя се корени и в интересното водене на разказа, в оригиналната сюжетна линия, макар че тя често е начупвана, прекъсвана от нови епизоди и коментари на автора; силата им се крие в пластичния релефен стил, наситен с особена материалност от ярки цветове, шумове и ритъм, крие се в нарисуваните с могъщ замах картини на Париж от 1482, на Париж от 1830 година, на океана, на природните стихии, на катедралата „Света Богородица“ и особено на движението на тълпите, уличните боеве, барикадите, революциите…    Написаните в последния период от живота на Юго творби „Думи и дела“, „Изкуството да бъдеш дядо“, „Папата“, „Върховна младост“, „Религия“, „Четирите посоки на духа“, както и, многобройните съчинения, публикувани след смъртта му, допълват картината на една необикновена свръхчовешка продуктивност, която но своя обем и мащабност може да се сравни с продуктивността на Шекспир, Гьоте или Толстой.    Юго остана в сърцата на хората, защото въплъти в себе си духа на народа и духа на своето пълно с противоречие време; защото изпълни историческата си мисия на писател — създаде творби, които съставляват, по думите на Луи Арагон, части от една симфония, която може да се нарече „Любов към човечеството“.    Ценностите, които отстоява Юго, са вечни, общочовешки ценности, чието осъществяване е цел на прогресивните обществени движения и в наше време. Тъкмо затова великият френски поет от XIX в. Виктор Юго и днес, сто години след неговата смърт, принадлежи на нашето съвремие, на нашето бъдеще.

>
    Когато преди няколко години посети, или по-скоро основно претърси „Парижката света Богородица“, авторът на тази книга откри в тъмния ъгъл на една от кулите следната дума, издълбана в стената от нечия ръка:

    ΆΝΑΓΚΗ*
    [* Съдба (гр.) — Б. пр.; чете се „Ананке“ — Б. NomaD.]
    _Тези потъмнели от старост главни букви, врязани дълбоко в камъка, с ясно доловимите, свойствени за готическия краснопис очертания и извивки, които издават, че са били написани там от средновековна ръка, поразиха силно автора главно със злокобния и съдбоносен смисъл, вложен в тях._
    _Той се запита, помъчи се да отгатне чия изтерзана душа не бе пожелала да напусне земния живот, без да остави върху челото на старата църква отпечатък на престъпление или злощастие._
    _По-късно боядисаха или изстъргаха стената — не се знае кое от двете — и надписът изчезна. Впрочем, кажи-речи, от двеста години вече постъпват все така с дивните църкви на средновековието. Как ли не ги осакатяват — и отвън, и отвътре. Свещеникът ги пребоядисва, архитектът ги остъргва, после идва народът, който ги разрушава._
    _И тъй, днес няма нито помен от загадъчната дума, издълбана върху мрачната кула на „Парижката света Богородица“. Нищо не е останало и от неизвестната участ, изразена тъй сбито и тъй печално, освен недълговечния спомен, който и посвещава авторът на тази книга. Човекът, който бе я написал върху стената, е изчезнал преди няколко столетия от числото на живите, думата е изчезнала на свой ред от стената на църквата, а и самата църква ще изчезне може би скоро от лицето на земята._
    _Тази дума даде повод за настоящата книга._
    _Март 1831 година_

    БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА КЪМ ОКОНЧАТЕЛНОТО ИЗДАНИЕ
    (1832 ГОДИНА)

    Погрешно бе обявено, че това издание щяло да бъде допълнено с няколко нови глави. Би трябвало да се каже неиздадени. Защото наистина, ако под нови се разбира новонаписани, главите, прибавени към това издание, съвсем не са нови. Те бяха написани едновременно с останалата част на романа, по същото време, и са плод на същия замисъл. Открай време са спадали към ръкописа на „Парижката снета Богородица“. Нещо повече, авторът мъчно си представя как може да се прибавят впоследствие нови части към подобно произведение. Това не става току-така. Според него романът се появява на бял свят като че ли по необходимост с всичките си части, драмата — с всичките си действия. Не си въобразявайте, че броят на частите, от които е съставено цялото — този загадъчен микрокосмос, който вие наричате драма или роман, — е произволен. Спойката и присадът не се хващат добре при такъв вид произведения, които трябва да избуят наведнъж и да си останат такива, каквито са. Завършите ли веднъж труда си, не се връщайте повече на него, не го поправяйте. Излезе ли книгата ви от печат, стане ли ясно дали произведението ви е мъжествено, или не, нададе ли детето първия си вик, то е родено, то е пред вас такова, каквото си е, и баща, и майка са безсилни да го променят. То принадлежи на слънцето и въздуха, оставете го да живее или да умре такова, каквото е родено. Несполучлива ли е книгата ви? Толкова по-зле, Не прибавяйте глави към несполучлива книга. Струва ви се непълна? Трябвало е да я допълните още когато сте я замисляли. Чепато ли е дървото ви? Няма да го изправите. Охтичав ли е романът ви? Нежизнеспособен? Не сте в състояние да му вдъхнете тепърва диханието, което му липсва. Вашата драма се е родила хрома? Послушайте ме, не й слагайте дървен крак.
    Авторът много държи читателите да знаят, че прибавените глави не са написани нарочно за това издание. Те не бяха поместени в предишните издания по една съвсем проста причина. По времето, когато печатаха за първи път „Парижката света Богородица“, папката с тези три глави се бе загубила. Трябваше или да се напишат наново, или да се мине без тях. Авторът сметна, че две от тях, значителни по обем, се отнасят до изкуството и историята и никак не накърняват основното развитие на драмата и романа. Читателите нямаше да забележат липсата им и само авторът щеше да бъде посветен в тайната на това опущение. Той реши да мине без тях. Освен това, ако иска да бъде откровен докрай, трябва да признае, че личността му не устоя пред задачата да напише отново трите загубени глави. Той по-лесно би написал нов роман.
    Днес тия глави са намерени и той се възползува от първия случай, за да ги вмъкне на мястото им.
    И така, ето цялото му произведение такова, каквото го е замислил, такова, каквото го е създал, добро или лошо, трайно или мимолетно, но такова, каквото го желае.
    Намерените глави сигурно няма да се сторят особено ценни на онези читатели — твърде разумни между другото, — които са търсили в „Парижката света Богородица“ само драмата, само романа. Но може би има и други читатели, които не смятат, че е излишно да вникнат в естетическия и философски замисъл на книгата и които с удоволствие са открили, четейки „Парижката света Богородица“, нещо друго под интригата и са проследили — нека бъдем извинени за малко самонадеяния израз — гледището на историка и целта на ценителя на изкуството в творбата на поета.
    За тези именно читатели прибавените глави ще допълнят „Парижката света Богородица“, ако приемем, че тя изобщо заслужава да бъде допълнена.
    В една от тия глави — за съвременния упадък на архитектурата и за неизбежната според него гибел на това първостепенно изкуство — авторът изказва и обосновава едно мнение, което за съжаление е сериозно обмислено и дълбоко вкоренено в него. Но той чувствува нуждата да каже, че горещо желае бъдещето да го опровергае един ден. Защото знае, че изкуството във всичките си форми може да очаква още много от новите поколения, чийто гений, засега в зародиш, покълва в нашите ателиета. Зърното е хвърлено в браздата, жътвата навярно ще бъде богата. Авторът само се опасява — във втория том на това издание ще разберете основанията му — да не би жизнените сокове да са се оттеглили от древната почва на архитектурата, която векове наред беше най-благодатният терен за изкуството.
    Днес обаче у младите хора на изкуството има толкова живот, сила и едва ли не предопределение, че съвсем посредствени професори, особено в архитектурните факултети, подготвят не само без да си дават сметка, но и без да искат, отлични ученици. Напълно в противовес на грънчаря, за когото говори Хораций, който замислял амфори, а произвеждал гърнета. Currit rota, urceus exit.*
    [* Колелото се върти, излиза стомна (лат.). — Б. пр.]
    Във всеки случай, каквото и да бъде бъдещето на архитектурата, по какъвто и начин младите архитекти да разрешат един ден проблемите на своето изкуство, нека в очакване на нови архитектурни паметници да пазим старите. Да внушим, ако е възможно, на нашата нация любов към националната архитектура. Авторът признава, че това е една от главните цели на настоящата книга. Това е една от главните цели и на живота му.
    „Парижката света Богородица“ включва може би няколко правдиви описания на средновековното изкуство, това възхитително изкуство, непознато досега на едни и нещо по-лошо дори, непризнавано от други. Но авторът съвсем не смята, че е постигнал целта, която си е поставил доброволно. По най-различни поводи вече той е защитавал каузата на нашата стара архитектура, разобличавал е открито кощунствата, разрушенията, посегателствата. Ще продължава и занапред неуморно да прави същото. Решил е да се връща често на този въпрос и ще се връща. Ще брани неуморно историческите ни сгради, нападани така настървено от школските и академични иконоборци. Тъжно е да се види кой се разпорежда със средновековната ни архитектура и какво е отношението на днешните бъркачи на хоросан към развалините на това велико изкуство. Срамно е за нас, интелигентните хора, които виждаме какво правят те и се задоволяваме само да ги порицаваме. И аз имам предвид в случая не само това, което се върши в провинцията, но и това, което се върши в Париж, пред нашите врати, под нашите прозорци, в големия културен град, средище на печата, словото и мисълта. Приключвайки тези бележки, не можем да не споменем някои от тези вандалски начинания, които ежедневно се замислят, обсъждат, продължават и довършват преспокойно пред очите ни; пред очите на ценителите на изкуството в Париж, пред лицето на критиката, озадачена от толкова дързост.
    Неотдавна срутиха архиепископския дворец, безвкусна сграда, за която няма защо да се съжалява особено, но заедно с него срутиха и епископския дворец — рядка останка от четиринадесети век, която архитектът разрушител не е съумял да отличи от останалите постройки. Той изскубна житния клас ведно с къклицата. Няма що. Говори се, че щели да събарят пленителната „Венсенска капела“, за да построели с камъните й не знам каква крепост, като че ли Доменил* навремето не се справи и без нея. Докато възстановяват скъпо и прескъпо Бурбонския дворец, тази грозна поругана, пролетният вятър троши великолепните стъклописи на „Сент Шапел“. От няколко дни кулата на „Сен Жак дьо ла Бушри“ е обградена със скели. И някоя прекрасна сутрин кирката ще се забие в нея. Намери се зидар, който издигна бяла къщичка между старинните кули на съдебната палата. Друг се е сетил да окастри „Сен Жермен де Пре“, феодалното абатство с трите камбанарии. Ще се намери и трети, можете да бъдете сигурни, който ще сравни със земята и „Сен Жермен л’Оксероа“. Всички тия зидари си въобразяват, че са архитекти, носят зелени униформи и получават заплати от префектурата или народа. Те са виновници за вредите, които лошият вкус нанася на истинското изкуство. Каква печална гледка само в мига, когато пишем тези редове! Един от тях се е заловил с Тюйлери, той разсича безпощадно лицето на Филибер Дьолорм** и не е ли скандално наистина за нашето съвремие, че тежката архитектура на този господин се перчи безочливо точно по средата на една от най-изящните фасади на Ренесанса!

    Париж, 20 октомври 1832 г.
    [* Управител на замъка по време на Стоте дни на Наполеон. — Б. пр.]
    [** Кралският архитект, който построил Тюйлери. — Б пр.]

    КНИГА ПЪРВА

    I. ГОЛЯМАТА ЗАЛА

    Триста четиридесет и осем години, шест месеца и деветнадесет дни ни делят от деня, когато парижаните се събудиха от звъна на всички камбани, разлюлени с все сила в тройните стени на Сите, Университета и Града.
    А историята едва ли си спомня 6 януари 1482 година. Събитието, което раздвижи така бурно още от зори камбаните и гражданите на Париж, не се отличаваше с нищо забележително. Нямаше нито нападение на пикардци или бургундци, нито процесия с мощи, нито студентско вълнение в лозята на Лаас, нито посещение на „нашия твърде страшен повелител господин краля“, нито достойно за внимание обесване на крадци и крадли по нареждане на парижкото правосъдие. Не се очакваше и тъй честото в петнадесети век посрещане на някое пъстро и пищно облечено посолство. Само преди два дни последната кавалкада от този род — фламандските пратеници, упълномощени да сключат брака между престолонаследника и Маргарита Фламандска — беше пристигнала в Париж за голямо неудоволствие на Бурбонския кардинал, който беше принуден, за да угоди на краля, да любезничи с цялата тази селяшка сбирщина от фламандски първенци и да ги гощава в Бурбонския дворец с една „много хубава нравоучителна пиеса, сатира и фарс“, докато проливният дъжд се лееше върху разкошните килими, постлани пред входа на двореца му.
    На този шести януари по думите на Жеан дьо Троа цялото население на Париж беше развълнувано от двоен празник — Богоявление и Деня на шутовете, съвпаднали за първи път от незапомнени времена.
    Този ден на Гревския площад щяха да горят празнични огньове, в „Бракския параклис“ щеше да бъде посадено майското дръвче*, а в съдебната палата щеше да бъде представена една мистерия. Глашатаите на парижкия прево, в хубави виолетови плащове, с големи бели кръстове на гърдите, разгласиха това още предната вечер, надувайки тръбите си по всички кръстопътища.
    [* Окичено с панделки дръвче, което съдебните писари поставяли най-често в двора на съдебната палата на патронния си празник. — Б. пр.]
    Затворили къщи и дюкянчета, граждани и гражданки се стичаха още от сутринта от всички страни към тези места. Всеки бе избрал едно от тях — кой празничните огньове, кой майското дръвче, кой мистерията. Трябва да признаем, за чест и слава на благоразумните открай време парижки зяпльовци, че по-голямата част от тълпите се отправяха към празничните огньове, които подхождаха отлично на сезона, или към мистерията, която щеше да бъде представена в добре покрита и закътана палата, и любопитните се бяха сякаш наговорили да оставят клетото зле разцъфнало майско дръвче да зъзне сам-самичко под януарското небе в гробищата на „Бракския параклис“.
    Най-много хора се стичаха по улиците, водещи към съдебната палата, защото се знаеше, че фламандските пратеници, пристигнали по-предния ден, възнамеряват да присъствуват на мистерията и на избора на папа на шутовете, който също щеше да стане в голямата зала.
    Не беше лесно да се проникне в този ден в голямата зала, макар че тогава тя беше известна като най-обширното покрито помещение в света. (Вярно е, че по онова време Совал не беше измерил още голямата зала на замъка Монтаржи.) За любопитните, които гледаха през прозорците, задръстеният от народ площад пред съдебната палата напомняше море, в което пет-шест улици, подобни на реки, изливаха през устията си всеки миг нови вълни човешки глави. Безспир нарастващите талази на множеството се разбиваха в ъглите на издадените тук-таме къщи, които приличаха на носове, вързани в неправилния басейн на площада.
    В средата на високата готическа* фасада на палатата по централното стълбище слизаше и се качваше непрекъснато двоен поток от хора, който се срещаше на междинната площадка и се разливаше на широки вълни по двата странични наклона. Голямото стълбище на площада струеше като водопад над езеро. Виковете, смеховете, тропотът на хилядите крака се сливаха в силен шум и неописуема врява. От време на време врявата и шумът се удвояваха, потокът, който изтласкваше тълпата към голямото стълбище, се огъваше назад, размътваше се, образувайки водовъртежи, защото някой стрелец или конят на някой градски сержант се втурваше внезапно сред тълпата, за да въдвори ред. Великолепна традиция, завещана от парижкия прево на конетабъла, от конетабъла на конната стража, а от конната стража на днешната парижка жандармерия.
    [* Думата „готически“ в най-често употребявания й смисъл не е точна, но си е извоювала правото на съществуване. Ние я възприемаме като всички други и си служим с нея, за да окачествим архитектурния стил във втората половина на средните векове, в основата на който лежи стрелчатият свод — приемник на пълния полукръг, който, от своя страна, е породил архитектурния стил през първата половина на същата епоха. — Б. а.]
    Врати, прозорци, капандури, покриви гъмжаха от хиляди благодушни, хрисими и почтени еснафски лица, които гледаха палатата и навалицата и не искаха нищо друго. Защото за мнозина парижани зрителите са сами по себе си достатъчно зрелище и дори голата стена, зад която става нещо, представлява за тях интересна гледка.
    Ако ние, хората от 1830 година, можехме да се смесим мислено с тези парижани от петнадесети век и да влезем заедно с тях, влачени, блъскани с лакти, люшкани насам-на-там, в обширната зала на палатата, тъй тясна на 6 януари 1482 година, зрелището щеше да бъде безспорно интересно и запленяващо. И всичко около нас щеше да бъде толкова старинно, че щеше да ни се стори съвсем ново.
    Ако читателят няма нищо против, ние ще се опитаме да възсъздадем мислено впечатлението, което той би добил, прекосявайки заедно с нас прага на голямата зала сред навалицата в къси връхни дрехи, военни униформи и туники.
    Преди всичко оглушителен шум и ослепителен блясък. Над главите ни — двоен готически свод с дървена резба, целият изпъстрен със златни лилии на лазурен фон. Под краката ни — плочи от бял и черен мрамор. На няколко крачки от нас — огромна колона, по-нататък втора, трета. Всичко седем стълба по дължината на залата, поддържащи сключените в средата двойни сводове. Около първите четири колони — търговски будки с евтини стъклени и лъскави дреболии. Около последните три — дъбови пейки, изтъркани и излъскани от тесните и къси панталони на тъжителите и от тогите на прокурорите. Околовръст — край дългата стена между вратите и нишите на прозорците, както и между колоните — безкраен низ от статуи на всички френски крале като се почне от Фарамонд. Безволните — с вяло отпуснати рамене и сведени очи, а храбрите и войнствените — вдигнали дръзко към небето ръце и глави. По високите стрелчати прозорци — разноцветни стъклописи. В широките рамки — богати, покрити с изящна резба врати, и всичко — сводове, колони, стени, корнизи, дървена ламперия, врати, статуи, залени отгоре до долу със злато и лазур, леко потъмнели по времето, когато ги наблюдавахме ние, и почти напълно изчезнали под праха и паяжините през 1549 година, когато Дю Брьол по традиция все още се възхищаваше от тях.
    Представете си сега тази огромна продълговата зала под синкавата светлина на януарския ден, заляна от пъстра и шумна тълпа, която се трупаше край стените и около седемте стълба, и ще добиете смътна представа за общия изглед, преди да се опитам да ви запозная с отделните интересни подробности.
    Несъмнено, ако Раваяк не беше убил Анри IV, в архивите на съдебната палата нямаше да се намират документи по делото на Раваяк, нямаше да има и съучастници, заинтересовани от изчезването на тия документи, нямаше следователно да има и подпалвачи, които по липса на друго по-добро средство да прибягнат до подпалването на архивата, за да изгорят документите, нямаше да опожарят съдебната палата, за да изгорят архивата, нямаше следователно да избухне и пожарът от 1618 година. Старата съдебна палата още щеше да се възвисява със старинната си голяма зала и аз щях да имам възможност да кажа на читателя: „Идете да я видите!“ — и по този начин и на двама ни щеше да бъде спестено едно усилие: на мене — описанието на тази зала, а на него — четенето на описанието ми. Това доказва следната нова истина: големите събития имат неизмеримо големи последици.
    Наистина напълно възможно е Раваяк изобщо да не е имал съучастници, както е възможно, дори ако случайно е имал, те съвсем да не са били замесени в пожара от 1618 година. Има и две други съвсем приемливи обяснения: първо, голямата пламтяща звезда, широка една сгьпка и дълга цял лакът, която паднала, както е всеизвестно, от небето точно върху съдебната палата на седми март след полунощ, и второ — четиристишието на Теофил:

    Да, да, невесела шега:
    от много ядене лютиво
    небцето на мадам Темида
    във страшен огън запламтя.*
    [* Игра на думи — palais на френски значи палата и небце. — Б. пр.]

    Но каквото и да си мислим за това тройно — политическо, природно и поетично — обяснение на пожара на съдебната палата през 1618 година, за жалост едно само не подлежи на съмнение: самият пожар. Поради това бедствие и главно поради различните последователни реставрации, които окончателно унищожиха това, което пожарът бе пощадил, твърде малко нещо е оцеляло днес от това първо жилище на френските крале, от този дворец, по-стар от Лувъра, толкова стар вече по времето на Филип Красивия, че още тогава са търсели следите на великолепните сгради, издигнати от крал Робер и описани от Елгалдус. Почти всичко вече е изчезнало. Какво стана с кралската канцелария, където свети Луи „консумира своя брак“? Градината, в която, излегнат на килима заедно с Жоанвил, той раздаваше правосъдие, „облечен в пищна вълнена туника, със сукнен безръкавник и черен плащ от източна коприна“? Къде са покоите на император Сигизмунд? Ами на Шарл IV? На Йоан Безземни? Къде е стълбата, от която Шарл VI прочете милосърдния си едикт? Къде е плочата, върху която в присъствието на престолонаследника Марсел преряза гърлата на Робер дьо Клермон и на маршал Дьо Шампан? А вратичката, където бяха разкъсани вулите на антипапа Бенедикт и откъдето изведоха пратениците, които ги бяха донесли, облечени за посмешище в мантии и с митри на глава, за да се каят публично из цял Париж? Ами голямата зала, цяла в позлата и лазурносиньо, с готически аркади, със стълбове, с огромния, отрупан със скулптури свод? А златната стая? А каменният лъв, застанал пред вратата с наведена глава и подвита опашка в смирена поза, която подхожда на грубата сила пред правосъдието, също както лъвовете пред трона на Соломон? А красивите врати? Дивните стъклописи? Изящното ковано желязо, което е довеждало до отчаяние Бискорнет*? Фините резби на Дю Анси?… Какво стори времето? Какво сториха хората с тия чудеса? Какво ни дадоха в замяна на галската история, в замяна на готическото изкуство? В замяна на изкуството — тежките, ниски полукръгли сводове на господин Дьо Брос, недодялания строител на портала на „Сен Жерве“, а колкото до историята — останаха ни само голословните възпоминания на централния стълб, още кънтящ от злостните излияния на безброй патрюковци**.
    [* Майстор, изработил вратите от ковано желязо. — Б. пр.]
    [** Патрю — известен адвокат от XVII в. — Б. пр.]
    Не много нещо, както виждате. Но нека се върнем към истинската голяма зала на някогашната съдебна палата.
    В единия край на исполинския паралелепипед се намираше прословутата мраморна маса, ненадмината по широчина, дебелина и дължина, „истински резен от мрамор“, който би могъл да възбуди апетита на Гаргантюа* според старинните благороднически летописи, а в другия — параклисът, в който Луи XI беше заповядал да го изваят коленичил пред светата Дева, като бе накарал да пренесат — без да го е грижа, че ще остави две празни ниши в поредицата кралски статуи — статуите на Карл Велики и на Луи Свети, двамата светци, ползуващи се според него с особено влияние на небето като френски крале. Параклисът, още нов, беше изработен в пленителния стил на нежната архитектура, която бележи у нас края на готическата ера и се задържа чак до средата на XVI век сред приказните приумици на Ренесанса.
    [* Герой на Рабле. — Б. пр.]
    Малката ажурна розетка, издълбана на портала, беше същински шедьовър с тънката изработка и изяществото си. Тя напомняше дантелена звезда.
    Посред залата, точно срещу главния вход, беше издигната обвита в златоткани драперии естрада, опряна до стената, със специален вход през прозореца на коридора, водещ към златната стая. Тази естрада беше предназначена за фламандските пратеници и други знатни личности, поканени за представлението на мистерията.
    По традиция мистерията трябваше да бъде играна върху мраморната маса, нагласена още от сутринта за тази цел. Над великолепната мраморна плоча, издраскана надлъж и нашир от краката на съдебните писари, бе закрепена доста висока, скована от дъски клетка, чиято горна повърхност, достъпна за погледите на зрителите от цялата зала, щеше да служи за сцена, а вътрешността й, закрита с килими, щеше да бъде гардеробна на актьорите. Подвижната стълба, наивно подпряна от вътрешната страна, трябваше да свързва сцената с гардеробната и те щяха да излизат на сцената и да я напускат по нейните груби стъпала. Така че всяка най-неочаквана поява на актьорите, всички перипетии на действието, всички театрални ефекти трябваше да минат по тази стълба. Невинно и достойно за уважение младенчество на изкуството и на техниката!
    Четиримата съдебни пристави, неизбежни надзиратели на всяко народно увеселение в дни на празненство или на екзекуции, стояха изправени в четирите ъгъла на мраморната маса.
    Мистерията трябваше да започне по обед след дванадесетия удар на големия часовник на палатата. Твърде късно наистина за театрално представление, но нямаше как — трябваше да се съобразят с най-удобния за пратениците час.
    Множеството обаче чакаше още от сутринта. Голям брой от тия достопочтени зяпльовци зъзнеха от ранни зори пред главното стълбище на палатата. Някои твърдяха дори, че били висели цяла нощ пред входа, за да бъдат сигурни, че ще влязат първи. Тълпата се сгъстяваше с всеки изминал миг и като придошла река почна да се надига край стените, да се издува около сводовете, да пъпли по корнизите, по подпорите, по всички архитектурни издатини, по всички скулптури. Затова притеснението, нетърпението, скуката и волността, допустима в подобен ден на разпуснатост и лудории, кавгите, които избухваха по всякакъв повод — заради някой по-остър лакът или подкована обувка, — умората от дългото висене придаваха дълго преди часа, когато трябваше да пристигнат фламандските пратеници, остра и неприятна отсенка на врявата на затворената, притисната, смачкана и задушена тълпа. Чуваха се само оплаквания, клетви срещу фламандците, превото, Бурбонския кардинал, главния съдия, срещу нейно височество Маргарита Австрийска, срещу приставите с палките, студа, спарения въздух, лошото време, парижкия епископ, папата на шутовете, колоните, статуите, затворената врата, отворения прозорец. Всичко това страшно много забавляваше орляците учещи се и слуги, пръснати сред множеството, които примесваха закачките и злобните си шеги към недоволството на тълпата и като че ли бодяха с карфички общото лошо настроение.
    Между тях личаха група весели дяволчета. Те бяха издънили цветните стъкла на един прозорец и насядали дръзко върху перваза, насочваха погледите и подигравките си ту навън, ту навътре, ту към множеството в залата, ту към навалицата на площада. Лесно беше да се види по подражателното им кривене, по буйния смях и присмехулните подвиквания, които разменяха с другарите си от другия край на залата, че тези млади учещи се споделяха скуката и умората на останалите присъствуващи и умееха отлично за свое собствено развлечение да превърнат гледката в краката си в забавно зрелище, което даваше възможност да дочакат търпеливо другото зрелище.
    — Кълна се в душата си! Кого другиго, ако не вас, виждам там, Жоанес Фроло де Молендино*! — провикна се един от тях, сочейки хубавичко, лукаво, русо дяволче, кацнало на лъснатите мраморни клони на един капител. — Не току-така ви наричат Жеан Мелницата: двете ви ръце и двата ви крака са също като развени от вятъра крила. Откога сте тук?
    [* Мелницата (лат.). — Б. пр.]
    — Дяволът да ми е на помощ! — отвърна Жоанес Фроло. — Има повече от четири часа. Смея да се надявам, че ще ми ги приспаднат един ден от времето, което трябва да прекарам в чистилището. Бях вече тук, когато осмицата псалтове на сицилийския крал изпяха първата строфа от тържествената сутрешна литургия в „Сент Шапел“.
    — Певци за чудо и приказ! — поде другият. — Гласовете им са подостри от шапките им. Преди да отслужи утринна на свети Йоан, кралят трябваше да се осведоми дали пресвети Йоан Кръстител обича да му пеят псалми на латински с провансалски акцент!
    — Той поръча тази литургия само за да намери работа на омразните псалтове на сицилийския крал — намеси се злобно една старица от навалицата под прозореца. — Та преценете сами, моля ви се! Хиляди парижки ливри за една нищо и никаква литургия! Как няма да покачват после таксата за морската риба в халите!
    — Затваряй си устата, старо! — прекъсна я една дебела и важна особа, запушвайки нос край вонящата рибарка. — Тази литургия трябваше да се отслужи. Да не искате кралят да се разболее пак?
    — Много добре казано, господин Жил Льокорню, придворни кожухарю! — извика дребничкият учещ, вкопчен в капитела.
    Злополучното име на горкия придворен кожухар предизвика бурен смях сред учещите се.
    — Льокорню! Жил Льокорню*! — завикаха те.
    — Cornutus et hirsutus!** — обади се някой.
    [* Le cornu — рогатият. — Б. пр.]
    [** Рогат и космат (лат.). — Б. пр.]
    — Ха! И таз добра! Какво пък толкова смешно има тук? — продължи малкото изчадие от капитела. — Става дума за достопочтения Жил Льокорню, брат на Жеан Льокорню, управител на кралския дом, син на метр Майе Льокорню, пръв надзирател на Винсенската гора, всичките парижки граждани, всичките женени, като се почне от бащата и се свърши със сина!
    Смехът се засили. Дебелият кожухар, без да каже нито дума, се мъчеше да се скрие от отправените му от всички страни погледи. Но напразно, пухтеше и се потеше. Като забит в дърво клин, колкото повече се мъчеше да се измъкне от тълпата, толкова по-плътно приклещваше в раменете на съседите си пълнокръвното си алено от яд и гняв лице.
    Най-сетне един нисък и важен като него човек му се притече на помощ.
    — Отвратителна работа! Учещи да говорят така на един гражданин! В мое време щяха да ги нашибат здравата с наръч пръчки и после да ги изгорят на тях.
    Цялата банда избухна:
    — Охо! Кой взе да опява така? Какво врачува тази кукумявка?
    — Чакай! Ами че аз го познавам — подхвърли един. — Това е метр Андри Мюние.
    — Вярно бе! Един от заклетите библиотекари на Университета — каза друг.
    — В нашата барака всичко е по четири — обади се трети. — Четири народности*, четири факултета, четири празника, четирима икономи, четирима настоятели и четирима библиотекари!
    [* Факултетът на изкуствата е включвал четири национални групи: Франция, Пикардия, Нормандия и Германия. — Б. пр.]
    — Отлично! — провикна се Жеан Фроло. — В такъв случай нека всеки един от нас да крещи за четирима!
    — Мюние, ще ти запалим книгите!
    — Мюние, ще напердашим слугата ти!
    — Мюние, ще натиснем жена ти!
    — Тази славна дебелана, госпожа Удард!
    — Дето е свежа и весела като вдовичка!
    — Мътните да ви отвлекат! — измърмори сърдито метр Андри Мюние.
    — Метр Андри — продължи Жеан, все още увиснал на капитела, — мълчи или ще тупна върху главата ти.
    Метр Андри вдигна очи, измери, както изглежда, набързо височината на колоната и теглото на шегобиеца, умножи мислено теглото му по квадрата на скоростта и млъкна.
    Господар на бойното поле, Жеан продължи победоносно:
    — И непременно ще го сторя, макар че съм брат на архидякон!
    — Бива си ги и нашите от Университета! Да не могат дори в такъв ден да извоюват малко повече зачитане на нашите привилегии! Ето на — в Града има майско дръвче и празнични огньове, в Сите — мистерия, папа на шутовете и фламандски пратеници, само в Университета — нищо!
    — Като че ли площад „Мобер“ е малък! — добави един от кацналите на перваза учещи.
    — Долу ректорът, настоятелите и икономите! — изкрещя Жоанес.
    — Трябва да устроим празничен огън на Шан Гаяр с книгите на метр Андри — обади се друг.
    — И с писалищата на писарите! — допълни съседът му:
    — И с тоягите на клисарите!
    — И е плювалниците на деканите!
    — И бюфетите на икономите!
    — И раклите на настоятелите!
    — И столчетата на ректора!
    — Долу! — повтори дребничкият Жеан напевно. — Долу метр Андри, клисарите и писарите, богословите, лекарите и законодателите, икономите, настоятелите и ректорът!
    — Та това е същинско второ пришествие! — прошепна метр Андри и си запуши ушите.
    — Охо! Ето че и ректорът се задава тъкмо навреме! Ей го там, пресича площада! — провикна се един от прозореца.
    Всички се заобръщаха към площада.
    — Наистина ли минава нашият високоуважаван ректор метр Тибо? — попита Жеан Фроло Мелницата, който от колоната вътре в залата не можеше да види какво става навън.
    — Да, да! — отвърнаха му другите. — Точно той, ректорът метр Тибо.
    Беше действително ректорът, придружен от всички други важни личности от Университета, които отиваха тържествено да пресрещнат пратениците и в момента пресичаха площада пред палатата. Притиснати един до друг на прозореца, учещите ги посрещнаха с язвителни насмешки и подигравателни ръкопляскания. Ректорът, който вървеше начело на групата, обра първия залп. А този залп си го биваше.
    — Добър ден, господин ректор! Хей! Здрасти!
    — Какво търси тук този стар комарджия? Нима се е разделил със заровете си?
    — Как само се друса на мулето! А ушите му по-дълги и от мулешките!
    — Охо! Добър ден, господин ректор Тибо! Tibai, be eleator!* Дърт глупак! Дърт комарджия!
    — Нека бог ви закриля! Хвърляхте ли често дюшеш снощи?
    [* Тибо, играч на зарове (лат.). — Б. пр.]
    — Ох, какво разкапано лице, оловносиво, изпито и изнурено от страстта към хазарта и заровете!
    — Накъде сте се запътили така, Tibalde ad dados*, обърнал гръб на Университета и поел в тръс към Града?
    [* Тибо със заровете (лат.). — Б. пр.]
    — Навярно отива да търси квартира на улица Тиботоде*! — извика Жеан Мелницата.
    [* Thibaut aux des (фр.). — Тибо със заровете, игрословица. — Б. пр.]
    Цялата банда поде гръмогласно шегата и заръкопляска бясно.
    — Отивате да търсите квартира на улица Тиботоде ли, господин ректор? Там ли отивате, дяволски ортако?
    После дойде ред на другите длъжностни лица.
    — Долу клисарите! Долу жезлоносците!
    — Я ми кажи, Робен Пуспен, що за птица е тоя там?
    — Това е Жилбер дьо Сюй, Gilbertus de Soliaco, управител на колежа „Отьон“.
    — Дръж обувката ми. Твоето място е по-удобно. Цапни го по мутрата!
    — Saturnalitias mittimus ecce nuces.*
    [* Изпращаме ти орехи от римските сатурналии (лат.). — Б. пр.]
    — Долу шестимата богослови с белите стихари!
    — Богослови ли били тия? Аз пък ги взех за шестте бели гъски, подарени на града от света Жонвиев за имението „Рони“.
    — Долу лекарите!
    — Долу диспутите на основни и свободни теми!
    — Ще те цапардосам с капелата си, управителю на „Сент Жонвиев“! Ти ме онеправда. Това е самата истина. Даде мястото ми в нормандската корпорация на дребничкия Асканио Фалцаспада от провинцията Бурж само защото е италианец!
    — Каква неправда! — закрещяха студентите. — Долу управителят на „Сент Жонвиев“!
    — У-у! Метр Жоашен дьо Ладьоор! У-у! Луи Даюй! У-у! Ламбер Октьоман!
    — Дяволът да удуши иконома на германската корпорация!
    — И капеланите от „Сент Шапел“ заедно със сивите им кожени наметки, cum tunicis grisis.
    — Sen de pellibus grisis furratis.*
    [* Или със сиви кожи подплатени (лат.). — Б. пр.]
    — Ехей! Магистри на изкуствата! Брей, че хубави черни мантии! Брей, че хубави червени мантии!
    — Бива си я опашката на ректора!
    — Също като венециански дож, който отива да се жени* за морето.
    [* Ежегодна церемония във Венеция, символизираща овладяването на морето. — Б. пр.]
    — Какво ще кажеш, Жеан? Ето ги и канониците от „Сент Жонвиев“!
    — По дяволите канониците!
    — Абат Клод Шоар! Доктор Клод Шоар! Да не би да търсите Мари Жифардата?
    — Тя живее на улица „Глатини“.
    — Готви се да си легне с надзирателя на публичните домове.
    — Плаща си четирите дьоние, quatuor denarios.
    — Aut unum bombum.*
    [* Или един гуляй (лат.). — Б. пр.]
    — Другари! Ето ви и Симон Санген, настоятеля на Пикардската корпорация, с жена си, седнала зад него.
    — Post equitem sedet atra cura.*
    [* Зад конника е седнала черната грижа (лат.). — Б. пр.]
    — Дръж се метр Симон!
    — Добър ден, господин настоятелю!
    — Лека нощ, госпожа настоятелко!
    — Ах, блазе им, че виждат всичко това! — въздишаше Жоанес де Молендино, кацнал сред мраморните листа на капитела.
    През това време библиотекарят при Университета метр Андри Мьоние се беше навел към ухото на придворния кожухар метр Жил Льокорню.
    — Пак ви казвам, господине, това е същинско второ пришествие. Никога не е имало подобна разпуснатост сред учещите. Проклетите изобретения на нашето време погубват всичко. Различните огнестрелни оръдия, топовете и главно печатницата, тази нова германска напаст. Няма вече ръкописи, няма вече книги. Печатницата убива книжарницата! Второ пришествие!
    — Това се вижда и по широкото разпространение на кадифетата — каза кожухарят.
    В този миг часовникът удари дванадесет.
    — А-а! — възкликна в един глас тълпата. Студентите притихнаха. После се вдигна невероятен шум на хора, които се наместват — тропот на крака, обръщане, общо оглушително кашляне и секнене. Всеки се приготви да гледа, настани се удобно, понадигна се край другите. После — мъртва тишина. Протегнати напред шии, отворени уста, приковани в мраморната маса погледи. Но там не се появи нищо ново. Само четиримата съдебни пристави продължаваха да стърчат вдървени и неподвижни като четири изписани статуи. Всички очи се обърнаха към естрадата, определена за фламандските пратеници. Вратата беше затворена, естрадата — празна. Още от заранта множеството чакаше три неща: пладне, фламандските пратеници и мистерията. Само пладне беше дошло навреме. Това беше вече прекалено.
    Тълпата почака една, две, три, пет минути, четвърт час. Пак нищо. Естрадата си оставаше пуста, театърът — безмълвен. Нетърпението се превърна постепенно в гняв. Понесоха се възмутени забележки, наистина все още полугласно.
    — Мистерията! Мистерията! — чу се глух ропот. Главите закипяха. Над тълпата тътнеше буря. Жеан Мелницата хвърли първата искра.
    — Почвайте мистерията, а фламандските пратеници да вървят по дяволите! — провикна се той с все гърло, виейки се като змия около капитела.
    Тълпата заръкопляска.
    — Мистерията! — подхванаха всички. — А Фландрия да върви по дяволите!
    — Искаме мистерията, и то начаса! — дереше се студентът. — Иначе ще обесим, както ми се струва, главния парижки съдия и тогава ще имаме и комедия, и нравоучителна пиеса!
    — Отлично! — закрещя народът. — Да започнем с приставите!
    Настана неописуема врява. Четиримата злочести клетници почнаха да бледнеят и да се споглеждат. Множеството се люшна към тях и крехката дървена балюстрада, която ги отделяте, се огъна и се поддаде под напора.
    Критична минута.
    — Дръжте ги! Дръжте ги! — крещяха от всички страни. В този миг килимът на гардеробната, която описахме по-горе, се вдигна и пропусна едно лице, чийто вид тутакси спря тълпата и превърна магически гнева й в любопитство.
    — Тишина! Тишина!
    Не особено сигурен и цял разтреперан, човекът пристъпи до края на мраморната маса с много поклони, които с всяка крачка все повече заприличваха на падане на колене.
    Залата постепенно притихна. Чуваше се само лекото шумолене, присъщо на всяка смълчана тълпа.
    — Господа граждани и госпожи гражданки — започна човекът, — ние ще имаме честта да рецитираме и да представим пред негово преосвещенство кардинала една много хубава нравоучителна пиеса, която носи името „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“. Аз играя Юпитер. Негово преподобие придружава в този момент достопочтените пратеници на австрийския херцог. А те са задържани при Порт Боде от приветствената реч на господин ректора на Университета. Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем.
    Безспорно само намесата на Юпитер можа да спаси четиримата злочести съдебни пристави. И ако на нас се е паднало щастието да съчиним тази напълно достоверна история и следователно да отговаряме за съдържанието й пред светата Дева — критиката, класическото правило: „Nec deus intersit“* не би могло да се приложи спрямо нас. Впрочем одеянието на господин Юпитер беше красиво и допринесе доста за уталожването на тълпата, като привлече изцяло вниманието й. Юпитер беше облечен в ризница със златни плочки, обшита с черно кадифе. На главата си носеше двувръх шлем със сребърни копчета. И ако лицето му не беше покрито наполовина от червило, наполовина от голяма брада, ако не държеше в ръка завит на руло позлатен картон, осеян с лъскави пулове и омотан с блестящи ленти, в които опитното око лесно разпознаваше мълнията, ако краката му не бяха обути в трико с телесен цвят и опасани с панделки по гръцка мода, той би могъл успешно да издържи сравнението — особено по строгата си осанка — с кой да е бретонски стрелец от отряда на херцог Дьо Бери.
    [* „Нека бог не се намесва“ — цитат от Хораций (лат.). — Б. пр.]

    II. ПИЕР ГРЕНГОАР

    Обаче още докато произнасяше тържествената си реч, единодушното възхищение и доволство, предизвикани от костюма му, започнаха да се изпаряват от думите му. И когато стигна до злополучното заключение: „Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем“, гласът му се загуби в буря от дюдюкания.
    — Започнете незабавно мистерията! Незабавно мистерията! — крещеше народът, а над всички гласове се извисяваше гласът на Жоанес де Молендино, който пронизваше общата глъч подобно пиколино на какофония в Ним.
    — Започнете начаса! — дереше се студентът.
    — Долу Юпитер и Бурбонският кардинал! — крещяха Робен Пуспен и другите кацнали по перваза учещи.
    — Искаме нравоучителната пиеса! — повтаряше тълпата. — И то веднага! Никакво отлагане! Иначе чувал и въже и за комедиантите, и за кардинала!
    Горкият Юпитер, уплашен, объркан, съвсем блед под пласта червило, изпусна гръмотевицата си, взе двувърхия си шлем в ръка и се закланя треперещ и заекващ:
    — Негово преосвещ… пратениците… нейно височество Маргарита Фламандска…
    Чудеше се какво да каже. Дълбоко в душата си той се опасяваше, че ще бъде обесен.
    Обесен от простолюдието, ако чака кардинала, обесен от кардинала, ако не го чака. И от двете страни виждаше само пропаст — тоест бесило.
    За щастие един непознат го измъкна от затруднението му и пое отговорността върху себе си.
    Някакъв човек, който стоеше отвън оградата в свободното пространство около мраморната маса, незабелязан от никого, понеже поради диаметъра на колоната, на която се беше облегнал, не можеше да попадне в ничие зрително поле. Този непознат — висок, мършав, блед, възрус, млад още, макар и вече с набръчкано чело и страни, с блестящи очи и усмихнати устни, облечен в черна изтъркана и излъскана от дългото носене роба от серж, се приближи до мраморната маса и кимна на злочестия страдалец, който, изгубил ума и дума, не го забеляза.
    Непознатият пристъпи крачка напред.
    — Юпитер — повика го той, — драги Юпитер! Юпитер пак не го чу.
    Тогава високият рус мъж загуби търпение и кресна, кажи-речи под носа му:
    — Мишел Жиборн!
    — Кой ме вика? — стресна се Юпитер като събуден от сън.
    — Аз! — отвърна облечената в черно личност.
    — А! — промълви Юпитер.
    — Започнете незабавно! — нареди непознатият. — Задоволете народа. Аз се нагърбвам да смекча господин главния съдия, който пък ще успокои негово преосвещенство.
    Юпитер си отдъхна.
    — Уважаеми господа граждани! — извика той с пълно гърло към тълпата, която продължаваше да го освирква. — Ей сега ще започнем.
    — Evoe, Юпитер! Plaudite, cives!* — завикаха студентите. — Браво! Браво! — закрещя публиката. Раздадоха се оглушителни ръкопляскания. Юпитер се скри под килима, докато залата все още се тресеше от възторжени викове.
    [* Ликувай, Юпитер! Ръкопляскайте, граждани! (лат.). — Б. пр.]
    Междувременно непознатата личност, която като с магическа пръчка бе сменила „бурята със затишие“, за да си послужим с думите на стария ни любим Корней*, се отдръпна скромно в сянката на колоната и сигурно щеше да остане там невидима, неподвижна и безмълвна както досега, ако две девойки, застанали в първата редица на публиката, не я бяха измъкнали оттам. Разговорът на непознатия с Мишел Жиборн-Юпитер не беше минал незабелязано.
    [* „Лъжецът“ от Корней. — Б. пр.]
    — Метр — повика го едната, правейки му знак да се приближи.
    — Какво говорите, мила Лиенард — пошушна съседката й, хубавичка, сочна и празнично дръзка девойка. — Ами че той не е духовник, а мирянин. Не бива да му казваш метр, а месир.
    — Месир — поправи се Лиенард. Непознатият се приближи до балюстрадата.
    — Какво обичате, госпожици? — попита той любезно.
    — Ах, нищо! — отвърна съвсем засрамена Лиенард, — Моята приятелка Жискет Жансиен иска да ви каже нещо.
    — О, съвсем не! — промълви пламнала Жискет. — Лиенард ви нарече метр, а аз й обясних, че трябва да ви каже месир.
    Двете девойки наведоха очи. Мъжът, който нямаше нищо против да завърже разговор, ги погледна усмихнат.
    — И така, нищо ли нямате да ми кажете, госпожици?
    — О, съвсем нищо! — отвърна Жискет.
    — Нищо — добави и Лиенард.
    Високият рус мъж понечи да се оттегли. Но двете любопитни девойки не искаха да изпуснат така лесно жертвата си.
    — Месир — обърна се живо Жискет към него, устремена като отприщен яз или като внезапно одързостила се жена, — познавате ли войника, който ще играе ролята на Дева Мария в мистерията?
    — Искате да кажете ролята на Юпитер? — попита непознатият.
    — Разбира се! — възкликна Лиенард. — Ама че си глупава, Жискет! Значи вие познавате Юпитер?
    — Мишел Жиборн ли? — отвърна непознатият. — Да, госпожице.
    — Има знаменита брада! — каза Лиенард.
    — Хубаво ли ще бъде това, дето сега ще го играят? — осведоми се плахо Жискет.
    — Много хубаво, госпожице — отвърна непознатият без всякакво колебание.
    — Какво точно ще бъде? — попита Лиенард.
    — „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“ — нравоучителна пиеса, госпожици.
    — А, това е вече нещо ново — забеляза Лиенард. Последва кратко мълчание. Непознатият го наруши.
    — Това е съвсем нова нравоучителна пиеса, която не е играна още.
    — Значи — намеси се Жискет, — не е същата, дето я дадоха преди две години, когато пристигна папският посланик и в която имаше три хубави моми, три…
    — Сирени — подсказа й Лиенард.
    — При това съвсем голи — добави младият мъж. Лиенард сведе свенливо очи. Жискет я погледна и стори същото. Мъжът продължи усмихнат:
    — Забавно беше, вярно. Днес обаче ще се представя нравоучителна пиеса, написана специално за фламандската принцеса.
    — Ами ще пеят ли пасторали? — попита Жискет.
    — И таз добра! — отвърна непознатият. — В нравоучителна пиеса? Не бива да се смесват жанровете. Виж, ако беше комична пиеса, тогава би могло.
    — Жалко — промълви Жискет, — тогава около фонтана Понсо имаше разни диваци, мъже и жени, които се биеха помежду си, кривяха се и пееха пасторали и забавни куплети.
    — Това, което подхожда за папски посланик, не подхожда за принцеса — забеляза доста сухо непознатият.
    — А около тях — поде Лиенард — се надпреварваха да свирят какви ли не медни инструменти и изпълняваха чудесни мелодии.
    — А за разхлаждане на зрителите — добави Жискет — през трите чучура на фонтана бликаха вино, мляко и подсладено вино и всеки, който иска, можеше да пие.
    — Малко по-надолу от Понсо — продължи Лиенард — в „Трините“ играеха, без да говорят, „Страдание господне“.
    — Че как да не си спомням! — провикна се Жискет. — Исус Христос на кръста с двама разбойници отдясно и отляво.
    Тук младите бъбрици, разгорещени от спомените, свързани с пристигането на папския посланик, започнаха да говорят в надпревара.
    — А малко по-нататък при Порт о Пентър имаше други едни хора, много натруфени.
    — А помниш ли оня ловец при фонтана Сент Иносан, който гонеше сърната сред оглушителен кучешки лай и ловджийски рогове?
    — Ами дървеното скеле при парижката кланица, дето представляваше Диепската крепост?
    — А помниш ли, Жискет, тъкмо когато посланикът мина, превзеха с пристъп крепостта и прерязаха гърлата на всички англичани.
    — А при входа на Шатле какви хубави актьори имаше!
    — Ами на Понт о Шанж, целия покрит с килими?
    — А когато папският посланик мина, пуснаха над моста над двеста дузини какви ли не щеш птици. Колко беше хубаво, Лиенард!
    — Днес ще бъде още по-хубаво — намеси се най-сетне събеседникът им, който ги слушаше с известна досада.
    — Обещавате ли ни, че мистерията ще бъде хубава? — попита Жискет.
    — Разбира се — отвърна той и добави малко наперено: — Аз съм авторът, госпожи.
    — Наистина ли! — възкликнаха двете девойки смаяни.
    — Наистина — отвърна поетът и се поизпъчи. — По-право ние сме двама: Жеан Маршан наряза дъските и скова скелето и другата дървения за театъра, а аз написах пиесата. Казвам се Пиер Гренгоар.
    Едва ли авторът на „Сид“ би казал по-гордо: „Казвам се Пиер Корней.“
    Нашите читатели са си дали може би сметка, че от момента, когато Юпитер се вмъкна под килима, до момента, когато авторът на новата нравоучителна пиеса разкри така неочаквано самоличността си пред наивно възхитените Жискет и Лиенард, бе изминало доста време. Но забележително нещо — цялата публика, така шумна само преди няколко минути, сега чакаше прилично, уповавайки се на думите на комедианта. Това доказва вечната истина, че най-доброто средство да накараш зрителите да чакат търпеливо е да ги увериш, че представлението ще започне незабавно. Жоанес обаче не спеше.
    — Ехей! — провикна се внезапно той сред настъпилото след бурята спокойно очакване. — Юпитер, госпожа Дева Мария, проклети палячовци! Гаврите ли се с нас? Пиесата! Пиесата! Почвайте, да не почнем пак ние! Нямаше нужда от нищо друго.
    На скелето прозвучаха алтови и басови инструменти, килимът се повдигна и четирима пъстро облечени и силно гримирани актьори се измъкнаха от клетката, покатериха се по стръмната театрална стълба и като се качиха на горната площадка, наредиха се в права линия пред публиката и се поклониха дълбоко. Оркестърът престана да свири. Мистерията започна.
    — Четиримата актьори изчакаха да ги възнаградят щедро с ръкопляскания заради поклоните им и пристъпиха сред благоговейно мълчание към пролога, от който ние ще избавим читателите. Впрочем, както се случва и по наше време, публиката се занимаваше много повече с костюмите на актьорите, отколкото с репликите, които те декламираха. Пък и това беше напълно оправдано. Одеждите и на четиримата бяха наполовина жълти, наполовина бели и се отличаваха само по материята: първият носеше роба от златносребрист брокат, вторият — от коприна, третият — от вълна, а четвъртият — от памучно платно. Първият актьор държеше в ръката си сабя, вторият — два златни ключа, третият — везни, четвъртият — мотика. А в помощ на ленивите умове, които не биха могли да прозрат дълбокия смисъл на тия принадлежности, в долната част на робите можеха да се прочетат следните големи, извезани в черно букви: на златотканата — „Наричам се дворянство“, на копринената — „Наричам се духовенство“, на вълнената — „Наричам се търговско съсловие“, а на платнената — „Наричам се селячество“. Полът* на двете мъжки алегорични фигури личеше ясно по късите роби и по островърхите шапки, докато женските алегорични фигури носеха по-дълги роби и бяха покрили главите си с качулки.
    [* На френски духовенство и селячество са от мъжки род, а дворянство и търговско съсловие — от женски. — Б. пр.]
    Само злонамерен слушател не би разбрал от поетичния пролог, че селячеството е омъжено за търговското съсловие, а духовенството — за дворянството, и че двете щастливи двойки притежават общо великолепен златен делфин*, който са решили да дадат на най-голямата хубавица. И те тръгнаха по света да търсят и да дирят тази хубавица и след като не харесали нито царицата на Голконда нито принцесата на Трапезунд, нито дъщерята на великия татарски хан, нито много други хубавици, селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие дошли да си починат върху мраморната маса в съдебната палата и да изтърсят пред почтената аудитория толкова сентенции и максими, колкото се изразходват във факултета по литература по време на изпитите, както и всичките софизми, афоризми, дефиниции и реторични фигури, необходими за получаване на докторско звание.
    [* Игрословица — на френски dauphin означава делфин и престолонаследник. — Б. пр.]
    Всичко това беше от красиво по-красиво.
    И сред цялата тълпа, над която четирите алегорични фигури изливаха в надпревара талази от метафори, нямаше по-внимателно ухо, по-изтръпнало сърце, по-занесен поглед, по-протегната шия от погледа, ухото, шията и сърцето на автора, на поета, на славния Пиер Гренгоар, който малко преди това не беше устоял на удоволствието да каже името си на двете хубави момичета. Той се беше върнал до колоната на няколко крачки от тях и слушаше, гледаше и ликуваше. Благосклонните ръкопляскания, които посрещнаха началото на пролога, още кънтяха в душата му и той беше всецяло I потънал във възторжения унес, с който всеки автор следи как мислите му падат една след друга от устата на актьора в смълчаната обширна зала. Достойният Пиер Гренгоар!
    Макар и с прискърбие обаче ще трябва да признаем, че първоначалното му въодушевление беше скоро помрачено. Гренгоар едва долепи устни до опияняващата чаша на радостта и триумфа и в нея се примеси една горчива капка.
    Някакъв опърпан просяк, който не можа да събере милостиня, докато беше забутан сред тълпата, а и не успя, изглежда, да попълни недостига от джобовете на съседите си, си науми да се качи някъде по-нависоко, за да привлече погледите на милосърдието. По време на първите стихове на пролога той се покатери по гредите на почетната естрада чак до корниза, който стърчеше навън в долния край на парапета, и се настани там, предизвиквайки съжаление и интерес у множеството с дрипите си и с отвратителната рана, зинала на дясната му ръка. Иначе той седеше съвсем тихо.
    Понеже той мълчеше, прологът щеше да продължи безпрепятствено и никакво по-осезаемо безредие нямаше да възникне, ако за нещастие студентът Жоанес не беше зърнал на високата колона просяка и номерата му. Младият обесник беше обзет от луд смях и без да се грижи, че прекъсва представлението и нарушава всеобщото мълчание, завика весело:
    — Виж пък тоя кекльо къде наумил да проси!
    Само онзи, който е хвърлял камък в блато с жаби или е гърмял с пушка по ято птици, може да си представи въздействието на тези неуместни думи върху внимателно заслушаната аудитория. Гренгоар изтръпна като разтърсен от електрически ток. Прологът увисна във въздуха, всички глави шумно се обърнаха към просяка, а той не само не се смути, но веднага съобрази, че този инцидент е удобен случай да изкара някой грош, затова затвори очи и захленчи жално:
    — Подарете за бога!
    — Охо! Я виж ти! Кълна се в душата си! — продължи Жоанес. — Ами че това е Клопен Труйфу. Хей, приятелю, какво ти пречеше раната на крака, че си я преместил на ръката?
    При тези думи той хвърли с маймунска сръчност една дребна монета в мазната касторена шапка, която просякът подаваше с болната си ръка. Без да трепне, дрипльото прие и милостинята, и язвителната закачка и пак занарежда с плачлив глас:
    — Подарете за бога!
    Тази случка значително разсея публиката, а доста зрители начело с Робен Пуспен и всички учещи заръкопляскаха развеселени от странния импровизиран диалог между Жеан с неговия писклив глас и просяка с невъзмутимото си еднообразно мънкане.
    Гренгоар беше страшно недоволен. Като се опомни от първоначалното си смайване, той се развика към четиримата актьори на сцената, без да благоволи дори да погледне презрително двамата смутители на тишината:
    — Продължавайте! Продължавайте, дявол да ви вземе!
    В този миг той усети, че някой го дърпа за дрехата, обърна се с досада и едва смогна да се усмихне. А трябваше да го стори. Жискет Жансиен беше провряла хубавата си ръка през парапета, стараейки се да привлече по този начин вниманието му.
    — Господине — попита тя, — ще продължат ли?
    — Разбира се — отвърна Гренгоар, засегнат от въпроса й.
    — В такъв случай, месир — продължи тя, — ще бъдете ли така любезен да ми обясните…
    — Какво ще кажат по-нататък ли? — прекъсна я Гренгоар. — Ето, слушайте.
    — А, не! — каза Жискет. — Какво казаха досега. Гренгоар подскочи, като че ли го докоснаха по жива рана.
    — Каква напаст е тази тъпа гъска! — процеди през зъби той.
    От този момент Жискет падна в очите му.
    Междувременно актьорите се бяха подчинили на подканванията му и публиката, като видя, че те говорят отново, се заслуша, но пропусна не една красива мисъл в промеждутъка между двете части на внезапно прекъснатата пиеса. Гренгоар разсъждаваше горчиво върху всичко това. Все пак спокойствието постепенно се възстанови, студентът не се обаждаше, просякът се зае да брои монетите в шапката си и нравоучителната пиеса пак взе надмощие.
    В действителност тя беше великолепно произведение, от което по наше мнение и днес би могло да се използува нещичко с известна преработка. Изложението — малко дълго и безсъдържателно, напълно в духа на литературните канони — беше просто и дълбоко в душата си Гренгоар се възхищаваше чистосърдечно на яснотата му. Както може би се досещате, четирите алегорични фигури се бяха малко уморили, след като бяха обиколили трите части на света, без да успеят да пласират прилично златния делфин. На това място бе вмъкната възхвала на чудната риба с безброй тънки намеци за младия годеник на Маргарита Фламандска, печален затворник по това време в замъка Амбоаз, който съвсем не подозираше, че селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие бяха обиколили целия свят заради него. Та гореспоменатият делфин беше млад, хубав, силен и главно — нали това е разковничето на всички кралски добродетели! — беше син на френския лъв. Аз намирам тази смела метафора прекрасна. Не вярвам в подобен ден на алегории и епиталамии в чест на краля театралната естествена история да се смущава от обстоятелството, че делфинът е син на лъв! Точно тия редки и пиндаровски смешения са доказателство за възторга на поета. И все пак, ако си позволим да бъдем малко по-критични, трябва да отбележим, че поетът би могъл спокойно да развие тази чудна мисъл не непременно в двеста стиха! Вярно е обаче, че според нарежданията на парижкия прево мистерията трябваше да трае от пладне до четири часа и през това време, тъй или иначе, беше необходимо да се декламира нещо. Впрочем публиката слушаше търпеливо.
    Внезапно, точно в разгара на препирнята между търговското съсловие и дворянството, в момента, когато селячеството произнасяше великолепния стих:

    В горите не живее
    животно по-победно,

    вратата на почетната естрада, която досега беше тъй ненавременно затворена, се отвори още по-ненавременно и гръмкият глас на вратаря извести без предисловие:
    — Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал!

    III. КАРДИНАЛЪТ

    Горкият Гренгоар! Надали пукотевицата от всички двойни фишеци на Богоявление, залпът от двадесет аркебузи, гърмежът от прословутото оръдие от кулата Бий, което по време на обсадата на Париж в неделя на 29 октомври 1465 година уби с един изстрел седем бургундци, избухването на всичкия барут, складиран при Порт Тампл, биха пронизали тъй грубо ушите му в този тържествен и драматичен миг, както няколкото думи, произнесени от вратаря: „Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал.“
    Не че Пиер Гренгоар се страхуваше от кардинала или че го презираше. Не му беше присъщо нито подобно малодушие, нито подобно високомерие. Като истински еклектик — както бихме казали в наши дни — Гренгоар спадаше към издигнатите, твърди, спокойни и умерени натури, които умеят да се придържат във всичко към златната среда (stare in dimidio rerum), без благоразумието и либералните схващания да им пречат да тачат все пак кардиналите. Ценна, непресекваща философска порода, получила от тази нова Ариадна мъдростта — кълбото, което се развива и я води още от сътворението на света през лабиринта на житейските неволи. Тези хора се срещат във всички епохи, верни на себе си, тоест винаги приспособени към съответната епоха. И без да смятаме нашия Пиер Гренгоар, който би могъл да бъде чудесен техен представител в петнадесети век, ако съумеем да го изобразим както заслужава, няма съмнение, че и отец Дю Брьол споделяше философията му, като пишеше в шестнадесети век тези наивно възвишени думи, достойни за вечни времена: „Аз съм парижанин по рождение и паризианин по език, защото parrhisia означава на гръцки свобода на словото, с която и аз не малко отегчих господа кардиналите — брата и вуйчото на монсеньор принц Конти, но отдавайки все пак нужната почит на техния сан и без да оскърбя когото и да било от тяхната свита, което не е малка заслуга.“
    Така че в неприятното чувство, което Гренгоар изпита при появяването на кардинала, нямаше нито сянка от омраза или презрение. Точно обратното. Нашият поет беше достатъчно благоразумен и ризата му беше достатъчно износена, затова той държеше особено много на един намек от пролога му, по-специално възхвалата на делфина, син на френския лъв, да бъде чут от влиятелното ухо. Само че в благородната натура на поетите интересът не винаги стои на първо място. Приемем ли, че същността на поета е изразена с числото десет, ако някой химик я анализира и „фармакополизира“, за да си послужим с езика на Рабле, би намерил, че тя се състои от една част заинтересованост и девет части честолюбие. А в момента, когато разтвориха вратичката пред кардинала, деветте части честолюбие на Гренгоар, напомпани и раздути от диханието на народното възхищение, се намираха в състояние на чудотворен растеж, докато незабележимата молекула заинтересованост, която току-що разграничихме в устройството на поетите, просто не се забелязваше. Ценна частица, между другото, нещо реално и човешко, необходим баласт, без който поетите не биха могли да слизат на земята.
    Гренгоар се наслаждаваше, чувствувайки, виждайки и едва ли не долавяйки с всички сетива, че цялото това множество — от безделници наистина, но нима това имаше значение? — бе прехласнато, изтръпнало, вкаменено пред безконечните тиради, които бликаха всеки миг от всички строфи на неговата епиталама. Смея да твърдя, че той споделяше общия възторг и за разлика от Лафонтен, който при представяне на комедията му „Флорантен“*, попитал: „Кой невежа е скалъпил тази нелепост?“, Гренгоар с удоволствие би запитал съседа си: „Чий е този шедьовър?“ Сами съдете сега какво въздействие му оказа внезапната и ненавременна поява на кардинала.
    [* Комедия от Шанмеле, погрешно приписвана на Лафонтен в XIX век. — Б. пр.]
    Опасенията му се оправдаха. И то премного. Пристигането на негово преосвещенство страшно възбуди публиката. Всички глави се извърнаха към естрадата. Вдигна се невъобразима врява.
    — Кардиналът! Кардиналът! — повтаряха безброй уста.
    Злополучният пролог увисна за втори път във въздуха.
    Кардиналът се спря за миг на прага на естрадата. Докато погледът му се плъзгаше доста равнодушно над зрителите, шумът се удвои. Всеки се мъчеше да провре главата си над раменете на съседа си. А кардиналът наистина беше високопоставена личност и появяването му само струваше колкото коя да е комедия. Шарл, Бурбонски кардинал, лионски граф и архиепископ, галски примат, беше родственик едновременно и на крал Луи XI чрез брат си Пиер, сеньор Дьо Божо, който се беше оженил за най-възрастната дъщеря на краля, и с Шарл Смели чрез майка си Агнеса Бургундска. Дворцовият дух и сляпата преданост към властвуващите бяха преобладаващата отличителна черта в характера на галския примат. Можете да си представите безкрайните усложнения, в които бе изпаднал благодарение на това духовно родство, и колко ловко трябваше да лъкатуши духовната му ладия сред какви ли не светски подводни скали, за да не се сблъска нито с Луи, нито с Шарл — тази Сцила и Харибда, които бяха разкъсали херцог Дьо Ньомур и конетабъла Сен Пол. С божия милост той успя да измине своя опасен път и безпрепятствено хвърли котва в Рим. Но макар и да беше вече в пристанището — или по-скоро точно защото беше там, — той винаги си спомняше с тревога различните превратности на политическия си живот, тъй дълго разтърсван от трудности и бури. Затова имаше навика да казва, че 1476 година била за него _черна_ и _бяла_; под това той разбираше, че в същата година беше загубил и майка си — херцогиня Бурбонска, и братовчед си — бургундския херцог, и че едната загуба го утешила за другата.
    Иначе той не беше лош човек. Водеше лек кардиналски живот, обичаше да си попийва кралско винце от лозята Шалюо, нямаше нищо против Ришард Гармоазката и Томас Шегаджийката, предпочиташе да дава милостиня на хубави моми вместо на баби и поради всички тия качества беше особено приятен на парижкото простолюдие. Движеше се винаги обкръжен от малка свита епископи и абати от благородно потекло, галантни, разпуснати, славни лапачи, когато се наложи. Неведнъж почтените набожни енориашки от „Сен-Жермен д’Оксер“, минавайки вече под ярко осветените прозорци на бурбонския дворец, се възмущаваха, като чуваха същите гласове, които им бяха пели вечерната служба, да пеят проточено под звъна на чашите пиянските стихове на Бенедикт XII, който беше прибавил трета корона към папската си тиара: „Bibamus papaliter!“*
    [* Да пием по папски (лат.). — Б. пр.]
    Може би именно тази справедливо извоювана популярност го предпази при влизането му от каквато и да било враждебна проява от страна на навалицата, тъй недоволна само до преди малко и не особено склонна да тачи кардинала в ден, когато щеше да избира папа. Но парижаните не са злопаметни: освен това, налагайки се да започне представлението, простодушните буржоа бяха победили кардинала и се чувствуваха удовлетворени. Независимо от всичко друго негово преосвещенство кардиналът беше хубав мъж и носеше много изящно прекрасното си червено расо, затова всички жени, следователно по-голямата част от публиката, бяха за него. Ясно е, че би било грозно и несправедливо да се освирка кардинал, който е такъв красавец и носи тъй елегантно червеното си расо само защото бил закъснял за представлението!

    И така, кардиналът влезе, поздрави присъствуващите с наследствената усмивка на високопоставените, предназначена за народа, и се отправи бавно към яркочервеното си кадифено кресло, явно замислен за съвсем друго. Свитата му, днес бихме казали „генералният му щаб“, от епископи и абати нахълта след него на естрадата и шумът и любопитството на зрителите се удвоиха. Надпреварваха се да си показват новодошлите, да ги назовават по име, да разпознават по-известните измежду тях. Едни, доколкото си спомням, сочеха марсилския епископ Алоде, други — настоятеля на „Сен Дьони“, трети — Робер дьо Леспинас, абат на „Сен Жермен де Пре“, разблудния брат на една метреса на Луи XI. Всяка забележка от този род бе придружена от много подигравки и крясъци. Колкото до учещите, те не жалеха задевките си. Та нали това беше техният ден, денят на шутовете, техните сатурналии, ежегодната оргия на писарите и учещите. И най-грубата непристойност беше свещена и позволена този ден. Пък и сред тълпата имаше такива весели женички като Симон Четирите фунта, Анес Треската, Рабин Козлоногата. Как да не попсуват на воля в такъв хубав ден и в такава приятна компания от духовници и леки жени, как да не побогохулствуват! Затова те никак не се въздържаха. Сред общата глъч се носеха страхотните псувни и богохулства на разпасаните езици на писари и студенти, които цяла година се сдържат от страх пред нагорещеното желязо на свети Луи! Горкият свети Луи! Как само се гавреха с него в собствената му съдебна палата! Всеки от тях беше избрал за прицел някое черно, сиво, бяло или виолетово расо измежду новодошлите на естрадата. Колкото до Жоанес Фроло де Молендино, като брат на архидякон, той се залови дръзко с червеното расо и запя пронизително, вперил безочливия си поглед в кардинала: „Cappa repelta mero!“*.
    [* Расо, пълно с вино (лат.) — Б. пр.]
    Всички тия подробности, които излагаме тук в цялата им голота за назидание на читателя, така много се заглушаваха от общата глъч, че не достигаха до почетната естрада. Впрочем кардиналът едва ли щеше да се трогне много, защото този ден бяха допустими всякакви волности. Освен, това той си имаше съвсем друга грижа, изписана и на лицето му, която вървеше по петите му и излезе почти едновременно с него на естрадата — фламандските пратеници.
    Не че беше кой знае какъв тънък политик или че се интересуваше кой знае колко от възможните последици от женитбата на братовчедка си Маргарита Бургундска и братовчед си Шарл, виенски престолонаследник. Колко би могло да трае неустойчивото разбирателство между австрийския херцог и френския крал, как английският крал щеше да посрещне това оскърбително пренебрегване на дъщеря му, всичко това малко го тревожеше. И той продължаваше да отдава всяка вечер почит на кралското вино от Шалюо, без да се съмнява, че няколко бутилки от същото това вино (леко подобрени и подправени, вярно, от кралския лекар Коактие), сърдечно предложени на Едуард IV от Луи XI, щяха да отърват една прекрасна сутрин Луи XI от Едуард IV. „Многоуважаемите посланици на господин австрийския херцог“ не създаваха подобни грижи на кардинала, но го дразнеха по съвсем друг начин. Мъчително бе за него, Шарл Бурбонски, ние споменахме вече това в началото на тази книга, че е принуден да оказва почит и радушен прием на някакви си буржоа. Той, кардиналът, да придружава някакви си градски първенци! Той, французинът, забавният сътрапезник, да любезничи с всевъзможни фламандци, смукачи на бира! И то публично. Това действително беше една от най-досадните роли, които беше изпълнявал някога в угода на краля.
    Но той се обърна към вратата с възможно най-приветливото изражение (толкова се бе обиграл в изкуството да лицемери), когато вратарят извести гласовито: „Господа пратениците на господин австрийския херцог!“ Излишно е да ви казвам, че цялата зала последва примера на кардинала.
    И на естрадата заприиждаха важно двама по двама четиридесет и осемте пратеници на Максимилиан Австрийски начело с достопочтения отец Жеан, абат на „Сен Бертен“, канцлер на ордена на златното руно, и Жак дьо Гой, сийор Доби, върховен съдия на град Ганд, важни, рязко отличаващи се от веселата свита духовници на Шарл Бурбонски. В залата настана тишина, нарушавана от сдържани смехове при комичните имена и еснафски звания, които всяко от влизащите лица съобщаваше на вратаря, и той от своя страна изричаше едно след друго имената и званията и ги поднасяше изопачени на тълпата. Ето ви метр Лос Рулоф, наместник на град Лувен, месир Клас д’Етюлд, наместник на Брюксел, месир Пол дьо Баюст, сийор дьо Воармизел, пръв депутат на Фландрия, метр Жеан Кольохенс, бургместър на Анверс, метр Жорж дьо ла Мур, старейшина на тъкачите в град Ганд, метр Гелдолф ван дер Хаг, старейшина на земевладелците в същия град, и сийор Дьо Бирбеке, и Жеан Пинок, и Жеан Димерзел, и пр., и пр. — все съдии, наместници, бургместри, наместници, съдии. Всички дървени, важни, надути, натруфени в кадифета и коприна, с черни кадифени шапки с пискюли от кипърска сърма. С една дума, добродушни фламандски глави, строги и благопристойни като тези, които се открояват тъй ярко и наперено върху черния фон на Рембрандовата „Нощна стража“. Хора, на чиито лица е написано, че Максимилиан Австрийски с пълно право „се е доверил изцяло“, както се казва в манифеста му, „на тяхното благоразумие, мъжество, опитност, вярност и честност“.
    Само един се отличаваше от останалите. Той имаше тънко, умно и хитро лице с изражение на дипломат или на маймуна. Кардиналът направи три крачки към него и му се поклони дълбоко, макар че той се наричаше само Гийом Рим, съветник и сановник на град Ганд.
    Малцина знаеха по онова време какво представлява Гийом Рим. Рядък гений, който във време на революция би изплувал бляскаво на повърхността на събитията и който в петнадесети век бе успял да стигне само до подмолно интригантствуване и „разложителна дейност“ по думите на херцог Сен Симон. Впрочем той беше правилно оценен от _най-добрия специалист по подривна дейност в Европа_, беше посветен в машинациите на Луи XI и често се бе намесвал в тайните му замисли. Дейности, които тълпата не подозираше, затова се удивляваше на любезния прием, оказан от кардинала на невзрачния фламандски сановник.

    IV. МЕТР ЖАК КОПЕНОЛ

    Докато гандският сановник и негово преосвещенство размениха ниски поклони и още по-ниско прошепнати поверителни думи, един снажен, широкоплещест мъж с едро лице застана на входа и се накани да влезе заедно с Гийом Рим. Булдог след лисица. Нахлупената му касторена шапка и кожената му дреха биеха неприятно на очи сред окръжаващите го кадифета и коприни. Вратарят го взе за сбъркал пътя коняр и го спря. — Хей, приятелю! Не можеш да минеш оттук! Мъжът с кожената дреха го отблъсна с рамо.
    — Какво иска от мене този чудак? — попита той така гръмогласно, че цялата зала се заслуша в необичайния диалог. — Не виждаш ли, че и аз съм с тях?
    — Името ви? — попита вратарят.
    — Жак Копенол.
    — Звание?
    — Чорапчия в Ганд, под фирмата „Три синджира“.
    Вратарят се стъписа. Да съобщава за наместници и бургместри, все още се търпеше, но и за чорапчии беше вече прекалено. Кардиналът стоеше като на тръни. Тълпата слушаше и гледаше. Два дни вече негово преосвещенство се чудеше как да пооглади фламандските мечоци, за да им придаде по-благопристоен вид, и тази неочаквана грубоватост беше наистина неприятна. Междувременно Гийом Рим се приближи до вратаря с тънка усмивка и му прошепна съвсем тихо:
    — Съобщете за метр Жак Копенол, писар на наместниците в град Ганд.
    — Вратарю — повтори високо кардиналът, — съобщете за метр Жак Копенол, писар на наместниците от бележития град Ганд.
    Това беше грешка. Без неговата намеса Гийом Рим може би щеше да заглади ловко неприятната случка, но Копенол чу думите на кардинала.
    — А, нищо подобно! Честен кръст! — възкликна гръмогласно той. — Жак Копенол, чорапчия. Чуваш ли, вратарю? Ни повече, ни по-малко. Честен кръст! Чорапчия си е много хубаво. Самият ерцхерцог неведнъж е дирил ръкавицата си в мои чорапи.*
    [* Чорапи-панталони от трико, каквито са се носели през XV век. — Б. пр.]
    Избухнаха смехове и ръкопляскания. Парижаните тутакси разбират всяко остроумие и умеят да отдадат нужната похвала.
    Нека прибавим, че Копенол беше човек от народа, а публиката, която го обкръжаваше, имаше същия произход. Затова между тях се установи мигновено галваничен, непринуден контакт. Гордият изблик на фламандския чорапчия, който нанесе обида на придворните, раздвижи в плебейските души някакво смътно и неопределено още в петнадесети век чувство на достойнство. Този чорапчия, равен тям човек, беше оказал отпор на господин кардинала! Тази мисъл доставяше наслада на злочестите голтаци, свикнали да се умилкват и да се прекланят дори пред слугите на помощниците на домоуправителя на абата от църквата „Сент Жонвиев“, който от своя страна придържа шлейфа на кардинала.
    Копенол поздрави гордо негово преосвещенство. Кардиналът също се поклони вежливо на всемогъщия гражданин, от когото се плашеше дори Луи XI. После, докато Гийом Рим, „мъдър и хитър мъж“ според думите на Филип дьо Комин, ги следваше с подигравателна и снизходителна усмивка, те се отправиха към местата си — кардиналът, смутен и угрижен, а Копенол, високомерен и невъзмутим, мислейки си по всяка вероятност, че в края на краищата званието „чорапчия“ струва не по-малко от което и да е друго и че Мария Бургундска, майка на тази Маргарита, която Копенол идваше да жени днес, сигурно щеше по-малко да се бои от него, ако беше; кардинал, а не чорапчия. Защото не кардиналът би разбунтувал жителите на Ганд против любимците, на дъщерята на Шарл Смели и не кардиналът би направил с една само дума тълпата непреклонна пред сълзите и молбите й, когато фламандската принцеса дойде да моли своя народ за пощада чак под ешафода на своите любимци. А чорапчията с кожената дреха вдигна само ръка и вашите глави, видни благородници Ги д’Емберкур и канцлер Гийом Югоне, паднаха от раменете ви!
    Обаче изпитанията на бедния кардинал още не се бяха свършили и веднъж попаднал сред това тъй неподбрано общество, той трябваше да изпие до дъно горчивата чаша.
    Читателят не е забравил може би безочливия просяк, който се бе вкопчил още в началото на пролога в ресните на драперията върху корниза на кардиналската естрада. Пристигането на бележитите гости съвсем не го накара да се смъкне и докато прелатите и пратениците се тъпчеха като истински фламандски херинги по пейките на естрадата, той се ширеше удобно, кръстосал дръзко крака, върху дебелата хоризонтална греда. Рядко нахалство, за което никой отначало не си даваше сметка, защото вниманието беше съсредоточено другаде. А и той от своя страна не се интересуваше какво става в залата. Клатеше с неаполитанско безгрижие глава и повтаряше от време на време машинално, по навик, сред общата врява: „Подарете, за бога!“ Той действително беше единственият човек в множеството, който не благоволи да извърне глава по време на пререканията между Копенол и вратаря. Случайността обаче пожела достопочтеният чорапчия от град Ганд, който бе спечелил симпатиите на простолюдието и бе привлякъл всички погледи, да седне точно на първия ред на естрадата, над просяка. И какво беше всеобщото удивление, когато, след като огледа внимателно чудака под себе си, фламандският пратеник потупа дружески дрипавото му рамо. Просякът се обърна. По лицата и на двамата се изписа изненада. Те се познаха и засияха. После, без да се грижат ни най-малко за зрителите, чорапчията и дрипльото почнаха да разговарят полугласно, като се държаха за ръце; дрипавият Клопен Труйфу, разположил се върху златотканата драперия на естрадата, напомняше гъсеница върху портокал.
    Съвсем необичайната сцена предизвика такова неудържимо веселие и оживление в залата, че скоро привлече вниманието и на кардинала. Той се понаведе напред, но понеже от мястото си виждаше само част от гнусните дрипи на Труйфу, помисли съвсем естествено, че просякът иска милостиня и възмутен от подобна дързост, се провикна:
    — Господин главен съдия! Изхвърлете този негодник в реката!
    — Честен кръст, господин кардинал! — каза Копенол, без да пусне ръката на Клопен. — Той е мой приятел.
    — Браво! Браво! — закрещя простолюдието. От този момент метр Копенол спечели и в Париж, както и в Ганд, „голямо влияние сред народа“, защото, както казва Филип дьо Комин, „хората от неговата пасмина се радват на подобен успех, когато се държат непристойно“.
    Кардиналът прехапа устни. Той се наведе към съседа си, абата на „Сент Жонвиев“, и му каза полугласно:
    — Чудесни пратеници ни е изпратил господин ерцхерцогът, за да известят пристигането на Маргарита.
    — Ваше преосвещенство напразно любезничи с тия фламандски свини — отвърна абатът. — Margaritas ante porcos.*
    [* Маргарит (бисери) пред прасета (лат.). — Б. пр.]
    — Кажете по-скоро porcos ante Margaritam* — отвърна усмихнат кардиналът.
    [* Прасета преди Маргарита (игрословица — margaritas на латински означава бисери). — Б. пр.]
    Малката му свита в раса изпадна във възторг от тази игрословица. Кардиналът изпита известно облекчение. Беше квит с Копенол. И неговото остроумие бе оценено.
    А сега нека тия наши читатели, които притежават способността да обобщават образите и идеите, както е прието да се казва днес, ни позволят да ги попитаме дали си представят ясно как изглеждаше в този именно момент обширният паралелепипед на голямата зала в съдебната палата. В средата, опряна на западната стена — широко и пищно драпирана в златист брокат естрада, на която възлизат тържествено през малка сводеста вратичка важни особи, чиито имена обявява последователно с креслив глас вратарят. На първите редици са насядали вече достопочтени личности, натруфени с хермелини, кадифета и багреници. Около естрадата, която се издига безмълвна и внушителна, под нея, срещу нея, навред — невъобразима тълпа и невъобразима глъчка. Хиляди простосмъртни погледи са вперени във всяко лице от естрадата, хиляди уста повтарят шепнешком всяко име. Няма съмнение, гледката е любопитна и заслужава вниманието на зрителите. Но какво ли е това скеле чак на другия край с четири шарени палячовци отгоре и четири други отдолу? И кой ли е този блед мъж до скелето в черна износена роба? Уви, драги читателю! Това са Пиер Гренгоар и неговият пролог.
    Всички ние го бяхме съвсем забравили.
    А той се страхуваше именно от това.
    От момента, когато се появи кардиналът, Гренгоар не бе престанал да полага грижи за оцеляването на пролога си. Най-напред подканваше актьорите, които бяха замлъкнали в недоумение, да продължат и да говорят по-високо. После, като видя, че никой не ги слуша, ги накара да спрат и от четвърт час, откакто ги беше прекъснал, не преставаше да тропа нервно с крак, да се върти като луд, да се обръща към Жискет и Лиенард, да подстрекава съседите си да искат продължение на пролога. Всичко напразно.
    Никой не откъсваше очи от кардинала, пратениците и естрадата, единствен фокус, който събираше зрителните лъчи на този огромен кръг. Трябва да се предположи — и ние го допускаме с прискърбие, — че в момента, когато негово преосвещенство така ужасно разсея публиката с появата си, прологът сигурно беше почнал леко да й додява. Всъщност и естрадата, и мраморната маса поднасяха една и съща гледка — стълкновението между селячеството и духовенството, между дворянството и търговското съсловие. И повечето хора предпочитаха да ги наблюдават в натура — живи, дишащи, движещи се, от плът и кръв, застанали едно до друго, в лицето на фламандските пратеници, в лицето на епископската свита, под кардиналската мантия или под дрипите на Труйфу, отколкото гримирани, натруфени, говорещи в стихове, същински сламени чучела под жълтите и бели туники, с които ги бе издокарал Гренгоар.
    Тъй или иначе, когато нашият поет забеляза, че шумът поутихва, той измисли една хитрост, която все още можеше да спаси всичко.
    — Господине! — обърна се той към един от съседите си, добродушен шишко с търпеливо изражение. — Дали няма да е по-добре да започнат отначало?
    — Кое? — попита съседът.
    — Как кое? Мистерията — каза Гренгоар.
    — Както обичате — отговори съседът.
    Гренгоар се задоволи с това половинчато съгласие. Той се зае сам с работата, смеси се с тълпата и се развика:
    — Започнете отново мистерията! Започнете отново мистерията!
    — Дявол да го вземе! — възкликна Жоанес де Молендино. — Кой се е разбръмчал в дъното на залата? (Защото Гренгоар вдигаше врява за четирима.) Я кажете, другари, не свърши ли вече тази мистерия? Сега пък искат да я почнат отначало! Това на нищо не прилича!
    — Не! Не! — закрещяха студентите. — Долу мистерията! Долу мистерията!
    Но и Гренгоар викаше в надпревара.
    — Започнете! Започнете!
    Крясъците привлякоха вниманието на кардинала.
    — Господин главен съдия — обърна се той към един висок мъж с черни дрехи, застанал на няколко крачки от него, — да не би тия дяволи да са ги поръсили със светена вода, че са се разбеснели така?
    Парижкият, главен съдия беше един вид магистрат-амфибия, прилеп в съдебното съсловие, нещо средно между мишка и птица, между съдия и военен.
    Той се приближи до негово преосвещенство и като се боеше да не си навлече гнева му, обясни, заеквайки, причината за неприличното държане на тълпата: че пладне настъпило, преди негово преосвещенство да дойде, и комедиантите били принудени да почнат, без да дочакат негово преосвещенство.
    Кардиналът се разсмя.
    — Ей богу, и господин ректорът на университета трябваше да постъпи по същия начин! Какво ще кажете, господин Гийом Рим?
    — Монсеньор — отвърна Гийом Рим, — да благодарим, че сме се отървали от половината комедия. Все сме спечелили нещо.
    — Ще позволите ли на тия безделници да продължат фарса? — запита главният съдия.
    — Нека продължават, нека продължават — каза кардиналът. — Все ми едно. През това време ще чета молитвеника си.
    Съдията пристъпи до края на естрадата, махна с ръка, за да въдвори тишина, и извика:
    — Граждани, селяни и парижани! За да задоволим тия, които искат да се почне от началото, и тия, които искат да се свърши, негово преосвещенство заповяда мистерията да продължи.
    И двете страни трябваше да се примирят. Но и автор, и публика дълго, ги беше яд на кардинала.
    И така, актьорите подновиха върху сцената нескончаемите си тиради, а Гренгоар почна да се надява, че поне останалата част от произведението му ще бъде чута. Но и тази надежда се разби скоро ведно с другите му илюзии. Вярно е, че в залата настъпи що-годе тишина, но Гренгоар не беше забелязал, че в момента, когато кардиналът заповяда да продължат представлението, естрадата не беше още съвсем пълна и след фламандските пратеници пристигнаха нови личности, членове на свитата, чиито имена и звания, произнасяни кресливо от вратаря посред диалога на актьорите, го осакатяваха до голяма степен. Представете си наистина по време на пиеса граченето на вратар, който подхвърля, ни в клин, ни в ръкав, между две рими, а понякога и по средата на някой стих:
    — Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд.
    — Жеан дьо Арле, благородник, изпълняващ длъжността началник от нощната стража на град Париж.
    — Месир Галио дьо Жонояк, рицар, сеньор дьо Брюсак, началник на кралската артилерия.
    — Метр Дрьо-Рагие, инспектор на водите и горите на негово величество краля във френските области Шампан и Бри.
    — Месир Луи дьо Гравил, рицар, съветник и кралски камерхер, адмирал на Франция и пазител на Венсенската гора.
    — Метр Дьони льо Мерсие, управител на дома на слепите в Париж.
    И пр., и пр.
    Положението стана просто нетърпимо.
    Този странен съпровод, който пречеше да се следи действието, възмущаваше Гренгоар главно защото той беше убеден, че произведението му става все по-интересно и че му липсва само едно — вниманието на слушателите. Мъчно би могло наистина да се измисли по-остроумно и по-драматично преплитане на интригата. Докато четирите действуващи лица от пролога се оплакваха от своето ужасно затруднение, пред тях се явяваше лично Венера, „vera incessu patuit dea“*, облечена в прелестна туника с извезан на нея кораб — герба на Париж. Тя идваше да иска за себе си делфина, обещан на най-красивата жена. Юпитер, чиято гръмотевица тътнеше в гардеробната, подкрепи искането й. Богинята се готвеше да вземе със себе си делфина или, по-разбираемо казано, да се омъжи за него, когато едно малко дете, облечено в бяла копринена дреха, с маргаритка в ръка (прозрачен намек за фламандската принцеса), дойде да съперничи с Венера. Театрален ефект, усложнения. След дълъг спор с Венера Маргарита и всички други се съгласиха да потърсят справедливата присъда на Дева Мария. Имаше още една хубава роля, на дон Педро, цар на Месопотамия. Но с всичките тия прекъсвания беше просто невъзможно да се разбере какво търсеше там и той. Всички тези действуващи лица се бяха качили по стълбата.
    [* В самата походка пролича богинята (Вергилий — „Енеида“). — Б. пр.]
    Какво да се прави? Нито едно от тия достойнства на пиесата не беше почувствувано, нито разбрано. Като че ли със самото влизане на кардинала някаква невидима магическа нишка изтегли внезапно всички погледи от мраморната маса към естрадата, от южния край на залата към западния. Нищо не беше в състояние да разтури магията, завладяла публиката. Всички очи оставаха вперени там и новопристигащите, техните проклети имена, лицата им, костюмите им постоянно отвличаха вниманието на зрителите. Наистина отчайващо. Като изключим Жискет и Лиенард, които се обръщаха от време на време, когато Гренгоар ги дърпаше за ръкава, и търпеливия съсед, шишкото, никой не слушаше, никой не беше извърнал лице към злополучната изоставена нравоучителна пиеса. Гренгоар виждаше само профили.
    С какво огорчение наблюдаваше той как рухва къс по къс нетрайната сграда на неговата поезия и слава! И като си помислите само, че същата тази тълпа, горяща от нетърпение да чуе произведението му, едва ли не се разбунтува срещу господин главния съдия! А сега, когато това произведение беше на нейно разположение, тя пет пари не даваше за него! Същата пиеса, която беше започнала сред тъй единодушни ръкопляскания! Вечен прилив и отлив на народното благоволение! Като си помислите, че едва не обесиха съдебните пристави! Какво не би дал Гренгоар, за да върне отново този сладостен миг!
    В това време грубият монолог на вратаря свърши. Всички поканени бяха дошли и Гренгоар най-сетне си отдъхна. Актьорите продължаваха мъжествено играта. Но ето че метр Копенол, чорапчията, се надигна внезапно от мястото си и Гренгоар чу сред всеобщото внимание следната отвратителна реч:

    — Господа граждани и парижки благородници, честен кръст, не зная какво търсим тук, На скелето в оня ъгъл виждам някакви хора, които като че се готвят да се сбият. Не зная дали точно това наричате _мистерия_. Но никак не е забавно. Чешат си само езиците и нищо повече. Четвърт час вече чакам да се сбият. Но нищо такова не става. Страхопъзльовци! Нападат се само помежду си с оскърбления! Трябваше да повикате борци от Лондон или Ротердам, тогава щяхте да видите! Щеше да падне такава тупаница с юмруци, че да се чува чак от площада! А тия тук са направо жалки. Да бяха ни изиграли поне един мавритански танц или нещо по-весело. Съвсем друго ми разправяха. Обещаха ми празник на шутовете и избор на папа. И ние имаме папа на шутовете в Ганд. Не сме останали назад в това отношение, честен кръст. Да ви кажа ли как постъпваме ние? Събира се тълпа, както тук. После всеки на свой ред си подава главата през една дупка и застива в някаква гримаса. Който по общо признание направи най-грозната гримаса, бива избран за папа. И това е всичко. Страшно забавно. Искате ли да изберем папа по нашия начин? Все няма да е толкова скучно, колкото ако слушаме тия дърдорковци. Ако искат да ни се изплезят от прозорчето, нека участвуват и те в играта. Какво ще кажете, господа граждани? Тук са се събрали достатъчно комични мостри от двата пола, за да се посмеем по фламандски, и както не сме от най-хубавите, можем да очакваме знаменити гримаси.
    Гренгоар искаше да отговори нещо, но онемя от изумление, гняв и възмущение. Впрочем предложението на популярния вече чорапчия беше посрещнато с такъв ентусиазъм от тия еснафи, поласкани, че бяха наречени „благородници“, че всяка съпротива щеше да бъде излишна. Не му оставаше друго, освен да се остави на течението. Той скри лице в ръцете си, понеже нямаше плащ, с който да закрие глава като Агамемнон на Тимант*.
    [* Гръцки художник, нарисувал жертвоприношението на Ифигения, по време на което Агамемнон е закрил лице. — Б. пр.]

    V. КВАЗИМОДО

    Миг по-късно всичко бе готово, за да се осъществи предложението на Копенол. Граждани, учещи, писари се заловиха за работа. Избраха малкия параклис срещу мраморната маса за сцена на гримасите. Счупиха прекрасната стъклена розетка на вратата и решиха, че състезателите ще промушват главите си през образувания кръгъл каменей отвор. За да стигнат до него, трябваше да се покатерят на две бъчви, взети кой знае откъде и закрепени криво-ляво една върху друга. Уговорено бе всеки кандидат — бил той мъж или жена, защото можеха да изберат и папеса — да покрие лицето си и да стои затворен в параклиса, докато се покаже, за да бъде по-свежо и пълно впечатлението от гримасата му. Само след миг кандидатите се натъпкаха в параклиса. Затвориха вратата.
    Копенол даваше заповеди от мястото си, ръководеше и подреждаше всичко. В разгара на суматохата кардиналът, не по-малко объркан от Гренгоар, се оттегли със свитата си под предлог, че имал неотложна работа, а и поради предстоящата вечерня. Тълпата, която се развълнува така живо при пристигането му, не се трогна ни най-малко от оттеглянето му. Единствен Гийом Рим забеляза бягството на негово преосвещенство. Народното внимание, подобно на слънцето, продължаваше своя кръговрат: възникнало в единия край на залата, то се беше спряло за известно време в средата, а сега се изместваше чак на другия край. Времето на мраморната маса и на брокатната естрада беше отзвъняло. Дошъл бе редът на параклиса на Луи XI. Занапред полето беше свободно за всякакви буйства. В залата бяха останали само фламандците и простолюдието.

    Показването на гримаси започна. Първото лице, което застана на прозорчето — с обърнати червени клепачи, раззина-та уста и надиплено като хусарски чизми чело, — предизвика такъв неудържим смях, че Омир би сметнал тия простаци за богове. Голямата зала обаче нямаше нищо общо с Олимп и бедничкият Гренгоаров Юпитер най-добре знаеше това. Последва втора, трета гримаса, после още една, още една и смеховете и възторженото тропане с крака се удвоиха. В това зрелище имаше някакъв странен шемет, някакво мощно опиянение и обаяние, които съвременният читател, свикнал с държанието в сегашните салони, мъчно би могъл да си представи. Поредица от лица, възможни геометрични фигури — от триъгълника до трапеца, от конуса до многоъгълника. Всевъзможни човешки изражения — от гнева до сладострастието. Всевъзможни възрасти — от леките бръчки на новороденото до дълбоките бразди на умиращата старица. Най-фантастични образи от какви ли не щеш религии — като се почне с бога Фавн и се стигне до Велзевул. Най-неочаквани животински профили — от муцуната до клюна, от рибната глава до зурлата. Представете си всички каменни уроди от Пон Ньоф, тези застинали под длетото на Жермен Пилон каменни кошмари, оживели, задъхани, блещещи се един след друг във вас с пламналите си очи; всички маски от Венецианския карнавал, редуващи се пред погледа ви. С една дума, същински човешки калейдоскоп.
    Оргията добиваше все по-фламандски облик. Дори четката на Тьоние не би могла да я изобрази достатъчно ярко. Опитайте се да си представите битката на Салватор Роса, превърната във вакханалия. Нямаше вече нито учещи, нито пратеници, ни граждани, ни мъже, ни жени. Ни Клопен Труй-фу, ни Жил Льокорню, ни Мари Четирите фунта, ни Робен Пуспен. Всичко се беше сляло в обща разпуснатост. Голямата зала се бе превърнала в огромна пещ на безсрамие и веселие, в която всяка уста бе крясък, всяко око — светкавица, всяко лице — гримаса, всяко тяло — гърч. Всичко живо крещеше и се дереше. Странните лица, които се зъбеха едно след друго през розетката, бяха като запалени главни, хвърлени в жаравата. Над кипналата тълпа се носеше като изпарения над пещ остър пронизителен вой, рязък, съскащ като криле на огромна муха.
    — Уха! Проклятие!
    — Погледни само тази мутра!
    — Нищо не струва!
    — Друга!
    — Гиймет Можрьопюи, погледни този бик, само рогата му липсват! Не е ли мъжът ти?
    — Друга!
    — Кълна се в папския търбух! Що за гримаса!
    — Ехей! Без шмекерии! Само лицето може да се показва!
    — Това трябва да е онази безобразница Перет Калбот. Само тя е способна на такова нещо.
    — Браво! Браво!
    — Задушавам се от смях!
    — Тоя пък не може да си провре ушите! И все в същия дух.
    Трябва обаче да бъдем справедливи към нашия приятел Жеан. Дори сред това дяволско сборище той се открояваше от другите на върха на своята колона, подобен на юнга, покатерил се до най-горното платно. Беше изпаднал в истинско изстъпление. От широко раззинатата му уста излизаше вик, който не се чуваше, но не защото беше заглушен от общата врява, макар че и тя не беше малка, а защото по всяка вероятност бе достигнал крайния предел на доловимите високи звуци — дванадесетте хиляди трептения на Совьор* или осемте хиляди на Бис**.
    [* Музикант от XVII век, който създал въпреки глухотата си музикалната акустика. — Б. пр]
    [** Физик от XVIII век. — Б. пр.]
    Колкото до Гренгоар, когато първоначалното му униние премина, той се окопити. Несполуката го въоръжи с твърдост.
    — Продължавайте! — каза за трети път той на своите актьори — говорещи машини.
    И докато се разхождаше с широки крачки пред мраморната маса, му идеше да се покаже и той на свой ред през прозорчето на параклиса, ако не за друго, то поне заради удоволствието да се изплези на тази неблагородна паплач. Но не, това нямаше да бъде достойно за него. „Никакво отмъщение. Борба докрай! — повтаряше си той. — Неизмеримо голяма е властта на поезията над народа. Ще успея да ги вразумя. Ще видим кой ще победи накрая: гримасите или изящното слово.“
    Уви! Той беше останал единственият зрител на пиесата си.
    Беше още по-лошо, отколкото до преди малко. Сега виждаше вече само гърбове.
    Не, имам грешка. Търпеливият шишко, към когото се беше допитал вече в една критична минута, стоеше все още обърнат с лице към сцената. Колкото до Жискет и Лиенард, те отдавна бяха изчезнали.
    Гренгоар се трогна от все сърце от верността на единствения си слушател. Той се приближи до него, и го заговори, като го побутна леко по ръката, защото добрият човечец се беше облегнал на балюстрадата и беше позадрямал.
    — Благодаря ви, господине — каза Гренгоар.
    — Защо, господине? — попита шишкото и се прозина.
    — Разбирам вашето неудоволствие — поде поетът, — този шум ви пречи да слушате добре. Но бъдете спокоен, вашето име ще се запази вечно за потомството. Как, се казвате, моля ви се?
    — Рьоно Шато, пазител на печата в Шатле, на вашите услуги, господине.
    — Господине, вие сте единственият слушател на музите тук — каза Гренгоар.
    — Много сте любезен, господине — отвърна пазителят на печата на Шатле.
    — Вие сте единственият, който слуша, както подобава, моята пиеса. Как ви се харесва?
    — Хм! Хм! — отвърна полусънен дебелият магистрат. — Доста веселичка е, няма що.
    Гренгоар трябваше да се задоволи с тази похвала, защото гръм от ръкопляскания, смесени с оглушителни акламации, внезапно прекъсна разговора им. Папата на шутовете беше избран.
    — Браво! Браво! Браво! — крещеше от всички страни тълпата.
    Гримасата, която красеше в този миг отвора на розетката, беше действително удивителна. След всички петоъгълници, шестоъгълници и най-разнородни фигури, които се бяха изредили на прозорчето, без да осъществят идеала за комична уродливост, който се беше оформил в разпаленото и разюздано въображение на тълпата, само потресаващата гримаса, която току-що смая множеството, беше в състояние да предизвика бурното му одобрение. Дори метр Копенол започна да ръкопляска. Клопен Труйфу, който също беше участвувал в състезанието, се призна за победен, а един бог само знаеше каква степен на грозота можеше да достигне неговото лице. Ние ще последваме примера му. Няма да се опитваме да описваме на читателя четириъгълния нос, подковообразната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, докато дясното беше цялото скрито зад огромна брадавица, разкривените, нащърбени на места като крепостна стена зъби, грапавата устна, над която стърчеше слонски зъб, чепатата брада и главно изображението, което обединяваше тия черти: смесица от злоба, удивление и печал. Представете си, ако можете, цялостното впечатление.
    Одобрението беше единодушно. Втурнаха се към параклиса. Измъкнаха триумфално щастливия папа на шутовете. Тогава възторгът и изненадата достигнаха своя връх: гримасата се оказа истинското му лице.
    Или по-скоро той целият беше гримаса. Грамадна глава с щръкнали червеникави коси; между двете рамена — огромна гърбица, уравновесена с почти същата издутина и отпред; толкова разкривени бедра и пищяли, че можеха да се допрат само при коленете и гледани отпред, приличаха на два сърпа, съединени при дръжките. Широки стъпала, чудовищни ръце. Но въпреки тази уродливост от него лъхаше необикновена сила, ловкост и мъжественост. Странно изключение на неизменния природен закон, според който хармонията поражда и силата, както красотата. Такъв беше новоизбраният папа на шутовете.
    Разчупен на късове и после зле споен отново исполин.
    Когато циклопът застана на прага на параклиса — неподвижен, набит, почти толкова висок, колкото и широк, „квадратен в самата си основа“, както обичаше да казва един велик човек*, — тълпата го позна веднага по връхната му дреха, наполовина червена, наполовина виолетова, осеяна със сребърни камбанки, и главно по несравнимата му грозота.
    [* Наполеон. — Б. пр.]
    — Та това е Квазимодо, звънарят! Квазимодо, гърбавият от „Света Богородица“. Едноокият Квазимодо! Кривокракият Квазимодо! Браво! Браво!
    Както виждате, на клетника не му липсваха прякори!
    — Пазете се, бременни жени! — завикаха студентите.
    — Също и тия, които имат подобни намерения! — допълни Жеан.
    Жените действително криеха лица в ръцете си.
    — У, каква грозна маймуна! — каза една от тях.
    — Колкото грозна, толкова и зла! — подхвърли друга.
    — Същински сатана! — заключи трета.
    — За зла беда аз живея близо до „Света Богородица“ и цяла нощ го чувам, като броди по капчуците.
    — Заедно с котараците.
    — Вечно се върти по покривите ни.
    — И хвърля магии през комините ни.
    — Онази вечер се облещи на прозореца ми. Помислих, че е някой мъж. Само да знаеш как се изплаших!
    — Сигурна съм, че ходи по дяволски сборища. Веднъж си забрави метлата на нашата водосточна тръба.
    — О, какъв отвратителен гръбльо!
    — О, каква злобна душа!
    — Пфу!
    Мъжете, напротив, бяха възхитени и силно ръкопляскаха.
    А Квазимодо — предмет на цялата тази врява — продължаваше да стои прав пред вратата на параклиса, мрачен и сериозен, безразличен към всеобщото възхищение.
    Един студент, Робен Пуспен, струва ми се, се приближи и му се изсмя под носа. Квазимодо го сграбчи само през кръста и го захвърли на десет крачки сред тълпата, без да каже нито дума.
    Метр Копенол се приближи смаян до него.
    — Честен кръст! Пресвети боже! Ти наистина притежаваш най-великолепната грозота, която съм срещал през живота си. Заслужаваш да бъдеш папа не само в Париж, но и в Рим… — И той го потупа весело по рамото. Квазимодо не помръдна. Копенол продължи: — Голям чудак си ти и страшно ми се ще да погуляя с тебе, ако ще да ми струва цяла дузина нови-новенички туренки*. Какво ще кажеш, а?
    [* Монети, сечени в град Тур. — Б. пр.]
    Квазимодо не отвърна нищо.
    — Честен кръст! — провикна се чорапчията. — Да не би да си глух?
    Квазимодо беше действително глух.
    Обаче държането на Копенол почна да му дотяга. Той се обърна внезапно към него и така страшно скръцна със зъби, че фламандският великан отстъпи като булдог пред котарак.
    Страхът и уважението пред силата на това странно същество описаха около него кръг с радиус поне петнадесет стъпки. Една старица обясни на Копенол, че Квазимодо е глух.
    — Глух! — изкикоти се гръмогласно фламандският чорапчия. — Честен кръст! Че той тогава е съвършен папа!
    — Охо! Аз го познавам! — провикна се Жеан, който слезе най-сетне от капитела, за да види по-отблизо Квазимодо. — Та той е звънар на моя брат, архидякона. Добър ден, Квазимодо.
    — Опасен човек — каза Робен Пуспен, цял натъртен от падането. — Покаже ли се — гърбав, тръгне ли да ходи — кривокрак, погледне ли ви — едноок, заговорите ли го — глух. За какво му е тогава езика на тоя Полифем*?
    [* Циклоп, ослепен от Одисей. — Б. пр.]
    — Той говори, когато пожелае — поясни бабичката. — Оглуша от биенето на камбаните. Но не е ням.
    — Само това му липсва — обади се Жеан.
    — Едното око му е излишно. — реши Робен Пуспен.
    — Грешиш — възрази дълбокомислено Жеан. — Едноокият е много по-несъвършен от слепеца. Той си дава сметка какво му липсва.
    През това време всички просяци, слуги и джебчии, ведно с учещите, отидоха да вземат тържествено от шкафа на съдебните писари картонената тиара и присмехулната мантия на папата на шутовете. Квазимодо остави да го облекат, без дори да мигне, с гордо покорство. После го сложиха на пъстро боядисана носилка. Дванадесет членове от братството на шутовете го вдигнаха на раменете си. Горчива и презрителна радост озари мрачното лице на циклопа, когато видя в уродливите си нозе главите на всички тия красиви, стройни и добре сложени мъже. После шумната дрипава процесия обиколи по традиция вътрешните галерии на палата, преди да тръгне по улиците и кръстопътищата на града.

    VI. ЕСМЕРАЛДА

    С радост можем да осведомим нашите читатели, че докато траеше цялата тази сцена, Гренгоар и неговата пиеса се държаха доблестно. Актьорите, подтиквани от автора, продължаваха без прекъсване мистерията, а той продължаваше да я слуша. Беше се примирил с врявата и беше решил да изкара представлението докрай, като все още не губеше надежда, че отново ще успее да привлече вниманието на публиката. Този проблясък от надежда се съживи, когато Копенол и оглушителната свита на папата на шутовете излязоха шумно от залата. Тълпата се втурна жадно подире им. „Още по-добре — каза си Гренгоар, — ще се махнат всички смутители.“ За съжаление „смутителите“ бяха цялата публика. За миг голямата зала опустя.
    По-право казано, останаха още неколцина зрители, едни пръснати, други на групи край колоните: жени, старци, деца, които се бяха наситили на крясъците и шума. Останали бяха и няколко учещи. Яхнали первазите на прозорците, те гледаха към площада.
    „Така да бъде — помисли си Гренгоар, — и тези тук са достатъчни, за да изслушат края на мистерията ми. Малко са наистина, но затова пък са отбрана, образована публика.“
    Обаче симфонията при идването на Дева Мария, която трябваше да произведе най-силно впечатление, изобщо не прозвуча. Гренгоар се досети, че музикантите му бяха отведени от процесията на папата на шутовете.
    — Карайте без нея! — каза той стоически.
    Поетът се приближи до група граждани, които, както му се стори, разговаряха за неговата пиеса. Ето откъслечния разговор, който дочу:
    — Нали знаете, метр Шенто, Наварския дворец, който принадлежеше по-рано на господин Дьо Ньомур?
    — Да, срещу „Бракскил параклис“.
    — Точно тъй. Данъчните власти са го дали на писателя Гийом Аликсандър за шест парижки ливри и осем су годишно.
    — Колко са поскъпнали наемите!
    „Няма що — каза си Гренгоар с въздишка, — другите поне слушат.“
    — Другари! — провикна се внезапно един от младите обесници по прозорците. — Есмералда! Есмералда е на площада!
    Тази дума оказа магическо въздействие. Всичко живо, останало в залата, се втурна към прозорците и се закатери по стените, повтаряйки:
    — Есмералда! Есмералда!
    В същото време отвън долетяха силни ръкопляскания.
    — Какво значи сега пък това? Есмералда! — възкликна Гренгоар и сключи отчаяно ръце. — Ах, боже мой! Нима пък сега дойде ред на прозорците?
    Той се обърна към мраморната маса и видя, че представлението е преустановено. Беше точно мигът, когато Юпитер трябваше да се появи с гръмотевицата си. Обаче Юпитер стоеше неподвижен в подножието на сцената.
    — Мишел Жиборн! — викна гневно поетът. — Защо си тук? Нали е твой ред! Качвай се де!
    — Уви! — отвърна Юпитер. — Един студент току-що отмъкна стълбата.
    Гренгоар се огледа наоколо. За съжаление това беше самата истина. Всяко общение между завръзката и развръзката му беше прекъснато.
    — Какъв глупак! — промълви той. — За какво му бе притрябвала стълбата?
    — За да види Есмералда — отвърна жално Юпитер. — Той каза: „Я виж, ето една непотребна стълба“ и я отмъкна.
    Това беше последният удар. Гренгоар го посрещна с примирение.
    — Вървете по дяволите всичките! — каза той на актьорите. — Ако ми платят, ще ви платя и аз.
    И той се оттегли с наведена глава, но последен, като генерал, който се е сражавал доблестно.
    Докато слизаше по извитото стълбище на палатата, той мърмореше през зъби:
    — Невиждана сбирщина от магарета и тъпаци са тия парижани! Идват, да слушат мистерия, а въобще не я слушат. С какво ли не се занимаваха — с Клопен Труйфу, с Копенол, с Квазимодо, с дявол знае що, само не и с госпожа Дева Мария. Ако знаех, щях да ви дам аз една Дева Мария, зяпльовци такива! Ами моя милост! Да дойда да наблюдавам лицата на зрителите, а да гледам само гърбове! Да бъдеш поет и да имаш по-малко успех от кой да е продавач на билки! Вярно е, че и Омир е просел из гръцките поселища, а Назон* умря на заточение при московците. Но дяволът жив да ме одере, ако мога да проумея какво искат да кажат сега пък с тяхната Есмералда! Най-напред що за дума? Цигански език.
    [* римският поет Публий Овидий Назон — Б. пр.]

    КНИГА ВТОРА

    I. ОТ ХАРИБДА НА СЦИЛА

    Нощта се спуска рано през януари. Когато Гренгоар излезе от съдебната палата, улиците бяха вече тъмни. Този мрак му допадна. Той гореше от нетърпение да стигне до някоя тъмна и безлюдна уличка, за да може да размисли на воля и философът да сложи първата превръзка на раната на поета. Философията беше впрочем единственото му убежище, защото той не знаеше къде да прекара нощта. След блестящия провал на първия му театрален опит той не смееше да се завърне в наетото жилище на улица „Грьоние сюр л’О“ срещу Порт о Фоан. Разчиташе, че архиепископът ще му брои за неговата епиталама дванадесет парижки су, сума, дванадесет пъти по-голяма от всичко, което той притежаваше на този свят — включително гащите, ризата и шапката му — и с която щеше да изплати наема за шест месеца на метр Гийом Ду Сир, откупчик на таксата за рогатия добитък в Париж. Той се подслони временно под малката вратичка на мрачното жилище на ковчежника на „Сент Шапел“, за да обмисли къде да нощува — парижкият паваж беше изцяло на негово разположение, — и си спомни, че предишната седмица беше зърнал на улица „Саватри“ пред вратата на един съдебен съветник каменно стъпало, от което вероятно се качват върху мулетата. Още тогава си бе казал, че ако се наложи, този камък би бил отлична възглавница за просяк или поет. По-благодари на провидението, че се сети така навреме. Но тъкмо когато се накани да пресече площада пред палатата, за да поеме из криволичещия лабиринт на Сите, където лъкатушат старите посестрими улиците „Ла Барийри“, „Ла Вией Драпри“, „Ла Саватри“, „Ла Жуиври“ и пр. — и днес още запазени с девететажните си къщи, — той видя шествието на папата на шутовете, което също излезе от палатата и се втурна с крясъци, с ярко пламтящи факли и с неговата, Гренгоаровата, музика право към него. Това зрелище разведри нараненото му честолюбие. Той побягна. Огорчението от драматичния му провал беше толкова голямо, че всичко, което му напомняше днешното празненство, подлютяваше и разкървавяваше раната му.
    Реши да мине по моста Сен Мишел, но и там се гонеха деца с факли и фишеци.
    — Дявол да ги вземе тия фойерверки! — каза Гренгоар и свърна към Понт о Шанж.
    На домовете край моста бяха закачени три знамена с ликовете на краля, престолонаследника и Маргарита Фламандска, заедно с шест малки знамена с портретите на австрийския херцог, Бурбонския кардинал, господин Дьо Божо, принцеса Жана Френска, господин незаконния син на бурбонския херцог и още един, не си спомням точно кой. Знамената бяха ярко осветени с факли. А наоколо се трупаше народ и се възхищаваше.
    — Блазе му на художника Жеан Фурбо! — промълви Гренгоар с дълбока въздишка и обърна гръб на знамената и знаменцата.
    Пред него зееше една улица. Тя му се стори тъй черна и пуста, че той се надяваше там поне да се изплъзне от празничния екот и блясък. Шмугна се в нея. След няколко минути само се препъна в нещо. Залитна и падна — сноп вейки от майското дръвче, струпани от писарите пред вратата на председателя на съда в чест на празника. Гренгоар понесе героично и тази неприятна среща. Стана и се отправи към брега на реката. Отмина гражданския и углавния затвор, повървя край дългата стена на кралските градини, по непавирания чакълест бряг, където калта стигаше до глезените му, стигна до западния край на Сите и се загледа в Островчето на превозвача на кравите, което по-късно изчезна под бронзовия кон и Пон Ньоф. Островчето му изглеждаше в мрака като черна купчина отвъд тясната ивица белезникава вода, която го отделяше от Сите. Блещукаше слаба светлина, на която се отгатваха очертанията на колибка във форма на кошер, където се подслоняваше нощем лодкарят, който прекарваше кравите през реката.
    „Блазе ти, превозвачо! — помисли си Гренгоар. — Ти не мечтаеш за слава и не пишеш епиталами! Не искаш и да знаеш за кралете, които се женят, нито за бургундските херцогини! Не познаваш други маргаритки освен тия, които априлската ливада предлага на твоите крави. А аз, поетът, съм освиркан и зъзна, имам да давам двадесет су и подметката ми е тъй прозрачна, че би могла да послужи за стъкло на фенера ти. Благодаря ти, превозвачо, твоята колибка успокоява взора ми и ми помага да забравя Париж.“
    Трясъкът на една двойна богоявленска ракета, която избликна внезапно от благословената колибка, прекъсна рязко едва ли не лиричния му унес. И превозвачът на крави вземаше своя дял от празненството и се забавляваше с ракети.
    Гренгоар настръхна от тази ракета.
    — Проклето празненство! — провикна се той. — Нима ще ме преследваш навред! О, боже! Дори при превозвача на крави!
    Той погледна Сена в краката си и го обзе страшно изкушение.
    — О, с какво удоволствие бих се удавил, ако водата не беше толкова студена!
    Тогава му хрумна едно отчаяно решение. Понеже не можеше да избегне папата на шутовете, знаменцата на Жеан Фурбо, майското дръвче, факлите и ракетите, то нека поне се втурне смело в разгара на празненството и да отиде на Гревския площад.
    „Там поне — помисли си той — ще намеря може би някоя главня от празничните огньове, за да се стопля, и ще мога да вечерям с някоя троха от трите големи захарни герба, които сигурно са поставени над градския народен бюфет.“

    II. ГРЕВСКИЯТ ПЛОЩАД

    От някогашния Гревски площад днес са останали незначителни следи — само пленителната куличка в северния ъгъл на площада. И тя обаче е почти погребана под грозната мазилка, облепваща острите издатини на скулптурите й, и навярно скоро ще изчезне под прилива на новите сгради, който тъй бързо поглъща всички старинни паметници в Париж.
    Тези, които като нас не могат да пресекат Гревския площад, без да погледнат със съчувствие и симпатия клетата куличка, притисната между две порутени сгради от времето на Луи XV, лесно биха могли да възстановят във въображението си блока от постройки, към който е спадала тя, и да видят мислено старинния готически площад от XV век.
    И тогава, както и днес, той представляваше неправилен трапец, граничещ от едната страна с крайбрежната улица, а от другите три — с високи, тесни и мрачни къщи. Денем човек можеше да се любува на разнообразието им. Те бяха целите отрупани с каменни скулптури и резби, прекрасни образци на различните средновековни архитектурни стилове от XI до XV век. Правоъгълните прозорци с кръстосани рамки почваха вече да изместват готическите остросводести прозорци, но романският пълен полукръгъл свод, който бе отстъпил място на готическия, все още се ширеше под него в долния етаж на старинната Роландова кула на ъгъла откъм Сена, където почва улица „Танри“. Нощем се открояваше само черната линия на покривите на тази купчина сгради, която се виеше като остроръба верига около площада. Защото едно от основните различия на тогавашните и днешните градове е, че докато днес къщите гледат към площадите и улиците, по онова време те им даваха гръб. Едва от два века насам се обърнаха с лице към тях.
    В центъра на източния край на площада се издигаше тромава разнородна постройка, съставена от три, залепени едно до друго жилища. Наричаха я с три имена, които обясняваха нейната история, предназначение и архитектурен стил — „Къщата на престолонаследника“, защото Шарл V беше живял в нея като престолонаследник, „Търговски дом“, защото в нея се беше помещавало кметството, и „Дома с колоните“ (domus ad piloria), заради редицата дебели стълбове, които поддържаха трите етажа. Гражданите намираха в нея всичко, което беше нужно на град като Париж — параклис, за да се помолят богу, съдебна зала, за да заседават и да слагат на място кралските хора, а в горния етаж — цял арсенал с огнестрелни оръжия. Защото гражданите на Сите знаеха, че не във всички случаи е достатъчно да се молиш богу и да _пледираш_ за запазване на градските свободи. Затова предпочитаха да държат в запас някоя славна ръждясала аркебуза на тавана на кметството.
    Гревският площад и тогава изглеждаше така злокобен, какъвто ни се струва днес поради грозните спомени, които буди, както и поради мрачната сграда на кметството, построена от Доминик Бокадор на мястото на Дома с колоните Трябва да признаем, че бесилката и позорният стълб, които вечно стърчаха един до друг върху каменната настилка — „правосъдие и стълба“, както ги наричаха тогава, — доста допринасяха за неприятното впечатление, което оставаше този съдбоносен площад, където се бяха гърчили в предсмъртни мъки толкова жизнеспособни и цветущи човешки същества и където петдесет години по-късно щеше да се роди „треската на Сен-Валие“, предизвикана от страха пред ешафода, най-чудовищната от всички болести, защото я пращаше не бог, а човекът.
    Утешително е все пак, нека отбележим мимоходом, че смъртното наказание, което преди триста години задръстваше с железните си колела, с каменните бесилки, с всевъзможните си уреди за изтезание, зазидани здраво в земята, Гревския площад, халите, Плас Дофин, Кроа дьо Траоар, Марше о Пурсо, отвратителния Монфокон, Градската врата на сержантите, Плас о Ша, Порт Сен Дьони, Шампо, Порт Боде, Порт Сен Жак, без да смятаме безбройните бесилки на архиепископите, владиците, канониците, абатите, приорите, на всички, които имаха право да раздават правосъдие, без да смятаме законните присъди за удавян в Сена, утешително е, че днес, след като загуби постепенно всичките си доспехи — цялата пищност на изтезанията, произволните наказателни мерки, инквизиционната камера в Големия Шатле, където всеки пет години сменяха коженото легло, върху което изтезаваха жертвите — остарелият повелител на феодалното общество, смъртното наказание, почти изхвърлено от нашите градове и от нашите закони, преследвано от кодекс на кодекс, гонено от площад на площад, е запазило в цял Париж само едно позорно кътче на Гревския площад, само една жалка гилотина, която се спуска бегло, неспокойна и засрамена, и изчезва мигом, след, като нанесе удара, като че ли се бои да не бъде уловена на местопрестъплението.

    III. BESOS PARA GOLPES*
    [* Целувки за удари (исп). — Б. пр.]

    Пиер Гренгоар стигна мокър до кости на Гревския площад. Беше минал по Понт о Мьоние, за да избегне навалицата по Понт о Шанж и знаменцата на Жеан Фурбо, но колелата на всички епископски воденици го изпръскаха и робата му стана вир-вода. Пък и провалянето на мистерията му го бе направило като че ли още по-зиморничав. Затова той побърза да се приближи до празничния огън, който гореше буйно на площада. Обаче около него се беше насъбрала вече многобройна тълпа.
    „Проклети парижани! — каза си Гренгоар. Като истински поет, той беше склонен към монолози. — Сега пък ми преграждат огъня! А аз имам такава нужда от малко топлинка! Обувките ми текат, а и тия противни воденици проляха сума ти сълзи над мене. Мътната да ги отнесе заедно с епископа! Бих желал да зная за какво му са притрябвали воденици. Да не би да възнамерява да хвърли расото и да стане воденичар? Ако му е нужно само моето проклятие, за да се осъществи въжделението му, аз съм готов да прокълна и него, и катедралата, и водениците му! Вижте ги само тия зяпльовци! Не се помръдват дори! Като че кой знае какво правят. Греят се. Неземно удоволствие, няма що! Гледат как торят сто наръча дърва — гледка и половина!“
    Като се вгледа по-внимателно, Гренгоар видя, че тълпата бе образувала много по-голям кръг, отколкото бе нужно, за да се грее на кралския огън. Тя не беше привлечена само от красотата на горящите сто наръча дърва.
    В широкото свободно пространство между навалицата и огъня танцуваше девойка.
    Човешко същество, фея или ангел беше тя? Колкото и да бе скептик във философията си и остроумен в поезията си, Гренгоар не можа да определи това в първия момент, до такава степен бе обаян от ослепителното видение.
    Девойката не беше висока, но изглеждаше стройна — тъй дръзко бе източен гъвкавият й стан. Беше тъмнокоса, но се отгатваше, че денем кожата й сигурно придобива златистия оттенък на андалузките или римлянките. Малките й крачета бяха също андалузки, стегнати и все пак свободни в прелестните обувки. Тя танцуваше, завърташе се, кръжеше шеметно върху старо, персийско килимче, проснато небрежно под краката й. И всеки път, когато се завъртеше и лъчезарното й личице се мернеше пред зрителите, големите й черни очи изпускаха мълнии.
    Всички погледи бяха вперени в нея, всички уста бяха зинали в захлас. И действително, докато танцуваше под дрънкането на баското си дайре, издигайки го над главата си с двете си нежно заоблени ръце, тънка, крехка и подвижна като оса, със сърменото си прилепнало елече, с пъстрата си разперена рокля, с голите си рамене, с изящните си крака, които откриваше понякога, с черните коси, с огнените си очи, тя беше свръхестествено създание.
    „Та това е същинска саламандра! — помисли си Гренгоар. — Русалка, богиня, вакханка от планината Менада.“ В този момент плитката на „саламандрата“ се разгалете и една медна паричка се търкулна на земята. — О, не! — промълви той. — Циганка била! Обаянието се пръсна.
    Тя затанцува отново. Взе от земята две саби, закрепи върховете им на челото си и ги завъртя на една страна, като самата тя се завъртя на другата. Беше действително циганка. Но колкото и да бе разочарован, Гренгоар все пак се поддаваше на очарованието и красотата на гледката. Празничният огън заливаше девойката с яркочервена светлина, която трептеше по челото й, по лицата на окръжаващите я зрители и хвърляше бледи отблясъци, примесени с люшкащи се сенки, върху старинната черна и набръчкана фасада на Дома с колоните и върху разперените каменни ръце на бесилката. Между стотиците лица, обагрени от тази светлина, се открояваше едно, потънало сякаш повече от всички други в съзерцание на танцьорката. Сурово мъжко лице, мрачно и студено. Този мъж, чието облекло се губеше сред окръжаващата го тълпа, едва ли бе на повече от тридесет и пет години. Но беше плешив. Само при слепите му очи се сивееха няколко редки кичура. Широкото му голямо чело беше вече прорязано от бръчки, но в хлътналите му очи светеше необичаен младежки жар, пламенна жизненост, затаена страст. Те бяха втренчени в циганката и докато безгрижната шестнадесетгодишна девойка танцуваше и се въртеше за всеобща наслада, мъжът сякаш потъваше във все по-мрачни мисли. От време на време по устните му пробягваше усмивка и се изплъзваше въздишка, но усмивката беше по-скръбна и от въздишката. Най-сетне девойката се спря задъхана и тълпата почна с обич да й ръкопляска.
    — Джали — каза циганката.
    Тогава Гренгоар видя една хубава бяла козичка, пъргава, жива, с лъскави косми, с позлатени рогчета и копитца и с позлатено герданче. Тя стоеше до този момент приклекнала в единия ъгъл на килимчето и наблюдаваше танца на господарката си. Гренгоар не я беше още забелязал.
    — Джали — повтори циганката, — твой ред е.
    И тя седна, като подаде грациозно дайрето си на козичката.
    — Джали — продължи тя, — кой месец от годината е сега?
    Козичката вдигна предния си крак и удари веднъж по дайрето. Беше действително първият месец от годината. Тълпата заръкопляска.
    — Джали — поде девойката, като обърна дайрето от другата страна, — а кой ден от месеца сме днес?
    Джали вдигна позлатеното си копитце и удари шест пъти по дайрето.
    — Джали — продължи циганката, като отново обърна дайрето, — колко е часът?
    Джали удари седем пъти. В същия миг часовникът от Дома с колоните изби седем часа. Публиката се смая.
    — Тук се крие магия! — раздаде се зловещ глас сред зрителите — гласът на плешивия мъж, който не сваляше поглед от циганката.
    Девойката изтръпна и се обърна бързо, но публиката заръкопляска и заглуши злокобното възклицание.
    Аплодисментите го заличиха до такава степен и от съзнанието на циганката, че тя продължи да пита козичката:
    — Джали, какво прави метр Гишар Гран Рьоми, капитан на градските сабленосци, по време на шествието на Сретение Господне?
    Джали се изправи на задните си крачка и заблея, като крачеше важно и забавно и тъй комично възпроизвеждаше лицемерната набожност на началника на сабленосците, че всички зрители наоколо избухнаха в смях.
    — Джали — поде девойката, насърчена от растящия успех, — а как държи реч метр Жак Шармолю, кралският прокурор, в духовния съд?
    Козичката приклекна на задните си крака, заблея и така необикновено задвижи предните си крачка, че като изключим лошия френски и лошия латински, всичко останало — движения, тембър, поза — бе Жак Шармолю, цял-целеничък.
    Тълпата заръкопляска още по-силно.
    — Кощунство! Светотатство! — обади се повторно плешивият.
    Циганката се извърна още веднъж.
    — Ах, пак този отвратителен човек! — промълви тя, издавайки долната си устна в обичайна, както изглежда, гримаса, завъртя се на токовете си почна да събира в дайрето подарените й от множеството монети.
    Заваляха големи и малки сребърни пари, тарги*, лиарди. Изведнъж тя мина пред Гренгоар. Той бръкна несъзнателно в джоба си и девойката се спря.
    [* Монета, изобразяваща щит. — Б. пр.]
    — По дяволите! — прошепна поетът, когато напипа в дъното на джоба действителността, тоест празното пространство. А хубавото момиче стоеше пред него, гледаше го с големите си черни очи, държеше протегнато дайрето и чакаше. Гренгоар се обля в пот от напрежение.
    Ако би имал на свое разположение златото на Перу, той сигурно би го предложил на циганката. Но Гренгоар не разполагаше с Перу, пък и Америка не беше още открита.
    За щастие едно неочаквано произшествие му се притече на помощ.
    — Няма ли да се махнеш оттук, египетски* скакалецо? — кресна писклив глас от най-тъмния ъгъл на площада.
    [* През средните векове се е смятало, че циганите са дошли от Египет. — Б. пр.]
    Девойката се обърна уплашено. Този път не беше плешивият мъж. Някаква жена, оскърбена в благочестието си, викаше с остър и злобен глас.
    Нейният вик стресна танцьорката, но развесели група деца, които се шляеха наоколо.
    — Отшелницата от Роландовата кула! — завикаха те и се запревиваха от смях. — Кълчищната се кара. Сигурно не е вечеряла. Да й занесем нещичко от градския бюфет.
    И всички се втурнаха вкупом към Дома с колоните.
    Междувременно Гренгоар се възползува от смущението на танцьорката, за да се измъкне. Виковете на децата му напомниха, че и той не беше вечерял. Затича се към бюфета. Когато пристигна там, те бяха обрали всичко. Не бяха оставили дори нито едно долнокачествено хлебче от пет су ливрата. На стената се виеха само лилиите, преплетени с рози, които Матийо Битерн нарисува през 1434 година. Твърде постна вечеря!
    Досадно нещо е да си легнеш, без да си вечерял, но още по-невесело е не само да не си вечерял, но и да не знаеш къде да легнеш. Гренгоар се беше озовал точно в такова положение. Ни хляб, ни подслон. Струваше му се, че оскъдицата се е настървила срещу него и го потиска от всички страни. Отдавна беше открил една истина: Юпитер беше сътворил, изглежда, живота в пристъп на мизантропия и съдбата цял живот държи в обсада философията на мъдреца. Колкото до Гренгоар, никога досега блокадата не му се бе виждала тъй пълна. Стомахът му беше вече готов да капитулира. Поетът намираше, че е съвсем непочтено от страна на злата орисия да атакува философията му чрез гладния му стомах.
    Той се увличаше все повече в този скръбен размисъл, когато една странна, но пълна с нежност песен го изтръгна рязко от мислите му.
    Пееше младата египтянка.
    И гласът й беше подобен на танца и на хубостта й. Прелестен, неподдаващ се на определение глас. Чист, въздушен, крилат, ако мога да се изразя така. Непресекващо бликане, низ от мелодии, неочаквани каденци, следвани от прости музикални фрази, изпъстрени с резки свистящи ноти; ту скокове от гама в гама, които биха затруднили и славея, ту нежни вълни от октави, които се издигаха и снишаваха ведно с гръдта на младата певица. Хубавото й, необикновено подвижно лице отразяваше различните настроения на песента — от страстно изстъпление до най-целомъдрено достойнство. Тя изглеждаше ту безумна, ту царствена.
    Думите на песента й бяха на непознат за Гренгоар език, който сякаш беше непознат и за нея самата, защото чувството, с което ги изпълняваше, малко съответствуваше на смисъла им. Така например следните четири стиха звучаха безумно весело в нейната уста:

    Un cofre de gran riqueza
    Hallaron dentro un pilar.
    Dentro del, nuevas banderas
    Con figuras de espantar.*
    [* Богато ковчеже бе намерено под колоната, а на него знамена със страхотни изображения (исп.). — Б пр.]

    А миг по-късно настроението, с което изпя другата строфа:

    Alarabes de cavallo
    Sin poderse menear,
    Con espadas, у los cuellos,
    Ballestas de buen echar.*
    [* Арабите яздят неподвижни конете си, с мечове и лъкове на рамо, които улучват добре (исп.), — Б. пр.]

    извика сълзи в очите на Гренгоар. Но от песента на девойката лъхаше преди всичко радост. Тя пееше, както пеят птичките — от безгрижие и душевна ведрина.
    Песента на циганката смути мислите на Гренгоар, както лебедът смущава спокойната водна повърхност. Той слушаше очарован, забравил всичко. За пръв път от няколко часа насам не страдаше.
    Но това беше само за миг.
    Същият женски глас, който беше прекъснал танца на циганката, прекъсна и песента й.
    — Ще млъкнеш ли, пъклен щурецо? — кресна жената от същия тъмен ъгъл на площада.
    Горкият „щурец“ тутакси млъкна. Гренгоар си запуши ушите.
    — О, проклет нащърбен трион, който преряза лирата! И другите слушатели запротестираха като него.
    — Дявол да я вземе тази вещица! — възмущаваха се мнозина.
    Старата смутителка на радостта щеше навярно да съжалява за грубите си думи срещу циганката, ако точно в този момент вниманието на тълпата не беше отвлечено от шествието на папата на шутовете, което, след като беше обиколило много улици и кръстопътища, заля Гревския площад със запалените си факли и неописуемата си врява.
    Тази процесия, която нашите читатели видяха при излизането й от съдебната палата, се беше разраснала по пътя, привличайки всички мошеници, апаши и скитници, които можеха да се срещнат в Париж. Когато стигна до Гревския площад, тя представляваше внушителна гледка.
    Най-отпред вървяха циганите. Начело яздеше циганският херцог с графовете, които вървяха пеш и държаха юздата и стремената на коня му. Зад тях се блъскаха безредно цигани и циганки, понесли кресливи дечурлига на раменете си. Всички — и херцог, и графове, и поданици — тънеха в дрипи и парцали. После идваше кралството на аргото — тоест всички крадци на Франция, строени според достойнствата си. Най-дребните крачеха първи. После, по четирима в редица, с различните отличителни знаци на учените им степени в този чудноват факултет, следваха разни сакати — кой без крак, кой без ръка, лъжебезработни, лъжепоклонници с окичени с мидени черупки дрипи, лъжепобеснели, лъжеепилептици, лапнали парче сапун, за да излиза пяна от устата им, скитници, немощни, пияници, просяци с изкуствени рани, „пострадали“ от пожар, „банкрутирали“, джебчии, „сираци“, архимошеници*, прокажени — и Омир би се изморил да ги изброява. В центъра на братството на архимошениците и прокажените едва можеше да се забележи кралят на аргото, великият кесар на крадците, клекнал в малка количка, теглена от два големи песа. След кралството на аргото идваше империята Галилея**. Императорът Гийом Русо пристъпваше величествено в пурпурната си роба, опръскана с вино. Пред него подскачаха палячовци, които се биеха помежду си и играеха ориенталски танци. Той беше обкръжен от жезлоносците си, поддръжниците си и секретарите на сметната палата. Най-сетне идваше корпорацията на писарите, с майски клонки, с цветя, с черни роби и дебели восъчни свещи в ръце начело с музика, достойна за дяволско сборище. После тълпата висши членове от братството на шутовете носеха на раменете си носилка, много по-отрупана от свещи, отколкото мощите на света Жонвиев но време на епидемия от чума. А върху носилката сияете новоизбраният папа на шутовете, звънарят на „Света Богородица“, гърбавият Квазимодо, облечен в присмехулна мантия, с жезъл в ръка и митра на глава.
    [* Титла на адютантите на краля на аргото — опитни мошеници, обучаващи начинаещите. — Б. пр.]
    [** Корпорация на писарите от сметната палата, взела името от съседна на палатата улица — Б. пр.]
    Всеки отряд на гази чудновата процесия си имаше специална музика. Циганите думкаха балафони и африкански тамбурини. Апашите, не особено музикална раса — бяха все още в епохата на виолата, овчарския кавал и готическата рю-бебба*. И империята Галилея не беше твърде модерна. Сред музикалните й инструменти можеше да се съзре най-много някоя гъдулка, датираща от детството на музиканта — своего рода цигулка, свиреща само на три тона: ре, ла, ми.
    [* Старинен духов инструмент. — Б. пр.]
    Но около папата на шутовете се разгръщаха във великолепна какофония всичките музикални богатства на епохата — колкото щете гъдулки в горния, средния и долния регистър, без да говорим за флейтите и медните инструменти. Уви! Читателите си спомнят навярно, че това беше оркестърът на Гренгоар.
    Мъчно е да се даде представа за степента на гордо блаженство, в което бе разцъфнало тъжното и грозно лице на Квазимодо, докато процесията стигна от съдебната палата до Гревския площад. Звънарят за пръв път опознаваше насладата от задоволеното честолюбие. Досега беше изпитал само унижение, презрението на другите хора към социалното му положение, отвращението им към физиката му. Затова, макар и глух, той се наслаждаваше сега като истински папа на одобрителните възгласи на тълпата, която ненавиждаше, защото чувствуваше, че и тя го мрази. Нищо, че поданиците му бяха сбирщина от шутове, хроми, апаши и просяци. Все пак те бяха негови поданици и той беше техен повелител. Квазимодо вземаше за чиста монета подигравателните аплодисменти, присмехулната почит, към която, не може да се отрече, бе примесена и известна доза действителен страх. Защото гърбавият беше силен. Кривоногият беше ловък. Глухият беше зъл. Три качества, които обуздаваха подигравките.
    Едва ли впрочем новоизбраният папа на шутовете осъзнаваше самият той чувствата, които изпитваше и които вдъхваше. Духът, обитаващ това неугледно тяло, не можеше да не бъде също така несъвършен и притъпен като слуха му. Чувствата му в момента бяха смътни, неясни, неопределени. Сред тях си проправяше път задоволството, а най-силно от всички беше гордостта. Мрачното и злочесто лице излъчваше сияние.
    Затова, когато един мъж се втурна през тълпата към полуопиянения Квазимодо, носен триумфално пред Дома с колоните, и изтръгна с гневен жест от ръцете на гърбавия позлатения дървен жезъл, отличителен знак на папското му достойнство, множеството се стъписа.
    Този мъж, този безумец, беше същият плешив човек, който малко преди това, смесен с тълпата, беше вледенил клетата танцьорка със злостните си, заплашителни думи. Той посейте свещеническо расо. Гренгоар не го беше забелязал досега, но тутакси го позна, когато той се отдели от множеството.
    — Я виж! — възкликна учуден поетът. — Ами че това е учителят ми по астрология дон Клод Фроло, архидяконът. Защо ли му трябва да се закача с този ужасен гръбльо? Та той ще го разкъса на парчета!
    Тълпата нададе ужасен вик. Страшният Квазимодо скочи от носилката и жените извърнаха глави, за да не гледат как ще смаже архидякона.
    Но Квазимодо се приближи с един скок до свещеника, погледна го и се свлече на колене.
    Свещеникът махна тиарата, счупи жезъла, раздра лъскавата мантия.
    Квазимодо продължаваше да стои на колене, навел глава, със смирено сключени ръце.
    После между двамата започна странен диалог със знаци и жестове, без който и да било от тях да промълви нито дума. Свещеникът — изправен, гневен, властен, заплашителен. Квазимодо — проснат в краката му, покорен, умоляващ. Макар че, бъдете сигурни, той можеше да смаже архидякона само е палеца си.
    Най-сетне архидяконът разтърси мощното рамо на гърбавия и му направи знак да стане и да го последва. Квазимодо се изправи.
    Тогава братството на шутовете, окопитило се от първото си смайване, се опита да защити своя тъй внезапно развенчан папа. Цигани, мошеници, цялата писарска колегия се разкрещяха около свещеника. Но Квазимодо застана пред него, стисна атлетическите си юмруци, изгледа нападателите и скръцна със зъби като разярен тигър.
    Лицето на свещеника стана отново мрачно и невъзмутимо, той направи знак на Квазимодо и се оттегли безмълвно.
    Квазимодо закрачи пред него, отстранявайки тълпата от пътя му.
    Когато се промъкнаха сред навалицата на площада, рояк зяпльовци и безделници се опитаха да ги сподирят. Тогава Квазимодо тръгна заднишком след свещеника. Къс, набит, намусен, чудовищен, настръхнал, леко приведен, той облизваше стърчащите си глигански зъби и ръмжеше като звяр. Вървящите след тях се дръпваха назад при всеки негов поглед или жест.
    Двамата потънаха в една тясна и тъмна уличка. Никой не се осмели да ги последва. Мисълта за скърцащия със зъби Квазимодо им преграждаше пътя.
    „Чудно нещо! — каза си Гренгоар. — Но къде, дявол да го вземе, да намеря нещо за вечеря?“

    IV. НЕУДОБСТВОТО ДА СЕ СЛЕДИ ВЕЧЕР ПО УЛИЦАТА ХУБАВА ЖЕНА

    Гренгоар тръгна за всеки случай след циганката. Видя, че тя зави с козичката си по улица „Кутелри“. И той свърна по същата улица, като си каза:
    „Защо пък не?“
    Гренгоар, обигран философ на парижките улици, беше забелязал, че най-приятно се мечтае, когато вървиш след хубава жена, без да знаеш накъде отива тя.
    В този доброволен отказ от свободата на волята, в подчинението на собствения порив на прищявката на друго същество, което съвсем не подозира това, се таи някаква смесица от своенравна независимост и сляпо покорство, нещо средно между робство и свобода, което допадаше на Гренгоар и на неговия неустойчив, колеблив и сложен дух, който се опитваше да съгласува всички крайности и постоянно се люшкаше между най-различни домогвания, неутрализиращи се едно друго. Той се сравняваше драговолно с гроба на Мохамед, привличан в две противоположни посоки от два магнита, увиснал вечно между небесния свод и бездната, между звездната вие и земната твърд, между възхода и падението, между зенита и надира.
    Ако Гренгоар живееше в наши дни, той сигурно отлично би съумял да запази златната среда между класиците и романтиците.
    Той обаче не беше достатъчно първобитен, за да живее триста години. Жалко! Неговото отсъствие създава празнота, която страшно много се чувствува.
    Впрочем липсата на сигурен подслон необикновено много предразполага към следене на минувачи по улиците (и особено на минувачки) — впрочем Гренгоар вършеше доста охотно в момента точно това.
    И тъй, той вървеше замислен подир младото момиче, което ускоряваше стъпките си и подръпваше хубавата си козичка, виждайки, че хората се прибират и че кръчмите, единствените отворени заведения през този ден, се затварят.
    „Тя трябва да има все пак някакъв дом — разсъждаваше Гренгоар. — Циганите имат отзивчиви сърца… Кой знае?…“
    И многоточията, които мислено следваха недоизказаното му предположение, съдържаха многообещаващи картини.
    Сегиз-тогиз, отминавайки закъснели граждани, които затваряха домовете си, той дочуваше откъслечни разговори и това прекъсваше веригата от примамливи хипотези.
    Ту двама старци се обръщаха един към друг:
    — Че намирате ли, метр Тибо Ферникъл, че времето много застудя?
    (Гренгоар споделяше това убеждение още от първия ден на зимата.)
    — О, и още как, метр Бонифас Дизом! Дали няма да стане както преди три години, в осемдесета, когато дървата поскъпнаха до осем су наръчът?
    — Ха, това не е нищо, метр Тибо, в сравнение със зимата през 1407 година, когато хвана мраз от Свети Мартин чак до Сретение господне. И то такъв мраз, че дори перото на писаря в съда замръзваше в голямата зала на всеки три думи. Не можеха да записват делата.
    Малко по-нататък две съседки бъбреха от прозорците си, на които бяха закрепени едва мъждукащи в мъглата свещи.
    — Разказа ли ви вашият съпруг за злополуката, госпожа Будрак?
    — Не. Какво се е случило, госпожа Тюркан?
    — Ами че конят на господин Жил Годен, секретаря в Шатле, се подплашил от фламандските пратеници и от шествието и съборил метр Филип Аврийо, послушник при селестинците.
    — Не думайте!
    — Точно така.
    — И то цивилен кон! Това на нищо не прилича. Да беше поне кавалерийски, разбирам.
    Прозорците хлопваха. Но Гренгоар непрекъснато изпускаше нишката на мислите си.
    За щастие той бързо я улавяше отново и лесно я съединяваше благодарение на циганката и на Джали, които още вървяха пред него — и двете нежни, тънки, пленителни. Поетът се възхищаваше от малките им крачка, от изящните форми и пленителни движения, като почти ги смесваше в съзерцанието си. С будния си ум и доброто си разбирателство те му изглеждаха и двете девойки, а по леката, гъвкава и кръшна походка и двете приличаха на козички.
    Междувременно улицата ставаше все по-тъмна и по-безлюдна. Сигналът за угасяваме на светлините бе прозвучал отдавна и вече съвсем нарядко се мяркаше минувач из улиците или светлинка по прозорците. Вървейки подир циганката, Гренгоар беше навлязъл в заплетения лабиринт от улички, кръстопътища и задънени улици в съседство със старото гробище. Сенз-Иносан, които напомнят объркано от котка кълбо конци.
    „Улици без капка логика!“ — възмущаваше се Гренгоар, загубен в тези безбройни криволици, които сякаш се връщаха на едно и също място, но девойката вървеше уверено из тях. Тя явно познаваше пътя и все повече ускоряваше крачка. Колкото до Гренгоар, той изобщо нямаше да има представа къде се намира, ако не беше зърнал при завоя на една уличка осмоъгълния позорен стълб при халите. Ажурният му връх се открояваше ярко върху един все още осветен прозорец на улица „Вердьоле“.
    Гренгоар беше привлякъл от известно време вниманието на девойката. Тя няколко пъти извърна неспокойно глава към него. Веднъж дори рязко се спря и използувайки слабата светлина, която се прокрадваше през открехнатата врата на една фурна, го изгледа втренчено от глава до пети. После на лицето й се мярна познатата му вече пренебрежителна гримаса и циганката отмина нататък.
    Тази забавна гримаса накара Гренгоар да се замисли. В нея безспорно се съдържаше презрение и насмешка. Затова той наведе глава, загледа се в паважа и поизостана от девойката, но когато тя се скри от погледа му зад един завой, той чу внезапно пронизителния й писък.
    Изтича бързо натам.
    Улицата гънеше в мрак. Все пак благодарение на напоеното в олио кълчищено фитилче, което гореше в желязното фенерче на ъгъла на улицата в подножието на една каменна света Богородица, Гренгоар можа да различи циганката. Тя се мяташе в ръцете на двама мъже, които се мъчеха да й запушат устата. Горката козичка, съвсем изплашена, бе навела рогчетата си и блееше.
    — Насам, стражи! — извика Гренгоар и се спусна смело напред. Единият от мъжете, които държаха девойката, се обърна към нето и той зърна страшното лице на Квазимодо.
    Гренгоар не побягна, но не направи нито крачка напред.
    Квазимодо се приближи до него, замахна с ръка и го запрати на десет крачки върху паважа, после потъна в мрака, отнасяйки девойката, преметната като копринен ешарп на ръката му. Другарят му тръгна след него, а клетата козичка подтичваше подире им и блееше жално.
    — Помощ! Убиха ме! — крещеше нещастната циганка.
    — Стойте, окаяници! Пуснете момата! — екна неочаквано гръмък глас и из съседната улица изскочи бързо конник.
    Беше един капитан от кралските стрелци, въоръжен до зъби, с извадена сабя.
    Той изтръгна циганката из ръцете на слисания Квазимодо и я метна напреко на седлото си. В момента, когато страшният грьбльо се опомни и се втурна да грабне отново плячката си, се появиха петнадесет или шестнадесет стрелци с голи саби в ръка, които следваха отблизо капитана си. Този отряд проверяваше нощната стража по заповед на месир Робер д’Естутвил, парижкия прево.
    Квазимодо бе обкръжен, уловен и вързан здраво. Той ревеше, беснееше, хапеше и ако беше светло, целият отряд навярно щеше да се разбяга при вида на обезобразеното му от ярост лице. В тъмнината обаче той беше лишен от най-страшното си оръжие — своята грозота.
    Другарят му бе изчезнал по време на схватката.
    Циганката се изправи с изящно движение върху седлото на офицера, сложи ръце на раменете на младия мъж и го загледа известно време неподвижно, като че ли запленена от хубостта му и от помощта, която й бе оказал. После първа наруши мълчанието и попита придавайки още по-нежни нотни на нежния си глас:
    — Как се казвате, господин жандарм?
    — Капитан Феб дьо Шатопер. На вашите услуги, хубавице! — отвърна офицерът и се изпъчи лекичко.
    — Благодаря ви — промълви тя.
    И докато капитан Феб засукваше мустаците си, подстригани по бургундска мода, тя се изплъзна като стрела от седлото и избяга.
    Светкавица би се разсяла по-бавно.
    — Кълна се в пъпа на папата! — възкликна капитанът, като стегна въжето на Квазимодо. — Бих предпочел да държа момата.
    — Какво да се прави, господин капитан — обади се един стрелец, — синигерчето отлетя, а прилепът остана.

    V. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НЕУДОБСТВАТА

    Съвсем замаян от падането, Гренгоар лежеше върху паважа пред пресветата Богородица на ъгъла. Малко по малко той дойде на себе си. Първите няколко минути бе в плен на сладък полусън, в който безплътните образи на циганката и козичката се преплитаха с тежкия юмрук на Квазимодо. Това състояние не продължи дълго. Доста остро усещане на студ в тази част на тялото му, която беше в допир с паважа го разсъни напълно. Съзнанието му се избистри.
    „Защо ли ми е така студено?“ — запита се внезапно той. И чак тогава забеляза, че лежеше, кажи-речи, в уличната вада.
    — Дявол да го вземе този гърбав циклоп! — процеди през зъби поетът и се опита да стане. Но беше толкова зашеметен и разнебитен от падането, че не можа да помръдне. Впрочем нали можеше да движи ръката си. Той си запуши носа и се примири.
    „Парижката кал — помисли си Гренгоар, твърдо убеден, че тази вада щеше да му послужи за постеля, «а какво друго можеш да сториш в постеля, освен да мислиш?»*, — парижката кал е особено зловонна. Тя съдържа навярно голямо количество изпаряващи се азотни соли. Такова е впрочем и мнението на Никола Фламел и другите херметици**…“
    [* Цитат от баснята за заека и жабите от Лафонтен. — Б. пр.]
    [** Последователи на Хермес — виден египетски алхимик. — Б. пр.]
    Думата „херметици“ го наведе тутакси на мисълта за архидякона Клод Фроло. Той си припомни насилствената сцена, на която бе свидетел, спомни си, че циганката се бореше с двама мъже, че Квазимодо имаше и другар, и мрачното, високомерно лице на архидякона се мярна смътно в паметта му.
    „Просто невероятно!“ — помисли си Гренгоар и се зае да сглоби с разполагащите данни върху тази основа фантастичната сграда на хипотезите — картонения замък на философите. После се върна внезапно към действителността и възкликна:
    — И таз добра! Та аз се вледених!
    Мястото наистина ставаше все по-непоносимо. Всяка молекула вода от вадата отнемаше по една молекула топлина, излъчваща се от кръста на Гренгоар, и по съвсем неприятен за него начин температурата на тялото му и температурата на вадата бяха почнали да се изравняват.
    Ненадейно го сполетя нова беда.
    Група деца, босоноги диванета, които открай време скитат по парижките улици под безсмъртното прозвище „гамени“ и които в детството ни са ни замервали безразборно с камъни всяка вечер на излизане от училище само защото панталонките ни не са били окъсани, такъв един рояк малки обесници се втурна със смях и крясъци към кръстопътя, където лежеше Гренгоар, без да ги е грижа за спокойствието на съседите. Те влачеха някакъв безформен чувал и можеха да събудят дори мъртвите само с тропота на дървените си обувки. Гренгоар, който още не беше съвсем мъртъв, се привдигна.
    — Ей, Енкен Дандеш! Хей, Жеан Пенсбурд! — деряха се с все гърло хлапетиите. — Старият Йосташ Мубон, търговецът на железарии от ъгъла на улицата, умря. Взехме му сламеника, за да накладем празничен огън. Нали днес е празникът на фламандците!
    И те хвърлиха сламата точно върху Гренгоар. Бяха се приближили до него, без да го забележат. Един от тях взе стиска слама и отиде да я запали от кандилото на пречистата Дева.
    — Господи помилуй! — промълви недоволно Гренгоар. — Дали пък сега няма да ми стане прекалено жежко?
    Критична минута. Той се видя заклещен между огъня и водата. Гренгоар направи нечовешко усилие, за да се спаси, също като фалшификатор на пари, когото се канят да хвърлят във вряща вода. Той се изправи, метна сламеника върху гаменчетата и побягна.
    — Света Богородичке! — развикаха се децата. — Железарят вампиряса!
    И се втурнаха ма обратната страна.
    Сламата остана господар на бойното поле. Белфоре, отец Льо Жуж и Корозе твърдят, че на другия ден тя била събрана много тържествено от духовенството в квартала и отнесена в ризницата на църквата „Сент-Опортюн“, чийто клисар чак до 1789 година си изкарвал хубавичък доход от това голямо чудо на статуята на Богородицата от улица „Моконсей“. В паметната нощ на шести срещу седми януари 1482 година тази статуя само с присъствието си бе освободила душата на покойния Йосташ Мубон, който я скрил хитро в последния си час в своя сламеник, за да измами дявола.

    VI. СЧУПЕНАТА СТОМНА

    Гренгоар тича известно време с всички сили, без посока, блъскайки се в не един ъгъл при завоите, прескачайки не една вада, пресичайки не една уличка, не една сляпа улица, не един кръстопът в усилията си да се измъкне, да излезе от лабиринта на стария квартал при халите, изследвайки в панически страх това, което на изящния латински език от хартите се наричаше tota via, cheminum et viaria*. После нашият поет се спря внезапно, първо, за да си поеме дъх, и второ, защото бе завладян от една дилема, проблеснала внезапно в мисълта му.
    [* Всички друмища, пътища и улици (лат.). — Б. пр.]
    „Струва ми се, метр Гренгоар — каза сам на себе си той, като притисна с пръст челото си, — че вие нямате капка ум в главата си, за да избягате тъй. Малките обесници се уплашиха от вас точно толкова, колкото и вие от тях. Струва ми се, че добре чухте тропота на дървените им обувки, които ги отнасяха на юг, докато вие самият се носехме на север. Следователно едно от двете: или те са избягали и забравеният от тях сламеник е точно гостоприемната постеля, за която копнеете още от сутринта, пратена ви сякаш по чудо от пречистата Дева като награда за нравоучителната пиеса в нейна чест, представена с подходящата тържественост и преобличания, или пък децата не са избягали и в такъв случай са запалили сламата и това е тъкмо великолепният огън, от който се нуждаете, за да се поразвеселите, изсушите и стоплите. И в двата случая — буен огън или мека постеля — този сламеник е дар небесен. Всеблагата света Богородица от ъгъла на улица «Моконсей» е уморила навярно Йосташ Мубон само с тази цел. Същинска лудост е да бягате презглава като пикардец пред французин, оставяйки зад гърба си това, което търсите пред себе си. Вие сте просто глупак!“
    И той се върна назад, опитвайки се да се ориентира, да разбере къде се намира, душейки въздуха, наострил уши и нос, стараейки се да открие благословения сламеник. Но напразно, Само безредно изпречващи се къщи, задънени улици, кръстопътища, из който той се луташе несигурно, по-затруднен и по-безпомощен из тези черни заплетени коридори, отколкото в лабиринта на замъка Турнел. Най-сетне загуби търпение и се провикна тържествено:
    — Проклети да са кръстопътищата! Дяволът ги е сътворил по образ и подобие на вилата си!
    Това възклицание го пооблекчи, а червеникавият отблясък, който забеляза в същия миг в дъното на една дълга и тясна уличка, още повече повдигна духа му.
    — Да бъде благословен господ бог! — възкликна той. — Там трябва да е! Сигурно моят сламеник гори. — И като се сравни с лодкар, който потъва в нощта, добави благоговейно: — Salve, salve, maris Stella!*
    [* Здравей, здравей, звезда на морето! (лат.) — Б. пр. ]
    Дали отправи това хвалебствено приветствие към Дева Мария или към сламеника.? Съвсем не ни е известно.
    Но едва успя да направи няколко крачки по дългата наклонена и непавирана улица, която ставаше все по-стръмна и по-кална, Гренгоар се натъкна на нещо много странно. Улицата не беше безлюдна. Тук-таме надолу по нея пълзяха безформени и неясни сенки, всички забързани към светлината, която блещукаше в дъното на улицата, подобно на тромавите насекоми, които се придвижват нощем по тревата от стрък на стрък към лумнал овчарски огън.
    Нищо не предразполага толкова към приключения, както празният джоб. Гренгоар продължи да върви напред и скоро настигна една ларва, която се влачеше по-бавно от другите. Като се приближи до нея, той видя, че това беше жалък, безног човек, който подскачаше на ръцете си, подобно на ранен дългоног паяк, останал само с две крачета. В момента, когато Гренгоар мина край паяка с човешки лик, се разнесе жален стон:
    — La buona mancia, signor! La buona mancia!*
    [* Милост прося, господине! Милост прося! (ит.) — Б. пр.]
    — Дяволите да те вземат, а и мене заедно с тебе, ако мога да разбера какво искаш да кажеш! — промълви Гренгоар и го отмина.
    Той настигна друга подвижна сянка и я разгледа. Това беше друго сакато същество, едновременно куцо и безръко, и то толкова куцо и безръко, че сложната система от патерици и дървени крака, на които се крепеше, му придаваха вид на подвижно зидарско скеле. Гренгоар, който си служеше с благородни и класически сравнения, го уподоби мислено на оживелия триножник на бога Вулкан.
    Живият триножник свали шапка за поздрав, когато Гренгоар мина край него, поднесе я като бръснарско легенче до брадата на поета и кресна оглушително:
    — Señor caballero, para comprar un pedaso de pan!*
    [* Сеньор рицарю, дай да си купя парче хляб! (исп.) — Б. пр.]
    — Изглежда, че и тоя говори на мене — каза Гренгоар, — но какъв чуден език! Блазе му, ако си го разбира!
    В този момент той внезапно се сети за нещо друго и се удари по челото.
    — Какво ли всъщност искаха да кажат днес студентите с тяхната Есмералда?
    Той понечи да ускори крачка. Но за трети път нещо му прегради пътя. Това нещо или по-право някой се оказа слепец, дребничък, брадясал, с еврейска физиономия, който опипваше околното пространство с тоягата си, воден от грамадно куче. Той избъбри носово с унгарски акцент:
    — Facitote caritatem!*
    [* Подарете, за бога! (лат.) — Б. пр.]
    — Слава богу! — възкликна Гренгоар. — Ето най-сетне един, който говори на християнски език. Трябва да имам много милосърден вид, щом всички ми искат милостиня при жалкото състояние, в което се намира кесията ми. Драги приятелю — каза той, като се извърна към слепеца, — миналата седмица продадох последната си риза. Тоест, понеже вие разбирате само езика на Цицерон: vendidi hebdomade nuper transita meam ultimam chemisam.*
    [* Миналата седмица продадох последната ся риза (лат.) Б. пр.]
    При тези думи той обърна гръб на слепеца и продължи пътя си. Но слепецът също удължи крачките си, а изведнъж и хромият, и безногият дотичаха запъхтени, тропайки по камъните с патериците и дървените гаванки. После и тримата се затътриха по петите на клетия Гренгоар, като се бутаха един друг и нареждаха напевно:
    — Caritatem! — започваше слепецът.
    — La buona mancia! — подемаше безногият.
    А хромият завършваше музикалната фраза със своето:
    — Un pedaso de pan! Гренгоар си запуши ушите.
    — О, вавилонско стълпотворение! — извика той и се спусна напред.
    Но и слепецът затича след него. И куцият затича. И безногият затича.
    И докато навлизаше все по-навътре по улицата, около него загъмжаха безноги, слепи, хроми, безръки, еднооки, прокажени, покрити с язви, едни излизащи от къщите, други от страничните улички, трети от зимничните прозорчета, всички викащи, мучащи, грачещи, устремени кандил-кандил, куцук-куцук към светлината, овъргаляни в калта като плужеци след дъжд.
    Неотлъчно следван от тримата преследвачи, без да има ясна представа, как ще свърши цялата таза история, Гренгоар вървеше зашеметен сред другите, заобикаляше куците, прескачаше безногите, заплел крака в този мравуняк от сакати, подобно кораба на английския капитан, който бил затънал сред безброй раци.
    Мина му през ум да се върне назад, но беше много късно. Човешкото множество се бе затворило плътно зад него, а тримата просяци не го изпускаха. И той продължи да върви напред, тласкан от бурно напиращата човешка вълна, от страх и от някакво умопомрачение, което превръщаше всичко в кошмарен сън.
    Най-сетне стигна до края на улицата. Тя извеждаше на обширен площад, където в смътната нощна мъгла мъждееха стотици пръснати светлини. Гренгоар се спусна натам, надявайки се да се изплъзне с бързите си крака от тримата недъгави призраци, които се бяха вкопчили в него.
    — Qnde vas, hombre?* — викна сакатият, като захвърли патериците и се затича след него с най-здравите крака, които са се движили някога по парижките улици.
    [* Къде отиваш, човече. (исп.) — Б. пр.]
    Междувременно безногият, изправен на крака, нахлупи на главата му тежката си дървена копанка, обкована с желязо, а слепецът втренчи в лицето му двете ся пламтящи очи.
    — Къде се намирам? — попита ужасен поетът.
    — В Двора на чудесата — отвърна му четвърти призрак, който току-що ги бе настигнал.
    — Кълна се в душата си! — промълви Гренгоар. — Аз действително виждам слепци, които проглеждат, и хроми, които тичат, но къде е спасителят?
    Отговори му зловещ кикот.
    Клетият поет се огледа. Той наистина се намираше в страшния Двор на чудесата, където никой почтен човек не беше прониквал в такъв късен час. Омагьосан кръг, в който всеки заблудил се градски сержант или служител от Шатле изчезваше безследно. Град на крадците, гнусна брадавица върху лицето на Париж, клоака, откъдето всяка сутрин изпълзяваше и където всяка вечер се вливаше обратно потокът от пороци, просия и скитничество, който залива улиците на столицата. Чудовищен кошер, в който се прибираха вечер с плячката си всички търтеи на обществения строй; измамна болница, където циганинът, хвърлилият расото монах, пропадналият студент, мошениците от всички нации: испанци, италианци, германци, от всички религии: евреи, християни, мохамедани, идолопоклонници, покрити с изкуствени язви, просяци денем, се превръщаха в разбойници нощем. С една дума, огромна съблекалня, където в тази епоха се събличаха и обличаха всички актьори на вечната комедия, представяна из парижките улици от кражбата, проституцията и престъплението.
    Дворът на чудесата представляваше обширен неправилен и зле павиран площад, подобен на кой да е друг тогавашен парижки площад. Тук-таме блещукаха огньове, около които гъмжаха странни групи. Всичко живо се суетеше безспир и крещеше. Чуваха се дрезгави смехове, детски хленч, женски възклици.
    Тъмните движещи се ръце и глави се открояваха чудновато на светлия фон. От време на време по земята, където трепкаха отблясъците на огньовете, примесени с огромни неясни сенки, се мяркаше куче, подобно на човек, или човек, подобен на псе. Расовите и видовите отлики се бяха сякаш заличили в това поселение като в дяволско свърталище. Мъже, жени, животни, възраст, пол, здраве, недъгавост, всичко в тази паплач изглеждаше общо. Всичко беше слято, примесено, разбъркано, наслоено едно над друго. Всеки имаше дял във всичко.
    Въпреки смущението си Гренгоар успя да различи при слабото и колебливо проблясваме на огньовете отвратителната рамка от стари къщи с проядени от червеи, съсухрени и извехтели фасади, прорязани от едно-две осветени прозорчета; те обграждаха площада и напомняха наредени околовръст старчески глави, които наблюдаваха дяволската оргия и мигаха с очи.
    Нов свят — непознат, нечуван, уродлив, пълзящ, гъмжащ, непонятен.
    Все по-уплашен, заловен от тримата просяци като в три чифта клещи, зашеметен от стотици блеещи и лаещи около него лица, злочестият Гренгоар се опитваше да възвърне хладнокръвието си и да си спомни дали не беше събота. Но усилията му останаха напразни. Нишката на паметта и мисълта му беше скъсана. Съмнявайки се във всичко, несигурен дори в това, което виждаше и усещаше, той си задаваше неразрешимия въпрос: „Ако аз действително съществувам, съществува ли и това около мене? И ако това около мене съществува, съществувам ли и аз?“
    В същия миг сред шумното множество се зачу ясен вик:
    — Да го отведем при краля! Да го отведем при краля!
    — Света Богородичке! — прошепна Гренгоар. — Тукашният крал сигурно ще се окаже някой козел!
    — При краля! При краля! — повтори тълпата.
    Помъкнаха го. Всеки се надпреварваше да се вкопчи в него. Но тримата просяци не изпускаха плячката си и го изтръгваха от другите, крещейки:
    — Той е наш!
    Връхната дреха на поета, и без това в доста жалко състояние, се превърна по време на тази борба в ненужна дрипа.
    Докато прекосяваше ужасния площад, поетът се опомни. Само след няколко крачки той си възвърна чувството за действителността. Почна да свиква с атмосферата на мястото. В първия миг било поради поетичното му въображение, а може би по-просто и по-прозаично — поради празния му стомах, но между него и предметите димяха сякаш изпарения и той съзираше всичко замъглено, несвързано, като в кошмар, като в неясен сън, в който трепкат и се гърчат какви ли не форми, в който предметите заприличват на неимоверно големи грамади, неодушевените неща — на химери, а хората — на призраци. Постепенно тази халюцинация отстъпи място на по-спокойни и непреувеличени възприятия. Действителността почна да си проправя път към него — тя се набиваше в очите му, блъскаше се в краката му и разпръскваше постепенно поетичното страхотно видение, на което той се смяташе в плен. Нямаше как, трябваше да си даде сметка, че не гази в реката Стикс, а в кал, че край него се суетят не демони, а най-обикновени крадци, че бе застрашена не душата му, а чисто и просто животът му. (Защото му липсваше ценният помирител, който така успешно посредничи между разбойника и почтения човек — кесията.) Най-сетне, като разгледа по-хладнокръвно и по-отблизо цялата тази оргия, той проумя, че е попаднал не в дяволско сборище, а в най-обикновена кръчма.
    Дворът на чудесата беше всъщност кръчма, само че разбойническа, обагрела не само от вино, но и от кръв.
    Когато най-сетне дрипавата стража го довлече до крайната цел на нощното си придвижване, гледката, която се разкри пред очите му, нямаше нищо общо с поезията, дори и със сатанинската поезия. Най-прозаична и груба кръчмарска действителност. Ако не бяхме в петнадесети век, бихме могли да кажем, че Гренгоар беше слязъл от Микеланджело до Кало. Край запаления върху широка кръгла каменна плоча огън, който лижеше с пламъците си нажежена, празна в момента пиростия, стърчаха няколко прогнили маси, пръснати безредно: липсваше явно прислужник с чувство за симетрия, който да ги подреди успоредно или да се погрижи поне да не се пресичат под съвсем необичайни ъгли. Върху масите лъщяха глинени кани, по които се стичаше вино или галска бира, а около каните бяха струпани множество пиянски физиономии, зачервени от огъня и виното. Тук мъж с огромен корем и развеселено лице целуваше шумно набита и трътлеста проститутка, а някакъв мним ранен от войната, „джебчия“ според техния жаргон, махаше, свирейки с уста, превръзката от фалшивата си рана, за да поразкърши съвсем здравото си коляно, омотано от заранта в хиляди бинтове. От другата страна някакъв „недъгав“ подготвяше от вечерта ужасни язви върху крака си със змийско мляко и волска кръв. През две маси от тях просяк със зашити по расото мидени черупки — лъжепоклонник, пристигнал от далечни страни — сричаше носово и провлечено тъжния припев „Царице небесна“. Малко по-нататък млад момък, ухапан уж от бясно куче, вземаше уроци по епилепсия от стар лъжеепилептик, който му преподаваше изкуството да изпуска пяна, дъвчейки сапун. До тях един „болен от воднянка“ изпразваше корема си и принуждаваше четири-пет крадли, седнали на същата маса, да си запушват носовете, докато си оспорваха едно откраднато през деня дете. Обстановката, която два века по-късно се била сторила толкова забавна на кралския двор — по думите на Совал, — че я използували за развлечение на краля, като встъпление на балета в четири действия „Нощ“, танцуван върху сцената на двореца Пти Бурбон. Един очевидец от 1653 година добавя: „Никога внезапните метаморфози на Двора на чудесата не са били така успешно представени. Бенсерад ни подготви за тях с изящните си стихове.“
    Навред ехтяха груби смехове и непристойни песни. Всеки х интересуваше само от себе си, плещеше и псуваше, без да слуша другите. Мъжете чукаха глинените си чаши, чукането пораждаше спречквания, а счупените парчета още повече разбираха дрипите им.
    Голямо куче гледаше огъня, подвило опашка. Дори и няколко хлапета вземаха участие в оргията. Откраднатото дете плачеше и викаше. Друго едно дебело четиригодишно момченце седеше с увиснали крака на много висока пейка и мълчеше, опряло брадичка на масата. Трето размазваше сериозно с пръстчето си разтопената лой, която се стичаше по масата от една свещ. Последното, съвсем мъничко, стържеше с керемида, клекнало в тинята, дъното на един казан, който го закриваше, кажи-речи, цялото, и произвеждаше такива остри звуци, че Страдивариус би припаднал.
    До огъня имаше бъчва, а върху бъчвата — просяк. Кралят на своя престол.
    Тримата дрипльовци, които все още държаха Гренгоар, го домъкнаха до бъчвата и пиянската врява позатихна. Само детето продължаваше да стърже казана.
    Гренгоар не смееше нито да вдигне очи, нито да си поеме дъх.
    — Hombre, quita tu sombrero!* — заповяда един от тримата нехранимайковци, които го бяха заловили. И преди Гренгоар да разбере какво означават тия думи, друг един грабна шапката му. Жалка капела наистина, но все още му вършеше работа в слънчеви или дъждовни дни. Гренгоар въздъхна.
    [* Човече, свали си шипката! (исп.) — Б. пр.]
    Кралят изрева от своята бъчва:
    — Кой е този негодник?
    Гренгоар изтръпна. Макар и изменен от заплашителния гои, този 1 лае [???] му напомни друг един глас, който бе нанесъл същата сутрин първия удар на неговата мистерия, мънкайки сред голямата зала: „Подарете, за бога!“ Той вдигна глава. Беше действително Клопен Труйфу.
    Въпреки кралските си отличия Клопен Труйфу беше облечен в старите дрипи. Само раната от ръката му беше изчезнала. Той държеше в ръка камшик с бели кожени ремъци, наречен „метличка“. Градските сержанти задържаха с подобни камшици тълпата. На главата му имаше кръгла шапка с обърната и събрана на върха периферия. Мъчно можеше да се разграничи дали беше детска шапчица или корона. Тия две пеша толкова си приличат!
    Без сам да знае защо, Гренгоар се пообнадежди, когато разпозна в краля на Двора на чудесата проклетия просяк от голямата зала.
    — Метр — запъна се той, — монсеньор… ваше величество… Как да се обърна към вас? — изрече на един дъх той, стигнал до кулминационната точка на своето кресчендо и незнаещ вече нито как да повиши, нито как да понижи просяка.
    — Монсеньор, ваше величество, друже, наричай ме както щеш, само че побързай. Какво ще кажеш в своя защита?
    „В своя защита! — помисли си Гренгоар. — Това не ми харесва.“
    И той поде, запъвайки се:
    — Аз съм същият, който тази сутрин…
    — Кълна се в брадата на дявола! — прекъсна го Клопен. — Само името, нехранимайко, и нищо повече! Слушай! Ти се намираш пред трима всевластни повелители: пред мене, Клопен Труйфу, крал на тюните*, наследник на великия кесар, върховен властелин на кралството на аргото. Матиас Юнгади Спикали, херцог на Египет и Бохемия, ей този смугъл старец тук, с парцала на главата. И Гийом Русо, император на Галилея, шишкото там, дето не ни слуша, ами гали онази хубостница. Ние сме твоите съдии. Ти се вмъкна в кралството на аргото, без да си негов поданик, и наруши законите на нашия град. Трябва да бъдеш наказан, освен ако си джебчия, немощен или „пострадал от пожар“, тоест според жаргона на почтените люде, ако си крадец, просяк или скитник. Имаш ли подобни звания? Оправдай се. Изреди заслугите си!
    [* Thune — на арго така се наричала петфранковата монета. — Б. пр.]
    — Уви! — отвърна Гренгоар. — Нямам тази чест. Аз съм авторът…
    — Достатъчно — прекъсна го Труйфу. — Ще бъдеш обесен. Та това е толкова просто, господа почтени граждани. Както вие постъпвате с нашите у вас, така и ние постъпваме с вашите у нас. Същият закон, който вие прилагате срещу мошениците, мошениците го прилагат на свой ред срещу вас. Ако той е суров, вината е само ваша. Не е зле от време на време да увисне на конопената огърлица и някоя почтена мутра. Това облагородява бесилката. Хайде, приятелче, раздай весело дрипелите си на тези моми, и ще заповядам да те обесят за развлечение на крадците, а пък ти ще им подариш кесията си, за да се почерпят. Ако искаш да изпълниш някой лицемерен обред, ей там в хавана* има един чудесен каменен бог-отец, откраднат от „Сен Пиер о Бьо“. Давам ти четири минути, за да му изповядаш греховете си. Това слово прозвуча зловещо.
    [* Тъй наричали на арго амвона заради формата му. — Б. пр.]
    — Отлично казано! Кълна се в душата си! Клопен Труйфу проповядва не по-зле от светия отец папата! — провикна се императорът на Галилея и счупи глинената си чаша, за да подире крака на масата.
    — Милостиви императори и крале — каза хладнокръвно Гренгоар (просто се чудя как успя да възвърне самообладанието и решителния си тон). — Мислите ли какво говорите? Ами че аз съм Пиер Гренгоар, поетът, чиято нравоучителна пиеса бе представена тази сутрин в голямата зала на съдебната палата.
    — А, ти ли си, метр? — подхвърли Клопен. — Че и аз бях там, бога ми! Та какво от това? Нима защото ни отегчи тази сутрин, не бива да бъдеш обесен тази вечер?
    „Мъчно ще се измъкна!“ — помисли си Гренгоар. Но направи още един опит.
    — Не разбирам защо не са причислили поетите към просяците. Нима Езоп не беше скитник? Нима Омир не беше просяк? Нима Меркурий не меше крадец?…
    Клопен го прекъсна:
    — Струва ми се, че искаш да ни замаеш главата с този неразбираем брътвеж. Хайде да те обесим, пусто да остане, и стига си го увъртал!
    — Простете, монсеньор, повелителю на тюните — възрази Гренгоар, бранейки всяка педя от позициите си. — Заслужава си все пак труда да ме изслушате… Един момент… Чуйте ме… нима ще ме осъдите, без да ме изслушате?
    Жалният му глас обаче потъна в оглушителната врява, която се вдигна около него. Момченцето стържеше Още по-ожесточено казана, а като връх на всичко и една бабичка сложи в същия момент на нажежената пиростия пълен с мазнина тиган, който зацвъртя на огъня, като че ли рояк кресливи дечурлига гонеха някой маскиран.
    През това време Клопен Труйфу се посъветва за миг с египетския херцог и с императора на Галилея, който беше съвършено пиян. После извика пронизително: — Тишина!
    И понеже казанът и тиганът не го чуха и продължаваха дуета си, той скочи от бъчвата, ритна казана, търкулна го на десет крачки заедно с детето, ритна и тигана, изля маста в огъня и се качи важно на трона си, без да обръща внимание на задавеното хълцане на детето и на сърдитото мърморене на бабата, чиято вечеря се превърна във великолепен бял пламък.
    Труйфу направи знак и херцогът, императорът, архимошениците и прокажените се наредиха във форма на подкова около него. Гренгоар, все още грубо охраняван, стоеше в центъра. Околовръст — дрипи, парцали, евтини лъскави дрънкулки, вили, брадви, пияни нозе, дебели разголени ръце, отвратителни, тъпи и безизразни лица. Клопен Труйфу, дож сред своя сенат, крал сред перовете си, папа сред кардиналите си, заемаше челно място посред тази „кръгла маса“ на нищетата не само защото беше седнал върху бъчвата, но главно е високомерното, диво и жестоко изражение, което искреше в зениците му. Животинските черти на просяшката пасмина бяха сякаш облагородени в неговия суров профил. Главата на глиган сред свински зурли.
    — Слушай — каза той на Гренгоар, галейки с мазолестата си ръка своята уродлива брада. — Не виждам защо да не те обесим. Вярно е, че това, както изглежда, не ти е приятно. Е да, разбира се, вие, обикновените граждани, не сте свикнали. Въобразявате си, че е кой знае колко страшно. Но в края на краищата ние не ти желаем злото. Има един начин да се отървеш поне засега. Искаш ли да се побратимим?
    Можете да си представите въздействието на това предложение върху Гренгоар, който вече виждаше близкия си край и почти се беше примирил с тази мисъл. Той се хвана за думите на просяка и отвърна енергично:
    — Искам, разбира се, и още как!
    — Съгласен ли си — продължи Клопен — да станеш един от мъжете с късите ками?
    — Точно така, с късите ками — отвърна Гренгоар.
    — Признаваш ли се за член на общината на свободните граждани? — попита го кралят на тюните.
    — На свободните граждани.
    — Поданик на кралството на аргото?
    — На кралството на аргото.
    — Просяк?
    — Просяк.
    — От все душа?
    — От все душа.
    — Имай обаче предвид, че и в този случай ще бъдеш обесен.
    — По дяволите! — възкликна поетът.
    — Само че това ще стане по-късно — продължи невъзмутимо Клопен — и по-тържествено, за сметка на славния град Париж, на хубава каменна бесилка и от почтени люде. Все пак е утешително.
    — Щом вие смятате така — съгласи се Гренгоар.
    — Ще имаш и други предимства. Като свободен гражданин няма да плащаш като другите парижки граждани нито за чистотата, нито за бедните, нито за уличните фенери.
    — Амин! — каза поетът. — Съгласен съм. Аз съм просяк, поданик на аргото, свободен гражданин, къса кама, всичко, което пожелаете. Та аз и преди това си бях такъв, повелите-лю на тюните, защото съм философ, et omnia in philosophia, omnes in philosopho continentur*, както навярно знаете.
    [* А философията включва всичко, а философът включва всички (лат.) — Б. пр.]
    Кралят на тюните смръщи вежди.
    — За какъв ме вземаш, приятелче? Що за еврейско-унгар-ски жаргон ми дрънкаш? Аз не разбирам еврейски. Като сме разбойници, това не значи, че сме евреи. При това аз вече не крада, а върша нещо повече — убивам. Прерязвам гърла, а не върви на кесии.
    Гренгоар се опита да вмъкне някакво извинение сред тия гневни, отсечени думи.
    — Простете, монсеньор, но това не е еврейски, а латински.
    — Аз пък ти повтарям — поде гневно Клопен, — че не съм евреин и ще заповядам да те обесят, синагогски търбух такъв! Заедно с ей този юдейски дребосък „разорения“ търговец, който стои до тебе и когото се надявам да видя скоро закован на някой тезгях като фалшива монета, каквато си е.
    При тези думи той посочи с пръст дребния брадясал унгарски евреин, който се беше обърнал към Гренгоар със своето „facitote earitatem“ и който, понеже не разбираше никакъв друг език, не можеше да проумее защо лошото настроение на краля се излива върху него.
    Най-сетне монсеньор Клопен се успокои.
    — Е, мошенико — обърна се той към нашия поет. — значи си готов да станеш просяк?
    — Разбира се — отговори поетът.
    — Не е достатъчно само да искаш — каза сърдито Клопен. — Добрите намерения не прибавят нито една глава кромид лук в чорбата и са добри само колкото да идеш в рая. А рай и арго са две различни неща. За да бъдеш приет в аргото, трябва да докажеш, че те бива за нещо и затова трябва да претършуваш чучелото.
    — Ще претършувам всичко, което ви е угодно — съгласи се Гренгоар.
    Клопен направи знак. Неколцина негови поданици се отдалечиха от кръга и се върнаха след малко. Те носеха две греди с лопатообразни подпори в долния край, благодарение на които ги закрепиха много лесно на земята. На горния им край сложиха една напречна греда и всичко това се превърна във великолепна портативна бесилка, която се издигна мигновено, за да достави удоволствие лично на Гренгоар! Нищо не й липсваше. Дори и въжето се люшкаше грациозно под гредата.
    „Какво ли възнамеряват да правят?“ — запита се не без безпокойство Гренгоар. Но след малко дочу дрънкане на звънчета, което прекрати тревогата му. Просяците провесиха на въжето едно чучело, подобно на бостанско плашило, облечено в червено и така отрупано с хлопатари и звънчета, че биха стигнали за хамутите на тридесет кастилски мулета. Тези безбройни звънчета подрънкаха известно време при всяко трепване на въжето, после притихнаха постепенно и най-сетне млъкнаха, когато чучелото дойде в състояние на покой съгласно закона на махалото, което развенча водния и слънчевия часовник.
    Тогава Клопен посочи на Гренгоар едно старо разклатено столче, сложено под бесилото.
    — Стъпи отгоре!
    — По дяволите! — възрази Гренгоар. — Та нали ще си строша врата! Вашето столче накуцва като двустишие от Марциал. Единият му крак е хекзаметър, а другият — пентаметър.
    — Качвай се! — повтори Клопен.
    Гренгоар стъпи на столчето и успя, махайки усилено глава и ръце, да намери отново центъра на тежестта си.
    — А сега — продължи кралят на тюните — преметни десния си крак зад левия и стъпи на пръстите на левия.
    — Монсеньор — промълви Гренгоар, — нима непременно държите да си счупя ръка или крак? Клопен поклати глава.
    — Слушай, приятелю, ти много дрънкаш. Ето с две думи в какво се състои работата. Ще се изправиш на върха на пръстите си, както ти казах. По този начин ще можеш да досегнеш джоба на чучелото. Ще бръкнеш в него. Ще измъкнеш кесията, която се намира вътре. Ако успееш да направиш това, без да дрънне нито едно звънче, всичко е наред и ти ще станеш просяк. Ще трябва после само да те налагаме с тояга една седмица и готово.
    — Ох, да му се не види! Ше се постарая — каза Гренгоар. — Ами ако звънците се раздрънкат?
    — В такъв случай ще те обесим. Сега разбра ли?
    — Нищо не разбирам — отвърна Гренгоар.
    — Слушай тогава още веднъж. Ще претърсиш чучелото и ще му вземеш кесията. Ако само едно-едничко звънче дрънне през това време, ще бъдеш обесен. Сега ясно ли ти е?
    — Добре. Това ми стана ясно. Ами после? — запита Гренгоар.
    — Ако успееш да вземеш кесията, без да разклатиш звънчетата, ти си просяк и ще те бием една седмица. Сега вярвам вече разбра?
    — Не, монсеньор, не разбирам. Къде е облагата за мене? В единия случай бесилка, в другия — тояга.
    — Ами това, че ще станеш просяк? — възрази Клопен. — Какво? Малко ли ти се вижда? Ако искаш да знаеш, в твой интерес е да те поналожим, за да свикнеш с боя.
    — Покорно благодаря.
    — Хайде, по-бързо — изсумтя кралят и тропна с крак по бъчвата, която избумтя като празен сандък. — Претършувай чучелото и свършвай. Предупреждавам те за последен път, че ако чуя само едно-единствено звънче, ще увиснеш на мястото на чучелото.
    Бандата на босяците шумно одобри думите на Клопен и се нареди около бесилото, като се смееше жестоко — Гренгоар си даде сметка, че им беше премного забавно, за да очаква милост от тях. Не му оставаше впрочем никаква надежда освен нищожния шанс за успех в предстоящата страшна операция. Той се реши да рискува, като преди това отправи за всеки случай гореща молитва до чучелото, което му предстоеше да обере; то между другото би се трогнало по-лесно от просяците. Милиардите звънчета с медни езичета му се сториха раззинати усойници, готови да хапят и да съскат.
    „О! — каза си Гренгоар. — Нима е възможно животът ми да зависи от най-малкото трепване на едно нищо и никакво звънче? О! — добави със сключени ръце той. — Не звънете, звънчета! Не дрънкайте, дрънкулки! Не хлопайте, хлопатари!“
    После се опита за последен път да омилостиви Труйфу и попита:
    — Ами ако духне вятър?
    — Ще те обесим — отвърна без капка колебание Труйфу. Като видя, че няма нито отсрочка, нито забавяне, нито възможност за изклинчване, Гренгоар се примири мъжествено. Изправи се на левия си крак, преметна десния зад него и протегна ръка. Но точно в момента, когато вече докосваше чучелото, тялото му, останало само на един крак, се заклати на столчето, което от своя страна се крепеше само на три крака. Той понечи инстинктивно да се опре на чучелото, загуби равновесие и се строполи тежко на земята, зашеметен от съдбоносното дрънчене на хилядите звънчета на чучелото, което под натиска на ръката му се завъртя най-напред около себе си и после се люшна тържествено между двата стълба.
    — Проклятие! — извика поетът, падайки, и остана като мъртъв, залепил лице о земята.
    А през това време в ушите му кънтеше злокобният звън, сатанинският кикот на просяците и гласът на Труйфу, който казваше:
    — Вдигнете този смешник и ми го обесете без повече протакане.
    Гренгоар се изправи. Откачиха чучелото, за да направят място за него.
    Поданиците на аргото го качиха на столчето. Клопен се приближи, нахлузи въжето на шията му и го потупа по рамото.
    — Сбогом, приятелю! Сега вече не можеш се изплъзна, дори ако имаш папски черва.
    Думата „милост“ угасна върху устните на Гренгоар. Той се огледа наоколо. Никаква надежда. Всички се хилеха.
    — Белвин дьо л’Етоал — обърна се кралят на тюниге към един грамаден просяк, който се отдели от тълпата — покачи се на гредата.
    Белвин дьо л’Етоал се покатери ловко на напречната греда и само след миг, като повдигна очи, Гренгоар видя с ужас, че той клекна точно над главата му.
    — А сега — поде Клопен Труйфу, — щом плесна с ръце, ти, Анри дьо Руж, ще ритнеш на земята столчето, ти, Франсоа Шант-Прюн, ще се обесиш на краката на нехранимайкото, а ти, Белвин, ще скочиш на раменете му. И тримата наведнъж, чухте ли?
    Гренгоар изтръпна.
    — Готови ли сте? — попита Клопен Труйфу тримата разбойници, които се тъкмяха да се спуснат към Гренгоар, подобни на три паяка, настървени срещу муха. Бедният осъден изживя миг на нечовешко очакване, докато Клопен бавно буташе в огъня няколко съчки, които не бяха още обхванати от пламъка.
    — Готови ли сте? — повтори той и се накани да плесне с ръце. Още миг и всичко щеше да бъде свършено.
    Но той се спря, осенен като че ли от внезапно хрумване.
    — Един момент! — провикна се кралят. — Щях да забравя!… У нас има обичай да не бесим никого, преди да попитаме дали някоя жена не го иска. Това е последният ти шанс, приятелю. Трябва да се ожениш или за въжето, или за някоя крадла.
    Колкото и странен да изглежда на читателите този цигански обичай, той и до днес е описан надълго и нашироко в старото английско законодателство. Можете да проверите в „Burinton’s Observations“*.
    [* „Забележки на Бърингтън“ (апгл.) — Б. пр.]
    Гренгоар си пое дъх. За втори път от половин час насам се връщаше към живота. Затова не смееше да се надява много.
    — Хей! — провикна се Клопен, като стъпи на бъчвата си. — Хей! Жени! Женски! Има ли между вас някоя хубостница, дори вещица или котката й, която да иска да се ожени за този хубостник? Хей! Колет Коларката! Елизабет Трувен! Симон Жодуин! Мари Козлоногата! Тони Дългата! Берард Фануел! Мишел Жьонай! Клод Гризиухо! Матюрин Жирору! Хей! Изабо Тиери! Елате и го вижте! Без пари мъж! Иска ли го някоя?
    Несъмнено в жалкото състояние, в което бе изпаднал, Гренгоар не изглеждаше особено съблазнителен. Просякини-те слабо се трогнаха от предложението на Труйфу. Клетият поет чу техните отговори:
    — Не! Не! Обесете го! Така ще бъде по-забавно за всички.
    Но все пак три жени се отделиха от множеството и дойдоха да го подушат. Първата беше дебела мома с четвъртито лице. Тя разгледа внимателно жалката връхна дреха на философа и износената му роба, по-надупчена от скара за печене на кестени. Момата се нацупи.
    — Стари дрипели! — измърмори тя и се обърна към Гренгоар: — Я дай да видя наметката ти.
    — Загубих я — каза Гренгоар.
    — Ами шапката?
    — Взеха ми я.
    — Обувките?
    — Подметките ми си отиват вече.
    — Кесията ти?
    — Уви! — заекна Гренгоар. — Нямам пукнат грош.
    — Тогава по-добре да те обесят и бъди благодарен и за това! — каза просякинята и му обърна гръб.
    Втората — стара, черна, сбръчкана, отвратителна и толкова грозна, че петнеше дори Двора на чудесата — се поза-въртя също около Гренгоар. Тръпки го побиха да не би да го пожелае. Но тя процеди през зъби:
    — Много е хилав! — и се отдалечи.
    — Третата беше младо момиче, доста свежо и съвсем не грозно.
    — Спасете ме! — прошепна й клетникът.
    Тя го погледна за миг със състрадание, после наведе очи и взе да мачка нерешително полата си. Той следеше с очи всяко нейно движение. Това беше последният лъч надежда.
    — Не! — каза най-сетне момата. — Не, Гийом Дългобузестия ще ме бие. — И тя потъна в тълпата.
    — Не ти върви, приятелче! — подхвърли Клопен.
    После той се изправи върху бъчвата си и се провикна, подражавайки за всеобщо развлечение тона на съдия-изпълнител, провеждащ публичен търг с наддаване.
    — Никоя ли не го иска? Първи път! Втори път! Трети път! — после се обърна към бесилката и й кимна с глава: — Остава за тебе!
    Белвин дьо л’Етоал, Андри льо Руж и Франсоа Шант-Прюн се приближиха отново до Гренгоар. В този миг сред просяците се чуха викове:
    — Есмералда! Есмералда!
    Гренгоар изтръпна и се обърна натам, откъдето долитаха виковете. Тълпата се отдръпна и даде път на едно непорочно и ослепително хубаво създание.
    Беше циганката.
    „Есмералда!“ — помисли Гренгоар посред грижите си, смаян от бързината, с която тази магическа дума обедини всичките му спомени от този ден.
    Изглежда, че това необикновено създание упражняваше дори в Двора на чудесата властта на своето очарование и хубост. Просяци и просякини отстъпваха кротко, когато тя преминаваше, а грубите им лица светваха, щом ги погледнеше.
    Тя се приближи до осъдения с леката си изящна походка. Джали я следваше. Гренгоар беше ни жив, ни мъртъв. Девойката се загледа известно време безмълвно в него.
    — Ще го бесите ли? — попита тя сериозно Клопен.
    — Да, сестро — отвърна кралят на тюните, — освен ако решиш да го вземеш за мъж.
    Девойката издаде долната си устна в обичайната си гримаса.
    — Вземам го — каза тя.
    В този миг Гренгоар се убеди окончателно, че всичко, което му се бе случило от заранта досега, беше само сън и че това бе просто продължението му.
    Развръзката, макар и приятна, не беше лишена от бурни изживявания.
    Разхлабиха примката и свалиха поета от столчето Сътресението беше толкова силно, че той се принуди да седне.
    Без да промълви нито дума, египетският херцог донесе една глинена стомна. Циганката я подаде на Гренгоар и му каза:
    — Хвърли я на земята!
    Стомната се разчупи на четири парчета.
    — Братко — каза египетският херцог, като сложи ръце на челата им, — тя е твоя жена. Сестро, той е твой мъж за четири години. Идете си.

    VII. БРАЧНА НОЩ

    След няколко минути нашият поет се озова в уютна и топла сводеста стаичка, седнал пред маса, върху която като че ли оставаше само да се сложи нещичко за ядене от закаченото съвсем наблизо шкафче, при това с изглед за меко легло и оставане насаме с тази прекрасна девойка. Неговото приключение граничеше с вълшебство. Гренгоар не на шега почна да се смята за герой от приказките за феи. Той се оглеждаше от време на време, за да види дали не е още тук огнената колесница, запретната с две крилати химери, която единствено е могла да го пренесе тъй шеметно бързо от пъкъла в рая. Заглеждаше се също тъй упорито час по час в дупките на връхната си дреха, за да се вкопчи в нещо реално и да не се откъсне напълно от земята. Само тази нишка придържаше разсъдъка му, залутан във въображаеми простори.
    Девойката като че ли никак не се интересуваше от него. Тя шеташе из стаята, разместваше столчетата, разговаряше с козичката, правеше своята обичайна гримаса. Най-сетне седна до масата и Гренгоар можа да я разгледа на воля.
    И вие, читателю, сте били дете — а може би имате щастието да сте дете и днес — навярно неведнъж (самият аз съм прекарвал по цели дни, кой знае дори дали не най-добре оползотворените в живота ми) сте следили край някоя бързоструйна рекичка в хубав слънчев ден кипрото зелено или синьо водно конче, което лети от храст на храст на остри зигзаги, докосвайки едва-едва връхчетата на всички клонки. Сигурно си спомняте как сте приковавали, пламнали от любопитство, мисъл и взор в шеметно трепкащите крилца — пурпур и лазур, сред които със съсък и бръмчене се носи неуловима форма, замъглена от стремителното движение. Това въздушно нежно създание, мяркащо се бегло сред трепета на крилата, ви се е струвало безплътно, въображаемо, неосезаемо, едва ли не невидимо. Но когато най-сетне водното конче е кацвало да си почине на върха на някоя тръстика и вие сте разглеждали със затаен дъх дългите прозрачни крилца, емайловото телце и двете кристални топчета на главата, какво удивление ви е изпълвало и как ли сте изтръпвали да не би отново формата да се обърне в сянка, а живото същество в химера. Припомнете си тези впечатления и лесно ще си представите чувствата, които вълнуваха Гренгоар, докато съзерцаваше под видимата й и осезаема форма тази Есмералда, която преди това само бе зърнал бегло във вихъра на танца, песента и хорската врява.
    „И тъй, ето какво значело Есмералда! — казваше си той, все по-дълбоко замечтан, като я следеше несъзнателно с очи. — Небесно създание! Улична танцьорка! Толкова много и толкова малко! Тя нанесе тази сутрин последния удар на моята мистерия и пак тя спасява живота ми тази вечер. Зъл дух и ангел—хранител. Пленителна девойка, честна дума! И сигурно лудо влюбена в мене, щом ме взе по такъв начин. Всъщност — помисли си той и се изправи, възвърнал си внезапно чувството за действителността, което беше основа на неговия характер и философия — сам не зная как стана това, но ето че съм неин съпруг.“
    И с тази мисъл в главата, отразена красноречиво и в погледа му, той пристъпи така войнствено и влюбено към девойката, че тя се дръпна назад и попита:
    — Какво искате от мене?
    — И вие питате, обожаема Есмералда! — отвърна Гренгоар така страстно, че сам се удиви, като чу гласа си.
    Египтянката отвори широко очи:
    — Не разбирам какво искате да кажете.
    — Как! — поде Гренгоар все по-разпалено, със задната мисъл, че в края на краищата има работа с добродетел от Двора на чудесата. — Нима не съм твой, нежна приятелко? Нима ти не си моя?
    И най-безцеремонно я улови през кръста.
    Елечето на циганката се изплъзна из ръцете му като кожа на змиорка. Тя се озова с един скок в другия край на стаята, наведе се и се изправи с малка кама в ръката, преди Гренгоар да успее да види откъде я бе взела. Гневна, горда, стиснала устни, с широко разтворени ноздри, с пламнали като алена ябълка страни, с хвърлящи мълнии зеници. В същото време бялата козичка застана пред господарката си и насочи към Гренгоар войнственото си чело, увенчано с две красиви позлатени, но и доста остри рогчета. Всичко това стана за миг.
    Водното конче се превърна в оса, готова да жили.
    Философът се стъписа, местейки озадачено поглед от девойката към козичката.
    — Пресвета Дево! — каза най-сетне той, като се посъвзе от изненадата си. — Какви сте ми юнакини!
    Циганката наруши мълчанието:
    — Но и ти се страшно дързък чудак.
    — Извинете, госпожице — каза Гренгоар усмихнат, — но защо тогава ме взехте за съпруг?
    — Нима трябваше да оставя да те обесят?
    — Значи — поде поетът, леко разочарован в любовните си надежди, — вие нямахте нищо друго предвид, когато се оженихте за мене, освен да ме спасите от бесилото?
    — А какво друго бих могла да имам предвид? Гренгоар прехапа устни.
    — Няма що — каза той, — очевидно съвсем не съм бил такъв победител в любовта, за какъвто се мислех. Но защо, дявол да го вземе, счупихме тогава горката стомна?
    Междувременно камата на Есмералда и рогчетата на козичката бяха все още в отбранително положение.
    — Госпожице Есмералда — каза поетът, — да сложим оръжие. Не съм секретар в Шатле и няма да ви наклеветя, че носите кама в Париж въпреки разпорежданията и забраната на господин превото. И все пак вие навярно знаете, че Ноел Лекривен беше осъден преди една седмица на десет парижки су, задето носи кама. Но това не ми влиза в работата, да се върнем на думата си. Кълна се в спасението на душата си, че няма да ви докосна без ваше съгласие и позволение, но дайте ми да хапна нещо.
    Всъщност нашия Гренгоар, както и господин Депрео, „не беше особено сладострастен“. Той не спадаше към породата на рицарите и мускетарите, които завладяват с пристъп девойките. И в любовта, както и във всичко друго, той драговолно се отказваше от крайните мерки и предпочиташе да изчаква. Задоволителна вечеря в приятно общество му се струваше, особено когато беше гладен, отличен антракт между пролога и развръзката на едно любовно приключение.
    Циганката не отвърна нищо. Тя издаде презрително устни, вирна главичка като птиче и избухна в смях. Миниатюрната камичка изчезна, както бе дошла, и Гренгоар пак не успя да види къде осата криеше жилото си.
    Миг след това на масата се появи ръжен хляб, резен сланина, няколко сбръчкани ябълки и кана с бира. Гренгоар почна да яде настървено. Ако се съдеше по бясното тракане на вилицата му върху фаянсовата чиния, би могло да се каже, че цялата му любов се беше превърнала в апетит.
    Седнала срещу него, девойката го наблюдаваше безмълвно, явно унесена в други мисли, на които се усмихваше от време на време, докато нежната й ръка галеше умната глава на козичката, леко притисната между коленете й.
    Жълта восъчна свещ осветяваше тази сцена — съчетание на лакомия и замечтаност.
    Задоволил първите протести на стомаха си, Гренгоар изпита неискрен срам, като видя, че на масата беше останала само една ябълка.
    — Ами вие защо не ядете, госпожице Есмералда?
    Тя едва поклати отрицателно глава и замислено устреми поглед към свода на стаичката.
    „С какво ли се занимава, дявол да го вземе — помисли си Гренгоар. — Не допускам, че гримасата на онова джудже, изваяно от камък в центъра на свода, може да погълне до такава степен вниманието й. На какво прилича това: Все струвам поне колкото него!“ Той повиши глас:
    — Госпожице!
    Тя като че не го чу.
    Гренгоар повтори по-високо:
    — Госпожице Есмералда!
    Напразно. Мисълта на девойката беше другаде и гласът на Гренгоар нямаше власт да я върне. За щастие козичката се намеси. Тя дръпна кротко господарката си за ръкава.
    — Какво искаш, Джали! — запита живо египтянката и се сепна.
    — Гладна е — отвърна Гренгоар, очарован, че ще може да започне разговор.
    Есмералда натроши шепа хляб и Джали го изяде грациозно от ръката й.
    Впрочем Гренгоар не я остави да продължи мечтите си. Той се осмели да й зададе един деликатен въпрос:
    — И тъй, вие не ме искате за съпруг?
    Девойката го погледна втренчено и отвърна:
    — Не.
    — Ами за любим?
    Тя направи пренебрежителната си гримаса.
    — Не.
    — За приятел? — продължи Гренгоар.
    Есмералда го погледна отново втренчено и като помисли малко, промълви:
    — Може би.
    Това „може би“, тъй скъпо на философите, насърчи Гренгоар.
    — Знаете ли какво е приятелство? — попита той.
    — Да — отвърна циганката. — То означава брат и сестра, две души, които се докосват, без да се сливат, като двата пръста на ръката.
    — Ами любовта? — продължи Гренгоар.
    — О, любовта! — отвърна тя и гласът й затрепера. — Двама души, а сякаш са един. Мъж и жена, слети в ангел. Земен рай.
    Произнасяйки тези думи, уличната танцьорка беше толкова хубава, че Гренгоар остана покъртен. Стори му се, че хубостта й съответствува съвършено на ориенталската екзалтираност на думите й. Невинната й розова устица се полуусмихваше. Ведрото й, непорочно чело се засенчваше от време на време от някаква мисъл подобно на огледало от топло дихание, а изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост. Гренгоар продължи да задава въпроси:
    — Какъв трябва да бъде човек, за да ви се хареса?
    — Трябва да бъде мъж.
    — Ами аз какво съм! — възкликна той.
    — Истинският мъж носи на главата си шлем, в ръката — сабя, а на токовете — златни шпори.
    — Значи, така — забеляза Гренгоар, — човек без кон не е мъж. Ами обичате ли вече някого?
    — С любов?
    — С любов.
    Девойката се замисли за миг, после каза с необикновено изражение.
    — Скоро ще узная.
    — А защо не гази вечер? — поде нежно поетът. — Защо не мене?
    Тя го погледна сериозно.
    — Мога да обичам само мъж, който би ме закрилял.
    Гренгоар се изчерви и не настоя повече. Тя очевидно намекваше за недостатъчната помощ, която той й бе оказал, когато беше изпаднала в критично положение два часа по-рано. Този спомен, заличен от другите преживелици през тази вечер, оживя в паметта му. Той се удари по челото:
    — Ех, че съм заплес! Трябваше да почна оттам! Извинете глупавата ми разсеяност, госпожице. Как се изплъзнахте от ноктите на Квазимодо?
    — О, отвратителният гръбльо? — каза тя и скри лице в ръцете си, като се разтрепера, сякаш тръпки я полазиха.
    — Наистина е ужасен — съгласи се Гренгоар, без да забравя въпроса си. — Но как успяхте да се изтръгнете от него?
    Есмералда се усмихна, въздъхна и не каза нищо.
    — Знаете ли защо ви беше проследил? — попита Гренгоар, като се опита да се върне по обиколен начин на предишния си въпрос.
    — Не зная — отвърна девойката и добави живо: — Ами вие, нали и вие вървяхте подире ми, защо ме следяхте?
    — Откровено да ви кажа, и сам не зная защо — отвърна Гренгоар.
    Замълчаха. Гренгоар дялкаше масата с ножчето си. Девойката се усмихваше и като че ли се любуваше на нещо отвъд стената. Изведнъж почна да пее едва чуто:

    Quando las pintadas aves
    Mudas estan, у la tierra…*
    [* Когато пъстрите птички са безмълвни и когато земята… (исп.). — Б. пр.]

    После млъкна рязко и започна да гали Джали.
    — Чудесно животинче — забеляза Гренгоар.
    — Тя ми е сестричка — отговори Есмералда.
    — Защо ви наричат Есмералда? — попита поетът.
    — И аз не зная.
    — Кажете все пак!
    Тя измъкна от пазвата си малка продълговата кесийка, закачена на шията й на огърлица от лаврови зърна. От кесийката дъхаше силно на камфор. Тя беше обвита в зелена коприна и точно в средата беше пришито голямо зелено стъкло, подобно на изумруд.
    — Може би заради това — каза тя.
    Гренгоар посегна да вземе кесийката, но девойката се отдръпна.
    — Не я докосвайте. Това е муска. Или ще развалиш магията, или ще си навлечеш беда.
    Любопитството на поета се разпали още повече.
    — Кой ви я е дал?
    Тя сложи пръст на устните си и скри муската в пазвата си. Гренгоар се опита да я поразпита още малко, но девойката почти престана да му отговаря.
    — Какво означава думата Есмералда?
    — Не зная — отвърна тя.
    — На какъв език е?
    — Египетски, струва ми се.
    — И аз така предполагах — каза Гренгоар. — Не сте ли от Франция?
    — Не зная.
    — Живи ли са родителите ви?
    Тя му отговори с една старинна мелодия:

    Баща ми беше птичка,
    летеше майка ми с крила.
    Минавам през реки самичка,
    без лодка, още без гребла.
    Летеше майка ми с крила,
    баща ми беше птичка.

    — Добре — каза Гренгоар. — На колко години сте дошли във Франция?
    — Съвсем малка.
    — А в Париж?
    — Миналата година. Когато влизахме през Порт-Папал, видях да прелита блатно синигерче. Беше в края на август и аз си казах: „Зимата ще бъде сурова.“
    — И тя наистина беше сурова — каза Гренгоар, доволен от завързания разговор. — Аз я прекарах в духане на пръстите си. Нима имате пророческа дарба?
    Тя стана отново лаконична.
    — Не.
    — Този човек, когото наричате египетски херцог, главатар на племето ви ли е?
    — Да.
    — И точно той ни ожени, нали? — забеляза плахо поетът. Тя направи обичайната си гримаса.
    — Аз не зная дори името ти!
    — Името ми ли! Веднага ще ви го кажа, ако се интересувате: Пиер Гренгоар.
    — Знам едно по-хубаво име.
    — Лошо момиче! — възкликна поетът. — Но няма значение, не ви се сърдя. Знаете ли, може би ще ме обикнете малко, ако ме опознаете по-добре. Освен това вие толкова доверчиво ми разказахте историята си, че и аз ви дължа същото. Аз се казвам Пиер Гренгоар и съм син на събирача на нотариалните такси в Гонес. Баща ми го обесиха бургундците, а майка ми я заклаха пикардците по време на обсадата на Париж преди двадесет години. И така на шест години останах кръгъл сирак и единствената подметка на обувките ми беше парижкият паваж. Не помня как съм прекарал промеждутъка от шест до шестнадесет години. Ту някоя зарзаватчийка ми даваше плодове, ту някой хлебар ми подхвърляше къшей хляб. Вечер гледах да ме уловят нощните стражи, които ме отвеждаха в затвора и там намирах поне купчина слама. Това не ми попречи, както виждате, да порасна и да отслабна. Зиме се греех на слънце под входа на двореца Санс и намирах, че е много смешно да палят огньове през лятото, на Еньовден. На шестнадесет години пожелах да се сдобия с професия. Опитах едно след друго всичко. Станах войник. Но не бях достатъчно смел. Станах монах, но не бях достатъчно набожен, пък и не можех да пия. От отчаяние постъпих чирак при майстори зидари. Но не бях достатъчно як. Повече ме влечеше да стана учител. Вярно е, че не знаех да чета, но това съвсем не беше пречка. След известно време забелязах, че за всяка професия не ми достигаше по нещо. И като разбрах, че не съм годен за нищо, станах напълно съзнателно поет и римотворец. Това поне е работа, за която човек винаги може да се залови, когато няма друга, пък и все е по-хубаво, отколкото да крадеш, както ме съветваха няколко крадливи момчетии измежду приятелите ми. За щастие срещнах един прекрасен ден дон Фроло, уважаемия архидякон на „Света Богородица“. Той се заинтересува за мене и на него съм задължен, ако днес съм истински образован човек, който знае латински, като се почне от труда „De officiis“* на Цицерон и се свърши с „Житията“ на селестинските отци, и който не е бос нито но схоластика, нито по поетика, нито по стихосложение, нито дори по херметика, гази премъдрост на премъдростите. Аз съм автор на мистерията, която бе представена днес с голям успех пред многолюдна публика в голямата зала на съдебната палата. Написал съм и една книга, която ще излезе около шестстотин страници, върху чудната комета от 1465 година, същата, заради която полудя един човек. Имал съм и други успехи. Понеже разбирам малко нещо от артилерия, взех участие, при отливането на голямото оръдие на Жан Мог, което, както знаете, избухна на Шарантонския мост в деня, когато го изпробваха, и уби двадесет и четирима зяпльовци. Виждате, че не съм лоша партия за женитба. Знам и какви ли не интересни номера, на които ще науча козичката ви. Как например да подражава на парижкия владика, този проклет фарисей, чиито воденици заливат с вода минувачите по целия воденичарски мост. Освен това моята мистерия ще ми донесе доста пари в брой, ако изобщо ми платят. С една дума, аз съм цял на вашите заповеди — и телом, и духом, с всичките си знания и дарования; и съм готов да живея с вас, госпожице, както ви се харесва: целомъдрено или по-забавно, като мъж и жена, ако ви е угодно, или като брат и сестра, ако така ви е по-угодно.
    [* За задълженията (лат.). — Б. пр.]
    Гренгоар млъкна, очаквайки въздействието на многословната си реч върху девойката. Циганката гледаше земята.
    — Феб — промълви тя полугласно и се обърна към поета. — Феб, какво означава тази дума?
    Без да може да проумее връзката между неговата реч и този въпрос, Гренгоар нямаше нищо против да блесне с начетеността си. Той отвърна малко наперено:
    — Латинска дума, която значи _слънце_.
    — Слънце! — възкликна тя.
    — Така се е наричал и един прекрасен стрелец, който е бил бог — добави Гренгоар.
    — Бог! — повтори египтянката и гласът й прозвуча мечтателно и страстно.
    В този миг една от гривните й се откачи и се търкулна по пода. Гренгоар се наведе бързо да я вдигне. Когато се изправи, от девойката и козичката нямаше нито следа. Чу се само как щракна резето на вратичката, която навярно водеше в съседната стаичка и се затваряше от другата страна.
    „Дали поне ми е оставила легло?“ — запита се нашият философ.
    Той огледа стаята. Една-единствена вещ беше подходяща за тази цел — доста дълъг дървен сандък. Само че капакът му беше целият в резба, така че когато Гренгоар се просна върху него, той изпита почти същото усещане, каквото би изпитал Микромегас*, ако легнеше върху Алпите.
    [* Великан, герой от един разказ на Волтер. — Б. пр.]
    „Няма що — каза си поетът, като се нагласи, доколкото можа. — Трябва да се примиря със съдбата си. Колко странна сватбена нощ все пак! Жалко! В тази женитба със счупената стомна имаше нещо наивно и примитивно, което много ми допадаше.“

    КНИГА ТРЕТА

    I. „СВЕТА БОГОРОДИЦА“

    „Парижката света Богородица“ и днес още е несъмнено величествена и вълнуваща старина. Но колкото и хубава да се е запазила тя въпреки напредналата си възраст, не можем да не съжаляваме и да не се възмущаваме от безбройните посегателства и осакатявания, нанесени от времето и хората на този внушителен архитектурен паметник без капка почит към Карл Велики, който е положил основния й камък, нито към Филип Август, който е сложил последния.
    До всяка бръчка по челото на тази стара кралица на нашите катедрали личи неизбежно и белег от рана. „Tempus edax, homo edacior“*, което аз охотно бих превел по следния начин: „Времето е сляпо, а човек е невежа“.
    [* Времето разяжда, човек разяжда повече (Овидий). — Б. пр.]
    Ако имахме време да разгледаме една по една заедно с читателя разрушителните следи върху старинната църква, най-невинни биха се оказали причинените от времето щети, а най-зловредните се дължат на хората, и то предимно на хората на изкуството. Принуден съм да си послужа с израза „хора на изкуството“, защото през последните години най-различни индивиди си присвоиха званието архитекти.
    Преди всичко — нека се ограничим с няколко най-ярки примера — рядко може да се срещне по-хубава архитектурна страница от фасадата на „Парижката света Богородица“ с трите готически портала, с назъбената, сякаш извезана ивица на двадесет и осемте кралски ниши, с огромната централна розетка между двата странични прозореца — подобна на свещеник, застанал между дякона и поддякона, — с високата изящна галерия от детелинообразни сводове, която поддържа на крехките си колонки тежката тераса, и най-сетне с двете мрачни и масивни кули с плочести стрехи, хармонични части на великолепно цяло; всичко това се разгръща пред погледа разнообразно и стройно с безчислените статуи, скулптури и резби, мощно обединени в спокойното величие на цялата фасада. Необятната каменна симфония, колосално дело на един човек и на цял народ, единна и сложна като „Илиадата“ или като народния епос, с който се родее, дивно произведение, за което са дали своя принос всички сили на една епоха, от всеки камък на което блика под стотици форми въображението на работника, овладяно от гения на художника строител. Човешко творение, с една дума, могъщо и плодотворно като божествените творения, защото е заимствувало техните две най-характерни черти — разнообразие и нетленност.
    И всичко, което казваме за фасадата, важи за цялата църква. А всичко, което можем да кажем за парижката катедрала, се отнася и за останалите християнски църкви на средновековието, В това избликнало от само себе си, последователно и строго съразмерно изкуство всичко е издържано. Измерете единия пръст на гиганта и ще добиете представа за целия му ръст.
    Но нека се върнем на фасадата на „Парижката света Богородица“ такава, каквато я виждаме сега, когато се възхищаваме благоговейно от строгата величествена катедрала, която е вдъхвала страх по думите на един от нейните летописци: „Quae mole sua terrorem incutit spectantibus“*.
    [* Която с големите си размери вдъхва страх у зрителите (Дю Брьол). — Б. пр.]
    Три важни части не съществуват вече. Най-напред, стълбата с единадесет стъпала, която я е издигала над земята. После, долната поредица статуи, които са запълвали нишите на трите портала; и най-сетне — горната поредица, която е украсявала галерията на първия етаж с двадесет и осемте най-древни крале на Франция, като се почне с Хилдеберт и се стигне до Филип-Август с „императорската ябълка“ в ръка.
    Времето е премахнало стълбата, повдигайки бавно и неудържимо нивото на Сите. Но макар и да е погълнало едно след друго под прилива на парижкия паваж стъпалата, които са подчертавали величествената височина на сградата, времето все пак й е дало повече, отколкото й е взело, защото то е оставило върху фасадата тъмната отсенка на вековете, която превръща преклонната възраст на архитектурните паметници в истински разцвет на тяхната красота.
    Но кой е повалил двете редици статуи? Кой е опразнил нишите? Кой е издълбал точно в средата на централния портал този незаконнороден ъглест свод? Кой се е осмелил да вмъкне в него редом с арабеските на Бискорнет тази безвкусна, отрупана с резби врата в стил Луи XV? Хората; архитектите, днешните представители на изкуството.
    А вътре в храма? Кой е съборил колоса свети Кристоф, пословичен между статуите, както голямата зала в съдебната палата е била пословична между другите зали или както острият връх на Страсбургската катедрала се е славел между всички камбанарии? Кой е помел грубо мириадите статуи, които са населявали пространството между колоните на кораба и олтара — коленичили, изправени, на коне, мъже, жени, деца, крале, епископи, военни, каменни, мраморни, златни, сребърни, медни или дори восъчни? Не времето във всеки случай.
    Кой е сменил стария готически олтар, пищно отрупан с мощи и реликви, с този тежък мраморен саркофаг, украсен с облаци и ангелски главички, самотен образец от Вал дьо Грас или от Дома на инвалидите? Кой е вкопал така нелепо този каменен анахронизъм в плочите на Каролингите, положени там от Еркандус? Та нали Луи XIV, изпълнявайки обета на Луи XIII?
    Кой е сложил хладните бели стъкла на мястото на разноцветните стъклописи, тъй прекрасни, че нашите деди се чудели на какво да спрат смаяния си взор — дали на розетката на главния портал или на заострените сводове на абсидата? Какво би казал най-обикновеният псалт от шестнадесети век, ако видеше красивата жълта боя, с която нашите архиепископи вандали са наплескали съборната ни църква? Той би си спомнил навярно, че някога палачите са боядисвали с този цвят домовете на осъдените. Би си спомнил, че целият дворец Пти Бурбон е бил измазан поради измяната на конетабъла с жълта боя, „и при това толкова доброкачествена — както твърди Совал — и толкова дълготрайна, че и след сто години не е загубила цвета си“. Псалтът би помислил, че светото място е осквернено и би побягнал.
    А изкачим ли се на върха на катедралата, без да споменаваме хилядите други варварства — къде е пленителната малка камбанария, издигната на пресечната точка на покрива, крехка и дръзка като своята съседка, разрушената днес стрела на „Сент Шапел“? Стройна, устремена, звънка, прозрачна, тя се е възнасяла към небето, изпреварила кулите. Някакъв архитект с премного изтънчен вкус я ампутирал през 1787 година, като сметнал, че е достатъчно да лепне днешния широк оловен пластир, напомнящ капак на тенджера, за да прикрие раната.
    Такова е било отношението към дивното средновековно изкуство почти във всички страни и по-специално във Франция. Върху развалините му личат три вида накърнявания, проникнали на различна дълбочина: най-напред — времето, което е покрило изцяло повърхността му с ръжда, нащърбвайки я на места. После политическите и религиозни революции, които — слепи и яростни по природа — са връхлетели бурно върху него, раздрали пищната му дреха от скулптури и резби, разбили розетките, разкъсали нанизите от арабески и статуетки, изтръгнали статуите било заради митрите им, било заради короните. И най-сетне модите — една от друга по-смешни и по-глупави, които след анархичните, но великолепни отклонения на Ренесанса са се редували една след друга при неизбежния упадък на архитектурата. Модите са нанесли повече вреда от революциите. Те са се врязали в живата плът, те са посегнали на самия скелет, те са осакатили, окастрили, изопачили, унищожили формата и символа на сградата, неговия замисъл и красота. А после са се заели да преправят. Времето и революциите не са имали подобна претенция. Модите са лепнали безсрамно в името на „добрия вкус“ върху раните на готическата архитектура своите жалки еднодневни украшения — мраморни панделки, металически помпони, същинска проказа от овали, волюта, завъртулки, драперии, гирлянди, ресни, огнени езици от камък, облаци от бронз, охранени амури, пухкави ангелчета, проказа, която за пръв път почна да разяжда лика на изкуството в молитвената стая на Екатерина Медичи, за да то задуши в гърчове и гримаси в будоара на мадам Дюбари.
    И така, за да обобщим накратко казаното дотук — три вида посегателства обезобразяват днес готическата катедрала. Бръчки и брадавици по епидермата — дело на времето. Издевателства, грубости, наранявания, разрушения — дело на революциите от Лютер до Мирабо. Осакатявания, ампутирвания, изкълчвания, „реставрации“ — дело на професорите, подражаващи на гръцкото, римското или варварското изкуство в духа на Витрувий и Виньоле. Академиите унищожиха дивното изкуство, създадено от вандалите. Към вековете и революциите, които поне рушат безпристрастно и величаво, се присъединяват рояк школски архитекти, обучени, признати, дипломирани, които унищожават съзнателно, водени от лошия вкус, и заместват, за да увековечат Партенона, готическите дантели с цикориите от времето на Луи XV. Магарешки ритник на умиращ лъв. Стар, засъхващ дъб, нападнат, гложден и разяждан от гъсеници.
    Колко сме далеч от епохата, когато Робер Сьоналис, сравнявайки „Парижката света Богородица“ с прочутия, „толкова превъзнасян от древните езичници“ храм на Диана в Ефес, който обезсмърти Херострат*, намирал галската катедрала „по-забележителна по дължина, широчина, височина и строеж“.
    [* Безличен ефесянин, който запалил храма в деня на раждането на Александър Велики, за да се прослави. — Б. пр.]
    Впрочем „Парижката света Богородица“ съвсем не е цялостен, строго определен и илюстриращ даден стил архитектурен паметник. Тя не е вече романска църква, без да бъде още напълно готическа. Тя не спада към определен архитектурен тип. „Парижката света Богородица“ не се отличава като абатството „Турню“ с тежка масивна квадратна форма, широк кръгъл свод, ледена голота, величествена простота, подобно на напълно издържаните сгради в романски стил. Тя не е и като катедралата в Бурж — великолепно, леко, многообразно, пищно, отрупано с остри върхове произведение на готическия стил. Невъзможно е да се причисли към античното семейство на мрачните, тайнствени, прихлупени и като че ли смазани от пълния полукръг храмове, едва ли не египетски, ако се изключи покривът им. Съвсем неразгадаеми, жречески, символични, с повече ромбоиди и зигзаги в украшенията, отколкото цветя, с повече цветя, отколкото животни, с повече животни, отколкото хора. Произведения по-скоро на епископа, отколкото на архитекта. Първо превращение на изкуството, изцяло белязано от теокрацията и военната дисциплина, водещо началото си от византийската империя и стигащо до Вилхелм Завоевателя. Невъзможно е също така да бъде причислена и към по-късното семейство на устремените нагоре безплътни църкви с пищни стъклописи и скулптури, островърхи и дръзки, обществени и граждански като политически символи, волни, своеобразни и необуздани като произведения на изкуството. Второ превращение на изкуството, но не вече йероглифно, строго, неизменно и жреческо, а художествено, напредничаво, народностно, което почва със завръщането от кръстоносните походи и свършва с Луи XI. „Парижката света Богородица“ няма нито чисто романски произход като първите, нито чисто арабски — като вторите.
    Тя е архитектурен паметник от преходния период. Саксонският архитект едва бил издигнал първите стълбове на кораба в храма и ъглестият свод пристигнал от Изток и стъпил като завоевател върху широките романски капители, предназначени за пълния полукръг. Готическият стил, господар от този момент нататък, се е наложил в останалата част на сградата. И все пак, неопитен и плах в началните си стъпки, той се е развял на ширина и още доста сдържан, не е посмял да се устреми в стрели и острия, както по-късно в толкова много дивни катедрали. Повлиял се е като че ли от съседството на тежките романски стълбове.
    Тези сгради от периода на преход от романски към готически стил са не по-малко ценни впрочем за проучване, отколкото чистите образци. Те изразяват един етап на изкуството, за който не бихме имали представа без тях: присаждането на ъглестия свод върху пълния полукръг.
    „Парижката света Богородица“ представлява интересен образец на тази разновидност. Всяка стена, всеки камък на този внушителен архитектурен паметник е не само страница от историята на страната, но и страница от историята на науката и изкуството. Така например, за да се спрем само на по-главните подробности, докато малката червена вратичка достига едва ли не пределите на готическата изтънченост през XV век, стълбовете на кораба ни връщат с обема и тежестта си към абатството „Сен Жермен де Пре“ от времето на Каролингите. Човек би бил склонен да мисли, че между тази вратичка и стълбовете са изминали цели шест века. Дори и херметиците намират в символиката на главния портал задоволително изложение на науката си, чието пълно йероглифно изображение е дадено в църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“. По такъв начин в „Парижката света Богородица“ е слято, размесено и съчетано всичко — романското абатство, философската църква, готическото и саксонското изкуство, тежкият кръгъл стълб, който напомня Грегоар VII, символиката на херметиците, с която Никола Фламел се явява предшественик на Лютер, папското единство, схизмата, „Сен Жермен де Пре“ и „Сен Жак дьо ла Бушри“. Тази централна църква прародителка е нещо като химера: тя е заела от един храм главата, от друг — крайниците, от трети — тялото, и тъй има нещо общо с всички.
    Повтаряме, тези кръстосани постройки са еднакво интересни за художника, за любителя на античното и за историка. Те ни дават представа за първичността на архитектурата, като ни доказват, подобно останките от строежите на циклопите, египетските пирамиди и исполинските индуски пагоди, че най-великите произведения на архитектурата са по-скоро дело на цялото общество, отколкото на отделната личност, че те са по-скоро принос на цели народи, отколкото изблик на отделни гении. Следи от дадена нация. Наноси на вековете. Утайка от последователните изпарения на човешките общества. С една дума, геоложки формации. Всяка вълна от времето оставя своя нанос, всяка раса — своя слой, всеки индивид — своя камък. Така градят бобрите, така градят пчелите, така градят и хората. Величавият символ на архитектурата — Вавилонската кула — е всъщност пчелен кошер. Големите архитектурни паметници, подобно на големите планини, са дело на вековете. Често изкуството се видоизменя, преди те да са довършени: „Pendent opera interrupta.“* Довършват се без сътресения според изискванията на видоизмененото изкуство. Новото изкуство поема сградата в състоянието, в което я заварва, врязва се в нея, нагажда я към себе си, продължава я по своему и я довършва, ако това му се удаде. Този процес се извършва спокойно, без затруднете, без реакции, по силата на естествен безпристрастен закон. Присадът се хваща, жизнените сокове си текат, растението продължава да живее. Разбира се, в тези последователни спойки на няколко вида изкуство на различни височини в една и съща сграда се крие материал за обемисти книги, нерядко за цяла всемирна история на човечеството. В тези огромни безименни маси човекът, строителят, индивидът се заличават. Те въплътяват и сумират човешкия ум. Времето е истинският архитект, народът — истинският зидар.
    [* Прекъснатият строеж остава висящ (Вергилий). — Б. пр.]
    Ако се спрем само на европейската християнска архитектура — тази породена сестра на грандиозните архитектурни паметници на Изтока, — тя ни изглежда действително като огромна геологична формация, разделена на три ясно разграничени слоя, напластени един над друг: романски, готически и Ренесанс, който с удоволствие бих нарекъл гръко-римски слой. Над романския пласт — най-древен и най-дълбок — властвува пълният полукръг, който се явява отново и в горния пласт, Ренесанса, поддържан от гръцка колона. Ъглестият свод заема средата. Постройките, които принадлежат изключително на един от тези три слоя, са ясно разграничени една от друга, единни и цялостни. Такова е абатството „Жумиеж“, Реймската катедрала, църквата „Сент Кроа“ в Орлеан. Но трите пласта се смесват и преливат един в друг по краищата си, както цветовете на слънчевия спектър. Така са възникнали нееднородните преходни архитектурни паметници, носещи различни оттенъци. Някой от тях е романски в основата, готически по средата, гръко-римски в горната част, защото е бил построен за шестстотин години. Но това се среща рядко. Образец на подобен архитектурен паметник е кулата в Етамп. По-често се срещат постройки, спадащи към две формации. Такава е „Парижката света Богородица“ — готическа църква, чиито първи стълбове са забити в романския пласт, в който са затънали също порталът на „Сен Дьони“ и корабът на „Сен Жермен де Пре“. Такава е и пленителната зала на духовниците в Бошервил, пропаднала до пояс в романския пласт. Такава е и Руанската катедрала, която щеше да бъде чисто готическа, ако острият й централен връх не се къпеше в Ренесанса.
    Обаче всички тия разновидности, всички тия отлики засягат само външност на църквите. Изкуството е променяло само кожата си. Самото устройство на християнската църква изобщо не е било засегнато. Все същият вътрешен скелет, същото логично разположение на частите. Каквато и да е скулптурната и дантелена обвивка на катедралата, под нея непременно срещаме, макар и в зародиш, в първично състояние, романската базилика. Тя се разгръща върху земята според един и същ строг закон. Два винаги едни и същи кораба, пресичащи се на кръст, със закръглен във форма на абсида горен край — олтарът. Все същите по-ниски странични галерии за вътрешните процесии и параклисите, свързани с кораба чрез светлите отвори между колоните. Върху тази неизменна основа — безкрайно разнообразие на броя на параклисите, порталите, камбанариите, стрелите според прищявката на века, на народа или на изкуството. Веднъж осигурила правилното богослужение, архитектурата е свободна в почините си. Статуи стъклописи, розетки, арабески, дантели, капители, барелефи, тя може да съчетава, както пожелае, приумиците на въображението си. На това се дължи невероятно разнообразната външност на тези сгради, подчинени на толкова строг ред и единство в основата си. Дънерът на дървото си остава един и същ, само разклоненията и листата му са своеобразни.

    II. ПАРИЖ ОТ ПТИЧИ ПОЛЕТ

    Преди малко се опитахме да възстановим за читателя прекрасната „Парижка света Богородица“. Описахме в общи линии красотата, която тя притежаваше в петнадесети век и която й липсва сега. Но забравихме най-важното — панорамата, която се откриваше тогава от кулите й.
    Когато след дълго изкачване пипнешком по тъмната спираловидна стълба, пресичаща отвесно дебелия зид на камбанарията, се излезеше внезапно на една от двете залени със светлина и слънце тераси, пред погледа се разстилаше вълшебна гледка на всички страни. Гледка sui generis*, която лесно биха могли да си представят ония наши читатели, които са имали щастието да видят напълно запазен стилно готически град, а такива градове още се срещат — например Нюрнберг в Бавария, Виттория в Испания или някои по-малки градчета, стига само да са напълно запазени — Витре в Бретан или Нордхаузен в Прусия.
    [* Своеобразна (лат.). — Б. пр.]
    Париж преди триста и петдесет години, Париж в петнадесети век беше още по онова време град гигант. Ние, сегашните парижани, имаме обикновено погрешна представа за площта, с която той се е уголемил по-късно. От Луи XI насам градът едва ли е нараснал дори с една трета. И разбира се, той е загубил много повече по красота, отколкото е спечелил по големина.
    Париж е възникнал, както се знае, на древния остров Сите, който има форма на люлка. Чакълестият бряг на острова бил първата му ограда, Сена — първият му ров. В продължение на няколко века той си е останал остров с два моста — единият на север, другият на юг, и две кули на мостовете си, едновременно врати и крепости — Големия Шатле на десния бряг и Малкия Шатле на левия. По-късно, още по времето на първите крале, Париж се почувствувал много натясно в острова, където не можел вече да се обърне, и прекрачил реката. Тогава една стена се врязала в полето от двете страни на Сена отвъд Големия и Малкия Шатле. До миналия век все още стърчаха останки от тази старинна ограда. Днес е останал само споменът и тук-таме някое свързано с нея предание: Порт Боде или Бодоайе, Porta Bagauda. Постепенно потокът къщи, изтласкван безспир от сърцето на града към периферията, залива, разяжда, изтрива и съвсем заличава тази оградна стена. Филип-Август построява нова дига. Той заключва Париж в околовръстна верига от големи, високи и яки кули. Повече от век къщите се притискат, блъскат се една в друга и повишават нивото си като вода в басейн. Те стъпват дълбоко, трупат етаж върху етаж, качват се една над друга, избликват на височина като сок под налягане, надпреварват се да подават глави над съседите си, за да вдъхнат малко въздух. Улицата хлътва все по-навътре и става все по-тясна. Всяко празно местенце се попълва и изчезва. Най-сетне къщите прескачат стената на Филип-Август и се пръсват весело и безредно като бегълци в равнината. Разполагат се нашироко, изрязват си градинки сред полето. Още от 1367 година покрайнините на града толкова се разрастват, че се налага издигането на втора стена, главно върху десния бряг. Построява я Шарл V. Но град като Париж е в постоянен растеж. Само такива градове стават столици. Те приличат на фунии, в които се стичат всички географски, политически, морални и интелектуални притоци на дадена страна, всички естествени склонности на даден народ. Кладенци на цивилизацията, ако мога да се изразя така, а също и клоаки, в които се сцежда и се набира капка по капка, век по век всичко — търговия, индустрия, образование, население, жизнени сокове, целият живот, цялата душа на една нация. Стената на Шарл V споделя участта на стената на Филип-Август: още в края на петнадесети век тя бива прескочена, надхвърлена и предградията плъзват отвъд нея. През шестнадесети век тя изглежда смалена и свита в стария град, защото извън нея се сгъстява новият град. И така, още в петнадесети век, за да се спрем дотам, Париж бе вече изтъркал трите концентрични кръга от стени, които по времето на Юлиан Отстъпника бяха още в зародиш в Големия и Малкия Шатле. Мощният град бе разпукал един след друг четирите пояса от стени, като дете, което расте и пука миналогодишните си дрехи. По времето на Луи XI стърчаха още на места в това море от къщи няколко порутени кули от старинните огради като върхове на хълмове по време на наводнение, архипелаг острови от стария Париж, потънал под новия.
    Оттогава насам за съжаление Париж пак се е видоизменил, но той е прекрачил само една ограда, стената на Луи XV — тази жалка стена от тиня и храчки, достойна за краля, който я бе издигнал, и за поета, който я бе възпял:

    Пристегнат от стена,
    Париж смутен застена.

    В петнадесети век Париж все още беше разделен на три ясно разграничени и независими градове, всеки със своята специфична физиономия, предназначение, нрави, обичаи, привилегии, история — Сите, Университета, Града. Сите заемаше острова и беше най-старинен, най-малък, родител на другите два, притиснат между тях като — простете за сравнението — дребна старица между две хубави снажни девойки. Университета се простираше върху левия бряг на Сена от крепостта Турнел до крепостта Нел — точки, които отговарят в днешния Париж на Винарския пазар и на Монетния двор. Стената му се врязваше надълбоко в равнината, където Юлиан беше построил своите бани. Тя включваше и възвишението Сент Жонвиев. Кулминационната точка на тази крива линия беше Порт Папал, тоест почти до мястото на днешния Пантеон.
    Града, който беше най-обширната от трите части на Париж, се разстилаше на десния бряг. Кеят му, прекъснат на много места, се виеше край Сена от кулата Бий до кулата Боа, тоест от мястото, където днес се намират продоволствените складове, до Тюйлери. Тези четири точки, в които Сена пресичаше оградата ма столицата — вляво крепостите Турнел и Нел, а вдясно кулите Бий и Боа, се наричаха просто „четирите кули на Париж“. Града нахлуваше още по-навътре в полето. Най-високата точка от оградата на града (построена от Шарл V) беше при Порт Сен Дьони и Порт Сен Мартен, които и днес се намират на тия места.
    Както вече казахме, всяка една от тия големи части на Париж беше отделен град, но с доста тясно предназначение, за да бъде истински самостоятелен град и да може да мине без другите. Всеки от тях обаче имаше свой собствен облик. В Сите изобилствуваха църквите, в Града — частните дворци, а в Университета — колежите. Като изоставим второстепенните особености на стария Париж и своеобразните закони на пътното право, ние ще кажем изобщо, позовавайки се на хаоса в общинските ведомства, че островът принадлежеше на епископа, десният бряг — на кмета, а левият — на ректора. Парижкият прево, кралски, а не общински служител, държеше върховната власт. Сите се гордееше с „Парижката света Богородица“, Града — с Лувъра и кметството, а Университета — със Сорбоната. В Града се намираха халите, в Сите — болницата, в Университета — Пре о Клер. Престъпленията, извършени от учещите на левия бряг в тяхното Пре о Клер, се съдеха в острова, в съдебната палата, а се наказваха на десния — в Монфокон, освен ако се намесеше ректорът, преизпълнен от съзнанието за силата на Университета и слабостта на краля. Защото учещите се имаха привилегията да бъдат обесвани у дома си.
    Нека отбележим мимоходом, че повечето от тия привилегии — а между тях имаше и по-значителни — бяха изтръгнати от краля чрез бунтове и вълнения. Така си върви от памтивека: кралят пуска само когато народът дърпа. В една старинна грамота е казано наивно по повод верността на поданиците: „Civibus fklelitas in reges, quae tamen aliquoties seditionibus inlerrupta. multa peperit privilegio.“*
    [* Верността към краля, прекъсвана нес пак с няколко бунта, донесе на гражданите не една привилегия (лат.). — Б. пр.]
    В петнадесети век Сена миеше пет острова сред стените на Париж — Вълчия остров, където тогава още растели дървета, докато днес има само дърва. Кравия и Богородичния, епископски владения, пусти и двата, ако не смятаме няколко колиби. (В седемнадесети век тези два острова били слети, застроени и днес носят името Сен Луи.) Най-сетне Сите и на върха му Островчето на превозвача на крави, изчезнало по-късно под насипа Пон Ньоф. По онова време Сите имаше пет моста — три отдясно: Пон Нотр Дам и Понт о Шанж, каменни, и Понт о Мьоние, дървен, и два отляво: каменния Пти Пон и дървения Пон Сен Мишел. Всичките отрупани с къщи. Университета имаше шест врати, построени от Филип-Август. Те бяха, като почнем от крепостта Турнел: Сен Виктор, Бордел, Порт Папал, Сен Жак, Сен Мишел и Сен Жермен. Града имаше също шест врати, построени от Шарл V. Те бяха, като почнем от кулата Бий: Сент Антоан, Тампъл, Сен Мартен, Сен Дьони, Монмартър и Сент Оноре. Тези врати бяха здрави и хубави и хубостта им никак не вредеше на здравината им. Широк и дълбок ров с буйно течаща вода, прииждаща зиме, миеше подножието на околовръстната стена на Париж. Водата идваше от Сена. Нощем затваряха вратите, препречваха реката и двата края на града с дебели железни вериги и Париж заспиваше спокойно.
    Гледани от птичи полет, тези три града — Сите, Университета и Града — предлагаха на погледа сплъстена мрежа от странно заплетени улици. И все пак още от първия миг се познаваше, че тези три отделни части образуват едно цяло. Веднага се забелязваха две успоредни улици, които не се пресичаха никъде, почти съвсем прави, прекосяващи едновременно и трите града от единия до другия край, от юг на север, перпендикулярно на Сена. Те ги свързваха, те ги съединяваха, като преливаха безспир тълпи народ от единия в другия и образуваха един общ град от трите града. Първата улица водеше от Порт Сен Жак до Порт Сен Мартен. Тя се наричаше в Университета улица „Сен Жак“, в Сите — улица „Жуиври“, а в Града — улица „Сен Мартен“. Пресичаше два пъти реката при Пти Пон и Пон Нотр Дам. Втората, която носеше името „Ла Арп“ върху левия бряг, „Барийри“ в острова и Сен Дьони върху десния бряг, пресичаше единия ръкав при Пон Сен Мишел, а другия — при Понт о Шанж. Тя водеше от Порт Сен Мишел в Университета до Порт Сей Дьони в Града. Но макар и под толкова различни имена това бяха едни и същи улици, улици майки, улици прародителки, двете главни артерии на Париж. Всички други вени на тройния град се вливаха в тях или водеха началото си от тях.
    Независимо от тия две главни улици, пресичащи диаметрално Париж от край до край по цялата му ширина, общи за цялата столица, Града и Университета имаха още по една главна улица, успоредна на Сена, която пресичаше под прав ъгъл другите две „артерии“. Така в Града можеше да се отиде по права линия от Порт Сент Антоан до Порт Сент Оноре, а в Университета — от Порт Сен Виктор до Порт Сен Жермен. Тези две големи улици, кръстосани с първите две, образуваха канавата, върху която се преплиташе и затягаше във всички посоки подобната на лабиринт мрежа на парижките улички. В сливащите се очертания на тази мрежа се различаваха при внимателно вглеждане два разперени снопа — единият в Университета, другият в Града, — две ветрила от по-широки улици, водещи от мостовете към вратите.
    Нещо от този геометричен план се е запазило и до днес.
    Но каква гледка е представлявало всичко това от високите кули на „Парижката света Богородица“ през 1482 година. Точно това ще се опитаме да ви опишем.
    Изкачил се задъхан до върха, зрителят оставаше замаян преди всичко от просналите се пред него покриви, комини, улици, мостове, площади, островърхи кули, камбанарии. Какво ли не грабваше наведнъж погледа — и фино изрязаната стрела, и острият покрив, и увисналата в ъглите на стените куличка, и каменната пирамида от XI век, и обелискът от плочи от XV век, и кръглата гола кула на замъка, и четвъртитата, покрита със скулптури камбанария на църквата, и голямото, и малкото, и масивното, и ефирното. Погледът дълго се рееше над този лабиринт, където всяко отделно нещо беше оригинално, целесъобразно, одухотворено и красиво, където всяка сграда беше художествена творба — от най-незначителния дом с рисунки и скулптури по фасадата, с кръстосани външни греди, прихлупен над вратите свод и струпани един над друг етажи до царствения Лувър, обкръжен по онова време от колонада от кули. Но нека видим какви по-значителни здания различаваше зрителят, веднъж свикнал с хаоса от постройки.
    На преден план Сите. „Остров Сите — пише Совал, който покрай всичкия ненужен баласт има понякога и сполучливи стилни хрумвания — напомня огромен кораб, затънал в тинята, изтласкан от течението към средата на Сена.“ Ние обяснихме вече, че в края на XV век този кораб беше прикрепен към двата бряга на реката чрез пет моста. Корабоподобната форма беше направила впечатление дори на специалистите по гербовете и заради тази именно прилика по думите на Фавен и Паские, а не заради обсадата на норманите, на стария парижки герб е изобразен кораб. Гербът е същинска алгебра, той е език за този, който умее да го дешифрира. Цялата история на втората половина на средновековието е написана в гербове, както историята на първата половина — символиката на романските църкви. Гербовете представляват йероглифите на феодализма, които заместват йероглифите на теокрацията.
    И така Сите се набиваше в очи с обърнатата си на изток кърма и насочения към запад нос. Обърнат с лице към носа на този кораб, зрителят виждаше пред себе си безчислена гмеж от стари покриви, над които се издигаше оловното кубе на „Сент Шапел“, наподобяващо слон с куличка на гърба. Само че в случая куличката беше най-смело източената и най-съвършено изработената стрела, най-прозрачният дантелен конус, през който някога е прозирало небето. Пред самата „Парижка света Богородица“, на красивия площад пред църквата, обграден със старинни къщи, се вливаха три улици. Към южната страна на площада се накланяше набръчканата и начумерена фасада на парижката болница Отел Дийо с покрития си като че ли с брадавици и гнойни язви покрив. Надясно, наляво, на изток, на запад в тясната ограда на Сите се издигаха камбанариите на двадесет и една църкви от най-различни епохи с най-разнообразна форма и всевъзможна големина — като се почне от ниската, проядена от червеи романска камбанария на „Сен Дьони дю Па“, carcer Glaucini, и се свърши с тънките като игли камбанарии на „Сен Пиер о Бьо“ и „Сен Ландри“. Зад „Света Богородица“, на север, се раздипляше манастирът с готическите си галерии, а на юг — епископският дворец, изграден в полуромански стил. На изток — незастроеният нос Терен. Сред хаоса от къщи окото все пак различаваше изрязаните ажурно каменни митри, които украсяваха дори и таванските прозорчета на двореца, подарен от града на Жувенал де з-Юрсен. Много по-нататък личаха намазаните с катран бараки на пазара Палю и новата абсида на „Сей Жермен льо Вийо“, удължена през 1458 година за сметка на улица, „Фев“ Тук-таме прозираше кръстопът, задръстен от народ, позорен стълб, издигнат на някой завой, или пък част от хубавия паваж на Филип-Август, широките плочи, издълбани по средата на улиците от краката на конете и тъй несполучливо заменени през шестнадесети век с жалките камъчета, наречени „паваж на лигата“. Окото зърваше също някой заден двор с доста разпространената през петнадесети век прозрачна куличка за стълбището, каквато още може да се види на улица „Бурдоне“. Най-сетне, вдясно от „Сент Шапел“, на запад, се виждаше съдебната палата, опряла кулите си на брега на реката. Високостволите дървета на кралските градини, които заемаха западния нос на Сите, скриваха от погледа Островчето на превозвача на крави. Колкото до водата от двете страни на острова, тя почти не се виждаше отгоре. Реката беше закрита от мостовете, а мостовете — от къщите.
    Когато погледът се плъзнеше над мостовете, отрупани с преждевременно зеленясали поради влагата покриви, и се насочваше към Университета, първата постройка, която го задържаше там, беше дебелият и нисък сноп от кули — Малкият Шатле, чиято раззинала врата сякаш поглъщаше единия край на Пти Пон. Обхванехте ли с взор гледката от изток до запад, от Турнел до кулата Нел, пред вас се занизваха безспир къщи с украсени с резби греди, с разноцветни стъкла, с издадени един над друг етажи, надвиснали над паважа. Безкрайната начупена линия на покривите се пресичаше на места от някоя улица или от лицето или лакътя на голям частен каменен дворец, разположен нашироко с дворовете и градините си, с крилата и корпуса си сред простолюдните тесни, набутани една в друга къщи, като благородник сред купчина селяци. По кея се виждаха пет-шест такива дворци, като се започне с дома Лорен, който делеше с бернардинците голямото заградено пространство от Турнел чак до крепостта Нел, чиято главна кула служеше за граница на Париж и чиито островърхи покриви цели три месеца през годината очертаваха черните си триъгълници върху аления диск на залязващото слънце.
    Този бряг на Сена съвсем нямаше търговски характер. Тук шумяха и се тълпяха повече учещи, отколкото занаятчии, и крайбрежната улица се простираше само от моста Сен Мишел до кулата Нел, а останалата част от брега беше ту гола песъчлива площ, както отвъд владенията на бернардинците, ту купища къщи, стъпили във водата, както между двата моста. Тук ехтеше постоянно врявата на перачките. Те викаха, разговаряха и пееха от сутрин до вечер, тупайки чевръсто бельото, както и в наши дни. Едно от най-веселите кътчета на Париж.
    Университетът изглеждаше като компактен блок. От край до край хомогенна, плътна маса. Хилядите гъсти, островърхи, кажи-речи, слети един с друг покриви, с почти еднаква форма, изглеждаха, гледани отгоре, като еднородни кристали. Капризните улеи на уличките разрязваха тази пита от къщи на доста съразмерни резени. Четиридесет и двата колежа бяха пръснати равномерно, по малко навсякъде. Разнообразните и забавни върхове на техните хубави сгради бяха плод на същото изкуство, което бе построило и скромните покриви, над които те се издигаха. Те представяха всъщност същите геометрични фигури, само че повдигнати на квадрат или куб. Усложняваха цялото, без да нарушат единството му, допълваха го, без да го обременят. Геометрията създава хармония. Над живописните чардаци на левия бряг се открояваха пищно няколко хубави частни дворци — дворецът Невер, Римският дворец, Реймският, изчезнали и трите днес, и дворецът Клюни, който все още съществува за утешение на любителите на изкуството, но без кулата си, съборена тъй безразсъдно само преди няколко години. Римската сграда с хубавите полукръгли арки близо до Клюни бяха баните на Юлиан. Виждаха се и доста абатства, които се отличаваха от частните дворци с по-благочестивата си красота и по-строгото величие, макар че бяха също така прекрасни и обширни. Измежду тях най-ясно се открояваше абатството на бернардинците с трите си камбанарии, „Сент Жонвиев“ със запазената си до днес квадратна кула, която ни кара да съжаляваме за останалата част от църквата, Сорбоната, полуколеж, полуманастир, с оцелелия си още възхитителен кораб, Хубавият квадратен манастир на матюринците, съседният манастир на бенедиктинците, в чиито стени успяха в промеждутъка между седмото и осмото издание на настоящата книга да вмъкнат на бърза ръка някакъв театър, абатството на корделиерите с три огромни, проснати един до друг покрива и най-сетне абатството на августинците със своята изящна стрела, издигаща се в западната част на Париж близо до кулата Нел. Колежите — съединително звено между манастирите и света — заемаха средно място сред архитектурните паметници между частните дворци и абатствата със своето строго изящество и със своите скулптури, по-тежки от дворцовите и не тъй сериозни като манастирските. За съжаление почти нищо не е останало днес от тези старинни сгради, в които готическото изкуство умееше така добре да съчетава пищното и умереното. Църквите (а те и в Университета бяха многочислени и великолепни и илюстрираха всички възрасти на архитектурата, като се почне от пълния кръг на църквата „Сен Жулиен“ и се стигне до стрелчатите сводове на „Сен Северен“) се възвишаваха над общия пейзаж и като ново съзвучие, прибавено към общата хармония, пробиваха сегиз-тогиз зигзаговидната линия на покривите със своите фино изработени стрели, прозирни камбанарии, устремени нагоре върхове, които се явяваха великолепно повторение на островърхи-те покриви на къщите.
    Теренът на Университета беше хълмист. Възвишението Сент Жонвиев се издуваше като огромен мехур на югоизток. Гледани отгоре, тесните криволичещи улички на днешния Латински квартал с гроздовете къщи, плъзнали във всички посоки от върха и втурващи се почти отвесно и безредно по стръмните склонове, едни едва ненагазили във водата, други плъпнали обратно нагоре, крепящи се сякаш една друга, представляваха интересна гледка. Непрекъснато придвижване на хиляди черни точки, разминаващи се по улиците, премрежваше очите на зрителя — минувачите, гледани отдалече и отвисоко.
    Най-сетне тук-таме между тия покриви, остриета и безчислени сгради, които странно къдреха и назъбваха крайната линия на Университетския град, прозираше ту дебела, обрасла в мъх стена, ту тежка кръгла кула, ту зъбната градска врата, напомняща крепост — стената на Филип-Август. Отвъд нея се зеленееха ливади, бягаха пътища, покрай които се белееха къщи от предградията, все по-редки в далечината. Някои от тия предградия бяха доста значителни. На първо място предградието Сен Виктор, което почваше от крепостта Турнел с едносводестия мост над река Биевр, с абаството, в което се съхраняваше епитафията на Луи Дебелия, epitaphium Ludovici Grossi, и с църквата от XI век с осмоъгълна стрела и четири камбанарии (подобна църква може да се види в Етамп, там не е още съборена). По-нататък селището Сен Марсо, което по онова време имаше вече три църкви и един манастир. Още по-нататък, като оставим вляво Гобленовата мелница с нейните четири бели стени, идваше предградието Сен Жак с прекрасно изваяното разпятие на кръстопътя си и с църквите „Сен Жак дю О Па“, по онова време готическа, пленителна с острите си очертания, „Сен Маглоар“, с прекрасния си кораб, датиращ от XIV век, който по-късно бе превърнат от Наполеон в плевня, и „Нотър Дам де Шан“, известна с византийските си мозайки. Най-сетне, като отминем стърчащия сред полето манастир „Шартрьо“, пищна постройка, съвременница на съдебната палата, с разделени на участъци градини, както и развалините на Вовер, ползуващи се с лоша слава, погледът попадаше на запад върху трите романски стрели на църквата „Сен Жермен де Пре“. Предградието Сен Жермен, по онова време голяма община, наброяваше петнадесет до двадесет улици. На единия край на селището стърчеше острата камбанария на „Сен Сюлпис“. Съвсем близо до нея личеше квадратната ограда на панаира Сен Жермен, където днес се намира пазарът. После се виждаше позорният стълб на абата, хубава кръгла куличка с оловен конус отгоре. По-далеч беше керемидарницата и фурнаджийската улица, водеща към общата хлебопекарница, мелницата върху могилката и болницата за прокажени — усамотена и избягвана от всички къщичка. Но най-много привличате и задържаше погледа самото абатство. Без съмнение този манастир, внушителен и като църква, и като замък, този абатски дворец, в който парижките епископи се чувствуваха поласкани, ако прекарат някоя нощ, трапезарията, която с красивия си външен изглед и великолепните розетки по прозорците приличаше на катедрала благодарение на майсторството на архитекта, изящният параклис на Богородица, обширната спалня, просторните градини, зъбчатата решетка, подвижният мост, назъбената ограда, която се очертаваше на фона на околните зелени ливади, дворовете, където проблясваха военни униформи, смесени със златоткани свещенически одежди, всичко това, групирано около трите високи камбанарии в романски стил, стъпили удобно върху готическата абсида, се открояваше живописно на хоризонта. Когато най-сетне, наситили се на Университета, обърнехте очи към десния бряг, към Града, гледката се променяше рязко. Много по-голям от Университета, Градът беше същевременно не тъй еднороден. Още при пръв поглед се забелязваше, че той е разделен на няколко особено ясно разграничени зони. Най-напред на изток, в тази част на града, която и до днес се нарича блатото, за спомен от блатото, в което някога Камюлоген натикал войската на Цезар, бяха струпани няколко двореца. Техният блок стигаше чак до реката. Четири почти слети един с друг дворци оглеждаха в Сена покритите си с плочи покриви, пресечени от изящни улички — Жуи, Санс, Барбо и частният дворец на кралицата. Тези четири сгради заемаха разстоянието от улица „Нонендиер“ до абатството на селестинците, чиято остра камбанария допълваше изящно линията на покривите и куличките им.
    Няколкото зеленясали и порутени къщи, надвиснали над водата пред тези пищни дворци, не затуляха красивите чупки на фасадите им, широките им четвъртити прозорци в каменни рамки, островърхите им входове, отрупани със статуи, изпъкналите строго очертани ръбове на стените и всички пленителни архитектурни изненади и неизчерпаеми комбинации на готическото изкуство. Зад тези дворци се раздипляше на всички посоки безкрайната и разнообразна ограда на двореца Сен Пол, на места фугирана, другаде дъсчена или пък назъбена като крепост, на места засенчена от кичести дървета като монашеска обител. В този дворец френският крал можеше свободно да настани двадесет и двама принцове, равни по ранг на престолонаследника и бургундския херцог ведно със слугите и свитите им, без да смятаме придворните благородници и императора, когато дойдеше на гости на Париж, и лъвовете, които имаха специално жилище п кралския дворец. Нека споменем мимоходом, че княжеските покои се състояха тогава най-малко от единадесет помещения, като се почне от парадната зала и се свърши с молитвената стая, без да смятаме галериите, баните, ваните и другите сервизни помещения, с които беше снабден всеки апартамент. Без да говорим и за частните градини на всеки кралски гостенин. Без да говорим и за кухните, килерите, стаите за прислужниците, обидите трапезарии на двореца. Без да вземаме предвид задните дворове, където се намираха двадесет и две служебни помещения, като се почне от хлебопекарницата и се стигне до склада за вината. Освен това там имаше най-разнообразни приспособления за всевъзможни игри: Le mail*, la paume**, la bague***, имаше и птичарници, рибарници, менажерии, конюшни, обори; библиотеки, арсенали и стоманолеярни. Такова нещо представляваше по онова време един кралски дворец от рода на Лувър или Сен Пол. Град в града.
    [* Игра с дървена топка, хвърляна с хилка. — Б. пр.]
    [** Игра с топка, напомняща тениса. — Б. пр.]
    [*** Нанизване на халки на копие по време на езда. — Б. пр.]
    От кулата, на която сме застанали, макар и полузакрит от четирите дворци, за които споменахме преди малко, дворецът Сен Пол все пак представляваше чудна гледка. Ясно се различаваха трите дворци, които Шарл V бе присъединил към своя, макар че бяха изкусно долепени до него — дворецът Пти Мюс с дантелената си балюстрада, обточваща пленително покрива му, дворецът на абата Сен Мор, който напомняше замък — дебела кула, тесни прозорци, бойници, железни човки и абатския герб върху широката саксонска врата между двата подемника на подвижния мост, и най-сетне дворецът на граф д’Етамп, чиято срутена на върха кула беше закръглена и нащърбена като гребен на петел. Три-четири стари дъба стърчаха тук-таме един до друг като огромни глави цветно зеле, лебеди се гонеха в бистрите води на рибниците, преливащи в светлосенки. Забелязваха се също множество дворове с живописни кътчета. Дворецът на лъвовете с ниски ъглести сводове върху невисоки саксонски стълбове, с железни решетки и неспирен рев. Над всички сгради се възвисяваше люспестата стрела на църквата „Аве Мария“. Вляво се намираше жилището на парижкия прево, с четири изящни прозрачни кулички встрани. А в средата, чак в дъното, се разстилаше самият дворец Сен Пол с надиплените си фасади, с последователните притурки след Шарл V, с израстъците в смесен стил, с които го бе отрупало в продължение на два века въображението на архитектите, с многочислените абсиди и параклиси, с островърхите покриви на галериите, с хилядите ветропоказатели на четирите страни и с двете съседни кули с конусообразни покриви, обкръжени от назъбена стена в основата — същински островърхи шапки с обърната периферия.
    Изкачвайки се стъпало по степало по този амфитеатър от дворци, проснат в далечината по протежение на десния бряг, погледът прекосяваше дълбока падина сред покривите на Града — пасажа на улица „Сент Антоан“, и спирайки се само на по-важните сгради, стигаше до двореца Ангулем — обширна постройка, плод на няколко епохи, в която личаха съвсем нови, чисто бели части, които се открояваха върху останалата част като пурпурна кръпка върху синя връхна дреха. Така например изключително острият покрив на модерния дворец, по който стърчаха художествено изрязани водосточни тръби, покрит с оловни листове с бляскави лъкатушни инкрустации от позлатена мед, образуващи хиляди причудливи арабески, този тъй интересно украсен покрив се възвисяваше елегантно сред кафявите порутини на старата сграда, чиито дебели стари кули, издути от старост като бъчви, рухващи и разпукващи се от горе до долу, приличаха на дебелаци с разкопчани на корема жилетки. Зад тях се издигаше гората от остри върхове на двореца Турнел. Нищо в света, нито дворецът в Шамбор, нито Алхамбра, не може да предложи на погледа по-вълшебна, по-ефирна, по чаровна гледка от тази високоствола гора от най-разнообразни по форма, височина и разположение стрели, камбанарии, комини, ветропоказатели, спирални и свредлообразни стълби, ажурни, куполовидни кули, изрязани като по калъп, павилиони, вретеновидни кулички. Гигантска каменна шахматна дъска.
    Вдясно от двореца Турнел снопът от огромни мастилено-черни кули, застъпващи се една друга и сякаш пристегнати с околовръстния ров, тази крепост с повече бойници, отколкото прозорци, с вечно изправен подвижен мост и вечно спусната решетка — беше Бастилията. Черните човки, които се подаваха от бойниците, не бяха, както бихте могли да сметнете, водосточни тръби, а дула на оръдия.
    Под тяхната сянка в подножието на страшната сграда личеше Порт Сент Антоан, почти скрита между две кули.
    Отвъд Турнел, чак до стената на Шарл V, се раздипляше кадифеният губер на кралските ниви и градини с пищна зеленина и цветя, сред който се разпознаваше по лабиринта от дървета и алеи прословутата градина Дедал, подарена на Коактие от Луи XI. Обсерваторията на доктора стърчеше над лабиринта като огромна усамотена колона с къщурка на върха вместо капител. В тази лаборатория се изготвяха страшни хороскопи.
    Днес на това място се намира Плас Роял.
    Както казахме, кварталът на дворците, за който се опитахме да дадем известна представа на читателя, спирайки се естествено само на най-важните постройки, заемаше ъгъла, образуван от стената на Шарл V и Сена на изток. Центърът на Града бе зает от купчина къщи на простолюдието. Там извеждаха трите моста, които свързваха Сите с десния бряг, а край мостовете изникват по-скоро жилища, а не дворци. Тази купчина къщи, натъпкани като килийки в кошер, не беше лишена от известна красота. Покривите на столицата напомняха морски вълни. В гледката имаше нещо величествено. И преди всичко улиците — кръстосани и объркани, образуваха всевъзможни забавни фигури в този плътен блок. Около халите например наподобяваха звезда с хиляди лъчи. Улиците „Сен Дьони“ и „Сен Мартен“ се изкачваха една след друга с разклоненията си, подобни на две дървета, преплели клоните си. Между тях се провираха, лъкатушейки, улиците „Платрьори“, „Верьори“, „Тиксьорандри“ и други. Имаше и хубави сгради, които изплуваха над вкаменените вълни от островърхи покриви. Така до Понт о Шанж, зад който Сена къдреше водите си под колелата на Понт о Мьоние, стърчеше Шатле, не вече римска кула, както по времето на Юлиан Отстъпника, но феодална кула от тринадесети век, построена от толкова твърд камък, че три часа да копаете с кирка, не бихте откъртили почти нищо. Там се издигаше и пищната четвъртита камбанария на „Сен Жак дьо ла Бушри“, със скрити под скулптурите ръбове, възхитителна още в петнадесети век, макар че не беше довършена. Тогава й липсваха четирите чудовища, кацнали по ъглите на покрива й. Те приличат на сфинксове, които задават на новия Париж загадката, която са поставяли и на древния. Скулпторът Ро ги сложи там едва в 1526 година и получи двадесет франка за труда си. Виждаше се също и Домът с колоните, чиято фасада гледаше към Гревския площад, за който читателят има вече известна представа. Църквата „Сен Жерве“, развалена впоследствие от един портал, рожба на „добрия вкус“. „Сен Мери“, чиито ранни ъглести сводове напомняха много пълния полукръг. „Сен Жан“ с пословичната си стрела. И двадесет други архитектурни паметника, които не се гнусят да гушат прелестите си в хаоса на тъмни, тесни и дълбоки улички. Прибавете и каменните кръстове, отрупани със скулптури, които красяха кръстопътищата много по-често от бесилките. Гробището „Дез Иносан“, чиято художествена ограда се виеше в далечината зад покривите. Позорния стълб при халите, подаващ се между два комина на улица „Косонри“. Стълбата на кръста Трауар в гъмжащия от народ кръстопът. Житния пазар, който образуваше обръч от порутини. Останките от старинната ограда на Филип-Август, която прозираше тук-таме, потънала между къщите — проядени от бръшлян кули, срутени врати, останки от рушащи се безформени стени. Кея с хилядите дюкянчета и залените в кръв живодерници. Сена, покрита с кораби от Порт о Фоан до Фор л’Евек. И тогава ще имате смътна представа за централния трапец на Града в 1482 година.
    Към тези два разнородни блока — единият, пълен с дворци, другият, с жилищни домове, Градът предлагаше още един: дългата върволица абатства, които го опасваха почти отвред, от изток до запад, и образуваха втора вътрешна ограда от манастири и параклиси пред крепостната стена, която ограждаше Париж. Така непосредствено до парка на Турнел между улица „Сент Антоан“ и старата улица, „Тампъл“ се намираше абатството „Сен Катрин“ с обширното си имение, което граничеше със стените на Париж. Между старата и новата улица „Тампъл“ се издигаше Тампъл, зловещ сноп от кули, висок и усамотен зад широката си назъбена ограда. Между новата улица „Тампъл“ и улица „Сен Мартен“ се разстилаше сред градините си абатството „Сен Мартен“, — великолепна укрепена църква, която с пояса от кули и тиарата от камбанарии отстъпваше само на „Сен Жермен де Пре“ по величественост и хубост. Между двете улици „Сен Мартен“ и „Сен Дьони“ се простираше оградата на абатството „Трините“. Най сетне между улиците „Сен Дьони“ и „Монтор-гьой“ — абатство „Фий-Дийо“; До него личаха изгнилите покриви и порутената ограда на Двора на чудесата. Единственото нечестиво звена в благочестивата верига от манастири.
    Най-сетне, четвъртата част, която, се открояваше от само себе си сред купищата покриви върху десния бряг и заемаше западния ъгъл на околовръстната стена и долната част на течението на Сена, беше новият възел от дворци и частни домове, струпани около Лувъра. Старият Лувър на Филип-Август, огромна постройка, около чиято дебела кула се тълпяха още двадесет и три величествени кули, без да броим куличките, изглеждаше отдалеч включен като в рамка между готическите покриви на дворците д’Алансон и Пти Бурбон. Същинска хидра от кули, исполинска пазителка на Париж, с двадесет и четири вечно изправени глави, с чудовищно тяло, покрито с олово или с люспи от плочи, струящо метален блясък, Лувър се явяваше великолепен завършек на Града откъм западната му страна.
    И така Градът представляваше огромна площ от градски къщи — това, което римляните наричаха insula, c два блока от дворци от двете страни, едните, увенчани с Лувъра, другите — с Турнел, ограничена на север от дълга броеница от абатства и имения, всичко това споено и слято пред погледа. Над тези хиляди сгради, чиито каменни или керемидени покриви се врязваха едни в други и очертаваха странни вериги, се възвисяваха татуираните, скулптирани и Симетрично изрязани камбанарии на четиридесет и четирите църкви на десния бряг. Мириади улици се кръстосваха. От едната страна високи стени с квадратни кули (оградата на Университета имаше кръгли кули), от другата — Сена, пресечена от мостове, влачеща многобройни кораби. Ето какво представляваше Градът през петнадесети век.
    Отвъд стените няколко предградия се притискаха край вратите, но не така гъсти и по-малобройни от предградията отвъд Университета. Зад-Бастилията двадесет къщурки, групирани около интересните скулптурни фигури на кръста Фобен и подпорните стени на абатството „Сент Антоан де Шан“. По-нататък се виждаше Попенкур, потънал в житата, и Куртий, весело селце, пълно с кръчми. Селището Сен Лоран с църквата си, чиято камбанария се сливаше като че ли отдалеч с острите кули на Порт Сен Мартен. Предградието Сен Дьони с широката ограда на Сен Ладър. Отвъд Порт Монмартър се белееше стената на Гранж-Батлиер, а зад нея — тебеширените склонове на Монмартър, по които тогава имаше толкова църкви, колкото и мелници, а днес са останали само мелниците, защото човешкото общество сега се нуждае от храна само за тялото си. И най-сетне отвъд Лувър се разстилаше голямото още по онова време предградие Сент Оноре; зеленееше селцето Птит Брьотан с пазара на свинете, в центъра на който се намираше ужасната пещ, където варяха живи фалшификаторите. Между Куртий и Сен Лоран окото ви навярно би различило някаква постройка, приклекнала върху малка могила сред пустеещите поля, която приличаше отдалеч на развалини от колонада върху необлицовани основи. Това не беше нито Партенон, нито храм на Юпитер Олимпийски, а просто Монфокон.
    А сега, ако изброяването на толкова сгради, колкото и да се постарахме да го обобщим, не е превърнало на пух и прах още по време на описанието ни общата картина на древния Париж, ще го повторим с няколко думи. В центъра — острова Сите, напомнящ с формата си огромна костенурка, подала покритите си с керемидени люспи мостове като крачка изпод сивата броня от покриви. Вляво — еднородният плътен, притиснат и наежен трапец на Университета. Вдясно — обширният полукръг на Града, много повече примесен с градини и архитектурни паметници. Трите части — Сите, Университетът и Градът, прорязани от безброй улици, а между тях Сена, кърмачката Сена, както казва старият Дю Брьол, задръстена от острови, мостове и кораби. Наоколо необятна равнина, изпъстрена с всевъзможни посеви, подобни на кръпки, и осеяна с китни селца: вляво — Иси, Ванвър, Вожирар, Монруж, Жантий с двете си кули: кръгла и квадратна, и пр. Вдясно — още двадесет, като се почне от Конфлан и се стигне до Вил д’Евек. На хоризонта вълнистата линия на хълмовете, разположени околовръст като перваз на басейн. И най-сетне на изток, в далечината — Венсен със седемте четириъгълни кули, на юг — Бисетър с острите кулички, на север — Сен Дьони със стрелата си и на запад — Сен Клу и неговият замък. Ето Париж такъв, какъвто го наблюдаваха гарваните, обитаващи кулите на „Парижката света Богородица“ през 1482 година.
    И все пак за този именно град Волтер е казал, че „преди Луи XIV той притежавал само четири хубави архитектурни паметника: Сорбоната, Вал дьо Грас, Лувъра“ и не помня кой беше четвъртият, може би Люксембургският дворец. За щастие Волтер е автор на „Кандид“ и е също един от най-злъчните сатирици през дълговековния живот на човечеството. Това доказва, между другото, че можеш да бъдеш достоен за възхищение гений и все пак нищо да не разбираш от едно изкуство, което ти е чуждо. Та нима Молиер не си въобразяваше, че прави голяма чест на Рафаел и Микеланджело, като ги наричаше „глезльовците на века“?
    Но нека се върнем към Париж и към петнадесети век.
    Тогава Париж не беше просто красив град. Той беше също и еднороден град, архитектурна и историческа творба на средновековието, каменна хроника. Град, образуван само от два слоя: романски и готически, защото римският беше изчезнал отдавна, като изключим Юлиановите бани, с които той пробиваше дебелата средновековна кора. Колкото до келтския слой, дори при изкопаването на кладенци не можеха да се намерят следи от него.
    Петнадесет години по-късно, когато Ренесансът примеси към това тъй строго и все пак тъй разнообразно единство ослепителния разкош на своите хрумвания и системи, оргията на римските полукръгли сводове, на гръцките колони и готическите арки, нежната и съвършена скулптура, особената си слабост към арабеските и акантовите листи, архитектурното си езичество, съвременно на Лютер, Париж стана може би още по-хубав, макар и не така хармоничен за погледа и мисълта. Но това великолепие беше краткотрайно. Ренесансът не се оказа безпристрастен. Той не се задоволи да гради, а пожела да руши. Вярно е, че той имаше нужда от площ. Затова готическият Париж беше наистина готически само един миг. Едва бе завършена църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“, и вече почнаха да рушат стария Лувър.
    Оттогава насам големият град почна от ден на ден да губи своя облик. Готическият Париж, под който постепенно се беше заличил романският Париж, се заличи на свой ред. Но можем ли да кажем кой Париж го замести?
    Съществува Париж на Катерина Медичи — в Тюйлери, Париж на Анри II в кметството, и двете сгради все още издържани и издаващи голям вкус. Париж на Анри IV на Плас Роял: трицветни къщи с тухлени фасади, с каменни ъгли и покриви от плочи. Париж на Луи XIII във Вал дьо Грас: сплескана, тромава архитектура, сводове във форма на дръжки на кошници, разплути колони, изгърбени куполи. Париж на Луи XIV — в Дома на инвалидите: величествен, пищен, позлатен и студен. Париж на Луи XV — „Сен Сюлпис“: волюта, панделки, облаци, завъртулки, листа от цикория, все от камък. Париж на Луи XVI — Пантеонът: лошо копие на църквата „Свети Петър“ в Рим (зданието се е слегнало някак неугледно и линиите още повече са се изкривили). Париж на републиката — Медицинския факултет: жалък, гръко-римски стил, който прилича толкова на Колизеума или на Партенона, колкото конституцията от третата година на законите на цар Минос. В архитектурата този стил е известен под името „стил месидор“. Париж на Наполеон — на площад „Вандом“: този Париж е действително величав, бронзова колона, направена от оръдия. Париж на Реставрацията — в сградата на Борсата: една твърде бяла колонада, поддържаща твърде гладък фриз, голям куб, на стойност двадесет милиона франка.
    Към всяка една от тия характерни сгради се отнасят известен брой сходни по стил, по начин на строеж и разположение къщи, пръснати в различни квартали, които окото на познавача лесно може да различи и причисли към съответната епоха. Когато човек умее да наблюдава, може да намери духа на даден век и облика на някой крал дори в чукчето на вратата.
    Сегашният Париж няма определена физиономия. Той представлява сбор от образци на архитектурата през няколко века, като най-хубавите са изчезнали. Столицата расте само за сметка на жилищата. И то какви! Както е тръгнало, Париж ще се подновява всеки петдесет години. Историческото значение на архитектурата му запада с всеки изминал ден. Архитектурните паметници стават все по-редки, жилищните домове сякаш го поглъщат и задушават. Париж на нашите бащи беше от камък, Париж на нашите синове сигурно ще бъде един ден от гипс!
    Колкото до модерните архитектурни паметници в съвременния Париж, с удоволствие ще се въздържим да говорим за тях. Не че не им отдаваме нужното възхищение. Църквата „Сент Жонвиев“ на господин Суфло е несъмнено най-хубавата савойска паста, която някога е била изваяна от камък. Дворецът на Почетния легион е също знаменито сладкарско изделие. Куполът на Житния пазар е същински каскет на английски жокей, килнат на висока стълба. Кулите на „Сен Сюлпис“ приличат на два големи кларнета — какво пък, и това е форма като другите! Разкривените и жестикулиращи телеграфни жици внасят приятно разнообразие в очертанията на покривите им. Порталът на „Сен Рош“ може да се сравни по великолепие само със „Сан Тома д’Акен“. И той има една релефно изобразена Голгота в една ниша и едно позлатено дървено слънце. Това са действително удивителни произведения на изкуството. И куполообразната кула на лабиринта в Ботаническата градина е също много остроумно замислена. Колкото до сградата на Борсата, гръцка с колонадата си, римска с полукръглите сводове на вратите и прозорците си и ренесансова с ниския си схлупен свод, тя безспорно с много издържан в стилово отношение паметник. Доказателството е, че тя е увенчана с атически корниз, какъвто никога не е бил виждан в Атина — хубава права линия, изящно прекъсната тук-таме от кюнците на печките. Нека добавим, че ако е прието архитектурата на известна страда да е нагодена към предназначението й, и то така, че това предназначение да бие на очи от пръв поглед, какво възхищение тогава трябва да събуди сграда, която може да бъде еднакво лесно и кралски палат, и камарата общините, и кметство, и колеж, и манеж, и академия, и склад, и съд, и музей, и казарма, и гробница, и храм, и театър. А междувременно е обикновена Борса. Освен това архитектурните постройки трябва да са съобразени с климата. Тази сграда е построена очевидно точно за нашето студено и дъждовно небе. Покривът й е почти плосък като в Ориента, така че зиме, когато вали сняг, го метат. Та нали покривът е създаден точно за това, да бъде метен. Колкото до предназначението, за което говорихме преди малко, тя го изпълнява невероятно добре: във Франция е Борса, както би била храм в Гърция. Вярно е, че архитектът доста се е поизмъчил, докато прикрие циферблата на часовника, който щеше да наруши хубавите линии на фасадата. Но в замяна на това пък имаме колонадата, която обкръжава сградата и под която в дни на религиозни тържества може чудесно да се разгърне шествието на сарафите и търговските комисионери.
    Без съмнение това са все великолепни архитектурни паметници. Като прибавим и чудно красивите улици, приятни и разнообразни като улица „Риволи“, смея да се надявам, че гледан от някой балон, Париж един ден ще представлява богатство от линии, пищност в подробностите, разнообразие на гледката, грандиозна простота и изненадваща красота, отличителни черти на всяка шахматна дъска.
    И все пак, колкото и прекрасен да ви се струва днешният Париж, възсъздайте мислено Париж от петнадесети век, погледнете небето през тази смайваща гора от остри игли, кули и камбанарии, разлейте сред необятния град Сена, по променлива от змийска кожа с широките зелени и жълти петна, разкъсвайте я с клинове на островите, накъдрете я под сводовете на мостовете, очертайте ясно върху лазурната синева готическия профил на древния Париж, размийте контурите му в зимната мъгла, която се полепва по многобройните му комини, потопете го в дълбока нощ и се полюбувайте на чудната игра на светлините и сенките в този тъмен лабиринт от здания, хвърлете един лунен лъч, който да го освети бегло, за да изплуват из мъглата големите глави на кулите, или пък вземете отново този черен силует, подсилете със сенки хилядите остри ъгли на стрелите и покривите и си го представете по-назъбен от челюст на акула върху меденочервеното небе на залеза. Сравнявайте сега.
    И ако искате да добиете представа за стария град, каквато новият не може вече да ви даде, изкачете се някоя празнична утрин — на Великден или на Света Троица, — изкачете се призори на някое високо място, откъдето можете да видите столицата в краката си, и изчакайте събуждането на камбаните. Вижте как по даден сигнал от небето — защото слънцето дава сигнала — трепват наведнъж хиляди църкви. Отначало се разнасят редки удари, от църква на църква, като музиканти, които се предупреждават един друг, че трябва да започват; после вижте изведнъж — в някои моменти и ухото може да гледа, — вижте как от всяка камбанария се издига колона от звуци, дим от хармонии. Трепетът на всяка камбана възлиза отначало право нагоре, чист и сякаш откъснат от другите, в дивното утринно небе. После малко по малко се разширява, съединява се, смесва се, заличава се в другите и всички заедно се сливат във великолепен концерт. Общ поток от звучащи трептения, който се носи, огъва се, подема се, клокочи над града и разнася надалеч зад хоризонта оглушителните вълни на разлюлените камбани. Обаче това море от съзвучия съвсем не е хаотично. Въпреки своята необятност и дълбочина то си остава прозрачно. В него ясно личат отделните съзвучия, които лъкатушат самостоятелно, изплъзнали се от звънарниците. Можете да проследите диалога — ту дълбок, ту креслив — между тенорните и басовите камбани. Виждате как октавите прескачат от камбанария на камбанария. Виждате ги как се подемат, леки, окрилени и свистящи от сребърната камбана, после тежко се отпускат, пречупени и осакатени от дървеното клепало. Възхищавате се на безспир избликващата и затихваща богата гама на седемте камбани на „Сент Йосташ“. Бързите и звучни тонове пробягват в общата хармония, прорязват я с две-три ослепителни зигзага и се пръсват като светкавици. Там в далечината се обажда абатството „Сен Мартен“ с тънкия се пресипнал глас. Тук боботи зловещо и сърдито Бастилията. На другия край се носи откъслечният бас на дебелата кула на Лувър. Царственият хор на камбаните на двореца пръска безспир на всички страни лъчезарните си трели, над които през равни промеждутъци падат като чук над наковалня тежките удари на кулата на „Парижката света Богородица“ и ги пръскат в искри. Сегиз-тогиз до вас долита във всевъзможни съчетания звънът на тройната камбанария на „Сан Жермен де Прес“. Този поток от възвишени звуци се раздвоява от време на време и прави път на фугата на „Аве Мария“, която избликва и искри като сноп звезди. Ниско долу, в самите недра на оркестъра, долавяте смътно църковното пеене, което сякаш се изпарява през вибриращите пори на църковните сводове. Същинска опера, която заслужава да бъде чута. Обикновено денем над Париж се носи врявата от неговия говор, нощем — неговото дихание, а в този ранен час — неговата песен. Вслушайте се в хора от камбани, присъединете към него шепота на половин милион живи същества, вечното стенание на реката, постоянните въздишки на вятъра, тържествения далечен квартет на четирите гори по хълмовете на хоризонта, подобни на исполински тръби на орган, потопете в смекчени полутонове острия и дрезгав глас на главната партия и кажете след това дали има в целия свят нещо по-пищно, по-ликуващо, по-разкошно, по-ослепително от този камбанен метеж, от тази разискрена музика, от тези десет хиляди пиринчени гласа, които се възземат едновременно из каменните високи триста стъпки флейти, от този преобразен в оркестър град, от тази гърмяща като буря симфония!

    КНИГА ЧЕТВЪРТА

    I. ДОБРИТЕ ДУШИ

    Шестнадесет години преди събитието, което описваме тук, през една хубава утрин, навръх Томина неделя, едно живо същество беше оставено след службата в дървените ясли, прикрепени неподвижно в преддверието на църквата „Света Богородица“, вляво, точно срещу грамадната статуя на свети Кристоф, пред която още от 1413 година стоеше рицарят месир Антоан дез Есар, изваян по негово желание на колене, докато един ден решиха да изхвърлят и светеца, и набожния рицар. Върху тази дървена ясла слагаха по стар обичай подхвърлените деца, предоставяйки ги на обществената благотворителност. Можеше да ги прибере всеки, който пожелае. Пред яслата имаше меден съд, в който богомолците пускаха подаяния.
    Живото същество, което лежеше на дъската тази Томина неделя през 1467 година след Рождество Христово, разпалваше, изглежда, любопитството на многобройните зрители, които се бяха насъбрали около яслата. Виждаха се предимно представителки на нежния пол. Повечето от тях бабички.
    На първия ред се забелязваха четири жени, наведени над яслата. По сивите им монашески дрехи се отгатваше, че са монахини от някой благочестив орден. Не виждам защо да не увековечим за потомството имената на тези четири достопочтени и скромни особи. И тъй, те бяха Анес Ерм, Жеан дьо ла Тарм, Анриет Голтиер и Гошер Виолет, и четирите вдовици, и четирите калугерки от манастира „Етиен-Одри“, излезли с разрешение на игуменката съобразно устава на Пиер д’Ай, за да чуят божествената служба.
    Между другото, ако тези достойни калугерки спазваха в момента устава на Пиер д’Ай, те безспорно нарушаваха, и то без да им мигне окото, правилата на Мишел дьо Браш и на пизанския кардинал, които им предписваха — колко безчовечно! — пълно мълчание.
    — Какво ли е това, сестро? — запита Анес Гошер Виолет, разглеждайки малкото създание, което врещеше и се гърчеше върху дъската, подплашено от толкова погледи.
    — Какво ли ни чака, щом почнаха да се раждат такива деца! — възкликна Жеан.
    — Не разбирам от деца, — добави Анес, — но ми се струва, че е грехота да се гледа подобно нещо.
    — Но това сигурно не е дете, Анес!
    — Полумаймуна трябва да е! — забеляза Гошер.
    — Някакво чудо — обади се Анриет Голтиер.
    — В такъв случай ще бъде третото поред от Кръстопоклонната неделя насам. Само преди седмица оня нечестивец, дето се подиграваше с поклонниците, беше наказан от „Нотър Дам д’Обервилие“. А това беше второто чудо през този месец.
    — Не знам дали е дете, или не, но е същински урод — каза Жеан.
    — И реве, та се къса! — продължи Гошер. — Млъкни, ревльо такъв!
    — И като си помислите само, че реймският архиепископ изпраща подобен урод на парижкия! — подхвърли Голтиер, като сключи ръце.
    — Аз мисля — заяви Анес Ерм, — че това трябва да е някакво животно, плод от съвъкуплението на евреин и свиня; изобщо нещо нечестиво, което трябва да се хвърли във вода или в огън.
    — Надявам се, че никой няма да го пожелае — добави Голтиер.
    — Ах, божичко! — възкликна Анес. — Горките кърмачки от приюта за намерени деца, там, на края на уличката, край реката, точно до дома на епископа, какво ли ще правят, ако им занесат да кърмят това чудовище! Бих предпочела да кърмя вампир!
    — Колко сте наивна, клета ми Ерм! — каза Жеан. — Ами не виждате ли, сестро, че това чудовище е най-малко на четири години и би захапало по-охотно някое шишче, отколкото гръдта ви?
    И наистина „малкото чудовище“ (самите ние мъчно бихме могли да го наречем иначе) не беше кърмаче. То представляваше къс ръбесто и мърдащо месо, мушнато в платнена торба, върху която личаха инициалите на месир Гийом Шартие, парижки епископ по онова време. От торбата се подаваше глава. Доста уродлива впрочем. Виждаха се само гъсти, червеникави коси, едно око, уста и зъби. Окото плачеше, устата викаше, а зъбите изглеждаха готови да хапят. Тялото пък се гърчеше в торбата за голямо удивление на тълпата около него, която ставаше все по-многобройна и по-разнородна.
    Госпожа Алоиз дьо Гондьолорие, богата и знатна дама с дълъг воал, прикрепен със златен рог в косите й, се спря мимоходом пред яслата, държаща за ръка хубавото си около шестгодишно момиченце, и погледна за миг изложеното злочесто създание, докато прелестната й дъщеричка Фльор дьо Лис Гондьолорие, цялата в кадифе и коприна, сричаше, сочейки с пръстче закованата над яслата табелка: _„Намерени деца“_.
    — Право да ви кажа — промълви дамата с отвращение, — аз мислех, че тук излагат само деца.
    Тя обърна гръб, хвърляйки в съда един сребърен флорин, който иззвънтя между медните монети и накара бедните калугерки от манастира „Етиен-Одри“ да се облещят от изненада.
    Малко след това се показа важният и учен кралски секретар Робер Мистрикол, стиснал под едната си мишница огромен молитвеник, а под другата — ръката на жена си (госпожа Гиймет Кметицата) или с двамата си ръководители: духовния и светския, от двете си страни.
    — Намерено дете! — възкликна той, след като разгледа предмета. — Трябва да са го намерили на брега на Флегетон*!
    [* Река, която според гръцката митология обграждала ада. — Б. пр.]
    — Само едното му око се вижда — забеляза госпожа Гиймет. — Върху другото има брадавица.
    — Не е брадавица — поде метр Робер Мистрикол, — а яйце, което съдържа друг също такъв демон, който носи друго малко яйце с още един дявол и така нататък.
    — Откъде знаете това? — попита Гиймет Кметицата.
    — Зная го напълно положително — отвърна секретарят.
    — Господин кралски секретар — попита Гошер — как мислите, какво предвещава това уж подхвърлено дете?
    — Най-големи нещастия — отвърна Мистрикол.
    — Ах, божичко! — обади се една бабичка от навалицата.
    — Не стига, че лани имаше чума и че както се разправя, англичаните се канели да прехвърлят войска в Арфльо!
    — Тогава може би кралицата няма да дойде през септември в Париж — каза друга старица, — а търговията и без това върви толкова лошо!
    — Моето мнение е — провикна се Жеан дьо ла Тарм, — че за гражданите на Париж би било много по-добре, ако този малък магьосник беше положен върху сноп пръчки, отколкото в ясли.
    — Върху добре разпален наръч съчки! — добави старицата.
    — По-разумно би било — заяви Мистрикол.
    От няколко минути един млад свещеник слушаше разсъжденията на калугерките и сентенциите на секретаря. Той имаше строго лице, широко чело и дълбок поглед. Свещеникът отстрани мълчаливо навалицата, погледна „малкия магьосник“ и простря ръка над него. Беше крайно време, защото всичките тия благочестиви особи се облизваха вече при мисълта за „добре разпаления наръч съчки“.
    — Аз осиновявам това дете — каза свещеникът.
    И той го взе под расото си и го отнесе. Присъствуващите го изгледаха слисани. Миг по-късно той потъна в Червената врата, която водеше тогава от църквата в манастира.
    Като се съвзеха от изненадата си, Жеан дьо ла Тарм се наведе към ухото на Голтиер:
    — Нали ви казах, сестро, че този млад свещеник Клод Фроло е магьосник!

    II. КЛОД ФРОЛО

    И наистина Клод Фроло не беше обикновена личност. Той принадлежеше към едно от тия семейства със средно обществено положение, които на непочтителния език на миналия век се наричаха едра буржоазия или дребни благородници. Това семейство беше наследило от братята Пакле имението Тиршап, васално на парижкия епископ. То се състоеше от двадесет и една къщи, които в тринадесети век бяха предмет на редица пледоарии пред властите. Като притежател на това имение, Клод Фроло беше един от претендиращите за аренда в Париж и предградията му „сто и четиридесет и един“ феодали. На това основание името му дълго време беше вписвано в списъците, съхранявани в Сен Мартен де Шан, между двореца Танкарвил, собственост на метр Франсоа льо Рец, и колежа „Тур“.
    Родителите на Клод Фроло го бяха предопределили още от детинство за духовническо звание. Научили го бяха да чете латински. Възпитали го бяха да свежда очи и да говори тихо. Още невръстно дете, баща му го затвори в колежа „Ториш“ в университетския квартал. Там той израсна над требника и лексикона.
    Той беше впрочем тъжно, задълбочено и сериозно дете, което се пристрастяваше към учението и заучаваше лесно. Не крещеше през междучасията, почти не участвуваше в оргиите на улица „Фуар“, нямаше представа какво значи dare alapas et capillos laniare* и никак не беше замесен в метежа през 1463 година, който е записан в аналите под гръмкото заглавие „Шестият бунт в Университета“. Рядко му се случваше да се подиграва на бедните ученици на Монтагю за качулките „капет“, на които дължаха прякора си, или на стипендиантите от колежа „Дорман“ за бръснатите им глави и за трицветните им дрехи от зеленикаво, синьо и виолетово сукно, „azurini coloris et bruni“, както гласи хартата на кардинала на Четирите корони.
    [* Да се бие с юмруци и да скубе коси (лат.). Б. пр.]
    В замяна на това той беше редовен посетител на големите и малки учебни заведения на улица „Жан дьо Бове“. Първият ученик, когото абатът на църквата „Сен Пиер дьо Вал“ забелязваше, когато почваше да чете лекцията си по каноническо право, беше Клод Фроло. Винаги точно срещу катедрата, облегнат на една колона в училището „Сен Вандрьожозил“, въоръжен с рогова мастилница, той гризеше перото си, вземайки си бележки, подпрял тетрадка върху изтърканото си коляно и духайки премръзналите си пръсти зиме, за да ги стопли. Първият слушател, когото месир Мил д’Ислие, доктор по правните науки виждаше да пристига запъхтян всеки понеделник, щом се отвореха вратите на училището „Шеф Сен Дьо-ни“, беше Клод Фроло. Затова на шестнадесет години младият студент би могъл да се мери по мистична теология с кой да е църковен отец, по каноническа теология с кой да е прелат, а по схоластическа теология — с кой да е доктор от Сорбоната.
    Когато завърши с богословието, той се залови да изучи декретите. От „Сборника със сентенции“ попадна на „Капитулариите на Карл Велики“. И воден от ненаситната си жажда за наука, той погълна един след друг всички сборници с папски постановления — на хиспалския епископ Теодор, на вормския епископ Бушар, на шартърския епископ Ив. После изчете постановленията на Грациан, които последваха „Капитулариите на Карл Велики“, сборника на Грегоар IX, посланието „Super specula“ ка Онориус III. Той съумя да разбере и да проучи необхватния и смутен период, който води началото си от 618 година с епископ Теодор и завършва в 1227 година с папа Грегоар.
    Погълнал постановленията, той се впусна в медицината и свободните изкуства. Изучи науката за билките и мехлемите. Стана съвсем сведущ по треските и натъртванията, по раните и циреите. Жак д’Епар* не би имал нищо против да му издаде диплома за лекар, а Ришар Елен** — за хирург. Той премина също всички учени степени — лисансие, магистър и доктор по изкуствата. Изучи латински, гръцки и еврейски — това малко тачено по онова време тройно светилище. Обзет бе от истинска жажда да придобива и да трупа знания. На осемнадесет години беше завършил вече четирите факултета. Младежът смяташе, че животът има само една цел — знанието.
    [* Известен на времето лекар от медицинския факултет. — Б. пр.]
    [** Декан на медицинския факултет но онова време. — Б. пр.]
    Приблизително по същото време — в знойното лято на 1466 година, избухна страшна чума, която покоен над четиридесет хиляди човешки живота само в Париж и околностите му, между другите и Жеан дьо Троа, и кралския астролог метр Арну, „добродетелен, мъдър и забавен мъж“. В Университета се пръсна слух, че епидемията е обхванала главно улица „Тиршап“. А там живееха в имението си родителите на Клод. Студентът изтича разтревожен в бащиния дом. Той завари майка си и баща си умрели предната вечер. Само невръстното му братче, още пеленаче, беше живо и плачеше, изоставено в люлката си. То едничко бе оцеляло от семейството на Клод. Младежът го взе на ръце и излезе замислен. Досега бе живял с науката, отсега нататък почваше да живее в живота.
    Това нещастие беше първият преломен момент в съществуването на Клод. Сирак, по-възрастен брат, глава на семейство на деветнадесет години, той бе грубо откъснат от ученическите си мечти и изправен пред житейските несгоди. Преизпълнен от състрадание, той заобича предано и страстно братчето си. Това чувство бе ново и сладостно за момъка, влюбен до този момент само в книгите си.
    Тази привързаност взе неимоверни размери. Тя бе за неопитната му душа като първа любов. Отлъчен от ранно детство от родителите си, които едва познаваше, затворен и кажи-речи, зазидан сред книгите си, жадуващ преди всичко знание и наука, съсредоточил вниманието си изключително върху развитието на ума си, обогатяван от науката, и на въображението си, подхранвано от литературата, бедният учещ не бе имал още време да се вслуша в гласа на сърцето си. Малкото останало без баща и майка братче, това детенце, което внезапно беше паднало в ръцете му, като че ли от небето, го направи нов човек. Той забеляза, че на този свят освен научните теории на Сорбоната и стиховете на Омир има нужда и от чувства. Че лишен от обич и нежност, животът се превръща в бездушен, скърцащ и убийствен механизъм. Само че той си въобрази — понеже беше във възраст, когато една илюзия се сменя с друга, — че кръвните родствени чувства са единствените необходими за човека връзки и че любовта към малкото братче е напълно достатъчна, за да осмисли съществуването му.
    И той се отдаде на обичта към малкия Жеан с цялата страст на дълбоката си пламенна и затворена натура. Злочестото крехко братче, хубаво, русо, розово и къдрокосо, сирачето, чиято единствена опора беше друг сирак, го изпълваше с умиление. И привикнал към дълбок размисъл, той се замисляше с безкрайно състрадание над съдбата на Жеан. Грижеше се и трепереше над него като над нещо много крехко и уязвимо. Той стана за детето нещо повече от брат, стана негова майка.
    Малкият Жеан бе загубил майка си, преди да бъде отбит. Клод му намери кърмачка. Освен владението на улица „Тиршап“ той бе наследил от баща си и друго владение — Мелницата, разположена на един хълм близо до замъка Винчестер (Бисетър), спадаща към квадратната кула на Жантий. Мелничарката кърмеше своето здраво бебе. Не беше далеч от Университета. Клод й занесе сам своя малък Жеан.
    От този момент, съзнавайки, че се е нагърбил с тежко бреме, той започна да се отнася съвсем сериозно към живота. Мисълта за братчето му бе не само негова отмора, но и цел на заниманията му. Реши да се посвети всецяло на неговото бъдеще, за което се чувствуваше отговорен пред бога, отказа се завинаги от мисълта за жена и за свои деца в името на щастието и благоденствието на брат си. Духовническото призвание му се стори още по-привлекателно. Неговите нравствени достойнства, познанията му, положението му на васал на парижкия епископ разтваряха широко пред него вратите на църквата. На двадесет години със специално разрешение на папската курия бе назначен за свещеник в „Парижката света Богородица“ и като най-млад от свещенослужителите служеше в тази част на църквата, която се наричаше altare pigrorum* поради късния час, в който се извършваше богослужението.
    [* Олтар на мързеливите (лат.). — Б. пр.]
    Потънал още по-дълбоко в любимите си книги, от които се откъсваше само за да изтича за малко в Мелницата, той бързо спечели уважението и възхищението на другите монаси със смесицата от знания и строг морал, тъй редки за неговата възраст. От монасите известността му на учен се разпростря и сред населението, но както се случваше често по онова време, неговите качества му създадоха сред простолюдието слава на магьосник.
    Когато се прибираше на Томина неделя, след като бе отслужил литургията пред олтара на мързеливците, който се намираше до вратата на хора, от дясната страна на кораба, близо до статуята на Богородица, вниманието му бе привлечено от оживено разговарящите бабички край яслата за намерени деца.
    Той се приближи до клетото създание, дало повод за толкова ненавистни закани. То бе така жалко, уродливо и изоставено, че неволно му напомни собственото му братче и го наведе на ужасяващата мисъл, че ако самият той умре, неговият любим Жеан ще бъде също тъй мизерно изложен в яслата за подхвърлени деца. Сърцето му болезнено се сви. Обхвана го неизмеримо състрадание и той взе детето със себе си.
    Когато го извади от торбата, видя, че то беше действително съвсем уродливо. Клетото дяволче имаше една брадавица върху лявото си око, главата му беше хлътнала между раменете, гръбначният му стълб беше изкривен, гръдната му кост стърчеше напред, краката му образуваха две дъги. Но изглеждаше доста живо и макар че беше невъзможно да се разбере на какъв език бръщолевеше, крясъците му издаваха здраве и сила. Грозотата му засили състраданието на Клод и той си даде обет да отгледа това дете от любов към брат си, та каквито и прегрешения да има в бъдеше малкият Жеан, те да бъдат предварително изкупени от тази милосърдна постъпка, извършена заради него. Надеждно вложен капитал от благодеяния на името на невръстното братче. Сбор от добри дела, натрупани за в случай, че малкият обесник има нужда един ден от подобна монета, единствената, която е в обръщение пред райските двери.
    Той кръсти храненика си и му даде името Квазимодо било в памет на деня, когато го беше намерил*, било за да изрази с това име до каква степен това злочесто създание бе несъвършено и нескопосано сглобено. Квазимодо беше наистина „кажи-речи“ човек.
    [* Службата на Томина неделя започва е думите: „Quasimodo geniti infantes“ (почти като новородени деца) — Б. пр.]

    III. IMMANIS PECORIS CUSTOS IMMANIOR IPSE*
    [* На чудовищно стадо още по-чудовищен пазач (лат.). — Б.пр.]

    В 1482 година Квазимодо беше вече голям. От няколко години той беше звънар на „Парижката света Богородица“ благодарение на приемния си баща Клод Фроло, който пък бе станал жозаски архидякон благодарение на своя сюзерен месир Луи дьо Бомон, който от своя страна бе станал в 1472 година парижки епископ след смъртта на Гийом Шартие благодарение на своя покровител Оливие льо Ден, бръснар по божия милост на крал Луи XI.
    И така, Квазимодо беше звънар на „Света Богородица“.
    С течение на времето между звънаря и църквата се породиха странни връзки. Откъснат завинаги от света поради двойната си нещастна съдба — неизвестния си произход и физическата си уродливост, — заключен още от ранно детство в този двоен непреодолим кръг, злочестият клетник беше свикнал да не вижда нищо извън свещените стени, които го бяха приютили под своята сянка. Съобразно с растежа и развитието му „Парижката света Богородица“ беше едно след друго за него яйце, гнездо, дом, родина, вселена.
    Безспорно между това същество и църквата имаше някаква тайнствена и предопределена хармония. Още съвсем малък, докато пъплеше, гърчейки се и подскачайки под мрачните сводове, той напомняше влечуго, възникнало естествено сред влажните тъмни плочи, по които пълзяха причудливи сенки на романските капители.
    По-късно, когато за пръв път увисна случайно на въжето на камбаната и я разклати, приемният му баща Клод изпита чувството, че езикът на детето се развързва и че то почва да говори.
    Така малко по малко, развивайки се под сянката на катедралата, в която живееше, спеше и почти не напускаше, подложен всеки миг на тайнственото й въздействие, той някак заприлича на нея, срасна се като че ли с църквата и стана нейна неразривна част. Ръбестото му тяло съвпадаше с вдлъбнатините на сградата — извинете за сравнението, — той изглеждаше не само неин обитател, но и нейно естествено съдържание. Бихме могли да кажем, че той беше взел нейната форма, както охлювът взема формата на своята рогова къщичка. Църквата бе негово, жилище, негово убежище, негова броня. Между него и старата катедрала се беше установила толкова дълбока инстинктивна симпатия, такова магнетично и физическо сродство, че той бе свързан с църквата както костенурката с черупката си. Грапавите стени на църквата бяха станали негова ризница.
    Излишно е да предупреждаваме читателя да не приема буквално сравненията, към които сме принудени да прибегнем в случая, говорейки за това необикновено, хармонично, непринудено и почти органическо сливане на човек и сграда. Излишно е също да изтъкваме до каква степен Квазимодо се беше сродил с катедралата след едно тъй дълго интимно съжителство. Това обиталище бе сякаш създадено за него. Той бе проникнал в недрата му, преодолял бе височините му. Често му се случваше да се катери по фасадата, залавяйки се само за издадените скулптурни фигури. Двете исполински близначки — високите, непристъпни и толкова страшни кули, по чиято външна страна той бе свикнал да се катери като гущер по отвесен зид, не предизвикваха у него нито шемет, нито уплаха, нито замайване. Те изглеждаха толкова покорни, толкова достъпни под ръцете му, като че ли ги беше опитомил. Постоянното катерене, ежедневното скачане и премятане над бездните на исполинската катедрала го бяха направили ловък като маймуна или дива коза. Така децата в Калабрия се научават да плуват, преди да проходят, и още съвсем невръстни си играят с морето.
    Впрочем не само тялото му се беше нагодило към църквата, но и душевният му мир. В какво състояние се намираше душата му? Как се бе огънала, каква форма бе приела под тази възлеста обвивка, при този необикновен начина на живот? Мъчно би могло да се определи. Квазимодо се бе родил гърбав, едноок и хром. С голяма мъка и търпение Клод го бе научил да говори. Но някаква неумолима орисница преследваше клетото подхвърлено дете. Когато едва четиринадесетгодишен Квазимодо стана звънар на „Света Богородица“, нов недъг допълни уродливостта му. Камбаните пукнаха тъпанчетата му. Той оглуша. Единствената врата, която природата беше оставила широко отворена пред него, се захлопна внезапно завинаги.
    С нейното затваряне изчезна единственият лъч радост и светлина, който все още проникваше в душата на Квазимодо. Тя потъна в дълбок мрак. Неизлечима и безизходна като самата му уродливост печал налегна клетника. Глухотата му го направи до известна степен и ням. За да не става за посмешище на околните, когато разбра, че е глух, той се обрече на мълчание. Нарушаваше го само когато беше сам. Гърбавият звънар доброволно върза езика си, развързан с такава мъка от Клод Фроло. И когато се наложеше да каже нещо, той го раздвижваше бавно и трудно като врата с ръждясали панти. Ако все пак се опитаме да проникнем през твърдата плътна кора до душата на Квазимодо, ако успеем да изследваме дълбините на това уродливо създание, ако ни се удаде да надникнем с факла в ръка зад непрозрачните органи и да разгледаме вътрешния мир на това невзрачно същество, да осветим най-тъмните кътчета, невероятните задънени улички на съзнанието му и внезапно да осветим ярко окованата във вериги душа в дъното на тази пещера, ние бихме я заварили навярно приклекнала в жалка поза, хилава, рахитична, подобна на затворниците от венецианските тъмници, които чезнат до дълбока старост, превити на две в ниски и къси каменни килии.
    Умът безспорно се атрофира в лошо сглобеното тяло. Квазимодо долавяше смътно слепите пориви на душата си, създадена по подобие на тялото му. Впечатленията от заобикалящите го предмети се променяха чувствително, преди да стигнат до съзнанието му. Мозъкът му представляваше странна среда: мислите, които я прекосяваха, излизаха съвсем разкривени от нея. Разсъждението, плод на това пречупване, се оказваше, разбира се, нестройно и изопачено.
    Затова той беше жертва на хиляди оптически измами, хиляди неверни съждения, хиляди заблуди, сред които се рееше мисълта му—ту безумна, ту малоумна.
    Първата последица на това злополучно устройство беше, че Квазимодо не можеше да има ясен поглед върху нещата. Той не получаваше нито едно непосредствено възприятие. Външният свят му се струваше много по-отдалечен, отколкото на нас.
    Втората последица бе, че стана зъл.
    Той беше действително зъл, защото беше див. А беше див, защото беше грозен. И в неговата природа, както и в нашата, имаше известна логика.
    Неимоверно развитата му физическа сила беше още една причина за неговата злост. „Malus puer robustus“* — казва Хобс.
    [* Силното дете е лошо (лат.). — Б.пр.]
    Трябва обаче да бъдем справедливи: неговата злост не беше вродена. Още с първите си стъпки сред хората той почувствува осезателно тяхното презрение, подигравки и погнуса. Всяка човешка дума, отправена към него, бе присмех или проклятие. Докато растеше, виждаше около себе си само ненавист. И той също стана зъл. Зарази се от всеобщата злост. Мразен от всички, той вдигна оръжието, с което го бяха наранили.
    Изобщо Квазимодо обръщаше съвсем неохотно лице към хората. Катедралата му стигаше. Тя бе населена от мраморни статуи на крале, светци и епископи, които поне не му се смееха, а го гледаха спокойно и благосклонно. Другите статуи — чудовища и демони — също не изпитваха ненавист към него: той премного приличаше на тях. Те се подиграваха по-скоро с нормалните хора. Светците му бяха приятели. Те го благославяха. И чудовищата му бяха приятели. Те го закриляха. Затова той се отдаваше на дълги излияния пред тях. Понякога прекарваше с часове клекнал през някоя статуя, увлечен в самотен разговор. Ако някой го изненадваше така, той побягваше като любовник, когото са заварили, като прави серенада.
    Катедралата му заместваше не само човешкото общество, но и вселената, природата. Той не мечтаеше за други виещи се дървета освен за вечно цъфналите разноцветни стъклописи по прозорците, нито за друга сянка освен за сянката на каменните листи, отрупани с птички, чиито кичури украсяваха саксонските капители. Не бленуваше за други планини освен за исполинските кули на църквата, нито за друг океан освен за вълнуващия се в краката му Париж.
    Но едно нещо той обичаше най-много в родната катедрала, то пробуждаше душата му и я караше да разперва клетите си крила, свити жалко в пещерата й, то го изпълваше понякога с блаженство — камбаните. Той ги обичаше, галеше ги, говореше им, разбираше ги. Всичките будеха у него нежност — от най-тънкогласата камбанка на стрелчатата куличка до тежката камбана над портала. Средната камбанария и двете кули бяха за гърбавия три огромни клетки с птици, отгледани от него и пеещи само за него. Нищо, че същите тия камбани бяха притъпили слуха му. Нима често пъти майките не обичат най-много точно това дете, което им е причинило най-много горест?
    Не беше ли техният глас единственият достъпен за слуха му звук? Затова голямата камбана, беше неговата любимка. В семейството от шумни девойки, люшкащи се буйно около него в празнични дни, той изпитваше особено предпочитание към нея. Тя се казваше Мари. Висеше самичка в южната кула, близо до сестра си Жаклин, средно голяма камбана, затворена в по-малка клетка до нея. Жаклин носеше името на жената на Жан дьо Монтагю, който бе подарил тази камбана на църквата. Това не попречи да го изложат по-късно обезглавен в Монфокон. Във втората кула висяха още шест камбани, а най-малките шест обитаваха камбанарията над покрива ведно с дървеното клепало, което използуваха само през страстната седмица, от четвъртък до сутрешната великденска служба. И така, Квазимодо имаше в харема си петнадесет камбани, но дебелата Мари беше възлюблената му.
    Мъчно можете да си представите радостта му в дните, когато всички камбани биеха едновременно. Щом архидяконът го отпратеше с думите: „Върви!“, той се втурваше нагоре по витата стълба на камбанарията по-бързо, отколкото друг би се смъкнал по нея. Влизаше задъхан във въздушното обиталище на голямата камбана. Съзерцаваше я няколко мига влюбено и благоговейно, после я заговаряше нежно, милваше я с ръка, както се гали кон, комуто предстои дълга езда. Жалеше я за умората, която щеше да й причини. След тия встъпителни ласки той заповядваше на помощниците си, настанени на долния етаж на кулата, да почнат. Те увисваха на въжата, скрипецът заскърцваше и исполинската металическа капсула се разклащаше бавно. Квазимодо я следеше с очи, обзет от трепетно вълнение. Първият удар на медния език по пиринчената стена разтърсваше дървеното скеле, на което той стоеше. Гърбавият тръпнеше ведно с камбаната. „Карай!“ — викаше той с безумен смях. Движението на камбаната се ускоряваше, ъгълът на люлеенето й ставаше все по-широк, а окото на Квазимодо се отваряше все повече и повече, пламтящо, фосфоресциращо.
    Най-сетне всички камбани почваха да бият едновременно. Цялата кула се тресеше — греди, оловни капчуци, каменни плочи. Всичко гърмеше — от стълбовете до трилистните сводове на върха. Квазимодо не беше на себе си. Той се мяташе насам-натам. Трепереше заедно с кулата от глава до пети. А разюзданата и разярена камбана извръщаше час по час към стените на кулата бронзовата си паст и изпускаше бурното си дихание, което се носеше на четири левги околовръст. Квазимодо заставаше срещу зиналата й уста. Той приклякваше и се изправяше при всяко люшкане на камбаната, вдъхваше мощното й дихание и гледаше ту гъмжащия от народ площад на двеста стъпки дълбочина под него, ту огромния меден език, който всяка секунда изреваваше в ушите му. Единствен глас, достъпен за слуха му, единствен звук, нарушаващ за него безмълвието на вселената. И той му се радваше, както птичката се радва на слънчевия лъч. Внезапно бесът на камбаната сякаш го заразяваше. Погледът му придобиваше налудничаво изражение. Той изчакваше тя да се приближи до него, както паякът изчаква мухата, и се мяташе стремително върху нея. Увиснал над бездната, понесен в страшното люшкане на камбаната, той се държеше за ушите на пиринченото чудовище, притискаше го с двете си колене, пришпорваше го с петите си и удвояваше с тласъка и тежестта на тялото си бясното му люлеене. Кулата се тресеше, гърбавият крещеше и скърцаше със зъби, червените му коси щръкваха, гърдите му пухтяха като ковашки мях, очите му изпускаха пламъци, чудовището цвилеше задъхано под него и това не беше вече нито камбаната на „Света Богородица“, нито нейният звънар, а някакво странно съновидение, вихър, буря; шеметът, яхнал грохота, дух, вкопчан в крилат кон, чудноват кентавър — получовек, полукамбана, страхотен Астолф*, литнал върху приказен, внезапно оживял бронзов хипогриф**.
    [* Герой на Ариосто. — Б. пр.]
    [** Крилат кон. — Б. пр.]
    Присъствието на необикновения звънар придаваше странен живот на катедралата. Изглежда, че от него се излъчваше — поне според нарастващите суеверни приказки на тълпата — някаква тайнствена сила, която одухотворяваше всички камъни на „Света Богородица“ и изпълваше с трепет дълбоките недра на старинната църква. Достатъчно беше да знаят, че той е там и на хората им се струваше, че хилядите статуи от галериите и порталите оживяват и се размърдват. Катедралата изглеждаше смирена и покорна под неговата власт. Тя чакаше разпорежданията му, за да възвиси мощния си глас. Квазимодо я обитаваше и владееше като домашен дух. Той бе вдъхнал сякаш душа на огромната сграда. Беше едновременно навсякъде и се появяваше като че ли размножен във всички кътчета на храма. Обитателите на Сите зърваха с ужас на върха на някоя от кулите странно джудже, което се катереше, криволичеше, пълзеше на четири крака, навеждаше се над бездната, подскачаше от издатина на издатина, тършуваше в корема на мраморните горгони — Квазимодо разваляше гнездата на гарваните. Или се сблъскваха в някой тъмен ъгъл на църквата с оживяла химера, клекнала начумерено — Квазимодо, потънал в размисъл. Или съглеждаха под някоя камбанария чудовищна глава и уродливи крайници, люшкащи се яростно на края на въжето — Квазимодо звънеше утринна или вечерня. Често виждаха нощем някаква грозна сянка по тънката дантелена балюстрада, която увенчава кулите и обгражда от всички страни абсидата — пак гръбльото на „Света Богородица“. Съседите твърдяха, че в такива моменти цялата църква добивала приказен, зло-кобен и свръхестествен вид. Тук-таме се раззинвали уста и очи, пролайвали мраморни псета, съскали каменни змейове и лами, бдящи ден и нощ около грамадната църква с протегната шия и раззината паст. А на Бъдни вечер, докато голямата камбана глухо призоваваше богомолците на среднощната служба, тъмната фасада просто се преобразяваше: големият зинал портал гълташе жадно тълпата, а розетката не сваляше от нея втренченото си око. Всичко това се дължеше на Квазимодо. В Египет той щеше да бъде почитан като божество на този храм. Средновековието го смяташе за демон. А той бе всъщност душата на църквата.
    И то до такава степен, че за тия, които си спомнят съществуването му, „Света Богородица“ днес е пуста, бездушна, мъртва. Като че ли нещо е отлетяло. Исполинското тяло е празно. Само скелет. Духът го е напуснал. Вижда се само обиталището му и нищо повече, Все едно череп, върху който още зеят очните кухини, но погледът е вече угаснал.

    IV. КУЧЕТО И НЕГОВИЯТ ГОСПОДАР

    И все пак имаше едно човешко същество, което Квазимодо изключваше от омразата и злобата, вдъхвани му от другите хора, което той обичаше колкото катедралата, а може би и повече от нея. Това беше Клод Фроло.
    Причината беше проста. Клод Фроло го беше прибрал, осиновил, отхранил, възпитал. Още невръстно дете, Квазимодо беше свикнал да търси в краката на Клод Фроло убежище, когато кучетата или децата го подгонеха. Клод Фроло го научи да говори, да чете, да пише. Клод Фроло главно го направи звънар. А да свържете навеки Квазимодо с голямата камбана, бе все едно да дадете Жулиета на Ромео.
    Затова Квазимодо му беше дълбоко, страстно и безгранично признателен и макар че лицето на приемния му баща беше често мрачно и сурово, макар че думите му бяха обикновено резки, сухи и властни, благодарността на Квазимодо не отслабна нито за миг и си остана неизменна. Архидяконът имаше в негово лице най-покорен роб, най-безропотен слуга, най-вярно куче. Когато бедният звънар оглуша, между него и Клод Фроло се установи тайнствен език със знаци, понятен само за тях двамата. По такъв начин архидяконът беше единственото човешко същество, с което Квазимодо можеше все още да общува. Той беше свързан само с две неща на този свят — „Парижката света Богородица“ и Клод Фроло. Нищо не би могло да се сравни с властта на архидякона над звънаря, с привързаността на звънаря към архидякона. Само по един знак на Клод, само при мисълта да му достави удоволствие Квазимодо би се хвърлил от върха на кулите н-а „Света Богородица“. Това доброволно и сляпо предоставяне на собствената физическа сила, достигнала изключително развитие, всецяло във властта на друг човек, представляваше необикновено явление. Отношението на Квазимодо несъмнено включваше синовна преданост, привързаност на слуга към господар, но също и преклонение пред по-силния духом. Злочестото тромаво и недоразвито създание стоеше със сведена глава и благоговеен поглед пред превъзходството на по-дълбокия, мощен и възвишен ум. Но над всички тия чувства преобладаваше признателността. Признателност, стигнала до такава крайност, че мъчно би могла да се сравни изобщо с каквото и да било. Примерите за подобна благородна проява са редки между хората. Затова ние ще се задоволим да кажем, че Квазимодо обичаше архидякона, както никога куче, кон или слон не са обичали своя господар.

    V. ОЩЕ ЗА КЛОД ФРОЛО

    В 1482 година Квазимодо беше на около двадесет години, а Клод Фроло — на тридесет и шест. Единият бе порасъл, другият — остарял.
    Клод Фроло не беше вече скромният студент от колежа „Торши“, нежният закрилник на малкото братче, младият мечтател философ, който знаеше много неща, но същевременно нямаше представа за много други. Той се бе превърнал в строг, сериозен и мрачен свещеник, отговарящ за хорските души, жозаски архидякон, втори викарий на епископа, ръководещ два „деканата“* — Монлери и Шатофор — и сто седемдесет и четири селски кюрета. Беше станал внушителна и тъжна личност. Децата от хора, облечени в стихари или униформени куртки, псалтовете, братята августинци и послушниците, които присъствуваха на утринната служба в „Света Богородица“, трепереха, когато той минаваше бавно под високите островърхи сводове на олтара, замислен, величествен, със скръстени ръце и толкова ниско наведена глава, че се виждаше само високото му плешиво чело.
    [* Десет енории. — Б. пр.]
    Отец Клод Фроло не беше изоставил нито науката, нито възпитанието на малкия си брат — двете главни задачи в живота му. Но с течение на времето в тези толкова приятни занимания се примеси известна горчилка. „С течение на времето и най-хубавата сланина почва да нагарча“ — твърди Пол Диакър. Малкият Жеан Фроло, прекръстен Мелницата по името на мястото, където беше отрасъл, не се развиваше в желаната от Клод насока. По-възрастният брат се надяваше, че Жеан ще бъде благочестив, покорен, ученолюбив и достоен за уважение ученик. А малкият брат — подобно на фиданка, която въпреки усилията на градинаря се извръща упорито към въздуха и слънцето — растеше и се развиваше, като пущаше гъсти и пищни клони само към леността, невежеството и разврата. Същинско дяволче, толкова необуздано, че свещеникът час по час се мръщеше, но толкова забавно и остроумно същевременно, че по-големият брат час по час се усмихваше. Клод го беше настанил в същия колеж „Торши“, където самият той беше прекарал първите си години в учение и углъбение. Голяма мъка бе за него, че името Фроло, което по-рано бе гордост на това светилище, сега бе негов позор. Той четеше понякога на Жеан строги и дълги нравоучения, които малкият изслушваше храбро. Между другото младият обесник имаше добро сърце, както се случва във всички комедии. Но когато конското евангелие свършеше, той подновяваше без капка свян немирствата и безобразията си. Ту ще натупа за добре дошъл някой младок — така наричаха новопостъпилите в Университета, — ценна традиция, която се е запазила грижливо и до днес, ту ще насъска цяла банда учещи, quasi classico excitati*, които се втурваха в някоя кръчма по всички правила на изкуството, набиваха кръчмаря с дървени сопи и разграбваха весело заведението му, като на отиване издънваха и бъчвите в мазето. А после възпитателят от колежа пристигаше нажален при Клод Фроло и му връчваше едно хубавичко изложение на латински със следната печална забележка в полето „Rixa; prima causa vinum optimum potatum“**. Говореше се дори — какъв ужас за едно шестнадесетгодишно момче, — че неговата разпуснатост го отвеждала понякога чак до улица „Глатини“***.
    [* Възбудени сякаш от бойна тръба (лат.). — Б. пр.]
    [** Побой; първопричина — изпитото първокачествено вино (лат.). — Б. пр.]
    [*** Улица, на която в XV век са живеели леки жени. — Б. пр.]
    Огорчен и разочарован вследствие на това в човешките си чувства, Клод се бе хвърлил още по-страстно в обятията на науката, тази сестра, която поне не се гаври с нас и винаги се отплаща, макар и доста оскъдно понякога, за грижите, които сме положили за нея. И той стана още по-задълбочен в научните си занимания и едновременно с това — като естествена последица — ставаше все по-строго морален в свещеническите си обязаности и все по-тъжен в личния си живот. У всеки от нас се наблюдава подобно успоредно развитие на ума, нравственото чувство и характера ни, което се нарушава само при някои големи сътресения в съществуването ни.
    Тъй като още в младежките си години Клод Фроло бе изминал почти пълния кръг на положителните, светски и позволени от църквата науки, той бе принуден или да спре, ubi defuit orbis*, или да отиде по-далеч и да потърси друга храна за ненаситния си ум. Древният символ за змията, която хапе опашката си, подхожда много на науката. Изглежда, че и Клод Фроло изпитваше същото. Известен брой сериозни хора уверяваха, че след като изчерпил всичко fas** в човешките познания, той се осмелил да проникне и в nefas***. Беше опитал последователно всички ябълки от дървото на познанието и подтикван било от глад, било от пресищане, се бе осмелил да вкуси и забранения плод.
    [* Където се сключва кръгът (лат.). — Б. пр.]
    [** Позволено (лат.). — Б. пр.]
    [*** Непозволено (лат.). — Б. пр.]
    Той бе посещавал едно след друго — както нашите читатели видяха — и съвещанията на теолозите в Сорбоната, и събранията на философите в Сент Илер, и диспутите на капацитетите по каноническо право в Сен Мартен, и конгрегации-те на лекарите край съда със светена вода на „Света Богородица“, ad cupam nostrae dominae. Беше погълнал всички позволени и одобрени яденета, които четирите големи кухни — назовавани четири факултета — можеха да приготвят и да поднесат на човешкия ум. Наситил им се бе, преди да утоли глада си. Тогава навлезе по-навътре, по-надълбоко зад завършената, материална и ограничена наука. Може би бе заложил душата си, влизайки в тази пещера и сядайки на тайнствената трапеза на алхимиците, астролозите и херметиците. На единия неин край стояха в средните векове Авероес*, Гийом Парижки и Никола Фламел, а другият й край се губеше в Ориента, осветен със седемрог свещник, и стигаше чак до Соломон, Питагор и Зороастър**.
    [* Арабски философ от дванадесети век. — Б.пр.]
    [** Заратустра. — Б.пр.]
    Така поне се предполагаше, с право или не. Едно бе безспорно: че архидяконът посещаваше често гробището „Сенз Иносан“, където бяха погребани баща му и майка му ведно с другите жертви на чумната епидемия през 1466 година. Но той като че ли се прекланяше не толкова пред техния надгробен кръст, колкото пред чудноватите скулптури над издигнатата близо до него гробница на Никола Фламел и Клод Пернел*.
    [* Съпругата на Никола Фламел. — Б.пр.]
    Безспорно беше също така, че често го виждаха да върви по улица „Ломбар“ и да се вмъква крадешком в една малка къща на ъгъла на улица „Мариво“ и улицата на писателите. Тази къща бе построена от Никола Фламел и той бе умрял в нея през 1417 година. Необитаема оттогава насам, тя бе почнала да се руши и многобройните подписи на херметици и търсачи на философския камък, издълбани по стените й, немалко допринасяха за това. Някои съседи твърдяха, че видели веднъж през прозорчето на мазето Клод Фроло. Той копаел, обръщал и разравял земята в двете зимнични помещения, чиито каменни подпори бяха изпъстрени със стихове и йероглифи от ръката на самия Никола Фламел. Предполагаше се, че Фламел е заровил тук философския си камък и в продължение на два века всички алхимици, като се почне с Магистри и се свърши с отец Пасифик, непрестанно обръщаха почвата, докато най-сетне след толкова безжалостно подкопаване и подриване къщичката се разсипа на прах под краката им.
    Безспорно беше също така, че архидяконът се беше пристрастил необикновено много към символичния портал на „Света Богородица“, тази неразгадаема каменна страница, написана от епископ Гийом Парижки, който сигурно е погубил душата си, лепвайки този светотатствен фронтиспис на божествената поема, възнасяща се ежечасно от цялата останала сграда. Говореше се също, че архидяконът Клод изследвал вътрешността на колоса свети Кристоф — загадъчната висока статуя, стърчаща пред главния портал, която простолюдието наричаше на присмех „господин Льогри“. Всекиму обаче можеше да се случи да види Клод Фроло, седнал върху парапета на преддверието, съзерцаващ с часове скулптурите на портала, загледан ту в неразумните деви, обърнали надолу светилниците си, ту в разумните, които ги държат изправени, или изчисляващ ъгъла, под който гарванът от лявата страна на портала гледа някаква тайнствена точка вътре в църквата, където навярно е заровен философският камък, ако не е в мазето на Никола Фламел.
    Странна съдба — нека отбележим мимоходом — бе отредена по онова време на „Парижката света Богородица“! Да бъде обичана така благоговейно и така различно от две до такава степен противоположни същества — Клод Фроло и Квазимодо. Да бъде обичана от един първобитен и див получовек заради красотата, стройността и хармонията, които се излъчват от външния й вид, и от едно пламенно и обогатено със знания въображение заради съкровеното си значение, заради скрития замисъл, заради легендата, символиката, вмъкната в скулптурите на фасадата, която напомня ранен текст, полузаличен под по-късния. Или, с една дума, заради загадката, която тази църква предлага за вечни времена на човешкия ум.
    Не можеше най-после да се отрече, че архидяконът си бе приспособил в кулата, която гледа към Гревския площад, съвсем близо до клетката на камбаните, една малка тайна килия, където според мълвата никой, дори и епископът, не влизал без негово разрешение. Тази килийка, издигната почти на върха на кулата между гнездата на гарваните, е била построена някога от епископ Юго дьо Бьозансон*, който се занимавал с магии. Никой не знаеше какво точно има в нея. Но често бяха наблюдавали нощем от песъчливия бряг на Терена малкото прозорче откъм задната страна на кулата — някаква необикновена пресеклива червена светлина ту бликваше, ту угасваше и пак се появяваше на кратки, равни промеждутъци подобно задъхано дишане на ковашки мях. Тя явно произхождаше по-скоро от огън, отколкото от свещ. Това прозорче, мигащо високо в небето, правеше злокобно впечатление и бабичките мълвяха: „Архидяконът пак раздухва огъня. Самият пъкъл искри там горе.“
    [* Юго II от Бизунсио (1326–1332). — Б.а.]
    В края на краищата във всичко това нямаше особени доказателства за магьосничеството. Но има ли някъде пушек, може да се допусне, че има и огън. Затова архидяконът се ползуваше с доста незавидна репутация. Трябва, от друга страна, да изтъкнем, че пред духовния съд на „Света Богородица“ нямаше по-ожесточен враг и по-безмилостен изобличител на египетската наука, на некромантията и магията, било макар най-безобидна и най-невинна, от архидякон Клод Фроло. Но независимо дали това негово поведение бе продиктувано от искрено отвращение или бе лицемерна тактика на крадец, който вика: „Дръжте крадеца!“, образованите глави от духовния съд смятаха отец Фроло за душа, осмелила се да проникне в преддверието на ада, да се залута в пещерите на кабалистиката и да търси пипнешком пътя си в мрака на окултните науки. Народът също не се заблуждаваше. Всеки по-свестен човек смяташе Квазимодо за демон, а Клод Фроло за магьосник. За всекиго беше очевидно, че звънарят се е задължил да служи известно време на архидякона и след изтичането на този срок щеше да отнесе душата му като възнаграждение за службата си. Затова въпреки прекалено моралния си живот архидяконът не се ползуваше с добро име сред добродетелните хорица. И най-наивната богомолка подушваше в него магьосника.
    Ако с възрастта в познанията му се бяха образували дълбоки пукнатини, същите бездни се бяха раззинали и в сърцето му. Така поне можеше да се мисли с пълно основание, ако се погледнеше лицето му, върху което прозираше като през тъмен облак душата му. Как да си обясним оплешивялото му чело, вечно наведената глава, непрестанно въздишащата гръд? Каква тайна мисъл разкривяваше в горчива усмивка устните му, докато смръщените му вежди се приближаваха като два бика, готови да се сбият? Защо бяха посивели оределите му коси? Какъв вътрешен огън пламваше понякога в погледа му, та очите му заприличваха на два отвора, пробити в стената на пещ?
    Тези прояви на силен душевен смут бяха достигнали особено висока степен по време на описваното от нас събитие. Погледът му беше така странен и блестящ, че не едно дете от хора побягваше уплашено, ако го срещнеше само в църквата. Неведнъж по време на божествената служба застаналият до Клод Фроло свещеник забелязваше, че той отваря някакви неразбираеми скоби, докато другите пееха в хор ad omnem tonum. Неведнъж перачката на свещениците от Терена бе забелязала с ужас по одеждите на жозаския архидякон следи от нокти и сгърчени пръсти.
    А същевременно той ставаше все по-строг и по-безупречен. Званието, както и характерът му го бяха държали винаги далеч от жените. Сега като че ли бе почнал да ги мрази повече от когато и да било. Достатъчно беше да прошумоли женска копринена фуста край него и той смъкваше качулката над очите си. Беше станал толкова ревнив блюстител на нравствеността и на въздържанието, че когато кралската дъщеря, госпожа Дьо Божо, пожела да посети манастира на „Света Богородица“ през месец декември 1481 година, той се противопостави енергично, като припомни на епископа устава на „Черната книга“, издадена в навечерието на Вартоломеевата нощ през 1334 година, с който се забраняваше достъпът в манастира на „коя да е жена, стара или млада, господарка или прислужница“. В отговор епископът беше принуден да му цитира заповедта на легата Одо, с която се правеше изключение за някои високопоставени дами, aliquae magnates tnulieres quae sine scandalo evitare non possunt*. Но архидяконът пак се противопостави, изтъквайки, че постановлението на легата е от 1207 година и е издадено 127 години преди „Черната книга“, следователно е било отменено от нея. И той отказа да се яви пред принцесата.
    [* Няколко знатни дами, които не могат да бъдат отстранени без скандал (лат.). — Б.пр.]
    Забелязваше се освен това, че от известно време изпитваше двойно по-голямо отвращение към египтянките и циганите. Той беше издействувал от епископа специален едикт, по силата на който се забраняваше изрично на циганките да танцуват и да удрят дайретата си на площада пред църквата. Ровеше се из мухлясалите архиви на духовния съд и издирваше всички случаи на изгаряне или обесване на мъже и жени, обвинени в магьосничество при съучастничеството на козли, свине или козички.

    VI. НАРОДНАТА ВРАЖДЕБНОСТ

    Както вече казахме, архидяконът и звънарят не се ползуваха с обичта нито на знатните, нито на обикновените хора, живеещи в съседство с катедралата. Когато Клод Фроло и Квазимодо излизаха заедно — а това се случваше доста често — и ги видеха да прекосяват един зад друг (слугата зад господаря) прохладните, тесни и тъмни улички на квартала на „Света Богородица“, не една обидна дума, не една подигравателна песничка, не едно злостно остроумие ги стрелваше мимоходом, освен когато Клод, а това се случваше рядко, вървеше с високо изправена глава и неговото строго и гордо чело смущаваше присмехулниците.
    Двамата бяха в квартала като поетите, за които говори Рение:

    Сподиряни са те от хора многобройни,
    след бухалите тъй писукат птици пойни.

    Ту някое ловко хлапе рискуваше кожа и кости заради неописуемото удоволствие да забие карфица в гърбицата на Квазимодо, ту някоя хубавица, по-разпусната и по-дръзка, отколкото подобава, докосваше черното расо на свещеника, пеейки язвително под носа му: „На! На! На! Дяволът се хвана!“
    Или група развлечени старухи, приклекнали на сянка по стъпалата на някой вход, се разбъбряха шумно, щом зърнеха архидякона и звънаря, и им подхвърляха недружелюбно следния недотам насърчителен поздрав: „Хм! Каквато е душата на единия, такова е тялото на другия!“
    Или пък банда учещи и безделници, играещи на дама, прекъсваха едновременно играта и ги приветствуваха хорово на латински с някоя класическа игрословица: „Eia! Eia! Claudus cum claudo.“*
    [* Ехей! Ехей! Клод с куция (лат.). — Игра на думи: claudus на латински означава куц. — Б. пр.]
    Но в повечето случаи нито свещеникът, нито звънарят даваха ухо на оскърбленията. Квазимодо беше премного глух, а Клод премного углъбен в размисъл, за да чуят тия любезности.

    КНИГА ПЕТА

    I. ABBAS BEATI MARTINI*
    [* Абатът Сен Мартен (лат.). — Б.пр.]

    Славата на Клод Фроло се беше пръснала надалеч. Тя бе причина — приблизително по времето, когато отказа да види госпожа Дьо Божо, за едно посещение, което той дълго не можа да забрави.
    Свечеряваше се. Той току-що се беше оттеглил след вечерната служба в своята килия в манастира при църквата „Света Богородица“. Като се изключат няколко стъкленици, забутани в един ъгъл и пълни със съмнителен прах, който напомняше доста много алхимичния прах, в тази килия нямаше нищо необикновено или загадъчно. Наистина тук-таме по стените личаха някакви надписи, но те бяха чисто и просто научни или благочестиви мисли, взети от общопризнати автори. Архидяконът беше седнал пред един меден трисвещник, близо до нисък шкаф, отрупан с ръкописи. Облакътен на една разтворена книга от Онориус д’Отьон — „De praedestinatione et libero arbitrio“*, той прелистваше, дълбоко замислен, един печатан том in folio, който бе донесъл наскоро. Това беше единствената печатна книга в неговата библиотека. Някой почука на вратата и прекъсна дълбокия му размисъл.
    [* „Върху предопределението и свободата на волята“ (лат.). — Б.пр.]
    — Кой е? — извика ученият недотам любезно, като гладно куче, на което издърпват кокала от устата.
    — Вашият приятел Жак Коактие — чу се глас отвън и Клод стана да отвори вратата.
    Беше действително кралският лекар, петдесетинагодишен мъж. Суровото изражение на лицето му се смекчаваше от лукавия му поглед. Придружаваше го някакъв непознат. И двамата бяха облечени с дълги тъмносиви роби, подплатени с кожи от белки, пристегнати в кръста и затворени чак догоре. Носеха шапки от същата материя и цвят. Ръцете им се губеха под дългите ръкави, краката им — под дългополите роби, а очите им — под нахлупените шапки.
    — Бог да ми е на помощ, любезни господа! — възкликна архидяконът и ги въведе в килията си. — Съвсем не очаквах такива знатни гости в този късен час. — И докато говореше любезно, той поглеждаше неспокойно и изпитателно ту лекаря, ту другаря му.
    — Никой час не е неподходящ, за да се посети такъв известен учен като отец Клод Фроло дьо Тиршап — отвърна доктор Коактие, провличайки като шлейф думите си — интонация, която издаваше, че произхожда от областта Франш-Конте.
    И между лекаря и архидякона започна предварителната размяна на любезности, която в онази епоха предшествуваше съгласно етикецията всеки разговор между учени мъже, без естествено да им пречи да се мразят от все душа. Впрочем нима и днес не е така? Устата на учен, който отдава възхвала на друг учен, напомня чаша жлъчка, подсладена с мед.
    Комплиментите, които Клод Фроло отправяше към Коактие, се отнасяха предимно до многобройните светски блага, които достойният лекар бе успял да си извоюва по време на завидната си кариера от всяка кралска болест — алхимична операция, значително по-успешна и по-сигурна, отколкото диренето на философския камък.
    — Право да ви кажа, доктор Коактие, много приятно ми стана, когато узнах, че вашият племенник, преподобният сеньор Пиер Версе, е получил епархия. Нали сега той е амиенски епископ?
    — Да, господин архидякон, по божие благоволение и милост.
    — Знаете ли, че изглеждахте прекрасно на Коледа начело на служителите на сметната палата, господин председателю?
    — Само подпредседател за съжаление, отец Фроло! Нищо повече!
    — Ами как върви строежът на великолепната ви къща на улица Сент Андре дез-Арк? Същински Лувър! Страшно ми харесва кайсиевото дръвче, скулптирано над вратата, и забавната игрословица: „A Fabri cotier“*.
    [* Игра на думи: I’abricotier на френски означава кайсиево дръвче; l’abri cotier — крайбрежен заслон. — Б.пр.]
    — Уви, метр Клод! Този строеж ми излезе скъпо и прескъпо! Колкото повече напредва, толкова повече ме разорява.
    — Така ли? Нима нямате доходи от затвора и от съдилищата? А рентите от разни къщи, бараки, дюкянчета, и тезгяхи в обсега на съдебната палата? Това е славна дойна крава!
    — Тази година имението ми в Поаси не ми донесе абсолютно нищо.
    — Затова пък пътните такси от Триел, Сен Джеймс, Сен Жермен ан Ле, вярвам, не са лоши?
    — Само сто и двадесет ливри, и то не парижки.
    — Но все пак нали имате службата си на кралски съветник. Това поне е нещо сигурно.
    — Да, любезни ми Клод, но това проклето имение Полици, около което се вдига толкова шум, не ми докарва дори и шестдесет златни екюта годишно.
    В любезностите, които архидяконът сипеше върху Жак Коактие, се долавяше скрита саркастична и язвителна нотка, съпроводена от тъжната жестока усмивка на по-издигнат интелектуално, но нещастен човек, който се забавлява мимолетно с грубото благополучие на един еснаф.
    — Бог ми е свидетел — каза накрая Клод, като му стисна ръка, — много ми е приятно, че изглеждате толкова добре.
    — Благодаря ви, метр Клод.
    — Впрочем — възкликна отец Клод, — как е височайшият ви болен?
    — Не плаща достатъчно на своя лекар — отвърна докторът, като погледна крадешком своя другар.
    — Така ли мислите, колега Коактие? — промълви непознатият.
    Тези думи, произнесени с укор и изненада, привлякоха върху посетителя вниманието на архидякона. Всъщност, откакто непознатият бе прекрачил прага на килията, той не бе го забравил напълно нито за миг. Ако не бяха хилядите основания, които го принуждаваха да запази добрите си отношения с доктор Жак Коактие, всемогъщия лекар на крал Луи XI, отец Клод нямаше да го приеме, придружен от някакъв непознат. Затова лицето му стана недружелюбно и когато Жак Коактие му го представи.
    — Между другото, отец Клод, водя ви един събрат, който пожела да ви види, чул за вашата слава.
    — Господинът има също научни интереси? — попита архидяконът, като погледна проницателно другаря на Коактие. Той срещна под веждите на непознатия неговия също така проницателен и недоверчив поглед.
    Гостът — доколкото можеше да го разгледа на слабата светлина на лампата — беше около шестдесетгодишен старец, среден на ръст, с доста изтощен и болнав вид. Профилът му, макар и не особено изтънчен, се налагаше с властната си строгост, зениците му искряха във вдлъбнатите орбити като пламък в дъното на пещера, а под ниско спуснатата шапка, нахлупена чак до носа, се открояваха очертанията на високо умно чело.
    Непознатият отговори сам на въпроса на архидякона.
    — Уважаеми учителю — поде той сериозно, — вашата слава достигна чак до мене и аз пожелах да се посъветвам с вас. Аз съм само дребен провинциален благородник, който събува обувките си, преди да влезе при някой учен. Трябва да ви кажа името си. Наричам се Туранжо.
    „Странно име за благородник!“ — помисли си архидяконът. Но той изпитваше чувството, че пред него стои силен и сериозен човек. С острия си ум отгатваше по инстинкт, че под подплатената с кожа шапка на събрата Туранжо се крие друг не по-малко остър ум. И гледайки неговото сериозно лице, подигравателната гримаса, в която се бяха изкривили мрачните му черти поради присъствието на Жак Коактие, се разнесе постепенно, както се пръсва здрачът по нощния хоризонт. Той седна отново тъжен и замислен в голямото си кресло, облакъти се по навик на масата и опря чело на ръката си. След неколкоминутен размисъл архидяконът направи знак на двамата посетители да седнат и се обърна към Туранжо.
    — Идвате да се допитате до мене, метр, но в областта на коя наука?
    — Уважаеми учителю — отвърна Туранжо, — аз съм болен, сериозно болен. Казват, че сте велик ескулап, затова дойдох да ви поискам медицински съвет.
    — Медицината ли! — каза архидяконът и поклати глава. Той сякаш се съсредоточи за миг, после добави: — Колега Туранжо, понеже се казвате така, обърнете глава. Ще намерите отговора ми, написан на стената.
    Туранжо се подчини и прочете над главата си следния надпис, издълбан в стената: „Медицината е дъщеря на съновиденията“ — Ямблих.
    Доктор Коактие обаче изслуша въпроса на спътника си с неприятно чувство, което се засили от отговора на отец Клод. Той се наведе към ухото на Туранжо и му прошепна доста ниско, за да не го чуе архидяконът:
    — Аз ви предупредих, че е луд. Вие сам пожелахте да го видите.
    — Само че може би този луд има право, доктор Жак! — отвърна също шепнешком другарят му, горчиво усмихнат.
    — Както обичате! — отвърна кисело Коактие. После той се обърна към архидякона: — Вие много набързо претупахте въпроса, отец Клод, и се справихте с Хипократ със същата лекота, с каквато маймуната разчупва лешника. Медицината съновидение! Струва ми се, че аптекарите или лекарите охотно ще ви пречукат с камъни, ако ви чуят! Значи, отричате въздействието на филтрите върху кръвта и на мехлемите върху кожата? Нима отричате Открайвремешното лечебно свойство на билките и металите, което се зове природа, създадено за вечния болен, наречен човек?
    — Аз не отричам — отвърна хладно отец Клод — нито лекарствата, нито болните. Отричам само лекарите.
    — Нима не е вярно — отвърна Коактие с жар, — че подаграта е вътрешна екзема, че раните от огнестрелно оръжие се лекуват с лапа от печена мишка, че умелото преливане на младежка кръв възвръща младостта на старческите вени. Нима отричате, че две и две прави четири и че emprosintonos* настъпва след opisthotonos**?
    [* Сгърчване на тялото напред (лат.). — Б. пр.]
    [** Изкривяване на тялото назад (лат.). — Б. пр.]
    Архидяконът отвърна невъзмутимо:
    — На по-особено мнение съм по някои въпроси. Коактие цял пламна от гняв.
    — Хайде, хайде, драги Коактие, не се сърдете — намеси се Туранжо. — Та архидяконът е наш приятел!
    Коактие се поуспокои и измърмори полугласно:
    — В края на краищата той не е с всичкия си!
    — Ей богу, метр Клод — поде Туранжо след кратко мълчание, — вие много ме объркахте. Аз исках да се посъветвам за две неща с вас — за здравето и за бъдещето си.
    — Господине — отвърна архидяконът, — ако действително сте дошли само за това, не си е заслужавало да се морите по стълбите ми. Аз не вярвам в медицината, не вярвам и в астрологията.
    — Истина ли е това? — възкликна изненадан Туранжо.
    Коактие се разсмя принудено.
    — Убедихте ли се вече, че е луд? — каза той ниско на Туранжо. — Не вярвал в астрологията!
    — Нима може да се допусне — продължи отец Клод, — че всеки звезден лъч бил нишка, опъната до главата на един човек?
    — Но в какво вярвате тогава? — провикна се Туранжо. Архидяконът замълча нерешително, после каза с мрачна усмивка, която сякаш опровергаваше думите му.
    — Credo in deum.*
    — Dominum nostrum** — добави Туранжо и се прекръсти.
    — Amen*** — каза Коактие.
    [* Вярвам в бога (лат.). — Б. пр.]
    [** В единаго бога отца (лат.), — Б. пр.]
    [*** Амин (лат.). — Б. пр.]
    — Уважаеми учителю — поде Туранжо — очарован съм от вашата набожност. Но нима такъв голям учен като вас е стигнал дотам, че не вярва вече в науката?
    — О, не! — каза архидяконът, като хвана Туранжо за ръката и мрачните му зеници блеснаха възторжено. — Не, аз не отричам науката. Не съм пълзял тъй дълго, забивайки нокти в земята, през неизброимите разклонения на тази пещера, за да не зърна съвсем далеч в края на тъмната галерия някаква светлина, пламък, искра, отблясък навярно от ослепителната централна лаборатория, където търпеливите мъдреци биха могли да изненадат бог по време на работата му.
    — Но кажете тогава — прекъсна го Туранжо, — коя наука смятате за истинска и положителна?
    — Алхимията.
    Коактие възкликна:
    — За бога, отец Клод, да приемем, че алхимията почива на нещо, но защо трябва да хулите медицината и астрологията?
    — Вашата наука за човека е нищо, вашата наука за небето е нищо! — каза властно архидяконът.
    — Това ще рече да не даваш пет пари нито за Епидавър, нито за Халдея! — забеляза лекарят подигравателно.
    — Чуйте, месир Жак. Говоря ви съвсем искрено. Не съм кралски лекар и негово величество не ми е подарил градината Дедал, за да наблюдавам съзвездията. Не се сърдете и ме изслушайте. Каква истина сте извлекли например, да не говорим за медицината, която е съвсем безсмислено нещо, от астрологията? Какви са свойствата на вертикалния бустрофедон* и какви открития са направени благодарение на числата зируф и зефирод**?
    [* Стар гръцки начин на писане. — Б. пр.]
    [** Име на десетте съвършени форми на божеството. — Б. пр.]
    — Нима отричате — възрази Коактие — невидимата сила на Соломоновия ключ, от който води началото си цялата кабалистика?
    — Заблуда, месир Жак! Нито една от вашите формули не води до нещо положително, докато алхимията има зад гърба си всевъзможни открития. Можете ли да оспорите резултатите, които ще ви цитирам? Че след хилядогодишен престой под земята ледът се превръща в скален кристал, че оловото е родоначалник на всички метали, защото златото не може да се смята за метал, то е светлина. Че на оловото са необходими само четири периода, от по двеста години всеки, за да се превърне последователно от олово в червен арсеник, от червен арсеник в калай и от калай в сребро. Нима това не са факти? Но да се вярва в някакъв Соломонов ключ, в линията на съдбата и в звездите, е толкова смешно, колкото ако вземем да вярваме ведно с обитателите на великия Китай, че авлигата се превръща в къртица, а житните зърна — в златни рибки!
    — Аз съм учил херметика и твърдя… — прекъсна го Коактие.
    Разпаленият архидякон не го остави да се доизкаже.
    — А пък аз съм учил и медицина, и астрология, и херметика. Само тук е истината — говорейки, той взе от шкафа една стъкленица, пълна с праха, за който споменахме по-горе, — само тук е светлината! Хипократ е блян. Урания е блян. Хермес е мисъл. А златото е слънце. Получиш ли злато, ти си равен на бог. Това е единствената наука. Казвам ви: аз изследвах дълбините на астрологията и медицината. Нищо, абсолютно нищо. Човешкото тяло е мрак, звездите са също мрак.
    И той се отпусна в креслото си, величествен и вдъхновен. Туранжо го наблюдаваше безмълвно. Коактие се силеше да се усмихне подигравателно, повдигаше незабележимо рамене и повтаряше полугласно: „Безумец!“
    — А вие самият доближихте ли се до приказната цел? — обади се внезапно Туранжо. — Успяхте ли да получите злато?
    — Ако бях успял да добия злато — отвърна архидяконът, изговаряйки бавно думите, сякаш ги обмисляше, — кралят на Франция нямаше да се казва Людовик, а Клод.
    Туранжо смръщи вежди.
    — Но какво казвам! — поде Клод с презрителна усмивка. — За какво ми е френският престол, когато бих могъл да възстановя Източната империя!
    — На добър час! — каза непознатият.
    — О, бедният безумец! — прошепна Коактие. Архидяконът продължи, отговаряйки като че ли вече само на собствените си мисли:
    — Уви, не! Аз все още пълзя. Раздирам лицето и коленете си по камъните на подземния проход. Съзирам смътно истината, но още не виждам! Сричам, но не чета!
    — А когато почнете да четете — попита Туранжо, — ще можете ли да добиете злато?
    — Нима някой може да се съмнява в това? — каза архидяконът.
    — В такъв случай света Богородица едничка знае каква въпиюща нужда от пари имам аз! Наистина много бих желал да се науча да чета по вашите книги. Кажете ми, уважаеми учителю, нали вашата наука не е враждебна и не е противна на божията майка?
    Клод се задоволи да му отговори със спокойно високомерие:
    — Та нали аз съм неин архидякон?
    — Вярно, учителю. Добре тогава, приятно ли ще ви бъде да ме посветите в тайните на тази наука? Да ме научите да сричам заедно с вас?
    Клод зае царствената жреческа поза на древния Самуел.
    — Старче, необходими са много повече години, отколкото ви остават, за да предприемете това пътуване през тайнствените дебри. Главата ви е доста посребрена. От тази пещера се излиза с бели коси, но се влиза само с черни. Науката сама умее да издълбава, да изхабява и да изсушава човешките лица. Тя няма нужда старостта предварително да набръчква лицата. Но ако въпреки всичко вие имате желание да се учите на вашата възраст и да разчетете страшната азбука на мъдреците, елате при мен, ще се опитам да ви я предам. Няма да ви накарам, бедни старче, да проучите погребалните зали на пирамидите, за които говори древният Херодот, нито изградената от тухли Вавилонска кула, нито огромното светилище от бял мрамор на индийския храм в Еклинга. И аз самият не съм виждал халдейските каменни строежи, издигнати според свещената форма на Сикра, нито храма на Соломон, който днес е разрушен, нито строшените каменни врати на гробниците на израелските царе. Ние ще се задоволим с откъсите от книгата на Хермес, които се намират пред очите ни. Ще ви обясня смисъла на статуята на свети Кристоф, символа на Сеяча, както и на двата ангела от портала на „Сент Шапел“, единият от които е мушнал ръката си в някакъв съд, а другият — в облак.
    На това място Жак Коактие, смутен от пламенните думи на архидякона, се поопомни и го прекъсна победоносно с израз на учен, който поправя грешката на събрата си:
    — Erras, amici Klaudi.* Символът не е число. Вие вземате Орфей за Хермес.
    [* Лъжеш се, приятелю Клод (лат.). — Б. пр.]
    — Вие грешите — възрази с внушителен тон архидяконът. — Дедал е цокълът, Орфей е стената, а Хермес е цялата сграда. Вие можете да дойдете, когато пожелаете — продължи той, обръщайки се към Туранжо, — и аз ще ви покажа частиците злато, останали в дъното на ретортата на Никола Фламел, за да имате възможност да ги сравните със златото на Гийом Парижки. Ще ви запозная с тайните свойства на гръцката дума peristera*. Но преди всичко ще ви науча да четете една след друга мраморните букви на азбуката, гранитните страници на книгата. Ще минем от портала на епископ Гийом и от „Сен Жан льо Рон“ на „Сент Шапел“, после ще посетим къщата на Никала Фламел на улица „Мариво“, гробницата му в гробището „Сенз-Иносан“, двете му болници на улица „Монморанси“. Ще ви накарам да разчетете йероглифите, с които са покрити тежките железни подпори на портала на болницата „Сен Жерве“ и на улица „Феронри“. Ще разгадаем заедно фасадите на „Сен Ком“, на „Сент Жонвиев дез Ардан“, на „Сен Мартен“, на „Сен Жак дьо ла Бушри“…
    [* Тази гръцка дума има две значения: гълъб и върбинка. — Б. пр.]
    Отдавна вече Туранжо, въпреки интелигентния си поглед, беше престанал като че ли да разбира отец Клод. Той го прекъсна:
    — Пасха господня! Що за книги четете вие!
    — Ето ви една от тях — каза архидяконът.
    И той отвори прозорчето на килията и посочи с пръст огромната църква „Света Богородица“, чийто черен силует се изрязваше върху звездното небе с двете кули, каменните хълбоци и исполинската задна част, подобен на грамаден двуглав сфинкс, клекнал посред града.
    Архидяконът съзерцава безмълвно известно време исполинската сграда, после простря с въздишка дясната си ръка към печатната книга, която беше отворена на масата му, а лявата към „Света Богородица“ и като погледна тъжно най-напред книгата, после църквата, промълви:
    — Уви! Това ще убие онова!
    Коактие, който се беше приближил бързо до книгата, не можа да въздържи изненадата си.
    — Извинете, но какво толкова страшно има в тази книга? „Glossa in epistolas. D. Pauli. Norimbergce, Antonius Koburger, 1474“* Всъщност не е нищо ново. Творба на Пиер Ломбар, „майстор“ на сентенции. Какво ви плаши? Че е напечатана?
    [* „Коментар на писмата на свети Павел“, Нюрнберг, при Антоан Кобургер, 1474 (лат.). — Б. пр.]
    — Точно така — отвърна Клод, който бе сякаш потънал в дълбок размисъл и стоеше прав, опрял показалец върху тома, излязъл изпод прословутите печатарски преси в Нюрнберг. После той добави следните непонятни думи: — Уви! Уви! Дребните неща унищожават големите. Един зъб може да надвие огромно животно. Нилският плъх излиза наглава с крокодила, мечоносецът убива кита, книгата ще убие сградата!
    Манастирската камбана прозвъни сигнала за загасване на светлината в същия миг, когато доктор Коактие повтаряше тихо на другаря си за не знам кой път: „Той е обезумял!“
    Този път другарят му отговори:
    — И аз мисля същото.
    След този сигнал никой външен посетител не можеше да остане повече в манастира. Двамата гости на Клод си тръгнаха.
    — Учителю — каза Туранжо на сбогуване, — обичам начетените хора и силните умове и вие ми вдъхвате особена почит. Елате утре в двореца Турнел и поискайте да се видите с абат Сен Мартен дьо Тур.
    Архидяконът се прибра смаян в килията си. Едва сега, припомняйки си следния откъс от сборника с грамоти на манастира „Сен Мартен дьо Тур“: „Abbas beati Martini, scilicet rex Franciae, est canonicus de consuetudine et habet parvam procebendam quam habet sanctus Venantius et debet sedere in sede thesauraru“*, той разбра каква знатна личност беше този Туранжо.
    [* „Абат Сен Мартен, тоест кралят на Франция, е според обичая каноник, получава малкия приход от Сен Вьонан и трябва да заседава на мястото на ковчежника“ (лат.). — Б. пр.]
    Казваха, че оттогава архидяконът често беседвал с Луи XI, когато негово величество идвал в Париж, че засенчвал с влиянието си Оливие льо Ден и Жак Коактие и че по този повод лекарят, верен на своя нрав, се карал доста грубо с краля.

    II. ТОВА ЩЕ УБИЕ ОНОВА

    Нека нашите читатели ни простят, че ще се отклоним за малко, за да се опитаме да разгадаем каква мисъл бе вложил архидяконът в загадъчните си думи: „Това ще убие онова. Книгата ще убие сградата.“
    Според нас тази мисъл имаше двояко значение. Най-на-пред тя изразяваше убеждението на свещеника. Страха на духовното лице пред един нов фактор — печатницата. Уплахата и изумлението на служителя на олтара пред ослепителното изобретение на Гутенберг. Амвонът и пергаментът, устното и ръкописното слово, обзети от смут пред печатното слово. Както врабецът би се стъписал от ужас при вида на ангела Легион, размахал пред него своите шест милиона крила. Възкликна пророк, който чува шума и гмежа на освободеното човечество, който вижда в бъдещето как умът подкопава вярата, как свободната мисъл смъква от престола религията, как светът се отърсва от владичеството на Рим. Предвиждане на философ, който прозира как човешката мисъл, окрилена чрез печатането, се изплъзва под форма на изпарения от стъкления съд на теокрацията. Ужас на воин, който вижда приближаващата се медна стенобойна машина и мълви: „Кулата не ще устои!“ Една нова сила идваше да смени досегашната сила. Мисълта на архидякона означаваше: „Книгопечатането ще убие църквата.“
    Но под тази първа и разбира се, съвсем проста мисъл ние смятаме, че се криеше и друга, по-оригинална, незабележима последица от първата, не така неоспорима. Пак философско убеждение, но вече не на свещеник, а на учен и на човек на изкуството. Предчувствието, че човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване, че основната идея на всяко поколение няма вече да се записва със същата материя и по същия начин, че толкова устойчивата и дълговечна каменна книга ще отстъпи пред хартиената, защото тя е още по-дълговечна и по-устойчива. Такъв именно е вторият смисъл на думите на архидякона. Те означаваха, че едно ново изкуство щеше да измести досегашното изкуство. Архидяконът искаше да каже: „Печатницата ще убие архитектурата.“
    И действително от сътворението на света чак до петнадесети век на християнската ера включително архитектурата си остава великата книга на човечеството, главното негово изразно средство в различните стадии на развитие на физическите и умствените му сили.
    Когато паметта на първите човешки поколения се почувствувала премного обременена, когато товарът на спомените на човешкия род станал толкова тежък и объркан, че голото хвърчащо слово рискувало да го загуби по пътя си, хората записали възпоминанията си върху земята по възможно най-ясен, траен и естествен начин. Запечатали всяко предание под някой паметник.
    Първите паметници били обикновени каменни блокове, „недокоснати от желязото“ по думите на Мойсей. Първите стъпки на архитектурата напомняли първите стъпки на всяка азбука. Изправяли някой камък и той представлявал буква, а всяка буква била йероглиф. Върху всеки йероглиф — като капител върху колона — кацвали няколко мисли. Така постъпвали първобитните хора по всички части на земното кълбо и по едно и също време. „Побитите камъни“ на келтите се срещат и в Азия — Сибир, и в Америка — пампасите.
    По-късно почнали да съставят цели думи. Слагали камък върху камък, съединявали гранитните срички и се опитвали да получат няколко думи. Келтските долмени и кромлехи, етруските тумулуси, еврейските галгали са все такива думи. Някои от тях — главно тумулусите — често изразявали собствено име. Понякога даже, когато разполагали с много камъни и обширен терен, хората се опитвали да напишат и цяло изречение. Исполинската грамада в Карнак е вече цяла формула.
    Най-сетне почнали да пишат цели книги. Преданията родили символи, под които самите те се губели, както дънерът се губи под листнатите грани. Тези символи, в които човечеството вярвало, се умножавали постепенно, увеличавали се, кръстосвали се и се преплитали все по-сложно. Първите паметници не можели вече да ги поберат. Те преливали от всички страни. Първобитните паметници едва успявали да изразят първобитното предание, просто, голо сливащо се със земята като тях самите. Символът имал нужда да се разгърне в сграда. Тогава успоредно с развитието на човешката мисъл се развила и архитектурата. Тя се превърнала в исполин с хиляди глави и ръце и дала вечна, видима и осезаема форма на неуловимата символика. Докато Дедал, символ на силата, измервал, докато Орфей, символ на ума, пеел, стълбът буква, сводът сричка, пирамидата дума, движени по силата на закона на геометрията и поезията, се групирали, комбинирали, сливали се, снишавали се, издигали се, разполагали се едни до други на земята, редели се на етажи до небето, за да напишат под диктовката на главните идеи на дадена епоха чудните книги, които били същевременно дивни сгради: пагодата в Еклинга, гробницата на Рамзес в Египет, храмът на Соломон.
    Първоначалната идея — словото — проличавала не само в съкровената същност на всички тия сгради, но и в тяхната форма. Така например храмът на Соломон бил не само подвързията на свещената книга, но и самата свещена книга. Свещениците можели да прочетат върху всяка от концентричните му огради свещеното слово, преведено и ясно изразено чрез камъка. Те проследявали неговите преобразования от светилище в светилище, докато го откривали в последното му убежище под най-конкретната му форма, създадена пак от архитектурата — Ноевия ковчег. Така словото било заключено в сградата, но неговият образ, подобно на човешко лице върху ковчег на мумия, бил запечатан върху външната обвивка на архитектурния паметник.
    И не само формата, но и мястото, което избирали за издигане на сградите, разкривало идеята, която те изразявали. В зависимост от мрачния или ведър характер на изобразявания символ Гърция увенчавала хълмовете си с храмове, за-пленяващи погледа, а Индия дълбаела недрата на планините си, за да извае безформените си подземни пагоди, поддържани от исполинските редици на гранитните слонове.
    Така в първите шест хиляди години от човешката история, като се почне от най-древната индийска пагода и се стигне до Кьолнската катедрала, архитектурата е била великата писменост на човечеството. Безспорна истина е, че не само всеки религиозен символ, но и всяка човешка мисъл има своя страница в тази необятна книга, има свой паметник.
    Всяка цивилизация започва с теокрация и свършва с демокрация. Този закон за последователния преход от единовластие към свобода е отразен и в архитектурата. Защото — наблягаме на това обстоятелство — строителното изкуство не се ограничава само в изграждане на храма, в изразяване на мита и жреческия символ, в записване чрез йероглифи върху каменните страници загадъчните скрижали на божествения закон. Ако беше така, понеже във всяко човешко общество настъпва момент, когато свещеният символ се изхабява и заличава под напора на свободната мисъл, когато човекът се изплъзва от тиранията на свещеника, когато разрасналите философски и научни системи разяждат лика на религията, архитектурата щеше да бъде безсилна да възпроизведе това ново състояние на човешкия дух, нейните страници, гъсто изписани от едната страна, щяха да останат празни от другата, нейните творби щяха да бъдат окастрени, нейната книга щеше да бъде непълна. Но не е така.
    Да вземем например средновековието, което е по-достъпно за наблюдение, понеже е по-близо до нас. През първия период, докато теокрацията установява в Европа своя режим, докато Ватиканът обединява и прегрупира около себе си елементите на новия Рим изграден от стария, разсипан в развалини около Капитолия, докато християнството дири сред отломките на предишната цивилизация останките от обществените слоеве и изгражда с тях новия йерархичен свят, чийто ключов камък е духовенството, тайнствената романска архитектура, сестра на теократическите сгради в Египет и Индия, неизменна емблема на чистия католицизъм, застинал йероглиф на папското единство, напира в хаоса изпод останките на мъртвата гръцка и римска архитектура и избликва под диханието на християнството и под ръцете на варварите.
    Цялата тогавашна мисъл намира израз в мрачния романски стил. Навсякъде се чувствува властното, единното, непроницаемото, абсолютното — папа Григорий VII. Навсякъде свещеникът, никъде човекът. Навсякъде кастата, никъде народът. Но ето че почват кръстоносните походи. Голямо народно движение. А от утайката на всяко голямо народно движение се излъчва винаги духът на свободолюбието. Пробиват си път нови влияния. Открива се бурният период на жакериите, прагериите, лигите. Властта се разклаща, единството се разцепва. Феодализмът иска да раздели властта с теокрацията в очакване на народа, който ще се появи неизбежно, за да вземе както винаги лъвския пай. Quia nominor leo.* Феодалната аристокрация си проправя път изпод духовенството, а градската община — изпод феодалната аристокрация. Европа променя облика си. И какво виждаме? Архитектурата също променя своя облик. И тя заедно с цивилизацията обръща страницата и новият дух на епохата я намира готова да пише под негова диктовка. Тя се връща от кръстоносните походи със стрелчатия свод, както народите се върнаха със свободата. И тогава, докато Рим постепенно се разпада, романската архитектура замира. Йероглифът напуска катедралата и търси убежище в гербовете на замъците, за да придаде по-голям престиж на феодализма. Самата катедрала, доскоро напълно догматична сграда, завладяна занапред от буржоазията, от градската община, от свободата, се изплъзва от ръцете на свещеника и изпада под властта на художника. Архитектът я построява по свой вкус. Сбогом, тайнственост, мит, закон! На преден план излизат въображението, прищявката. Обезпечат ли му храм и олтар, свещеникът няма вече думата. Четири стени принадлежат на архитекта. Архитектурната книга престава да бъде собственост на духовенството, на религията, на Рим. Тя принадлежи на въображението, на поезията, на народа. На това се дължат бързите и безчислени превращения на тази архитектура, преживяла само три века, превращения, които ни смайват след неподвижната закостенялост на романската архитектура, която се бе задържала шест-седем века. Изкуството напредва с исполински крачки. Геният и самобитността на народа поемат задачата на епископите. Всяко поколение написва мимоходом по един ред в архитектурната книга, задрасква старите романски йероглифи от фронтисписите на катедралите и догмата едва прозира под новия символ, който то запечатва върху тях. Под драперията на народното творчество едва се долавя религиозният скелет. Мъчно можем да имаме представа за волностите, които си позволяват архитектите даже спрямо църквите — ту капители от сплетени в непристойни пози монаси и монахини, както в залата с камините в съдебната палата, ту приключението на Ной, изваяно е всички подробности, както върху големия портал на катедралата в Бурж, ту пиян монах с магарешки уши и чаша вино, хилещ се в лицето на другите братя, както върху умивалника на абатството в Бошервил. Изваяната върху камъка мисъл се ползува в онази епоха с привилегии, които могат да се сравнят с днешната наша свобода на печата. Свобода на архитектурата.
    [* Защото се наричам лъв (лат.). — Б. пр.]
    Тази свобода отива доста далеч. Понякога порталът, фасадата, цялата църква изразяват съвсем чужд, едва ли не враждебен на религията символ. Още Гийом Парижки в тринадесети век и Никола Фламел в петнадесети са написали такива бунтовни страници. „Сен Жак дьо ла Бушри“ е изцяло опозиционна църква.
    Мисълта тогава беше свободна само по този начин, затова тя се изказваше без задръжка само върху книгите, наречени сгради. Не приемаше ли форма на сграда, проявеше ли безразсъдството да се покаже под рискованата форма на ръкопис, тя щеше да бъде изгорена от ръката на палача. Мисълта, въплътена в църковен портал, щеше да присъствува на изтезанието на мисълта, въплътена в книга. Затова, тъй като строителството беше нейният единствен свободен път за изява, мисълта се втурна от всички страни към него. На това се дължат безчислените катедрали, които покриват цяла Европа. Техният брой е толкова неправдоподобен, че дори и след проверка мъчно може да се приеме. Всички материални и интелектуални сили на обществото се сливат в една и съща точка — архитектурата. Така, под предлог, че въздига божи храмове, изкуството достига пищно развитие.
    По онова време всеки, който се раждаше поет, ставаше архитект. Пръснатите в народните маси дарби, притискани от всички страни от феодализма като под testudo* от бронзови щитове, намираха израз само в архитектурата и се изявяваха само чрез това изкуство. Техните илиади се изливаха във форма на катедрали. Всички други изкуства бяха подчинени на архитектурата и й служеха. Те бяха работниците, създаващи велико произведение. Архитектът — поет и маестро — обединяваше и скулптурата, която извайваше фасадите, и живописта, която оцветяваше ярко стъклописите, и музиката, която разклащаше камбаните и надуваше тръбите на органа. Дори бедната истинска поезия, която упорито живуркаше в ръкописите, беше принудена, ако искаше да придобие известно значение, да се влее в сградата под формата на химн или проза. С други думи, да приеме ролята, която са играели трагедиите на Есхил в жреческите празненства на Гърция или „Битието“ в храма на Соломон.
    [* Костенурка (лат.) — римски военен термин — покрив от щитове Б. пр.]
    И така, до Гутенберг архитектурата е главната обща за всички писменост. Тази гранитна книга, започната на Изток и продължена от гръцката и римската древност, беше дописана от средновековието. Впрочем това явление — смяната на кастовата архитектура с народностна, — което се наблюдава в средните векове, се повтаря при всички подобни раздвижвания на човешкото съзнание и в други велики исторически епохи. Така, за да изразим само под най-обща форма този закон, за чието подробно изложение са необходими цели томове, в Далечния изток, люлка на първобитното човечество, след индийската архитектура идва финикийската — пищна майка на арабската архитектура. В древността след египетската архитектура и нейните разновидности: етруския стил и исполинските паметници, идва гръцката архитектура и продължението й — римският стил, обременен с картагенския куполообразен свод. В модерните времена след романската архитектура идва готическата. А ако разграничим двете тенденции на тези три периода, ще намерим при трите по-възрастни сестри — индийската, египетската и романската архитектура — един и същ символ: теокрацията, кастата, единовластието, догмата, мита, бога. А при трите по-малки сестри — финикийската, гръцката и готическата архитектура, въпреки многообразието на съответните им форми ще видим една и съща обща идея: свободата, народа, човека.
    В египетската, индийската или романската архитектура се чувствува винаги свещеникът, само свещеникът, бил той брамин, жрец или папа. Не е така при народностната архитектура. Тя е по-богата и по-светска. Във финикийската архитектура се чувствува търговецът, в гръцката — републиканецът, а в готическата — гражданинът.
    Главните отличителни белези на всяка теократическа архитектура са скованост, ужас пред прогреса, запазване на традиционните линии, култ към първоначалните образци, постоянно подчинение на всяка човешка и природна проява на невнятната прищявка на символа. Неразгадаеми книги, които могат да бъдат разчетени само от посветените. Всяка тяхна форма и дори всяка тяхна уродливост крие някакъв смисъл, който ги прави неприкосновени. Не искайте от индийската, египетската или романската архитектура да разнообразят своята живопис или да подобрят скулптурата си. Всяко усъвършенствуване е за тях светотатство. Суровостта на догмата, застинала върху камъка на тези архитектури, го е вкаменила като че ли повторно.
    Напротив, главните отличителни белези на народностните архитектури са разнообразие, прогрес, самобитност, пищност; вечно движение. Те са се откъснали достатъчно от религията, за да могат да помислят за красотата си, да се грижат за нея, да усъвършенствуват безспир нанизите си от статуи или арабески. Те живеят с века си. В тях има нещо човешко, което постоянно се преплита с божествения символ, в името на който са издигнати. На това се дължат тези сгради, достъпни за всяка душа, за всеки ум, за всяко въображение, все още символични, но лесно разгадаеми, подобно на самата природа. Между теократическата и народностната архитектура съществува същата разлика, която отличава жреческия език от говоримия, йероглифа от изкуството. Соломон от Фидий.
    Ако повторим накратко казаното дотук в общи черти, като оставим настрана хиляди доказателства и хиляди дребни възражения, ще стигнем до следния извод: архитектурата до петнадесети век е главният летопис на човечеството. През този период не е възникнала нито една по-сложна мисъл, която да не е била изразена в сграда. Всяка народна идея, както и всеки религиозен канон са имали свой паметник. Човечеството не се е замисляло за нищо по-значително, без да го запечата в камък. Защо? Защото всяка мисъл, било религиозна или философска, се стреми да се увековечи, всяка идея, която вълнува дадено поколение, иска да вълнува и останалите, да остави следа. А колко мимолетно е безсмъртието на ръкописа! Колко по-трайна, по-устойчива и по-дълговечна е сградата! Един запален факел, един варварин са достатъчни да унищожат написаната дума. А за да се разруши вградената дума, е необходима социална революция или земно сътресение. Варварските орди минаха през Колизеума, без да го разрушат, потопът е залял може би пирамидите, без да ги отнесе.
    В петнадесети век всичко се променя.
    Човешката мисъл открива не само по-трайно и по-устойчиво средство за увековечаване от архитектурата, но и много по-лесно и по-просто. Архитектурата е развенчана. Каменните букви на Орфей са изместени от оловните букви на Гутенберг.
    _Книгата ще убие сградата._
    Откриването на книгопечатането е най-голямото събитие в историята. То съдържа в зародиш всички революции. То представлява коренно изменение в начина на изказване на човешката мисъл. Тя смъква една форма и облича нова. Символичната змия, която още от времето на Адам изобразява човешкия ум, променя този път окончателно и напълно кожата си.
    Под печатна форма мисълта става по-нетленна от когато и да било. Тя става крилата, неуловима, неразрушима. Слива се с въздуха. По времето на архитектурата тя се превръщаше в планина и властно цареше над даден век и място. Сега се превръща в орляк птици, литва по четирите краища на света и царува едновременно над всички точки във времето и пространството.
    Пак повтаряме, кой не вижда, че под тази форма тя е по-неуязвима? Беше трайна, сега е вечно жива. Премина от дълголетие към безсмъртие. Може да се разруши и най-голямата грамада, но може ли да се изкорени вездесъщото? Настъпи ли потоп, планината може да е изчезнала отдавна под вълните, но птичките ще продължават да летят. И остане ли да плува един-единствен ковчег над стихията, те ще кацнат на него и ще оцелеят с него, ще изчакат спадането на водите и новият свят, възникнал из хаоса, ще види при събуждането си зареяна над себе си мисълта на изчезналия свят — крилата, неумираща.
    А ако вземем предвид, че този начин на изразяване на мисълта не само я запазва най-добре от унищожение, но е и най-прост, най-удобен и приспособим за всички, ако си помислим, че той не влачи подире си товари, не изисква тежки съоръжения, ако сравним мисълта, принудена да се изрази в сграда, викаща на помощ четири-пет други изкуства, тонове злато, планини от камъни, гора от дървен материал, множество работници, с мисълта, превърната в книга, която се задоволява с малко хартия, мастило и перо, как можем да се учудваме, че човешкият ум е изоставил архитектурата заради книгопечатането? Пресечете внезапно коритото на някоя река с издълбан под нивото й канал, нима тя няма да излезе от коритото си?
    Затова не е чудно, че след откриването на книгопечатането архитектурата почва постепенно да вехне, да се атрофира и да съхне. Водите в нейното корито спадат чувствително, жизнените сокове я напускат, мисълта на вековете и на народите се оттегля от нея. През петнадесети век това охладняване е още почти незабележимо. Печатницата е съвсем неукрепнала и в най-лошия случай отнема на архитектурата само излишната и жизненост. Но още от шестнадесети век проличава, че архитектурата боледува. Тя не е вече главната изразителка на основните идеи на обществото. Търси жалко опора в класическото изкуство. От галска, европейска, самобитна, става гръко-римска, от истинска и модерна — лъжекласическа. Този упадък се нарича Ренесанс. Великолепен упадък, не може да се отрече, защото старият готически гений, това слънце, залязващо под исполинската печатарска преса на Майнц, озарява все още с последните си лъчи разнородната маса от римски аркади и коринтски колонади.
    А ние вземаме това залязващо слънце за утрешна зора!
    Обаче от момента, когато архитектурата става обикновено изкуство като всяко друго, когато престава да бъде всеобемаща, господствуваща, тиранична, тя не може вече да задържи при себе си другите изкуства. Те се освобождават, отхвърлят ярема на архитектурата и тръгват по свой собствен път. Всяко от тях спечелва от разтрогването на тази връзка. Самостоятелността съдействува на растежа. Резбата става ваятелство, иконописът — живопис, църковният канон — музика. Както след смъртта на Александър отделните провинции на разпокъсаната империя стават кралства.
    Така се появяват Рафаел, Микеланджело, Жан Гужон, Палестрина — тези светила на лъчезарния шестнадесети век.
    Заедно с изкуствата и мисълта се освобождава по всички линии. Средновековните еретици бяха причинили сериозни пукнатини на католицизма. Шестнадесети век разбива окончателно единството на църквата. Преди книгопечатането реформата щеше да бъде само схизма, книгопечатането я превръща в революция. Унищожете печатарската машина и ереста е обезсилена. По щастливо или нещастно съвпадение на обстоятелствата Гутенберг е предшественик на Лютер.
    Но когато слънцето на средновековието се скрива напълно, когато готическият гений угасва завинаги на хоризонта на изкуството, архитектурата почва постепенно да потъмнява, да се обезцветява и заличава. Печатната книга — червей, прояждащ сградата — я гризе и поглъща. Тя се оголва, листата й окапват, тя вехне, с всеки изминал ден. Става оскъдна, бедна, нищожна. Не изразява нищо, дори и спомена за някогашното изкуство. Предоставена на собствените си сили, изоставена от другите изкуства, защото вече е изоставена от човешката мисъл, тя зове обикновени работници по липса на художници. Стъклото замества стъклописите. Каменоделецът заема мястото на ваятеля. Сбогом, жизненост, оригиналност, сила, осмисленост! Архитектурата се влачи като жалка просякиня в художническите ателиета, задоволявайки се с копия. Микеланджело, който навярно още в шестнадесети век е чувствувал, че това изкуството умира, има едно последно отчаяно хрумване. Този титан на изкуството струпа Пантеона над Партенона и създаде „Свети Петър“ в Рим. Велико произведение, което заслужаваше да остане единствено, последна самобитна творба на архитектурата, подпис на художник исполин под колосалния каменен регистър, който се затваряше. Какво стана след смъртта на Микеланджело с тази жалка архитектура, преживяла сама себе си във вид на призрак, сянка? Тя се залавя с римския „Свети Петър“, копира го робски, възпроизвежда го комично. Същинска мания. Жалка гледка. Всеки век има свой „Свети Петър“. В седемнадесети век — „Вал дьо Грас“, в осемнадесети — „Сент Жонвиев“. Всяка страна има свой „Свети Петър“. И Лондон, и Петербург. А Париж има поне два-три. Лишено от ценност завещание, последен празен брътвеж на грохнало от старост велико изкуство, вдетинило се преди смъртта си.
    Ако вместо тия характерни архитектурни паметници, за които преди малко споменахме, разгледаме общия облик на изкуството от шестнадесети до осемнадесети век, ние ще се натъкнем на същите признаци на упадък и израждане. Като се почне от времето на Франциск II, архитектурната форма на сградата все повече се заличава и вместо нея изпъква геометричната форма, както под кожата на отслабнал болник се подават костите. Изящните линии на художника отстъпват пред студените неумолими линии на геометрика. Сградата не е вече сграда, а многоъгълна призма. Архитектурата обаче се мъчи да прикрие тази голота. Гръцкият фронтон се вмъква в римския или обратно. На всяка крачка Пантеон в Парте-нон, на всяка крачка римската църква „Свети Петър“. Вижте тухлените къщи с каменни ъгли на Анри IV, Плас Роял, Плас Дофин. Вижте църквите на Луи XIII — тежки, тромави, прихлупени, неугледни, обременени с купол, подобен на гърбица. Вижте архитектурата от времето на Мазарини — Колежа на четирите нации, грозно подражание на италианските образци. Вижте дворците на Луи XIV — дълги, сковани, ледени, скучни казарми за придворни. Вижте най-сетне и епохата на Луи XV с цикориите и фидетата, с брадавиците и израстъците, които обезобразяват тази стара, изпаднала, беззъба, но все още кокетна архитектура. От Франциск II до Луи XV недъзите нарастват в геометрична прогресия. Изкуството се е превърнало вече в кожа и кости. То изживява жалка агония.

    А какво става междувременно с печатницата? Целият живот, който изтича от архитектурата, се влива в нея. Колкото повече архитектурата запада, толкова повече книгопечатането се разраства и разцъфтява. Запасът от сили, който човешката мисъл изразходваше за катедрали, се изразходва занапред за книги. Затова още от шестнадесети век, настигнала западащата архитектура, печатницата повежда борба с нея и я убива. В седемнадесети век тя е вече тъй мощна, победоносна и сигурна в победата си, че дава на света един празник — великия литературен век. В осемнадесети век, след дългата си почивка в двора на Луи XIV, тя грабва шпагата на Лютер, въоръжава Волтер и се втурва бурно в пристъп срещу стара Европа, след като бе унищожила архитектурната форма на нейното изразяване. В края на осемнадесети век печатницата е превърнала всичко в развалини. През деветнадесети век тя почва отново да възстановява.
    Ние се питаме впрочем сега кое от двете изкуства действително представлява от три века насам човешката мисъл? Кое от тях я изразява правилно? Кое предава не само литературните и схоластични мании, но и нейното дълбоко, необхватно и всеобщо движение? Кое от тях неизменно, неотлъчно и вярно върви в крак с човешкия род, който напредва подобен на хилядокрако чудовище? Архитектурата или книгопечатането?
    Разбира се, книгопечатането. Нека не се заблуждаваме. Архитектурата е мъртва, безвъзвратно мъртва, убита от печатната книга, убита, защото е по-краткотрайна, убита, защото е по-скъпа. Всяка катедрала струва най-малко милион. Нека си представим само какви огромни суми биха били необходими, за да се напише отново архитектурната книга. За да избуят отново върху земята хилядите сгради, за да се върнем към епохите, когато броят на архитектурните паметници е бил тъй голям, че по думите на един очевидец „човек би казал, че разтърсвайки се, светът бе смъкнал от себе си старите си дрехи, за да се покрие с бяла мантия от църкви“. Erat enim ut si mundus, ipse excutiendo semet, rejecta vetustate, candidam ecclesiarum vestem indueret (Glaber Radulphus).
    Книгата се отпечатва толкова бързо, струва толкова евтино и се разпространява толкова надалече! Чудно ли е тогава; че цялата човешка мисъл почна да тече по този наклон? Това не значи, че архитектурата няма да може да създаде отсега нататък нито един великолепен паметник, нито един изолиран шедьовър. Сегиз-тогиз, въпреки царството на книгопечатането, ще се появява някоя колона, издигната, предполагам, от цяла армия, излята от стопени оръдия, както по времето на царуването на архитектурата се появяваха „Илиада“ и „Романсеро“, „Махабхарата“ и „Нибелунгите“, създадени от цели народи от отделни, слети в едно, откъси. Великият случай може да роди гениален архитект и в двадесети век, както Данте се роди в тринадесетия. Но архитектурата няма да бъде вече обществено, колективно, преобладаващо изкуство. Великата поема, великата сграда, великото творение на човечеството няма вече да се иззижда, то ще се печата.

    Занапред, дори ако случайно изживее период на възход, архитектурата няма вече да играе първостепенна роля. Тя ще бъде подчинена на каноните на литературата, която по-рано се подчиняваше на нейните. Взаимоотношенията им се промениха коренно. Без съмнение в епохата на архитектурата поемите, колкото и редки да бяха, напомняха архитектурни паметници. Индийските поеми „Виаза“ са сложни, своеобразни и непроницаеми като пагодите. Поезията в Египет се отличава със същите величествени и спокойни линии, които са свойствени и за архитектурата му. В антична Гърция — с красота, ведрина и спокойствие. В християнска Европа — с католическа царственост, простодушие, богата и пищна растителност, свойствена за всяка епоха на обновление. Библията напомня пирамидите, „Илиадата“ — Партенона, Омир — Фидий. Данте в тринадесети век е последната романска църква. Шекспир в шестнадесети — последната готическа катедрала.

    И така, за да повторим накратко казаното дотук — изложено по необходимост непълно и бегло, — човешкият ум разполага с две книги, два летописа, две завещания — архитектурата и книгопечатането, каменната и хартиената библия. Без съмнение, когато съзерцаваме тия две библии, широко разтворени във вековете, не можем да не съжаляваме за безспорното величие на гранитната писменост, за тези исполински азбуки, взели формата на колонади, стълбове, обелиски, за тези човешки планини, пръснати навред по земята — от пирамидата до камбанарията, от Хеопсовата гробница до Страсбургската катедрала. Трябва да препрочетем миналото, изписано върху тези мраморни скрижали. Трябва безспир да прелистваме и да се любуваме на книгата, написана от архитектурата, но не бива да отричаме величието на сградата, която издига на свой ред книгопечатането.
    Тази сграда е колосална. Не зная кой статистик бе изчислил, че ако се сложат една върху друга всички книги, излезли изпод печатната преса от Гутенберг насам, те биха запълнили разстоянието от Земята до Луната. Но не това материално величие искаме да подчертаем. И все пак, когато се опитваме да си представим мислено всички произведения, отпечатани до наши дни, нима тази грамада не се Възправя пред погледа ни като огромна постройка, чиито основи се опират на целия свят, за чийто строеж работи без отдих цялото човечество и чиято чудовищна глава се губи в гъстата мъгла на бъдещето? Мравуняк на човешките умове. Кошер, в който човешките въображения — златни пчели — донасят своя мед. Хилядоетажна сграда. Тук-таме по площадките зеят тъмните отвори на пещерите на разните науки, чиито проходи се пресичат в нейните недра. Външната страна на сградата е щедро украсена с арабеските, розетките и дантелите на изкуството. Всяко индивидуално произведение, колкото причудливо и изолирано да ни се струва, има свое място и стойност. Общото впечатление е хармония. Като почнем от катедралата на Шекспир и свършим с джамията на Байрон, хиляди камбанарии отрупват безразборно тази метрополия на всемирната мисъл. В подножието са намерили място някои древни грамоти, забравени от архитектурата. Вляво от входа е взидан стар барелеф от бял мрамор — Омир, вдясно многоезичната библия изправя седемте си глави. По-далеч се ежи хидрата на „Романсеро“ заедно с няколко други хибридни форми — „Ведите“ и „Нибелунгите“.
    Впрочем това удивително здание остава винаги недовършено. Печатницата, гигантска машина, изсмуква непрестанно всички умствени сокове на обществото и бълва нови и нови материали за своята постройка. Целият човешки род е върху строителното скеле. Всеки човешки ум е зидар. И най-скромният от тях запушва някоя дупка или слага някой камък. Дори Ретиф дьо ла Брьотон* донася своята кошница с изкъртена мазилка. Всеки ден градежът се издига с нов ред камъни. Независимо от оригиналния индивидуален принос на всеки писател има и колективни постъпления. Осемнадесети век дава „Енциклопедията“, революцията — „Монитьор“**. Този строеж действително нараства и се възвисява в безкрайни спирали. И при него езиците се смесват, кипи непрестанна дейност, неуморен труд, настървено съревнование на цялото човечество, бленувано убежище не човешкия ум в случай на нов потоп, в случай на ново варварско нашествие. Книгопечатането е второ вавилонско стълпотворение на човешкия род.
    [* Френски писател от осемнадесети век. — Б. пр.]
    [** Вестник, основан в 1789 година от Панкук. — Б. пр.]

    КНИГА ШЕСТА

    I. БЕЗПРИСТРАСТЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ НЯКОГАШНОТО СЪДОПРОИЗВОДСТВО

    През благословената 1482 година, парижкия прево, благородният Робер д’Естутвил, рицар, сийор дьо Бейн, барон д’Иври и Сент Андри в Ла Марш, съветник и кралски шамбелан, беше напълно щастлив човек. Почти седемнадесет години бяха изминали вече, откакто на 7 ноември 1465 година — година на кометата — беше получил благодатната длъжност парижки прево, по-скоро отличие, отколкото служба или както казва Жоанес Лемнеус: „… dignitas, quae cum non exigua potestate politiam concernente, atque proerogativis multis et juribus conjuncta est.“* През 1482 година беше необичайно явление някой благородник да заема още службата, на която е бил назначен по време на бракосъчетанието на незаконната дъщеря на Людовик XI и на незаконния син на херцог Бурбонски. В същия ден, когато Робер д’Естутвил замести Жак дьо Валие като парижки прево, метр Жан Дове замести месир Ели дьо Торет като пръв председател на кралския съд, Жан Жувнел дез-Юрсен бе назначен за върховен съдия на Париж на мястото на Пиер дьо Морвилие, а Реньо де Дорман зае службата постоянен докладчик при кралския съд, за която мечтаеше Пиер Пюи. А колко хора се смениха на тези три служби, откакто Робер д’Естутвил беше парижки прево! Тази длъжност му беше „възложена на съхранение“, както гласеше кралската грамота. И той действително я съхраняваше добре. Беше се вкопчил в нея, беше се сраснал и отъждествил с нея до такава степен, че бе съумял да се изплъзне от манията на Луи XI за промени: този недоверчив, свадлив и енергичен крал се стремеше чрез чести назначения и подменяния да упражнява свободно собствената си власт. Нещо повече, почтеният рицар беше издействувал наследственост на службата си и от две години вече името на благородника Жак д’Естутвил, кавалер, стоеше до неговото начело на списъка на служащите в парижкото превотство. Рядка и действително изключителна милост! Вярно е, че Робер д’Естутвил беше храбър воин, той вдигна мъжествено бойното знаме против „лигата на общественото благо“ и поднесе на кралицата един великолепен захарен елен при идването й в Париж през 14… година. Освен това беше в добри приятелски отношения с месир Тристан Отшелника, управител на кралския дворец. Така че животът на месир Робер протичаше твърде приятно и леко. Преди всичко той имаше доста тлъстичка заплата, към която се прибавяха, увиснали като допълнителни гроздове на лозницата му, доходите от съдебните такси по гражданските и углавните дела в окръга, доходите от гражданските и углавните дела, разглеждани от следователите в Шатле, без да смятаме дребните постъпления от пътните такси по мостовете Мант и Корбей, нито приходите от налозите върху гроздоберачите и лицата, мерещи дървата и солта. Трябва да прибавим и удоволствието да се перчи, яздейки из града, и да се откроява между облечените наполовина в червено, наполовина в тъмносиньо наместници и жандарми със своята хубава военна униформа, на която можете да се полюбувате и днес върху гробницата му във „Валмонтското абатство“ в Нормандия, както и с шлема си, изкорубен в сражението при Монлери. Пък и малко ли нещо беше да държи в подчинение сержантите от градската стража, вратаря и караула на Шатле, двамата следователи на Шатле, auditores Castelleti, шестнадесетте комисари на шестнадесетте квартала, тъмничаря на Шатле, четиримата феодални сержанти, сто и двадесетте конни сержанти, сто и двадесетте сержанти жезлоносци, началника на нощната стража ведно с всичките му подчинени? Малко ли нещо беше да раздава правосъдие в низшите и висши съдебни инстанции, да има право да привързва към позорния стълб, да беси и да разчеква осъдените, без да говорим за дребните дела в първата инстанция, in prima instantia, както е казано в съдебните архиви, в цялото парижко виконтство, към което така достойно се числяха и седемте дворянски съдебни окръга? Можете ли да си представите нещо по-приятно от издаването на присъди и решения — ежедневно занимание на месир Робер д’Естутвил в Големия Шатле под широките прихлупени сводове не Филип-Август? А колко приятно беше да се прибира вечер, верен на навиците си, в пленителната къща на улица „Гали-ле“, близо до кралския дворец, която бе получил в зестра от жена си госпожа Амброаз дьо Лоре? Той си почиваше там от уморителното изпращане на някой клетник да нощува в „малкото жилище на улица «Ескоршори» — единадесет стъпки дълго, седем стъпки и три дюйма широко и единадесет стъпки високо, — което парижките превота и наместници бяха свикнали да използуват за затвор“.
    [* „Длъжност, свързана не само със значителна полицейска власт, но и с много преимущества и права“ (лат.) — Б. пр.]
    При това месир Робер д’Естутвил раздаваше правосъдие не само в качеството си на прево и парижки виконт, но той участвуваше — и то с право на мнение и възнаграждение — и във висшето кралско правораздаване. Нямаше нито една що-годе по-високопоставена глава, която да не бе минала през неговите ръце, преди да стигне до палача. Той изведе от Бастилията в предградието Сент Антоан господин Дьо Ньомур, за да го доведе до халите, пак той придружи до Гревския площад господин Дьо Сен Пол, който се дърпаше и крещеше за голямо удоволствие на господин парижкия прево, настроен отдавна враждебно към господин конетабъла. Налице са, както виждате, много повече условия, отколкото са необходими, за да направят живота ви толкова приятен и забележителен, че да заслужи някой ден една хвалебствена страница в интересната история на парижките превота, от която научаваме, че Удар дьо Вилньов имал къща на улица „Бушри“, че Гийом дьо Анже купил големия и малкия савойски дворец, че Гийом Тибу подарил на монахините от „Сент Жонвиев“ къщите си на улица „Клопен“, че Юг Обрио живял в двореца Порк-Епик и други интимни подробности. При толкова основания обаче да гледа на живота ведро и спокойно, месир Робер д’Естутвил се събуди сутринта на 7 януари 1482 година много начумерен. Идеше му да удуши всичко живо. На какво се дължеше лошото му настроение? Едва ли сам той би могъл да каже. Дали защото небето беше сиво? Или токата на стария му колан, останала още от сражението при Монлери, бе лошо закопчана и пристягаше премного, по военному, превотските му тлъстини? Или бе видял под прозорците си присмехулни безделници, строени по чети-рими в редица, облекли на голо връхните си дрехи, с издънени шапки, провесили торби и бутилки през рамо? Или бе осенен от смътно предчувствие за триста и седемедсетте ливри, шестнадесет су и осем дьоние, които бъдещият крал Шарл VIII щеше да му удържи следващата година от доходите на превотството? Читателят е свободен да избере една от тия причини. Колкото до нас, ние сме склонни да мислим, че настроението му беше лошо чисто и просто защото не беше добро.
    Впрочем този следпразничен ден беше досаден за всички и главно за парижкия прево, който трябваше да измете всичката смет — в буквален и преносен смисъл, — която остава след празник по парижките улици. А освен това му предстоеше и заседание в Големия Шатле. Ние сме забелязали, че съдиите гледат обикновено в деня на заседанието да бъдат в лошо настроение, за да има върху кого да си излеят безнаказано яда в името на краля, закона и правосъдието.
    Междувременно заседанието бе почнало без него. Помощниците му по гражданските, углавните и частните дела изпълняваха добросъвестно обязаностите си както винаги. Още от осем часа сутринта няколко десетки граждани и гражданки, гъсто натъпкани в тъмния ъгъл между стената и здравата дъбова решетка в долната зала на Шатле, се наслаждаваха на разнообразната и забавна гледка, която предлагаше следователят на Шатле, метр Флориан Барбъодиен, помощник на господин превото, раздаващ правосъдие безогледно и наслуки.
    Залата беше малка, прихлупена, сводеста. В дъното — маса, украсена с хералдически лилии, зад нея голямо дъбово кресло с красиви резби, предназначено за превото и празно в момента, а вляво от него — столчето на следователя метр Флориан. Малко по-долу бе седнал писарят, който драскаше нещо. Отсреща се притискаше народът. Пред вратата и пред масите стояха много съдебни пристави във виолетови туники с бели кръстове на гърдите. Двама сержанти от кметството, облечени в празничните си униформи, наполовина червени, наполовина сини, стояха на стража пред една ниска затворена вратичка, която се виждаше в дъното зад масата. Един-единствен остросводест прозорец, тясно изрязан в дебелата стена, осветяваше с бледа януарска светлина двете комични фигури, причудливия демон, изваян от камък, който висеше като лампа в центъра на свода, и съдията, седнал в дъното на залага сред хералдическите лилии.
    Опитайте се да си представите метр Флориан Барбьодиен, седнал на масата на превото между два купа папки. Зачервен, премигващ, с царствено увиснали бузи, които се съединяваха под брадата му, нашият следовател се бе облакътил на масата, застъпил с крак шлейфа на робата си от гладко кафяво сукно, прихлупил бял агнешки калпак, изпод който се подаваха само веждите му.
    Между другото следователят беше глух. Несъществен недостатък за един следовател, който никак не пречеше на метр Флориан да издава съвсем основателни безапелационни присъди. Безспорно съвсем достатъчно е следователят да си дава вид, че слуша. А нашият многоуважаван Барбьодиен отговаряше много добре на това условие — единствено необходимо за правилното правораздаване, — тъй като вниманието му изобщо не можеше да бъде отвлечено от какъвто и да било шум.
    Впрочем сред слушателите се намираше един безжалостен контрольор на постъпките и жестовете му в лицето на нашия приятел Жеан Фроло Мелницата, този довчерашен ученик, това „шило“, което можехте да срещнете навред из Париж освен пред професорската катедра.
    — Гледай ти — говореше тихичко той на своя другар Робен Пуспен, който се хилеше до него, докато Жеан коментираше сцените, разиграващи се пред очите им, — ето Жеанет Дю Бюисон, хубавата дъщеря на Ленивеца от Новия пазар! Не може да бъде! Старчето я осъжда! Той, значи, е не само глух, но и сляп! Петнадесет парижки су и четири дьоние, защото носела две броеници! Скъпи й излязоха! Lex duri carminis.* Ами този пък кой е? Робен Шиеф дьо Вил, майстор на ризници. Задето бил приет в съсловието и получил майсторска титла. Встъпителна вноска. Гледай ти! И двама благородници между другите нехранимайковци! Егле дьо Соан и Ютен дьо Май. Двама кавалери, corpus Christ**! A! Те играли на зарове! Кога ли ще видя тук и нашия ректор? Сто парижки ливри в полза на краля! Този Барбьодиен не се шегува, нали не чува! Да стана като брат ми, архидякона, ако това ми попречи да ш рая, да играя ден и нощ, да прекарам целия си живот в игра, да умра от игра, да си проиграя и душата, след като си проиграя последната риза! Света Богородичке, колко жени! Хайде една след друга, драги ми овчици! Амброаз Лекюйер! Изабо Пейнет! Берард Жиронен! Ей богу, познавам ги всичките! Глоба! Глоба! Да ви видя сега кой ще носи позлатени колани! Десет парижки су! Ех вие, кокетки! О, тази стара съдийска мутра, глуха и малоумна! О, този тъпак Флориан! О, този мухльо Барбьодиен! Вижте го само как се е разплул на масата! Лапа ищците, лапа процесите, лапа, жвака, тъпче се, дебелее. Глоби, безхазяйствени имущества, такси, разноски, съдебни мита, възнаграждения, вреди и лихви, разпит, затвор, задържане под стража, окови с плащане на разходите по тях — всичко е коледен кравай и еньовденска погача за него! Погледни само каква свиня! Хайде! Точно така! Още една любовчийка! Тибо Тибод, цяла-целеничка! Задето излязла от улица „Глатини“! Ами кой ли е този юначага! Жифроа Мабон, жандарм от командата на стрелците. Богохулствувал. Глоба, Тибод, глоба, Жифроа! Глоба и на двама ви! Ах, старият глухчо! Той сигурно сбърка двете дела! Готов съм да се обзаложа десет срещу едно, че глобява момата за богохулство, а жандарма за леко поведение! Внимание, Робен Пуспен! Кого ли ще въведат сега? Колко сержанти! Кълна се в Юпитер! Всички ловджийски хрътки са налице. Навярно е дошъл ред на едрия дивеч. Глиган. Трябва да е глиган, Робен. Охо, и то какъв! Кълна се в Херкулес! Ами че това е вчерашният ни избраник, папата на шутовете, нашият звънар, нашият едноок, хром и гърбав кривльо! Квазимодо!…
    [* Текстът на закона е строг (лат.) — Б. пр.]
    [** Кълна се в тялото господне! (лат.) — Б. пр.]
    Беше действително Квазимодо.
    Вързан, обкръжен, омотан в ремъци, окован и здраво охраняван. Стражата около него беше подсилена от самият началник на нощната охрана в красивата си униформа с герба на Франция на гърдите и с герба на Париж — на гърба. А между другото, като се изключи уродливостта на Квазимодо, нищо не оправдаваше това натрупване на алебарди и аркебузи. Звънарят стоеше мрачен, безмълвен и спокоен. От време на време само поглеждаше ядно и подмолно с единственото си око въжата, в които беше омотан.
    Той погледна по същия начин и хората около себе си, но погледът му беше толкова угаснал и сънен, че жените си го сочеха подигравателно с пръст.
    Междувременно метр Флориан, съдията, прелисти внимателно папката със заведеното Срещу Квазимодо дело, която писарят му подаде, и след като я прегледа, се замисли за миг. Благодарение на тази предвидливост, която проявяваше винаги, преди да пристъпи към разпита, той знаеше предварително името, занятието и провинението на обвиняемия, задаваше съответни въпроси след предполагаеми отговори и успяваше да се измъкне от опасните криволици на разпита, без да проличи особено ярко глухотата му. Досието по делото го водеше, както кучето води слепеца. Ако му се случеше понякога да издаде недъга си с безсмислена забележка или неуместен въпрос, едни вземаха това за дълбокомислие, други — за глупост. Но и в двата случая честта на съдебното съсловие не се накърняваше. Защото все пак е много по-хубаво да смятат съдията за дълбокомислен или глупав, отколкото за глух. Затова той полагаше особени старания да прикрие от всички глухотата си и обикновено това му се удаваше толкова добре, че в края на краищата сам беше почнал да се поддава на тази илюзия. Това впрочем се постига много по-лесно, отколкото хората си мислят. Всички гърбави ходят с изправена глава, всички пелтеци се пребиват да бръщолевят, всички глухи говорят нарочно ниско. Колкото до самия метр Флориан, той признаваше най-много, че слухът му изневерява сегиз-тогиз. Това беше единствената отстъпка, която правеше на общественото мнение, и то само в моменти на откровение или добросъвестна самопреценка.
    Като предъвка делото на Квазимодо, той отметна назад глава и притвори очи, за да придобие по-внушителен и по-безпристрастен вид, така че в този момент беше не само глух, но и сляп. Двойно условие, без което човек не може да бъде съвършен съдия. И той започна разпита именно в тази величествена поза.
    — Името ви?
    Тук обаче се яви случай, който не беше „предвиден от закона“ — глух съдия трябваше да разпитва глух обвиняем. Квазимодо, който по нищо не можеше да отгатне, че му задават въпрос, продължаваше да гледа втренчено съдията и не отговори. Глухият съдия, който по нищо не можеше да отгатне, че обвиняемият е глух, помисли, че той му е отговорил, както правеха обикновено всички обвиняеми, и продължи разпита механично, с глупаво самоуверен тон:
    — Добре. На колко години сте?
    Квазимодо и сега не отговори на въпроса. Съдията сметна, че е получил отговор, и продължи:
    — Така. А с какво се занимавате?
    Пак същото мълчание. Междувременно слушателите почнаха да шушукат и да се споглеждат.
    — Достатъчно — отсече невъзмутимо следователят, когато предположи, че обвиняемият е отговорил и на третия му въпрос. — Вие сте обвинен пред нас: (primo), в нарушаване на нощната тишина; (secundo), в непочтено насилствено държане спрямо жена с леко поведение, (in projudicum meretricia*; tertio) в непокорство и бунтуване спрямо стрелците, служещи на краля, нашия повелител. Изкажете се по тези точки. Писарю, записахте ли досегашните отговори на обвиняемия?
    [* В посегателство над блудница (лат.). — Б. пр.]
    При този злополучен въпрос избухна гръмък смях от писарската скамейка до аудиторията. Смехът беше толкова силен, толкова заразителен, толкова неудържим и всеобщ, че дори двамата глухи не можеха да не го забележат. Квазимодо се обърна, повдигайки презрително гърбицата си, а метр Флориан, също учуден, подозирайки, че смехът на слушателите е предизвикан от някоя непочтителна забележка на обвиняемия, за която заключи по презрителното вдигане на раменете му, се обърна възмутен към него:
    — За такъв отговор, негоднико, заслужавате бесило! Знаете ли на кого говорите?
    Разбира се, този изблик само увеличи всеобщото веселие. Той беше толкова неуместен и безсмислен, че дори сержантите от кметството, тези копиеносци, чието тъпоумие съставлява част от униформата им, не можаха да се сдържат. Само Квазимодо остана сериозен, защото не разбираше нищо от това, което ставаше около него. Съдията се разгневи още повече и сметна, че трябва да продължи в същия тон, за да сплаши обвиняемия и по този начин да внуши и на слушателите повече уважение към съда.
    — Така ли, майсторе в разврата и изнасилването, вие си позволявате да се гаврите със следователя на Шатле, с магистрата, натоварен с охраната на Париж, с издирването на престъпленията, провиненията и постъпките; с контрола над всички занаяти и забраната на монопола, с поддържането на улиците, със забраната на търговията с домашни, водни и диви птици, с измерването на дървата и дървения материал, с изчистването на града от калта и на въздуха от заразните болести, с една дума-, човека, който денонощно се грижи за благополучието на гражданите, и при това съвсем безвъзмездно, не разчитайки на никакво възнаграждение! Знаете ли, че аз се наричам Флориан Барбьодиен, заместник на господин парижкия прево и освен това комисар, следовател, контрольор, и се ползувам със същите права не само в парижкия, но и в областния съд, като участвувам и в делата по надзора и във висшата инстанция!…
    Когато някой глух говори на друг глух, няма основание да спре. Не се знае кога и как щеше да стъпи на сушата метр Флориан, както се бе понесъл с издути платна по водите на високопарното красноречие, ако ниската вратичка в дъното не се бе отворила внезапно и не бе влязъл самият господин прево.
    Метр Флориан не прекъсна речта си при влизането му, но се завъртя на петите си и отправи тутакси към превото изобличителните думи, с които миг преди това заплашваше Квазимодо.
    — Монсеньор — каза той, — пледирам по отношение на тук присъствуващия обвиняем за такова наказание, каквото ще ви бъде угодно да му наложите за грубо и нечувано оскърбление на съда.
    Той седна съвсем задъхан, изтривайки едрите капки пот, които капеха от челото му и мокреха като сълзи разтворените пред него книжа. Месир Робер д’Естутвил смръщи вежди и така многозначително и властно се обърна към подсъдимия, че макар и глух, той си даде донякъде сметка какво става.
    Превото го попита строго:
    — Защо са те довели тук, безделнико?
    Нещастникът предположи, че превото го пита за името му, наруши обичайното си безмълвие и отговори с дрезгав, гърлен глас:
    — Квазимодо.
    Отговорът подхождаше тъй малко на въпроса, че хората пак се разсмяха неудържимо и месир Робер се провикна, пламнал от гняв:
    — И с мене ли се подиграваш, мизернико?
    — Звънар в „Света Богородица“ — отвърна Квазимодо, мислейки, че става дума за професията му.
    — Звънар ли? — възкликна превото, който се беше събудил сутринта в достатъчно лошо настроение, както вече казахме, за да има нужда да подклаждат яда му с такива странни отговори. — Звънар! Ще ти дам аз едни камбани по гърба, и то по всички кръстопътища на Париж! Чуваш ли, безделнико!
    — Ако се интересувате за възрастта ми — каза Квазимодо, — струва ми се, че ще навърша двадесет години на Свети Мартин.
    Това вече беше прекалено. Превото не можа да се сдържи.
    — А! Ти се гавриш с властта, клетнико! Господа сержанти-жезлоносци, отведете този хубостник при позорния стълб на Гревския площад и го въртете и шибайте един час. Добре ще ми плати, бога ми! Искам също настоящата присъда да бъде разгласена публично от четирима тръбачи в седемте сеньор-ски владения на парижкото виконтство.
    Писарят се зае незабавно с изготвянето на присъдата.
    — Дявол да го вземе! Това се казва справедлива присъда! — провикна се от своя ъгъл студентът Жеан Фроло Мелницата.
    Превото се извърна и отново впери в Квазимодо святкащите си очи.
    — Стори ми се, че този хубостник каза „дявол да го вземе“. Писарю, прибавете дванадесет парижки дьоние глоба за богохулство, като половината бъдат дадени на ковчежника от църквата „Сент Йосташ“. Аз тача особено много този светец.
    За няколко минути присъдата беше написана. Съдържанието й беше кратко и просто. Председателят на съда Тибо Байе и кралският адвокат Роже Барм не бяха още преобразували обичайното право на парижкото виконтство. По онова време то не беше още задръстено от високостволия лес на формалностите и процедурите, които тези двама юрисконсулти посадиха в началото на шестнадесети век. Правораздаването беше все още ясно, експедитивно и недвусмислено. То водеше право към целта и в края на всяка пътечка — без излишни храсти и завои — се виждаха тутакси колелото за изтезаване, бесилката или позорният стълб. Човек знаеше поне какво го чака.
    Писарят представи присъдата на превото, който я подпечата и излезе да продължи обиколката си из другите зали в такова настроение, че сигурно щеше да напълни този ден всички парижки тъмници. Жеан Фроло и Робен Пуспен се смееха под мустак. Квазимодо наблюдаваше всичко това с безучастен и учуден вид.
    Обаче, докато метр Флориан Барбьодиен четеше на свой ред присъдата, преди да я подпише, писарят съжали злочестият осъден и с надеждата, че ще издействува известно намаление на наказанието му, се доближи възможно най-близо до ухото на следователя и му каза, посочвайки Квазимодо: „Този човек е глух.“
    Той се надяваше, че общият недъг ще предразположи метр Флориан в полза на осъдения. Но, първо, ние изтъкнахме, че метр Флориан съвсем не държеше да забележат глухотата му. Освен това той до такава степен не чуваше, че не схвана нито дума от това, което му каза писарят. И понеже искаше да даде вид, че е разбрал, отвърна:
    — А, така ли? Това е вече нещо друго. Не знаех. В такъв случай още един час на позорния стълб.
    И той сложи подписа си върху така изменената присъда.
    — Отлично — промълви Робен Пуспен, който имаше зъб на Квазимодо. — Това ще го научи да не бъде толкова груб с хората.

    II. ПЛЪХОВАТА ДУПКА

    Нека читателят ни позволи да се върнем на Гревския площад, който напуснахме вчера, за да тръгнем заедно с Гренгоар по следите на Есмералда.
    Десет часът сутринта е. Всичко напомня вчерашния празник. Паважът е покрит с отпадъци, панделки, парцали, пера от накити, капки восък от факлите, трохи от народното пиршество. Множество граждани се шляят насам-натам, под-ритват угасналите главни от празничния огън, спират се пред Дома с колоните и си спомнят с възхищение, гледайки пироните по фасадата, прекрасните драперии, които я украсяваха предния ден. Последно удоволствие. Продавачите на сайдер и бира тикат буренцата си сред групите. Неколцина заети минувачи прекосяват бързо площада. Търговците разговарят и си подвикват от праговете на дюкянчетата си. Празненството, Копенол, пратениците, папата на шутовете са предмет на всички разговори. Гражданите бъбрят и се смеят в надпревара. Междувременно четирима сержанти на коне, застанали от четирите страни на позорния стълб, привличат вече около себе си голяма част зяпльовци, пръснати по площада, готови винаги да бездействуват и скучаят, очаквайки някое макар и незначително публично наказание.
    Ако сега читателят, след като се полюбува на тази оживена и шумна сцена, която се разиграва по всички ъгли на площада, отмести поглед към старинната полуготическа, полуроманска сграда — Роландовата кула, разположена на западния край на площада откъм крайбрежната улица, — той ще може да забележи на ъгъла на фасадата й голям обществен молитвеник с пищни илюстрации, защитен от дъжда с малка стряха, а от крадците — с решетка, която позволява все пак да се прелистват страниците му. До молитвеника се вижда тясно остросводесто прозорче, препречено с две кръстосани железни пръчки. Този единствен отвор гледа към площада и пропуска малко въздух и светлина в тясна килия без врата, издълбана в дебелата стена на старата постройка. В килията цари дълбок покой и мрачна тишина, докато околовръст гъмжи и тътне най-многолюдният и най-шумният парижки площад.
    Тази килия беше прочута близо от три века, когато, госпожа Роланд от Роландовата кула, потопена в скръб по загиналия си по време на кръстоносните походи баща, беше накарала да я издълбаят в стената на собствената й къща, за да се затвори до края на живота си там. Тя запазила от целия си дворец само тази килия със зазидана врата и отворено зиме и лете прозорче, като раздала всичко останало на бедните и на църквата. Двадесет години покрусената девойка чакала смъртта в тази преждевременна гробница, молейки се ден и нощ за душата на баща си, облечена в черна кълчищна дреха, спейки в пепелта, без да има дори камък за възглавница, хранейки се само с това, което милосърдните минувачи оставяли на перваза на прозорчето й — хляб и вода, — живеейки от подаяния, след като някога сама бе правила подаяния. Преди да умре, пред прага на другия гроб, тя завещала за вечни времена тази килия на дълбоко отчаяните жени, майки, вдовици или дъщери, които трябва много да се молят за свои или чужди грехове и биха пожелали да се погребат живи поради голяма скръб или дълбоко покаяние. Тогавашните парижки бедняци й устроили хубаво погребение, пролели обилни сълзи, изрекли много благословии. Но за голямо съжаление на простолюдието, по липса на необходимата протекция в папския двор, благочестивата девица не била провъзгласена за светица. Малко по-свободомислещите се надявали, че това ще стане по-лесно в рая, отколкото в Рим, и обърнали молитвите си към бога, вместо към папата. Повечето се задоволили да тачат свято паметта на Роланд и запазили като реликви нейните дрипи. А градът поставил в чест на девойката обществен молитвеник, взидан близо до прозорчето на килията й, та когато минувачите се спрат, макар и само за да се помолят, молитвата да ги подсети да дадат милостиня на клетите затворнички, наследили гробницата на госпожа Роланд, за да не умрат те от глад и забрава. Впрочем такива гробници не бяха рядкост в средновековните градове. Често можеше да се види по най-оживената улица, на най-пъстрия и шумен пазар, точно в средата, под краката на конете или под колелата на каруците някакъв зимник, кладенец или иззидана килия с решетъчно прозорче, в дъното на които денонощно се молеше човешко същество, обрекло се доброволно на вечна скръб и мъчително изкупление. Но всички мисли, които би възбудило днес у нас това необикновено зрелище, тази зловеща килия, преходно звено от жилището към гроба, от града към гробището, това живо същество, откъснато от човешката общност и причислило се още приживе към покойниците, тази лампа, догаряща в мрака последната си капка масло, тази сянка от живот, залитащ в гроба, този дъх, този глас, тази вечна молитва в каменния ковчег, това лице, обърнато завинаги към другия свят, този взор, озарен вече от друго слънце, това ухо, долепено до гробната стена, тази душа, пленница на тялото, това тяло, пленено в каменния си затвор, този глух ропот на изтерзания дух под двойната обвивка на тялото и гранита — оставаха неразбрани от тогавашната тълпа. Неразсъждаващото, примитивно благочестие на онази епоха не съзираше всички отсенки на този религиозен подвиг. То възприемаше явлението, без да го анализира, уважаваше и почиташе подобна жертва, прекланяше се при случай пред нея, но не се замисляше над страданията, с които е придружена, нито изпитваше прекалено голямо състрадание. То донасяше от време на време къшей хляб на злочестия каещ се, поглеждаше през дупката дали още живее, не се интересуваше дори от името му, едва си спомняше от колко години е почнала бавната му смърт и ако някой чужденец попиташе съседите за живия скелет, който гниеше в подземието, те отговаряха просто: „Отшелникът“, ако ставаше дума за мъж, или „Отшелницата“, ако беше жена.
    Впрочем тогава гледаха на всичко в живота така — без метафизика, без въображение, без увеличително стъкло, с просто око. Микроскопът не беше още открит нито за материалните, нито за духовните явления.
    Освен това, както току-що казахме, колкото и чудно да ни се струва, случаите на подобно доброволно вграждане в сърцето на града бяха доста чести. В Париж имаше твърде голям брой такива килии за молитва и покаяние и те бяха почти всичките заети. Вярно е, че и духовенството от своя страна се грижеше да не остават празни, защото това би означавало охлаждане на вярата, и при липса на доброволни отшелници, там затваряха прокажени. Освен килията на Гревския площад имаше килия и на Монфокон, при гробището Сенз-Иносан и още една, не си спомням точно къде, мисля, че в стената на дома Клишон. Имаше и други, пръснати на различни места, за които свидетелствуват само преданията, понеже сградите вече не съществуват. И в Университета имаше подобна килия. На хълма Сент Жонвиев някакъв средновековен Йов пял цели тридесет години седемте псалма на покаянието, седнал на купчина тор в дъното на едно водохранилище. Щом свършел последния псалм, той започвал отново пеейки по-високо нощем — magna voce per umbras* И днес още, ако някой любител на старинни предмети посети улица „Пюи ки парл“** причува му се неговият глас.
    [* С гръмък глас в мрака (лат.). — Б. пр.]
    [** Говорещ кладенец. — Б. пр.]
    Ако се спрем само на килията в Роландовата кула, длъжни сме да кажем, че тя никога не оставаше без отшелница. След смъртта на госпожа Роланд тя рядко се освобождаваше за една или две години. Не една жена бе оплаквала в нея чак до смъртта си родители или любим или бе изкупвала някакви прегрешения. Злостните парижки езици, които се бъркат дето не им е работата, твърдят, че там рядко попадали вдовици.
    Според обичая на епохата латински надпис, издълбан в стената, предупреждаваше образования минувач за благочестивото предназначение на тези килии. Чак до средата на шестнадесети век се бе запазил обичаят да се обяснява смисълът на постройките с кратък девиз, написан над вратата. Така например във Франция още личи надписът над входа на затвора на замъка Турвил: „Sileto et spera“*. B Ирландия под герба над главния портал на замъка Фортескю е написано: „Forte scutumsalus ducum“**. В Англия над главния вход на гостоприемното имение на графовете Каупер се чете: „Tuum est“***. Защото тогава вът всяка сграда бе вложена мисъл.
    [* Мълчи и се надявай (лат.). — Б. пр.]
    [** Здрав щит — спасение за вождовете (лат.). — Б. пр.]
    [*** Твое е (лат.). — Б. пр.]
    Понеже взиданата в Роландовата кула килия нямаше врата, над прозорчето бяха издълбани с големи романски букви следните две думи:

    TU, ORA!*
    [* Моли се (лат.). — Б. пр.]

    Народът, чийто здрав разум не се вглежда тъй тънко в нещата и охотно прекръства арката на Ludovico Magno* на Порт Сен Дьони, бе дал на това тъмно, мрачно и влажно подземие името Тру о Pa**. Не тъй възвишено обяснение може би, но по-образно.
    [* Людовик Велики (лат.). — Б. пр.]
    [** Плъховата дупка (лат.). — Б. пр.]

    III. ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЦАРЕВИЧНА ПИТКА

    По времето, когато ставаха описваните от нас събития, килията на Роландовата кула беше заета. Ако читателят иска да узнае от кого, нека се вслуша в разговора на три достопочтени матрони, които точно в момента, когато ние спряхме вниманието му на Плъховата дупка, се отправяха към нея, идвайки по крайбрежната улица от Шатле към Гревския площад.
    Две от тия жени бяха облечени като истински парижанки. Тънките им бели нагръдници, сукнените им поли на червени и сини ивици, добре изопнатите им бели плетени чорапи с цветни бродерии отстрани, обувките им от бежова кожа с черни подметки и квадратни бомбета и главно начинът на забраждането им — някакъв лъскав рог, отрупан с панделки и дантели, какъвто още носят жените в Шампан (съревновавайки се с гренадирите от руската императорска гвардия), издаваха, че те принадлежат към класата на богатите търговски жени, нещо средно между тези, които слугите наричат „жени“, и тези, които наричат „дами“. Те не носеха нито пръстени, нито златни кръстчета и лесно можеше да се види, че това не се дължи на бедност, а чисто и просто на страх от глоба. Другарката им беше нагиздена по същия начин, но с облеклото и държането си напомняше жена на провинциален нотариус. По препасания й високо колан личеше, че отдавна не е идвала в Париж. Можем да прибавим и плисирания нагръдник, панделките на обувките, полата с напречни, а не надлъжни ивици и много още нарушения на добрия вкус.
    Първите две жени вървяха със свойствената походка на парижанки, които развеждат из столицата някоя провинциалистка. Провинциалистката държеше за ръка дебело момченце, а то от своя страна стискаше в ръка голяма питка.
    Неприятно е, но трябва да добавим, че поради студения сезон езикът му служеше за носна кърпичка.
    Детето се влачеше поп passions oequis*, както казва Вергилий, и се спъваше на всяка крачка за голямо неудоволствие на майката. Вярно е, че то гледаше повече питката, отколкото паважа. Явно бе, че някаква сериозна причина го въздържаше да я захапе (питката), защото детето само я гледаше с копнеж. Майка му би трябвало да я носи сама. Жестоко бе да подлага бузестото дебелаче на танталови мъки.
    [* С неравни крачки (лат.). — Б. пр.]
    През това време трите „дамоазел“ (името „дами“ по онова време беше запазено само за жените от знатен произход) говореха едновременно.
    — Да побързаме, дамоазел Майет — казваше най-младата и най-дебелата от трите на провинциалистката, — страх ме е да не закъснеем. В Шатле казаха, че щели веднага да го доведат на позорния стълб.
    — Ами! Какво разправяте, дамоазел Удард Мюние! — прекъсна я другата парижанка. — Той ще остане два часа на позорния стълб. Имаме време. Виждали ли сте някога такова наказание, Майет?
    — Да — отвърна провинциалистката, — в Реймс.
    — Така ли? Само че какво може да представлява вашият реймски позорен стълб! Сигурно жалка клетка, в която въртят само селяндури! Чудо невиждано!
    — Какви ти селяндури! — възкликна Майет. — На Марше о Дра в Реймс! Та ние сме виждали знаменити престъпници, дори такива, дето са убили баща си и майка си! Селяндури! За какви ни вземате вие, Жервез?
    Явно беше, че провинциалистката е готова да се разсърди заради честта на техния позорен стълб. За щастие тактичната Удард Мюние отклони навреме разговора.
    — Добре, че се сетих, дамоазел Майет! Какво ще кажете за нашите фламандски пратеници? Виждали ли сте такива красавци в Реймс?
    — Признавам, че такива фламандци могат да се видят само в Париж — отвърна Майет.
    — Ами видяхте ли между тях високия пратеник, чорапчията? — попита Удард.
    — Да — каза Майет. — Той ми заприлича на Сатурн.
    — Ами оня дебелак, дето лицето му прилича на гол корем — поде Жервез. — И дребния с малките очи със зачервени, проскубани и разнищени като магарешки бодил клепачи!
    — Заслужаваше си да се видят конете им — каза Удард, — нагиздени според тамошния обичай.
    — Ах, драга моя — прекъсна я провинциалистката Майет, на свой ред с тон на превъзходство, — какво ли пък щяхте да кажете, ако бяхте видели през шейсет и първа година, преди осемнадесет години, конете на принцовете от кралската свита при коронясването в Реймс? Какви ли не щеш седла и покривала! Едни от сукно от Дамаск, други сърмени, подплатени със самурови кожи, или кадифени, подплатени с хермелин, трети отрупани със скъпоценни украшения, с тежки сребърни и златни висулки. И колко пари струваше всичко това! Ами красивите пажове, дето ги бяха яхнали!
    — Може би — забеляза сухо дамоазел Удард, — но и фламандците имат много хубави коне. Освен това да знаеш само каква вечеря им предложи кметът вчера в кметството! Поднесли им захаросани бадеми, подсладено вино, ароматични хлебчета и какви ли не лакомства!
    — Какво разправяте, любезна моя — провикна се Жервез, — та фламандските пратеници вечеряха снощи у кардинала в двореца Пти Бурбон!
    — Нищо подобно. В кметството.
    — Аз пък ви казвам, че са били в Пти Бурбон.
    — Не само че са били в кметството — отвърна сприхаво Удард, — ами и доктор Скурабл им произнесъл реч на латински и те останали много доволни. Каза ми го мъжът ми, той е заклет библиотекар.
    — Не само че са били в Пти Бурбон — отвърна не по-малко жлъчно Жервез, — ами мога да ви кажа и какво им е поднесъл управителят на господин кардинала: дванадесет двойни бутилки от по четвърт литър подсладено вино — бяло, розово и червено, двадесет и четири кутии позлатен лионски марципан, същия брой факли от по две ливри всяка и шест бъчви бонско вино от най-доброкачественото. Надявам се, че това не може да се оспорва. Каза ми го мъжът ми, който е петдесетник при градския съвет. Той сравняваше тази сутрин фламандските пратеници с пратениците на трапезундския император и на абисинския Прет-Ян, които пристигнаха в Париж по времето на покойния крал и които носеха халки на ушите си.
    — Аз пък ви повтарям, че вечеряха в кметството — възрази Удард, без да се трогне от всички тия подробности — и че имало небивало изобилие от месо и захаросани плодове.
    — Аз пък ви казвам, че им е прислужвал Льо Сек, градският сержант, само че в двореца Пти Бурбон и затова сте се заблудили.
    — В кметството, казвам ви!
    — В Пти Бурбон, скъпа! И затова бяха осветили с цветни фенерчета думата „Надежда“, която е написана над главния портал.
    — Не! В кметството и никъде другаде! И ако много искате да знаете, Юсон льо Воар име е свирил на флейта!
    — А аз пък ви казвам, че не!
    — Аз пък ви казвам, че да!
    — Не!
    Добродушната дебела Удард се канеше да възрази и накрая те сигурно щяха да се хванат за косите, ако Майет не беше възкликнала внезапно:
    — А вижте ония хора, дето са се струпали при моста, Какво ли гледат!
    — Вярно — каза Жервез, — чувам биене на дайре. Мисля, че е малката Смералда. Показва навярно номерата на козичката си. Бързо, Майет! Ускорете крачка и накарайте момченцето си да побърза! Вие сте дошли, за да видите забележителностите на Париж. Вчера видяхте фламандците. Днес трябва да видите египтянката.
    — Египтянка ли! — възкликна Майет и отстъпи рязко назад, стискайки по-здраво ръчичката на сина си. — Пазил ме бог! Тя ще открадне детето ми! Ела насам, Йосташ!
    И тя се затича по крайбрежната улица към Гревския площад, като остави моста далеч зад себе си. Детето обаче, което тя влачеше подире си, падна на колене. Майет се спря задъхана. Удард и Жервез я настигнаха.
    — Тази египтянка щяла да открадне детето ви! — учуди се Жервез. — Как може да ви мине такова нещо през ума!
    Майет поклати замислено глава.
    — Чудното е — забеляза Удард, — че и Кълчищната мисли същото за циганката.
    — Каква Кълчищна — попита Майет.
    — И таз добра! — каза Удард. — Ами че сестра Гюдюл.
    — Каква сестра Гюдюл? — пак попита Майет.
    — Вижда се, че не сте напускали скоро вашия Реймс, щом не знаете нищо! — възкликна Удард. — Отшелницата от Плъховата дупка!
    — Как? — учуди се Майет. — Бедната жена, на която носим питката ли?
    Удард кимна утвърдително с глава.
    — Точно тя. Ей сега ще я видим през малкото й прозорче, обърнато към Гревския площад. И тя мисли същото за египетските скитници, които бият дайрета и предсказват бъдещето на тълпата. Никой не знае защо така се ужасява от циганите и циганките. Но защо вие, Майет, побягнахте така само като я видяхте?
    — О! — възкликна Майет, притискайки с две ръце кръглата главичка на детето си. — Не бих желала да ми се случи това, което сполетя Пакет Шантфльори.
    — Разкажете ни нейната история, драга Майет — каза Жервез и я улови за ръка.
    — С удоволствие — отвърна Майет, — но вижда се, че не сте излизали от вашия Париж, щом не сте чули нищо за това. Ще ви разкажа, но няма защо да се спираме. Пакет Шантфльори беше красиво осемнадесетгодишно момиче по времето, когато и аз бях на същата възраст, тоест преди осемнадесет години, и само тя си е виновна, ако днес не е като мене здрава, пълна и свежа задомена жена на тридесет и шест години с мъж и дете. Впрочем още от четиринадесетгодишна възраст за нея беше вече късно! И така, тя беше дъщеря на Гиберто, певец по корабите в Реймс, същия, който бе свирил пред крал Шарл VII при коронясването му, когато се возел по нашата река Вел от Сийри до Мюизон и дори госпожа Орлеанската дева била с него. Старият баща умря, когато Пакет беше още невръстно детенце. Тя остана само с майка си, сестра на господин Матййо Прадон, майстор бакърджия и казанджия в Париж на улица „Парен-Гарлен“, който умря миналата година. Виждате, че беше от добро семейство. За нещастие майката беше простичка жена и научи Пакет само да бродира разни ненужни неща, а междувременно момичето порасна и продължаваше да е все тъй бедно. Те живееха и двете в Реймс край реката, на улица „Фол-Пен“. Обърнете внимание, струва ми се, че това стана причина за нещастието на Пакет: през шейсет и първа година, годината на коронясването на нашия крал Луи XI, господ да му даде живот и здраве, Пакет беше толкова весела и толкова хубава, че всички я наричаха Шантфльори*. Горкото момиче! То имаше хубави зъби и обичаше да се смее, за да ги показва. А момиче, което много се сме, скоро заплаква. Хубавите зъби погубват хубавите очи. Такава беше, значи, Шантфльори. Майка й и тя трудно си изкарваха хляба. Много бяха изпаднали след смъртта на певеца. Везбата им докарваше едва шест дьоние седмично, което е по-малко дори от два лиара. Отишли си бяха дните, когато татко Гиберто печелеше дванадесет парижки су само по време на коронясването с една-единствена песен. Една зима все през същата шейсет и първа година двете жени нямаха ни цепеници, ни съчки, а беше страшен студ и бузите на Шантфльори така поруменяха, че мъжете почнаха да й викат „Пакет“! Някои я зовяха „Пакрет“** и тя пропадна. Йосташ, да не си посмял да отхапеш от питката! Ние веднага разбрахме, че е пропаднала, понеже една неделя дойде на църква със златен кръст на шията. На четиринадесет години! Представете си само! Най-напред почна с младия виконт дьо Кормонтрьой, чийто замък се намира на три четвърти левга от Реймс. После дойде месир Анри дьо Трианкур, кралски кавалерист, после друг, още по-прост, Шиар о Болион, обикновен сержант! Тя продължи да слиза все по-надолу: Гери Обержон, кралски слуга, Масе Фрепю, бръснар на господин престолонаследника, Тевнен льо Моан, кралски готвач. И така тя заживя с все по-стари и по-незначителни мъже, докато стигна до Гийом Расин, свирач на гъдулка, и до Тиери Мер, уличен фенерджия! И тогава бедната Шантфльори тръгна просто от ръка на ръка. От всичките златни монети не й остана нито един лиар. Как да ви кажа, драги госпожици? По време на коронясването през същата шейсет и първа година тя спа дори с надзирателя на публичните домове!
    [* Цъфнала песен. — Б. пр.]
    [** Великденче. Б. пр.]
    Майет въздъхна и изтри овлажнелите си очи.
    — В тази история няма нищо необикновено — каза Жервез — и главно не виждам никакви циганки, нито крадени деца.
    — Имайте търпение — поде Майет. — Сега ще чуете за детето. През шейсет и шеста година, сега през този месец ще се навършат шестнадесет години оттогава, Пакет роди момиченце. Нещастницата! Как само му се зарадва! Отдавна искаше да си има детенце. Майка й, тази загубена женица, която знаеше само да си затваря очите, беше умряла. Пакет не обичаше никого на света и никой не я обичаше. Изминали бяха пет години от нейното падение и Шантфльори се бе превърнала в жалко създание. Беше сама, съвсем сама на този свят, сочена с пръст, обиждана по улиците, преследвана от градската стража, осмивана от дрипавите гаменчета. Освен това беше вече двадесетгодишна, а двадесет години за жена с леко поведение е вече старост. Сега развратът й докарваше само толкова, колкото везбата някога. С всяка нова бръчка си отиваше по едно екю. Зимата наново стана сурова за нея, дървата пак липсваха в огнището й, а хлябът — в раклата за хляб. Тя не можеше вече да работи, защото разблудният живот я беше направил мързелива, и страдаше двойно повече, защото леността я предразполагаше към сладострастие. Така поне кюрето от „Сен Рьоми“ обяснява защо тези жени страдат повече от студ и глад, когато остареят, отколкото другите беднячки.
    — Всичко това хубаво — забеляза Жервез, — ами циганката?
    — Не бързайте, Жервез — прекъсна я Удард, която слушаше по-търпеливо. Че какво ще остане за края, ако всичко се каже още в началото? Продължавайте, Майет, моля ви се. Горката Шантфльори!
    — И тъй — поде Майет, — Пакет беше много тъжна, много нещастна, сълзи дълбаеха бузите й. Но тя си въобразяваше в своя позор, падение и самота, че няма да се чувствува толкова опетнена, грешна и изоставена, ако има нещо или някой на тоя свят, когото тя да обича и който да я обича. Това трябваше да бъде дете, защото само детето е толкова невинно, че може да стори това. Тя се беше убедила в тази истина, след като се опита да обикне един крадец, единствения мъж, който все още можеше да я пожелае. Но много скоро си даде сметка, че и крадецът я презира. Жените, които живеят от любов, имат нужда от любим или от дете, за да запълнят сърцето си. Иначе те са много нещастни. Понеже не можеше вече да има любим, тя закопня за дете и понеже не беше престанала да вярва в бога, непрестанно го молеше за това. Всеблагият бог се смили над нея и й подари едно момиченце. Не мога да ви опиша радостта й. Ураган от сълзи, ласки и целувки. Тя откърми сама детето си, направи му пелени от завивката си, единствената, която беше останала на леглото й, но не чувствуваше вече нито студ, нито глад. Отново се разхубави. Старата мома се подмладява, когато стане майка. Тя поднови любовните си връзки, пак почнаха да я търсят и Шантфльори намери отново клиенти за стоката си. Но всички тия непочтени връзки се превръщаха в пелени, кърпички и лигавчета, в дантелени ризки и сатенени шапчета; и през ум не й мина да си купи нова завивка. Господин Йосташ, казах ви вече да не ядете от питката. Едно е безспорно: малката Анес — това беше кръщелното й име, защото Шантфльори отдавна нямаше фамилно име — беше увита като бебе в повече дантели и бродерии, отколкото малката херцогиня в херцогството Дофине. Тя притежаваше между другото чифт малки обувчици, каквито и крал Луи XI едва ли е имал! Майката ги бе ушила и извезала сама, влагайки в тях цялото си изтънчено умение на бродирачка, като ги бе обсипала с пайети както дрехата на някоя Богородица. Действително не бихте могли да си представите по-сладки розови обувчици. Бяха дълги най-много колкото палеца ми и трябваше да видите, че ги събува от малките краченца, за да повярвате, че може да има толкова мънички, хубави и розови крачета. По-розови дори от сатена на обувчиците! Когато един ден имате деца, Удард, ще разберете, че няма нищо по-сладко от детските крачета и ръчички.
    — Толкова ми се иска! — въздъхна Удард. — Но не знам кога ще благоволи господин Андри Мюние.
    — Впрочем — продължи Майет — не само крачетата на детето на Пакет бяха хубави. Аз го видях, когато то беше само на четири месеца. Истинско ангелче! Очите му по-големи от устицата. Прелестни меки черни косици, които вече се къдреха. Кой знае каква черноока красавица щеше да стане на шестнадесет години! А майката от ден на ден все повече лудееше по него. Галеше го, целуваше го, гъделичкаше го, къпеше го, гиздеше го, просто беше готова да го изяде. Благодареше на бога, изгубила ума и дума от радост. Особено хубавите розови крачета извикваха непрекъснато у нея възторжено и радостно умиление! Тя не можеше да откъсне устни от тях, не можеше да им се нагледа. Обуваше им мъничките обувчици, събуваше ги, любуваше им се, чудеше им се, гледаше светлината през тях, изпадаше в захлас, като караше детето да пристъпва по леглото, и драговолно би прекарала целия си живот, коленичила пред него, обувайки и събувайки малките крачета, като че ли бяха краката на младенеца Исус.
    — Хубаво разказвате, не може да се отрече — обади се полугласно Жервез, — само че все още не виждам египтянки-те!
    — Сега щети видите! — отвърна Майет. — Един ден в Реймс пристигнаха странни конници. Това бяха дрипльовци и мошеници, които пътуваха из страната, водени от херцога и графовете си. Бяха мургави, със ситно накъдрени коси и сребърни халки на ушите. Жените бяха по-грозни и от мъжете. Лицата им бяха още по-черни, ходеха винаги разбрадени, с мръсни рокли, с груби кълчищни наметала върху раменете и вързана като конска опашка коса. Децата, които се навираха в скутовете им, биха изплашили дори маймуните. Шайка нечестивци! Идваха направо от Долни Египет в Реймс, след като бяха минали през Полша. Казваха, че папата ги бил изповядал и им наложил за покаяние да ходят седем години по света, без да легнат в удобно легло. Затова се наричаха покаяници и страшно воняха. Изглежда, че някога са били сарацини, защото вярваха в Юпитер и искаха от всички архиепископи, епископи и абати, носещи жезъл и митра, по десет турецки ливри. Някаква папска вула им даваше това право. Идваха в Реймс да предсказват бъдещето в името на алжирския крал и германския император. Давате си сметка, нали, че това беше напълно достатъчно, за да им забранят да влязат в града. Тогава цялата шайка се разположи преспокойно близо до Порт дьо Брен на възвишението, където е мелницата, до старите тебеширени кариери. Цял Реймс се извървя да ги види. Те гледаха на ръка и предсказваха невероятни неща. Бяха в състояние да предрекат дори на Юда, че ще стане папа. Междувременно по техен адрес се носеха лоши слухове: крадели деца, прерязвали вървите на кесиите и ядели човешко месо. Разумните казваха на безразсъдните: „Не отивайте там!“, а скришом отиваха и те. Същинска лудост. Работата е, че те действително казваха такива неща, че и кардинал би се смаял. Майките страшно се гордееха с децата си, откакто египтянките бяха прочели на ръката им какви ли не чудесии, написани на дивашки и турски език. Една щяла да се ожени за император, друга — за папа, трета — за капитан. Горката Шантфльори също се запали. И тя пожела да узнае какво ще се случи с нея и дали и нейната Анес няма да стане един ден императрица на Армения или нещо такова. Тя я отнесе при циганките. А египтянките не можели да се нарадват на детенцето — милвали го, целували го с черните си уста, дивели се над малката му ръчичка. За голяма радост, уви, на майката. Те се любували главно на хубавите крачета и на сладките обувчици. Детето нямаше още годинка. То се опитваше вече да говори, заливаше се в смях, като видеше майка си, беше пълничко, съвсем закръглено и напомняше с очарователните си движения ангелче от рая. То много се уплашило от циганките и се разплакало. Но майката го целунала по-силно и се върна очарована от хубавото бъдеще, което гадателките предсказали на нейната Анес. Тя щяла да стане един ден въплъщение на красота, добродетел и нещо повече — кралица! Шантфльори се прибра в таванската си стаичка на улица „Фол-Пен“, горда при мисълта, че носи в ръцете си бъдеща кралица. На другия ден тя се възползува от момента, когато детето й спеше в леглото — тя го слагаше винаги да спи при нея, — остави тихичко вратата открехната и изтича да разкаже на една съседка от Улица „Сешсри“, че ще дойде ден, когато нейната дъщеря Анес ще бъде обслужвана на масата на краля на Англия и от ерцхерцога на Етиопия, както и много други небивалици. Когато се върна, тя не чу плача на детето, докато се качваше по стълбите, и си каза: „Още по-добре, не се е събудило!“ Намери вратата по-широко отворена, изтича към леглото… Детето го нямаше, мястото му беше празно. Ни помен от дете, само една от хубавите обувчици. Майката изхвръкна от стаята, полетя по стълбата, заблъска глава о стените и завика: „Детенцето ми! Кой ми взе детенцето? У кого е моето дете?“ Улицата беше безлюдна, къщата усамотена, никой не можа да й каже нищо. Тя тръгна из града, претърси улиците, лута се насам-натам целия ден, обезумяла, страшна, загубила ума и дума, душеща по вратите и прозорците като див звяр, който е загубил малките си. Задъхана, разчорлена, зловеща, с пламтящи, сухи очи. Тя спираше минувачите и викаше: „Дъщеря ми! Дъщеря ми! Хубавото ми момиченце! Който ми върне момиченцето, ще му слугувам цял живот, ще слугувам и на кучето му, ще му дам да изяде и сърцето ми, стига само да пожелае!“ Срещна кюрето от „Сен Рьоми“ и му каза: „Господин кюре, ще разора земята с ноктите си, върнете ми само моето детенце!“ Сърцераздирателна гледка беше, Удард. Видях един много твърд човек, метр Поне Лакабър, прокурора, който също не можа да сдържи сълзите си. Ах, клетата майка! Вечерта тя се прибра в дома си. По време на отсъствието й една съседка видяла, че две циганки се качили скришом в стаята й с пакет под мишница, после слезли, затворили вратата и офейкали. Откакто си отишли, от стаичката на Пакет като че ли долитали детски писъци. Майката се засмя радостно, качи се по стълбата, сякаш й бяха поникнали крила, издъни вратата като артилерийски снаряд и влезе… Ужасна гледка, Удард! Вместо сладката Анес, такава румена, сочна, същински божи дар, някакво малко чудовище, куцо, отвратително, еднооко, изкривено, се влачеше и писукаше по мозайката. Пакет скри ужасена очи. „О! — промълви тя. Нима тия вещици са превърнали дъщеря ми в това безобразно животно!“ Побързаха да изнесат куцото момченце То щеше да я подлуди. Беше навярно уродливото дете на някоя египтянка, заченала го от дявола. Изглеждаше на около четири години и говореше на някакъв език, който нямаше нищо общо с човешкия говор. Невъзможни думи. Шантфльори се хвърли върху малката обувчица, едничкото нещо, което й оставаше от всичко, което бе обичала. Тя лежа толкова дълго неподвижна, безмълвна, бездушна, че я помислиха за мъртва. После внезапно потрепера с цялото си тяло, покри реликвата с бесни целувки и избухна в ридания, като че сърцето й се бе пръснало. Уверявам ви, че и ние всички плачехме наоколо. „О, мое момиченце! Хубаво мое детенце! Къде си!“ — казваше тя и късаше сърцата ни. И сега се просълзявам, като си спомня. Как да ви кажа, децата са мозъкът на костите ни. Бедни ми Йосташ! Колко си ми хубавичък! И да знаете само колко е сладък! Вчера ми казваше: „Искам да стана жандарм!“ О, мили ми Йосташ! Какво би станало с мене, ако те загубя? После Шантфльори стана и се затича по улиците на Реймс, викайки: „Към циганския лагер! Към циганския лагер! Пратете сержанти за изгорят магьосниците!“ Но египтяните си бяха отишли. Беше черна нощ. Не можаха да тръгнат подире им. На другия ден намериха на две левги от града сред храсталаците между Гьо и Тийоа следи от голям огън, няколко панделки на детенцето, капки кръв и тор от козел. Предната нощ беше събота срещу неделя. За всички беше очевидно, че циганите бяха отпразнували в тези храсталаци съботната си оргия според обичая на мохамеданите и бяха изяли детето в компанията на самия Велзевул. Когато Шантфльори научи тези страхотни неща, тя не заплака, помръдна устни да каже нещо, но не издаде нито звук. На другия ден косите й бяха сиви. На по другия изчезна от града.
    — Каква ужасна история наистина! — промълви Удард. — И бургундец би заплакал, ако я чуе.
    — Не се учудвам вече — каза Жервез, — че толкова се плашите от циганките.
    — И много добре сторихте преди малко, като се отдалечихте с вашия Йосташ — добави Удард, — защото тези египтяни също са от Полша.
    — А, не — възрази Жервез. — Казват, че дошли от Испания или Каталония.
    — От Каталония ли? Възможно е — съгласи се Удард. — Полша, Каталония, Валоня, все ги бъркам тези три провинции. Едно обаче е безспорно: че са египтяни.
    — И че зъбите им са достатъчно дълги, за да изядат някое дете. Никак няма да се изненадам, ако науча, че и Смералда опитва човешко месо, макар и да се гнуси. Бялата й козичка знае премного хитри номера, за да няма нещо нечестиво в цялата тази работа.
    Майет вървеше мълчаливо, потънала в размисъл — естествено продължение на скръбния разказ, който се разсейва едва когато породените от него трептения стигнат до най-съкровените гънки на сърцето. Обаче Жервез я заговори:
    — И не можахте ли да разберете какво е станало с Шантфльори?
    Майет не отговори. Жервез повтори въпроса си, като я дръпна за ръка и я повика по име. Майет сякаш се събуди от мислите си.
    — Какво стана с Шантфльори ли? — повтори тя машинално думите на Жервез, които звучаха още в ушите й, без да са стигнали до съзнанието й. После се опита да вникне в смисъла им и отвърна живо: — О, никой нищо не може да узнае!
    Тя помълча малко и добави:
    — Едни казваха, че я видели да излиза привечер от Реймс през Порт Флешамбо. Други уверяваха, че това било призори, и то през Порт Базе. Един просяк намери златното й кръстче, провесено на каменния кръст сред полето, където стана панаирът. Това кръстче я погуби през шейсет и първа година. Подарил й го беше виконт дьо Кормонтрьой, първият й любовник. Пакет не пожела да се раздели с него в колкото и голяма мизерия да изпадаше. Пазеше го като очите си. Затова, като видяхме, че го е оставила, ние всички си помислихме, че е мъртва. Но някои хора от Кабаре ле Вант казваха, че я видели да върви по пътя за Париж. Ходела боса по камъните. Но в такъв случай трябва да е излязла през Порт дьо Вел, а това не съвпада с твърденията на другите. Всъщност според мене тя наистина е излязла през Порт дьо Вел, само че за оня свят.
    — Не ви разбирам — каза Жервез.
    — Вел се казва нашата река — отвърна Майет със скръбна усмивка.
    — Горката Шантфльори! — промълви изтръпнала Удард. — Сигурно се е удавила!
    — Удавила се! — потвърди Майет. — Дали е мислил някога добрият чичо Гиберто, когато плуваше по реката под моста Тенкьо, пеейки в лодката си, че един ден неговата мила Пакет ще мине под същия мост, но без песен и без лодка?
    — Ами малката обувчица! — попита Жервез.
    — Изчезна заедно с майката — отвърна Майет.
    — Горкичката обувчица! — промълви Удард. Дебелата и сантиментална Удард би се задоволила да въздъхне заедно с Майет, но по-любопитната Жервез не беше още изчерпала въпросите си.
    — Ами чудовището? — попита неочаквано тя.
    — Какво чудовище? — учуди се Майет.
    — Малкото египетско чудовище, оставено от вещиците у Шантфльори вместо момиченцето й! Какво сторихте с него? Надявам се, че също сте го удавили.
    — Съвсем не — отвърна Майет.
    — Как? Нима го изгорихте? Всъщност така е по-правилно. Щом е било магьосническо изчадие!
    — Нито едното, нито другото, Жервез. Господин архиепископът се заинтересува за детето, покръсти го, благослови го, изгони грижливо дявола от тялото му и го изпрати в Париж, за да бъде изложено на дървената ясла за намерени деца в „Света Богородица“.
    — Ах, тия епископи! — измърмори недоволно Жервез. — От много ученост все правят работи не за света. Помислете си само, Удард, да сложат дявол в яслите за намерени деца. Та това чудовище е било сто на сто дяволът! Ами после, Майет, какво са направили с него в Париж? Вярвам, че никоя милосърдна личност не е пожелала да го вземе.
    — Не зная — отвърна жителката на Реймс. — Точно по това време мъжът ми откупи мястото на един нотариус в Берю, на две левги от града, и повече не сме се интересували от тази история. Освен това пред Берю има две възвишения Серне, които скриват дори камбанарията на Реймската катедрала.
    Говорейки така, трите достопочтени гражданки стигнаха до Гревския площад. Улисани в разговора си, те отминаха обществения молитвеник на Роландовата кула и се отправиха машинално към позорния стълб, около който тълпата непрестанно нарастваше. По всичко изглеждаше, че зрелището, което привличаше натам всички погледи, щеше да ги накара да забравят Плъховата дупка и намерението си да се спрат при нея, ако дебелият шестгодишен Йосташ, когото Майет теглеше за ръка, не им припомни внезапно за това.
    — Майко, — каза той, предупреден сякаш от някакъв вътрешен инстинкт, че са отминали Плъховата дупка, — мога ли вече да изям питката?
    Ако Йосташ беше по-тактичен, тоест не толкова лаком, той щеше да почака и да зададе плахия си въпрос: „Майко, мога ли вече да изям питката?“ чак на връщане, в Университета, в дома на метр Андри Мюние на улица „Мадам ла Валанс“, когато между Плъховата дупка и питката щяха да стоят двата ръкава и петте моста на Сена.
    Сега обаче този неблагоразумен въпрос привлече вниманието на Майет.
    — Добре, че се сетих! — възкликна тя. — Ами че ние забравихме отшелницата! Покажете ми вашата Плъхова дупка, за да й занеса питката.
    — Ей сега — каза Удард. Ще направите истинско благодеяние.
    Това съвсем не влизаше в сметките на Йосташ.
    — Я виж ти! Моята питка! — възкликна той и потърка уши о раменете си, движение, което в подобни случаи е признак на върховно неудоволствие.
    Трите жени се върнаха назад и като доближиха Роландовата кула, Удард каза на другарките си:
    — Не бива да поглеждаме и трите едновременно през прозорчето, за да не уплашим Кълчищната. Вие двете се престорете, че се молите пред молитвеника, а пък аз ще надзърна през отвора. Отшелницата ме познава малко. Ще ви кажа кога можете да дойдете.
    И тя се доближи сама до прозорчето. Когато погледът й обходи вътрешността на килията, по чертите й се изписа дълбока жалост, веселото й, искрено лице промени внезапно цвета и изражението си, като че ли слънчевият лъч по него внезапно помръкна и го смени бледата луна. Очите й се овлажниха, устните й се сгърчиха, тя едва не заплака. После сложи пръст на устата си и направи знак на Майет да надзърне.
    Майет се приближи на пръсти, няма, развълнувана, както се пристъпва до легло на умиращ.
    Тъжна гледка се разкри наистина пред погледа на двете жени, застанали, без да смеят да помръднат или да си поемат дъх, пред решетъчното прозорче на Плъховата дупка.
    Килията беше тясна, но дълга, с островръх свод. Вътрешността й напомняше голяма епископска митра. Върху голите плочи, които застилаха пода, беше седнала или по-скоро приклекнала една жена. Опряла брада на коленете си, тя ги бе обгърнала с ръце и ги притискаше силно към гърдите си. Както се бе сгушила в тъмната кълчищна риза, която падаше на широки дипли около тялото й, с дългите сиви коси, стигащи до краката й и покриващи лицето й, тя наподобяваше при пръв поглед странна геометрична фигура, изрязана на тъмния фон на килията — възчерен триъгълник, рязко разделен от идващата от прозорчето светлина на две половини: едната тъмна, другата осветена. Призрак, наполовина потънал в сянка, наполовина облян от светлина, като тия, които виждаме в сънищата или в причудливите скици на Гоя, бледи, застинали, зловещи, приклекнали върху нечий гроб или прислонили се до решетката на тъмница. Не беше нито жена, нито мъж, нито живо същество, нито определен предмет. А някакво очертание, видение, в което действителността се сливаше с фантастиката, както сянката се слива със светлината. Изпод спуснатите й до пода коси едва се различаваше строгият й мършав профил. Изпод ризата й едва се подаваха пръстите на единия й бос крак, сгърчени от студа върху заледените плочи. Човешкото тяло, което се долавяше смътно под траурната плащеница, караше зрителя да настръхва.
    Тази сянка, която бе сякаш взидана в плочите, бе лишена от движение, мисъл, дихание. Загърната въпреки януарския студ само в тънка кълчищна риза, сгушена на голия гранитен под, без огън, в полумрака на килията, чието наведено прозорче пропускаше само ледения вятър и нито един слънчев лъч, тя изглеждаше недостъпна за страдание или дори за усещане, беше се сякаш вкаменила като килията си, вледенила като зимата. Ръцете й бяха сключени, очите — устремени в една точка. На пръв поглед бихте я взели за призрак, при по-внимателно вглеждане — за статуя.
    Обаче от време на време посинелите й устни се полуотваряха от диханието й и потръпваха, но тъй безжизнени и безучастни — като раздвижени от вятъра листа.
    В помръкналите й очи проблясваше неизразимият и поглед: дълбок, трагично примирен, втренчен постоянно в един ъгъл на килията, недостъпен за външния зрител. Поглед, който сякаш свързваше всички мрачни мисли на тази покрусена душа с някакъв тайнствен предмет.
    Такова беше създанието, наречено заради обиталището си _Отшелницата_ и заради дрехата си — _Кълчищната_.
    Трите жени, понеже и Жервез се беше присъединила към Удард и Майет, гледаха през прозорчето. Главите им засланяха слабата светлина, която проникваше в килията, но клетницата все още не ги забелязваше.
    — Да не я смущаваме — каза тихичко Удард. — Тя е унесена, моли се.
    В това време Майет наблюдаваше с растяща тревога изпитата, повехнала и разрошена глава и очите й се наливаха със сълзи.
    — Не може да бъде! — шепнеше тя.
    После провря глава през пречките на решетката и успя да зърне ъгъла, в който бе приковала взор нещастницата.
    Когато измъкна глава от прозорчето, лицето й беше обляно в сълзи.
    — Как наричате тази жена? — попита тя Удард.
    — Ние я наричаме сестра Гюдюл — отвърна Удард.
    — А пък аз я наричам Пакет Шантфльори — каза Майет, И като сложи пръст на устните си, тя направи знак на Удард да промуши глава през прозорчето и да погледне в ъгъла.
    Удард надзърна и видя в ъгъла, където бе втренчила в мрачен захлас поглед отшелницата, една малка обувчица от розов сатен, обшита с безброй сребърни пайети.
    Жервез също погледна на свой ред и трите жени се разплакаха, гледайки злочестата майка.
    Но нито погледите, нито сълзите им можеха да изтръгнат отшелницата от унеса й. Ръцете й останаха сключени, устните безмълвни, очите втренчени. Тази малка обувчица, от която тя не сваляше поглед, разкъсваше сърцата на тия, които знаеха историята й.
    Трите жени не бяха разменили нито дума. Не смееха да разговарят дори тихо. Дълбокото мълчание, дълбоката скръб, дълбокото забвение, в което бе потънало всичко освен този малък предмет, им правеха такова силно впечатление, като че ли бяха застанали пред окичен по случай Коледа или Великден олтар. Те мълчаха, преизпълнени с благоговение, готови да коленичат. Струваше им се, че са влезли в църква на разпети петък.
    Най-сетне Жервез, най-любопитна от трите и следователно най-малко чувствителна, се опита да заговори отшелницата:
    — Сестро! Сестра Гюдюл!
    Тя я повика три пъти, повишавайки глас. Отшелницата не помръдна. Нито дума, ни поглед, ни въздишка, ни знак за живот.
    И Удард се обърна към нея на свой ред с по-нежен и по-ласкав глас:
    — Сестро! Сестра света Гюдюл! Същото мълчание, същата вцепененост.
    — Странна жена! — възкликна Жервез. — И с топ не можеш да я стреснеш!
    — Навярно е глуха — каза с въздишка Удард.
    — Може би е сляпа — добави Жервез.
    — Може би е мъртва — каза Майет.
    Не ще съмнение, че дори душата да не беше още напуснала това безжизнено, безчувствено и вкочанясало тяло, то тя се бе оттеглила и се бе затаила дълбоко в него и усещанията от външния свят очевидно не достигаха до нея.
    — Ще трябва да оставим питката на прозорчето, но да не я задигне някое хлапе — каза Удард. — Как да я събудим от унеса й?
    Йосташ, чието внимание до този момент беше отвлечено от минаващата наблизо малка количка, теглена от голямо куче, забеляза внезапно, че трите жени гледаха нещо през прозорчето, и обзет на свой ред от любопитство, стъпи на един камък и долепи пълничкото си румено лице до отвора, викайки:
    — Майко, нека да видя и аз!
    При този ясен, свеж и звънък детски глас отшелницата изтръпна. Тя обърна рязко и стремително глава като освободена пружина, отстрани с мършавите си дълги ръце косите от челото си и впери изненадано скръбните си очи в детето. За миг в тях трепна съзнание.
    — О, божичко! — извика тя с пресипнал глас, който сякаш раздираше гърдите й. — Не ми показвайте поне чуждите деца! — И тя зарови лице в скута си.
    — Добър ден, госпожо — каза детето сериозно.
    Неочакваното сътресение обаче като че ли събуди отшелницата от унеса й. Дълъг трепет пробягна по тялото й от главата до краката, зъбите й загракаха, тя повдигна малко глава, притисна лакти до хълбоците си и хвана с ръце краката си, като че ли за да ги стопли.
    — О, какъв студ!
    — Бедничката — промълви трогната Удард. — Искате ли малко огън?
    Отшелницата поклати отрицателно глава.
    — Добре тогава — поде Удард, подавайки й едно шише. — Ето ви сладко вино, то ще ви загрее. Пийнете.
    Отшелницата поклати глава, погледна втренчено Удард и отвърна:
    — Само вода.
    — Не, сестро — настоя Удард, — водата не е подходящо питие за зимата. Трябва да пийнете малко подсладено вино и да изядете тази царевична питка, която сме опекли за вас.
    Жената отблъсна питката, която й подаваше Майет, и каза:
    — Само черен хляб.
    — В такъв случай — каза Жервез, обзета на свой ред от състрадание — ето нещо малко по-топло от вашата дреха. Наметнете се с него. — И тя развърза вълнения си шал.
    Отшелницата отказа да вземе шала, както не взе шишето с вино и питката, и отвърна:
    — Само кълчищна риза.
    — Все пак и вие би трябвало да разберете, че вчера бе празник — забеляза добродушната Удард.
    — Аз добре го разбрах — отговори отшелницата. — Втори ден вече нямам вода в стомната си. — И тя добави след кратка пауза: — Празник беше и хората ме забравиха. Така и трябва. Защо да мислят за мене, когато аз не мисля за тях? На угаснал въглен — студена пепел.
    И като че ли уморена от дългата си реч, тя пак отпусна глава на коленете си. Простодушната и жалостива Удард, която си въобрази поради последните й думи, че тя се оплаква от студа, й отвърна наивно:
    — Не искате ли малко огън?
    — Огън ли! — възкликна със странен глас отшелницата. — А ще стъкнете ли огън и за малкото ми момиченце, което от петнадесет години гние под земята?
    Ръцете и краката й се разтрепераха, тя се изправи на колене, просна внезапно бялата си слаба ръка към детето, което я гледаше учудено, и извика:
    — Скрийте детето! Циганката ще мине!
    После се строполи на земята и челото й се блъсна в плочите, като че ли камък се удари в камък. Трите жени помислиха, че е умряла. Миг по-късно обаче тя се раздвижи и се повлече по колене и лакти към ъгъла, където се намираше малката обувчица. Жените не посмяха да погледнат, те не я видяха, но чуха хиляди целувки и хиляди въздишки, примесени със сърцераздирателни вопли и тъпи удари: нещастницата блъскаше главата си з стената. По едно време главата й из-кънтя толкова силно, че и трите се олюляха от ужас. Настана гробна тишина.
    — Дали не се уби? — каза Жервез и се осмели да провре глава през прозорчето. — Сестро! Сестра Гюдюл!
    — Сестра Гюдюл! — повтори Удард.
    Със свито от вълнение гърло Майет промълви:
    — Чакайте! — После се наведе към прозорчето и повика тихо: — Пакет! Пакет Шантфльори!
    Ако някое дете духне невнимателно зле разпаления фитил на фишек и той внезапно избухне в очите му, то едва ли би се уплашило повече, отколкото се уплаши Майет от въздействието на това име, прошушнато изневиделица в килията на сестра Гюдюл.
    Отшелницата потрепера с цялото си тяло, изправи се на босите си крака и се спусна към прозорчето с толкова пламтящи очи, че Майет, Удард, Жервез и детето отстъпиха чак до парапета на кея.
    Зловещото лице на отшелницата се долепи до решетката.
    — О! — извика тя със страхотен кикот. — Египтянката ме вика.
    Блуждаещият й поглед попадна случайно на една сцена, която се разиграваше на позорния стълб. Челото й се сгърчи в ужас, тя простря извън килията двете си костеливи ръце и се провикна с хъркащ глас:
    — Ти ли си пак, египетска щерко! Ти ли ме викаш, крадло на деца! Ще ти дам да разбереш! Бъди проклета! Трижди проклета!

    IV. ЕДНА СЪЛЗА ЗА КАПКА ВОДА

    Тези думи послужиха, така да се каже, като съединително звено между двете сцени, развиващи се до този момент успоредно и едновременно, но всяка в своя театър — едната, която току-що описахме, в Плъховата дупка, и другата, за която ей сега ще прочетете, върху стълбата на позорния стълб. Свидетели на първата бяха само трите жени, с които читателят преди малко се запозна. Цялата навалица, която, както видяхме по-горе, се тълпеше на Гревския площад около позорния стълб и бесилката, имаше възможност да наблюдава втората.
    Разбрала при появяването на четиримата сержанти, застанали от четирите страни на позорния стълб, че ще има някакво зрелище, очевидно не обесване, но все пак бичуване, рязане на уши или нещо подобно, тълпата беше нараснала толкова бързо, че четиримата пазители на реда, обсадени отблизо, се видяха принудени неведнъж да я „посвиват“, както се казваше тогава, размахвайки камшици или изтласквайки зрителите със задниците на конете си.
    Свикнало да чака с часове публичните наказания, простолюдието не проявяваше особено голямо нетърпение. То се забавляваше, разглеждайки позорния стълб, не много сложно изобретение, съставено от един издялан куб, висок десетина стъпки, кух отвътре. Стръмна стълба от недялани камъни водеше на площадката горе, върху която бе закрепено, хоризонтално масивно дъбово колело. Връзваха наказания на колелото коленичил, със стегнати на гърба ръце. Дървена ос, привеждана в движение от скрипец, скрит във вътрешността на куба, въртеше колелото, което оставаше постоянно в хоризонтално положение, така че всички зрители на площада виждаха лицето на осъдения. Това именно значеше по онова време „въртене“ на престъпник.
    Както виждате, позорният стълб на Гревския площад далеч не предлагаше на любопитните разнообразните забавления на позорния стълб при халите. Нито сложна архитектура, нито монументалност. Нямаше покрив с железен кръст, нямаше осмоъгълен фенер, нямаше тънки колонки, цъфнали в горната си част като капители с листи и цветя, нямаше водосточни тръби с химери и чудовища вместо зурлички, нямаше скеле, отрупано с резба, нямаше тънки скулптури, дълбоко изваяни в камъка.
    Само четири голи стени, иззидани от пясъчник, две ниши и стърчащата до тях грозна каменна бесилка, хилава и неугледна.
    За любителите на готическа архитектура тази трапеза би била съвсем оскъдна. Не бива обаче да забравяме, че нашите зяпльовци от средните векове не се интересуваха от архитектурни паметници и им беше все едно дали позорният стълб е красив, или не.
    Най-сетне докараха осъдения, вързан за задните ритли на една каручка. Когато го качиха на площадката и го изложиха, омотан във въжа и ремъци върху колелото на позорния стълб, пред погледите на зрителите, струпани по площада, избухна невероятна буря от дюдюкания, смехове и ръкопляскания. Тълпата позна Квазимодо.
    Беше действително той. Странна превратност на съдбата! Да бъде изложен на позорния стълб на същия площад, където предната вечер бе приветствуван, акламиран и единодушно провъзгласен за папа и принц на шутовете, съпровождан от египетския херцог, краля на тюните и императора на Галилея! Едно е сигурно, че сред цялата тази тълпа, като не изключваме и самия Квазимодо — едно след друго чествуван и подложен на гавра, — нямаше нито един човек, който би могъл да съпостави ясно тези два факта. Зрелището се нуждаеше от Гренгоар и неговата философия.
    Не след дълго Мишел Ноаре, заклетият тръбач на негово величество краля, заповяда на безделниците да пазят тишина и прочете високо присъдата съгласно изричното поръчение на господин превото. После той се отдръпна-зад каручката заедно със своите хора, облечени в униформени ливреи.
    Квазимодо стоеше невъзмутим. Дори веждите му не трепваха. Всякаква съпротива от негова страна бе осуетена от „силата и издръжливостта на въжата“, както гласеше тогава криминалното право, или, с други думи, ремъците и веригите се впиваха по всяка вероятност в тялото му. Впрочем тази традиция на арестите и затворите не се е загубила още и е съхранена грижливо под формата на белезници и между нас, цивилизованите, добросърдечни и човечни хора (като поставим в скоби гилотината и каторгата).
    Квазимодо се беше оставил да го водят, бутат, носят, изкачват и връзват. На лицето му не личеше нищо друго освен диво или малоумно изумление. Знаеха, че е глух, но сега биха могли да го помислят и за сляп.
    Накараха го да коленичи на хоризонталното колело — той не се възпротиви. Махнаха му ризата и горната дреха — той пак не се възпротиви. Омотаха го с нова система от ремъци и катарами — той позволи да го затягат и закопчават. Само пухтеше тежко от време на време, провесил глава като теле, което водят на заколение.
    — Какъв тъпак! — каза Жеан Фроло Мелницата на приятеля си Робен Пуспен. (Както можеше да се очаква, двамата студенти бяха последвали осъдения.) Въобще не съзнава в какво положение е изпаднал, също като майски бръмбар, затворен в кутия!
    Когато тълпата зърна разголената гърбица на Квазимодо, камилските му гърди и грапавите космати рамене, тя избухна в луд смях. Докато всичко живо се смееше, един набит мъжага, доста як на вид, облечен в ливреята на общинските служители, се изкачи на площадката и застана до наказания. Името му тутакси се разнесе сред тълпата. Метр Пиера Тортьорю, заклетият палач на Шатле.
    Той постави най-напред в ъгъла на площадката един пясъчен часовник, запълнен в горната част с червен пясък, който се стичаше бавно в долната половина, махна двуцветната си горна дреха, взе в дясната си ръка тънък камшик с дълги бели, лъскави, възлесто оплетени ремъци, завършващи с металически кукички, а с лявата запретна небрежно ръкава на ризата си чак до мишницата.
    През това време Жеан Фроло крещеше, вирнал високо над тълпата русата си къдрокоса глава (беше се качил за тази цел върху раменете на Робен Пуспен):
    — Насам, госпожи и господа! Ей сега без отлагане ще почнат да шибат метр Квазимодо, звънаря на моя брат, жозаския архидякон. Елате да се полюбувате на един странен образец на източната архитектура: гърбът му същинско кубе, а краката му — извити колони!
    Тълпата се превиваше от смях, особено дечурлигата.
    Най-сетне изтезателят тронна с крак. Колелото се завъртя. Квазимодо залитна под въжата. Слисването, което се изписа внезапно на уродливото му лице, предизвика нов пристъп на смях около него.
    Изведнъж в момента, когато при въртенето на колелото изкорубеният гръб на Квазимодо мина край метр Пиера, той вдигна ръка, тънките ремъци изсвистяха остро във въздуха като сноп змии и изплющяха яростно върху раменете на нещастника.
    Квазимодо подскочи като събуден от сън. Най-сетне той почна да разбира. Сгърчи се във въжата. Мускулите на лицето му се разкривиха в страшна гримаса на болка и изненада. Но той дори не въздъхна. Отметна само глава назад, заклати я надясно, наляво, като бик ужилен от стършел в слабините.
    Втори удар последва първия, после трети, после още един, още един, още. Колелото се въртеше непрекъснато, ударите се сипеха безспирно. Скоро бликна кръв и зашуртя на хиляди струйки по черните рамене на гърбавия. Тънките ремъци профучаваха във въздуха и пръскаха с кръв зрителите.
    Поне привидно Квазимодо изпадна отново в първоначалната си апатия. Той се опита в първите минути безмълвно и без видимо външно усилие да разкъса въжата. Очите му кръвясаха, мускулите му се напрегнаха, той присви крайници, ремъците и веригите се изпънаха. Усилието беше необикновено, отчаяно, свръхчовешко, но старите каиши на превотството устояха. Само изпращяха и нищо повече. Квазимодо се отпусна отмалял. Смаяното изражение на лицето му се смени с горчиво и дълбоко отчаяние. Той затвори единственото си око, отпусна глава на гърдите си и замря.
    От този момент гърбавият изобщо не помръдна. Нищо не бе в състояние да изтръгне от него каквото и да било движение — нито кръвта му, която течеше безспир, нито ударите, които ставаха все по-ожесточени, нито бесът на изтезателя, който се самовъзбуждаше и опияняваше от екзекуцията, нито свистенето на ужасните ремъци, по-остри и по-свистящи от разярени насекоми.
    Най-сетне един пристав от Шатле, облечен в черно и яхнал черен кон, който още от началото стоеше до стълбата, посочи с абаносовата си палка пясъчния часовник. Изтезателят престана да шиба. Колелото спря. Квазимодо бавно отвори око.
    Бичуването свърши. Двама прислужници на изтезателя измиха окървавените рамене на осъдения, намазаха ги с не знам какъв мехлем, който тутакси затвори всички рани, и го наметнаха с жълто наметало, скроено като расо. През това време Пиера Тортьорю изстиска върху паважа напоените с алена кръв ремъци.
    Мъките на Квазимодо не бяха свършили. Трябваше да изтърпи още един час на позорния стълб, допълнителното наказание, прибавено тъй справедливо от метр Флориан Барбьодиен към присъдата на месир Робер д’Естутвил, за прослава на старата физиологична и психологична игрословица на Жан дьо Кюмен: „Surdus absurdus“*.
    [* Глухият е и безразсъден (лат.). — Б. пр.]
    Обърнаха пясъчния часовник и оставиха гърбавия вързан на колелото, за да бъде удовлетворено докрай правосъдието. Простолюдната паплач е сред човешкото общество — особено през средновековието — също като дете сред възрастни. Докато се намира в състояние на примитивно невежество, на духовно и умствено непълнолетие, и за него може да се каже, както за детето: „Тази възраст е безпощадна.“*. Изтъкнахме вече, че всички мразеха Квазимодо, и то поради не една уважителна причина. Едва ли имаше макар и един зрител сред тази тълпа, който нямаше или поне не си въобразяваше, че има основание да се оплаче от злия гръбльо на „Света Богородица“. Затова всички злорадствуваха, че е изложен на позорния стълб. Суровото наказание, което бе понесъл преди малко, и жалката поза, в която стоеше сега, не само не умилостивиха простолюдието, но го направиха още по-жестоко, като го въоръжиха и с жилото на присмеха.
    [* Лафонтен — „Басни“. — Б. пр.]
    Затова, след като бе отдадено „обществено възмездие“ — както и днес се изразяват съдийските шапки, — дойде ред на хилядите лични отмъщения. И тук, както в голямата зала, челно място заемаха жените. Всички му имаха зъб — коя заради злобата му, коя заради грозотата му.
    Последните бяха най-настървени.
    — О, антихристова мутра! — подвикваше му една.
    — Пак ли ще яхаш метли? — подхвърляше му друга.
    — Каква печална гримаса! — дереше се трета. — Ако празникът на шутовете не беше вчера, наново щяха да те изберат за папа!
    — Точно така. Сега се кривиш от позорния стълб. А кога ще се облещиш от бесилото?
    — Кога ще ти нахлупят голямата камбана, проклети звънарю, та да пропаднеш вдън земя!
    — И като си помислите, че този дявол ни звъни за утринна!
    — Ей! Глухчо! Кьорчо! Гръбльо! Изрод!
    — Ако някоя бременна иска да пометне, няма нужда от доктор и лекарства!
    А двамата студенти, Жеан Мелницата и Робен Пуспен, пееха с все гърло една стара народна песничка:

        Въже
    за недостойните мъже!
        Клада
    на уродливия се пада!

    Хиляди други оскърбления, дюдюкания, клетви, смехове, а сегиз-тогиз и камъни валяха над нещастника.
    Квазимодо беше глух, но не беше сляп, пък и народната ярост беше достатъчно енергично изразена не само в думите, но и по лицата. Впрочем хвърлените камъни обясняваха буйните смехове.
    Отначало той се сдържаше. Но малко по малко търпението му, останало твърдо под ударите на бича на изтезателя, се огъна и поддаде под жилото на тия досадни насекоми. Астурийският бик, който не се трогва от нападенията на тореадора, се вбесява от кучетата на бандерилите.
    Той плъзна най-напред бавен и заплашителен поглед над тълпата. Но както бе омотан, погледът му бе безсилен да отпъди мухите, хапещи раната му. Тогава той се размърда в букаите си и старото колело на позорния стълб заскрибуца под бесните му мятания. Подигравките и подвикванията се удвоиха.
    Като разбра, че не може да строши намордника си на пленен звяр, клетникът отново се укроти. От време на време само яростна въздишка повдигаше гърдите му. По лицето му не се четеше ни срам, ни смущение. Беше много далеч от човешкото общество и много близо до първобитното състояние, за да знае какво е срам. Впрочем при такава степен на уродливост може ли изобщо да се чувствува срам? Обаче гневът, омразата и отчаянието спущаха над грозното му лице все по-тъмен облак, все по-наситен с електричество, което искреше с хиляди светкавици в окото на циклопа.
    Лицето му обаче се разведри за миг, когато зърна сред тълпата един свещеник, яхнал мулето си. Още щом го забеляза в далечината, злочестият осъден придоби кротко изражение. Яростта, която сгърчваше чертите му, отстъпи място на неизразимо блага и нежна усмивка. Колкото повече се приближаваше свещеникът, толкова по-ясна, по-подчертана и по-лъчезарна ставаше усмивката на Квазимодо. Злочестникът приветствуваше сякаш спасителя си. Когато обаче мулето се приближи дотолкова, че ездачът да може да различи наказания, свещеникът сведе очи, сви рядко в обратна посока и пришпори мулето, като че ли бързаше да се отърве от оскърбителни за него молби и сякаш не му беше приятно изложеният на позорния стълб клетник да го поздрави и познае.
    Този свещеник беше архидякон Клод Фроло.
    Мрачният облак се спусна още по-ниско над челото на Квазимодо. Усмивката се задържа още малко на устните му, но унила, горчива и безкрайно скръбна.
    Времето течеше. Той беше на стълба вече час и половина, изранен и изтерзан, осмиван и замерян с камъни.
    Внезапно гърбавият се размърда повторно въз веригите си, но с такава сила, че уредът, на който бе прикрепен, се разтресе цял. Гърбавият наруши мълчанието, което пазеше упорито до този момент, и извика с дрезгав и яростен глас, напомнящ по-скоро кучешки вой, нежели човешки вик:
    — Вода!
    Този горък стон заглуши подигравателните подвиквания. Отчаяният му възклик обаче не само не събуди състрадание, но предизвика нов прилив на веселие сред простодушните парижани, които бяха обградили стълба. Събрани вкупом, те едва ли бяха по-малко жестоки и груби от отвратителното племе на скитниците — познати вече на нашия читател, — които представляваха най-долния слой на народа. Около злочестния наказан се чуваха само гаври с жаждата му. Без съмнение в този момент той беше по-скоро комичен и противен, отколкото жалък с пурпурното си лице, по което се стичаше пот, с безизразния си поглед, с разпенената от гняв и страдание уста и полуизплезения си език. Трябва да добавим, че дори в тълпата да се намереше някоя добра християнска душа, която би се опитала да поднесе чаша вода на това жалко изтерзано създание, предразсъдъкът свързваше позорните стъпала в съзнанието на народа с толкова срам и безчестие, че това би било напълно достатъчно да възпре и отблъсне добрия самарянин.
    След няколко минути Квазимодо обходи тълпата с отчаян поглед и повтори още по-покъртително:
    — Вода!
    Отново избухна смях.
    — На! Пий! — извика Робен Пуспен и хвърли в лицето му една гъба, намокрена във водата. — Дръж, гаден гръбльо! Аз съм ти длъжник!
    Една жена пък го замери с камък по главата.
    — Ще те науча аз тебе, дето будиш нощем хората с дяволското си звънене!
    — Е какво, синко! — извика му един схванат човек, като посегна да го удари с патерицата си. — Пак ли ще ни хвърляш магии от кулите на „Света Богородица“?
    — Дръж това канче! Пий! — намеси се друг мъж и му запрати в гърдите парче счупена стомна. — Веднъж само мина край жена ми и тя роди дете с две глави!
    — А моята котка окоти коте с шест лапи! — изврещя една бабичка и го замери с керемида.
    — Вода! — простена за трети път Квазимодо, едва поемайки си дъх. В този момент тълпата се отдръпна, за да направи път някому. Появи се странно облечена девойка. Подире й подрипваше малка бяла козичка с позлатени рогчета. Момичето държеше в ръка баско дайре.
    Окото на Квазимодо засвятка. Гърбавият разпозна циганката, която се бе опитал да отвлече предишната нощ. Той смътно съзнаваше, че в този момент го наказват заради нейното похищение. Всъщност него съвсем не бяха го осъдили заради това провинение, а заради нещастното съвпадение, че сам той глух, бе съден от друг глух. Квазимодо не се съмняваше, че тя идва да си отмъсти и да го уязви както другите.
    Девойката действително заизкачва бързо стълбата. Гърбавият се задушаваше от яд и гняв. Какво не би дал да можеше да срути позорния стълб. Ако окото му хвърляше мълнии, египтянката сигурно щеше да се превърне в прах и пепел, преди да стигне до горната площадка.
    Девойката се приближи безмълвно да изтезавания, който напразно се гърчеше, мъчейки се да се дръпне от нея, откачи една манерка от пояса си и я поднесе кротко до изсъхналите устни на нещастника.
    Тогава във възпаленото и сухо до този момент око на Квазимодо проблесна едра сълза, която се плъзна бавно по уродливото, сгърчено от отчаяние лице. Първата сълза може би, която бе пролял досега в живота си.
    Той не се сещаше да пие. Египтянката се нацупи нетърпеливо и допря с усмивка манерката до щръкналите зъби на Квазимодо. Той започна да пие на големи глътки. Изгаряше от жажда.
    Когато свърши, нещастният осъден протегна черните си устни, навярно за да целуне хубавата ръка, която му се беше притекла на помощ. Но девойката нямаше като че ли твърде доверие в него и не беше забравила среднощното му нападение. Тя дръпна уплашено ръката си, като дете, което се бои да не би да го ухапе някой звяр.
    Тогава бедният глухчо устреми към нея погледа си, пълен с упрек и неизразима печал.
    Кой не би се трогнал от това хубаво, свежо, невинно и очарователно момиче, тъй крехко и същевременно тъй отзивчиво към толкова злощастие, уродливост и злост? Особено на позорния стълб тази гледка беше величава.
    Всички зрители бяха поразени и започнаха да ръкопляскат, викайки:
    — Браво! Браво!
    В този именно момент отшелницата забеляза от прозорчето на килийката си египтянката върху позорния стълб и й отправи зловещото си проклятие:
    — Проклета бъди, египетска щерко! Проклета! Трижди проклета!

    V. КРАЙ НА ИСТОРИЯТА С ПИТКАТА

    Есмералда пребледня и слезе, залитайки, от позорния стълб. Гласът на отшелницата продължаваше да я преследва:
    — Слез! Слез, египетска крадло, но пак ще се качиш там!
    — Пак я прихванаха нашата Кълчищна — зашепнаха сред тълпата, без обаче да предприемат каквото и да било против нея. Плашеха се от подобни жени и ги считаха в страха си едва ли не за неприкосновени. В онези времена никой не смееше да оскърби хора, които се молят денонощно.
    Настъпи момент да освободят Квазимодо. Развързаха го и тълпата се пръсна.
    При Гран Пон Майет, която се връщаше с двете си другарки, се спря внезапно.
    — Ей, Йосташ, какво направи с питката?
    — Майко — отвърна детето, — докато вие се разправяхте с онази леличка от дупката, едно голямо куче отхапа от питката. Тогава и аз си отхапах…
    — Как, господинчо, нима излапа цялата питка?
    — Не аз, майко, кучето. Аз му казах да не яде, но то не ме послуша. Тогава и аз си отхапах.
    — Невъзможно дете! — каза майката, едновременно усмихната и сърдита. — Можете ли да си представите, Удард, той вече изяжда съвсем самичък всичките череши от градината ни в Шарльоранж. Затова дядо му казва, че щял да стане капитан. Само още веднъж да те пипна, господин Йосташ! Хайде, лакомчо такъв!

    КНИГА СЕДМА

    I. КОЛКО Е ОПАСНО ДА ДОВЕРИШ ТАЙНАТА СИ НА КОЗИЧКА

    Минаха няколко седмици.
    Беше в началото на март. Слънцето, което класическият родоначалник на перифразата Дюбарта не беше още нарекъл „великия херцог на свещите“, грееше независимо от това весело и лъчезарно. Беше една от тия меки и хубави пролетни утрини, на които цял Париж, наизлязъл по площадите и булевардите, се радва като на празници.
    В тези сияйни, топли и спокойни дни има един час, когато е най-подходящо да се полюбувате на портала на „Света Богородица“, часът, в който слънцето, клонящо вече на запад, е спряло точно срещу фасадата на църквата. Лъчите му, все по-хоризонтални, се оттеглят постепенно от паветата на площада и плъзват по отвесната фасада. Хилядите изпъкнали украшения се открояват ярко върху сянката, а голямата централна розетка запламтява като око на циклоп, в което се отразяват отблясъците на ковашко огнище.
    Беше точно по това време на деня.
    Срещу високата, обагрена от залеза катедрала, на каменния балкон над входа на богата къща в готически стил на ъгъла на площада и улица Парви, няколко хубави девойки се смееха и бъбреха мило и безгрижно. По воалите, които се спущаха от високите им шалчета, обнизани с бисери, чак до петите им, по тънките везани корсажи, покриващи раменете им, оставяйки съгласно тогавашната съблазнителна мода полуоткрити прелестните им девствени гърди, по пищните им долни фусти, по-скъпи дори от горните им дрехи (очарователна изтънченост!), по газа, коприната и кадифето, от които беше направено всичко това, и главно по белотата на ръцете им, свидетелствуваща за безделие и леност, беше лесно да се отгатне, че са благородни и богати наследници. И наистина това бяха дамоазел Фльор дьо Лис дьо Гондьолорие и нейните другарки — Диан дьо Кристьой, Амлот дьо Монми-шел, Коломб дьо Гайфонтен и малката Дьо Шаншьоврие.
    Всичките от добро потекло, събрани в този момент при вдовицата Дьо Гондьолорие по случай предстоящото пристигане в Париж през април на монсеньор Дьо Божо и жена му. Те трябваше да изберат почетни дами за госпожа Маргарита, съпругата на престолонаследника, които щяха да я посрещнат в Пикардия и да я приемат от ръцете на фламандците. Затова всички благородници на тридесет левги околовръст се домогваха до тази чест за своите дъщери и мнозина измежду тях ги бяха вече довели или изпратили в Париж. Споменатите по-горе девойки бяха поверени от родителите си на внимателните и строго морални грижи на госпожа Алоиз дьо Гондьолорие, вдовица на бившия началник на кралските стрелци, оттеглила се с единствената си дъщеря в къщата си на площада пред „Света Богородица“ в Париж.
    Вратата на балкона, където бяха застанали девойките, водеше в стая, богато тапицирана с фландърска кожа в бежов цвят с гравирани златни бордюри, успоредните греди по тавана радваха окото с хилядите причудливи резби, целите в позлата. Върху изящно изработените шкафове блестяха тук-таме украшения от емайл. Фаянсова глава на глиган увенчаваше великолепния бюфет, чиито две полици показваха, че домакинята е жена или вдовица на дворянин със собствено знаме. В дъното, в богато кресло от червено кадифе, до висока камина, покрита отгоре до долу с гербове, бе седнала госпожа Дьо Гондьолорие, чиито петдесет и пет години личаха не само по дрехите, но и по лицето й. До нея стоеше прав млад мъж с твърде горда осанка, макар и леко наперен и суетен — един от тия хубави младежи, на чието обаяние не може да устои нито една жена, макар че сериозните хора, физиономисти, поглеждайки ги, вдигат недвусмислено рамене. Този млад кавалер носеше блестяща униформа на капитан от кралските стрелци, напомняща премного костюма на Юпитер, на който имахме възможност да се полюбуваме в първата книга на настоящата история, затова няма смисъл да уморяваме повторно читателя с описанието му.
    Девойките бяха насядали коя в стаята, коя на балкона, едни на възглавнички от утрехско кадифе със златни ръбове, други на дъбови столчета, гравирани с цветя и фигури. Всяка от тях държеше на коленете си част от голям везан килим, който всички бродираха общо. Единият му край се влачеше върху рогозката, застилаща пода.
    Те разговаряха шепнешком помежду си и се смееха сподавено, както всяка група девойки, когато между тях има млад мъж. Младежът, чието присъствие беше достатъчно, за да развълнува женското им честолюбие, като че ли съвсем не се интересуваше от тях и докато младите момичета се надпреварваха да привлекат вниманието му, лъскаше грижливо токата на колана си с ръкавицата си от еленова кожа.
    От време на време възрастната дама го заговорваше съвсем ниско и той й отговаряше, доколкото можеше, любезничейки несръчно и принудено. По усмивките, по многозначителните кимвания на госпожа Алоиз, по бързите погледи, с които стрелкаше дъщеря си Фльор дьо Лис, говорейки същевременно тихичко на капитана, лесно можеше да се разбере, че става дума за годеж или може би за предстоящ брак между младия мъж и Фльор дьо Лис. А по смущението и студенината на офицера лесно можеше да се види, че поне от негова страна не ставаше и дума за любов. Цялото му лице изразяваше притеснение и досада. Днес нашите поручици по гарнизоните имат много подходяща дума за подобно положение: „Кучешка ангария!“
    Добрата дама, премного горда със своята дъщеря — като всяка заслепена майка, — съвсем не забелязваше липсата на възторг у офицера и се чудеше как по-добре да му изтъкне изумителното съвършенство, с което Фльор дьо Лис забождаше иглата си или развиваше чилето с конците.
    — Погледнете, братовчеде — шепнеше му тя, дърпайки го за ръкава, за да наведе към нея ухо, — вижте я само! Ето, тя се навежда!
    — Вярно — отвръщаше младият мъж и отново изпадаше в разсеяно и ледено мълчание.
    Малко след това трябваше да се наведе повторно, защото госпожа Алоиз му казваше:
    — Виждали ли сте по-приятно и по-весело личице от лицето на вашата годеница? Има ли по-руса и по-бяла девойка от нея? Ами ръцете й? Съвършенство! Ами шията? Колко ви завиждам понякога! Колко сте щастлив, че сте мъж, развратнико! Нали моята Фльор дьо Лис е достойна за обожаване и вие сте лудо влюбен в нея?
    — Естествено — отговаряше той, мислейки за друго.
    — Но поговорете малко с нея! — каза внезапно госпожа Алоиз. — Кажете й нещо. Станали сте много срамежлив. — И тя го бутна по рамото.
    Можем да уверим нашите читатели, че срамежливостта не беше нито добродетел, нито недостатък на капитана. Той се опита все пак да изпълни поръчението.
    — Прекрасна братовчедке — каза той, като се приближи до Фльор дьо Лис, — какво изобразява килимът, който бродирате?
    — Прекрасни братовчеде — отвърна Фльор дьо Лис, леко засегната, — ами че аз ви казах вече три пъти. Пещерата на Нептун.
    Явно беше, че Фльор дьо Лис виждаше много по-ясно от майка си студеното и разсеяно държане на капитана. Той почувствува, че трябва да продължи разговора.
    — А за кого е предназначена цялата тази нептунология?
    — За абатството „Сент Антоан де Шан“ — отвърна Фльор дьо Лис, без да вдигне поглед.
    Капитанът хвана единия край на килима.
    — Кой е, хубава братовчедке, този дебел жандарм, който надува с все бузи тръбата?
    — Тритон — отвърна тя.
    В кратките отговори на Фльор дьо Лис се долавяше, че му се сърди. Младежът почувствува, че трябва да й пошепне нещо на ухото, някаква блудкава любезност, каквото и да е. Той се наведе, но не можа да измисли нищо по-нежно и по-интимно от следното:
    — Защо майка ви носи винаги роба, украсена с гербове като нашите баби от времето на Шарл VI? Кажете й, хубава братовчедке, че това не е вече на мода днес и че резето и лавровата клонка*, извезани като герб на дрехата й, й придават вид на ходеща рамка на камина. Не е прието вече да се сяда върху знаме, уверявам ви.
    [* Името Гондьолорие е съставено от gond (резе) и laurier (лаврово дръвче). — Б. пр.]
    Фльор дьо Лис вдигна към него хубавите си, пълни с укор очи.
    — Само в това ли ме уверявате? — попита го тихо тя.
    А през това време добродушната госпожа Алоиз, очарована, че те са се навели един към друг и си шепнат, каза, играейки със закопчалките на молитвеника си:
    — Каква вълнуваща любовна гледка!
    Все по-затруднен, капитанът пак се залови с гоблена.
    — Очарователна работа наистина!
    При тази негова забележка Коломб дьо Гайфонтен, друга руса хубавица с бяла кожа, добре пристегната в синята си копринена рокля, се осмели да се обърне плахо към Фльор дьо Лис с надежда, че ще й отговори хубавият капитан:
    — Драга Гондьолорие, виждали ли сте гоблените в двореца Рощ-Гийон?
    — Двореца, до който се намира градината на шивачката на Лувъра ли? — попита, смеейки се, Диан дьо Кристьой, която имаше хубави зъби и затова се смееше с повод и без повод.
    — Близо до старата дебела кула, останала от някогашната стена на Париж, нали? — добави Амлот дьо Монмишел, хубава къдрокоса и сочна брюнетка, която въздишаше по навик, без сама да знае защо, също както другата се смееше по навик.
    — Драга ми Коломб, за двореца, който принадлежеше на господин Баквил по времето на Шарл VI ли говорите? Действително там има великолепни гоблени — намеси се в разговора госпожа Алоиз.
    — Шарл VI! Шарл VI! — измърмори младият капитан, засуквайки мустаци! — Господи! Какви отдавнашни неща помни тази достопочтена дама!
    — Да, да — продължаваше госпожа Дьо Гондьолорие, — прекрасни килими. Така изкусно изработени, че ги считат за рядкост.
    В този миг Беранжер дьо Шаншьоврие, кръшно седемгодишно момиченце, което гледаше към площада през изрязаните трилистници на парапета на балкона, възкликна:
    — О, погледнете, кръстнице Фльор дьо Лис, каква хубава танцьорка играе на площада и удря дайренцето си посред уличната тълпа!
    Чуваше се действително звънливото биене на баско дайре.
    — Сигурно някоя циганка от Бохемия — каза Фльор дьо Лис, поглеждайки нехайно към площада.
    — Нека погледаме! Нека погледаме! — развикаха се игривите й другарки и всички изтичаха на балкона, докато Фльор дьо Лис, замислена за студенината на годеника си, тръгна бавно след тях, а капитанът, облекчен от тази случка, която прекъсна трудния за него разговор, се върна в дъното на апартамента доволен, като свършил дежурството си войник. При това дежурството край хубавата Фльор дьо Лис беше приятно и чаровно и доскоро съвсем не му тежеше. Но капитанът се бе наситил малко по малко. Перспективата за предстоящата женитба го изстудяваше все повече и повече с всеки изминал ден. Впрочем той беше непостоянен по темперамент и имаше — дали да признаем? — малко просташки вкус. Макар и от много добър произход, той беше придобил по време на военната си служба доста войнишки привички. Харесваше кръчмите и свързаните с тях развлечения. Чувствуваше се добре сред грубите приказки, казармените любезности, леснодостъпните хубавици и леките успехи. Беше получил в семейството си известно възпитание и добри обноски. Но много млад беше обходил страната, много млад бе попаднал в гарнизон и всеки ден благородническото лустро се изтриваше от съприкосновението с жандармерийския му ремък. Посещавайки от време на време Фльор дьо Лис, както изискваше благоприличието, той се чувствуваше двойно стеснен край нея: първо, защото, след като бе пръскал щедро любовта си къде ли не, бе запазил много малко за нея, и второ, защото между всичките тия хубави, строги, благопристойни и сдържани дами той постоянно трепереше да не би да се увлече и от свикналата му с неприлични думи уста да се изплъзне някоя кръчмарска приказка. Можете да си представите какво впечатление би направил!
    Всичко това, от друга страна, бе примесено у него с големи претенции за елегантност, изящен тоалет и хубава външност. Съгласувайте, ако можете, тези разнородни елементи. Аз съм само разказвач.
    И така, той се бе облегнал безмълвно от известно време на изваяната рамка на камината, замислен за нещо или въобще не мислейки за нищо, когато Фльор дьо Лис се обърна внезапно към него и го заговори. Клетото момиче всъщност му се сърдеше само привидно.
    — Любезни братовчеде, нали ни бяхте разказвали за една млада циганка, която сте спасили преди два месеца по време на нощното ви патрулиране от ръцете на дванадесетина разбойници?
    — Струва ми се, че да, любезна братовчедке — отвърна капитанът.
    — А не е ли същата — поде тя, — която сега играе на площада? Елате да видите дали няма да я познаете, братовчеде Феб.
    В нежната покана да дойде до него и в обръщането към него по име личеше тайното й желание за помирение. Капитан Феб дьо Шатопер (защото читателят вижда именно него още от началото на тази глава) се приближи бавно до балкона.
    — Вижте — каза Фльор дьо Лис, слагайки нежно ръката си върху неговата ръка, — погледнете това момиче, кое го танцува сред тълпата. Не е ли вашата циганка?
    Феб погледна и отвърна:
    — Да, познах я по козичката.
    — Каква хубава козичка наистина! — възкликна Амлот и сключи възторжено ръце.
    — Дали рогчетата й са от чисто злато? — попита Беранжер.
    Без да напусне креслото си, госпожа Алоиз се намеси в разговора:
    — Дали не е някоя от циганките, които дойдоха миналата година през Порт Жибар?
    — Майко — забеляза кротко Фльор дьо Лис, — тази врата сега се нарича Порт д’Анфер.
    Госпожица Дьо Гондьолорие знаеше до каква степен капитанът се дразни от старомодния език на майка й. И действително той вече прецеждаше подигравателно през зъби:
    — Порт Жибар! Порт Жибар! Естествено, нали Шарл VI ще трябва да мине през нея!
    — Кръстнице — провикна се Бернажер, чиито вечно подвижни очи се обърнаха внезапно към върха на кулите на „Света Богородица“, — какъв е оня черен човек горе?
    Всички девойки вдигнаха очи. На най-горната балюстрада на северната кула, гледаща към площада, действително се беше облегнал някакъв мъж. Беше свещеник. Ясно се виждаше расото му и подпряното на ръцете му лице. Иначе той беше неподвижен като статуя. Гледаше втренчено към площада.
    Неговата неподвижност напомняше керкенез, който е открил врабешко гнездо и е вперил поглед в него.
    — Господин жозаския архидякон — каза Фльор дьо Лис.
    — Много силни очи имате, щом го различавате оттук — забеляза Гайфонтен.
    — Как само гледа малката танцьорка! — каза Диан дьо Кристьой.
    — Тежко и горко на египтянката — промълви Фльор дьо Лис. — Той не може да търпи племето им.
    — Колко жалко, че този човек я гледа така. Тя действително танцува възхитително — добави Амлот дьо Монмишел.
    — Любезни братовчеде Феб — каза неочаквано Фльор дьо Лис, — понеже познавате тази малка циганка, направете й знак да се качи. Ще бъде забавно.
    — Да, да! — развикаха се девойките и запляскаха с ръце.
    — Но това е лудост — отвърна Феб. — Тя навярно ме е забравила и аз дори не зная името й. Но понеже желаете, госпожици, ще се опитам. — И той се наведе през балюстрадата на балкона и извика: — Ей, девойче!
    Танцьорката не удряше в момента дайрето си. Тя извърна глава в посоката, откъдето я викаха, блестящият й поглед се спря на Феб и тя прекъсна тутакси танца си.
    — Ей, девойче! — повтори капитанът и й направи знак с ръка да дойде при тях.
    Девойката го погледна още веднъж, после се изчерви, сякаш заляна от гореща вълна, взе дайрето под мишница и се запъти сред смаяните зрители към вратата на къщата, от която я викаше Феб. Тя се движеше бавно, залитайки, с по-мътен поглед, като птичка, поддаваща се на обаянието на змия.
    Малко след това завесата на вратата се повдигна и циганката застана на прага на стаята, зачервена, смутена, задъхана, навела големите си очи, без да смее да пристъпи ни крачка повече.
    Беранжер запляска с ръце.
    Циганката обаче стоеше неподвижно на прага. Появяването й направи странно впечатление на групата девойки. Вън от съмнение е, че всички те бяха обзети едновременно от смътно и неопределено желание да се харесат на хубавия офицер; неговата хубава униформа беше прицел на цялото им кокетство и откакто той беше там, между тях се бе породило глухо и тайно съперничество, което те едва съзнаваха сами, но което издаваха ярко с всички свои движения или думи.
    Но понеже всички бяха почти еднакво хубави, те се бореха с еднакви оръжия и затова всяка можеше да се надява на победа. Пристигането на циганката рязко наруши равновесието. Нейната хубост беше толкова необикновена, че когато застана на прага на стаята, от нея сякаш се излъчи сияние. В тясната стая, в тъмната рамка от завеси и дървена ламперия, тя беше несравнимо по-красива и по-лъчезарна, отколкото на площада. Като факла, внесена от ярката дневна светлина в мрака. Благородните госпожици бяха неволно смаяни. Всяка се почувствува едва ли не наранена в хубостта си. Затова, без да се наговарят помежду си, те смениха тутакси фронта (простете за израза!). Разбраха се отлично. Женските инстинкти намират по-бързо общ език, отколкото мъжкият разум. Те бяха открили неприятелката. Всички я чувствуваха неприятелка и затова се обединиха. Капка вино е достатъчна, за да промени цвета на чаша вода. Пристигането на една по-хубава жена е достатъчно, за да промени настроението на цяла компания хубави жени, особено когато между тях има само един мъж.
    Затова те приеха леденостудено циганката. Измериха я с поглед от глава до пети, спогледаха се и всичко бе казано. Разбраха се без думи. А младото момиче чакаше да го заговорят, толкова смутено, че не смееше да вдигне очи.
    Капитанът пръв наруши мълчанието.
    — Честна дума — възкликна той самонадеяно и дръзко, — прелестно създание! Какво ще кажете, братовчедке?
    Тази забележка, която някой по-деликатен поклонник би направил поне полугласно, съвсем не допринесе, разбира се, за разсейването на женската ревност, настръхнала при появяването на циганката.
    Фльор дьо Лис отговори с престорено пренебрежение:
    — Не е лоша.
    Другите шушукаха помежду си.
    Най-сетне госпожа Алоиз, която също ревнуваше, понеже беше засегната дъщеря й, се обърна към танцьорката:
    — Приближете се, девойко.
    — Приближете се, девойко! — повтори с комично достойнство Бернажер, която едва ли би стигнала и до кръста на Есмералда.
    Циганката се приближи до благородната дама.
    — Прелестно дете — каза превзето Феб, като също пристъпи към нея, — не зная дали ще имам преголямото щастие да бъда познат от вас…
    Девойката го прекъсна, като му се усмихна и го погледна с безкрайна нежност.
    — О, да! — промълви тя.
    — Добра памет има — забеляза Фльор дьо Лис.
    — Обаче вие избягахте много бързо онази вечер — поде Феб. — Нима се уплашихте от мене?
    — О, не! — отвърна циганката.
    В това: „О, не“, произнесено след: „О, да“, имаше нещо неизразимо, което болезнено засегна Фльор дьо Лис.
    — А на ваше място, красавице — продължи капитанът, чийто език се развързваше, когато говореше на момичета от улицата, — вие ми оставихте един начумерен чудак, едноок и гърбав, звънаря на архидякона, доколкото зная. Казаха ми, че бил незаконороден син на архидякон и дявол. Има много смешно име. Казва се нещо като Велики петък, Връбница, Заговезни или и аз не зная точно какво. Някакъв празник, с една дума, когато бият всички камбани. Той, значи, си позволи да ви отвлече, като че ли вие сте създадена за клисар! Прекалено наистина! Какво искаше от вас тази кукумявка?
    — Не зная — отвърна Есмералда.
    — Можете ли да си представите само какво нахалство! Звънар да отвлече девойка, като че ли е виконт! Селяндур да бракониерствува с дивеча на благородниците! Нечувано! Впрочем той скъпо го плати. Метр Пиера Тортьорю е най-суровият коняр и никой не умее да чеше мошениците по-добре от него. И ако това би ви направило удоволствие, мога да ви кажа, че той здравата нашари кожата на вашия звънар.
    — Горкият човек! — промълви циганката, която при тия думи си спомни още по-живо сцената при позорния стълб.
    Капитанът избухна в смях.
    — И таз добра! Това съжаление е толкова уместно, колкото перо в задницата на свиня! Да пусна шкембе като папата, ако… — Той се сиря внезапно. — Извинете, госпожи! Струва ми се, че щях да изтърва нещо не съвсем прилично.
    — Пфу, господине! — възкликна Гайфонтен.
    — Той говори с езика на тази особа! — добави полугласно Фльор дьо Лис, чието неудоволствие растеше с всеки изминал миг. Това неудоволствие съвсем не намаля, когато тя забеляза, че капитанът, очарован от циганката и премного доволен от себе си, се въртеше на пети и повтаряше с груба простодушна любезност.
    — Прекрасно девойче, кълна се в душата си!
    — Но и доста дивашки нагиздена — забеляза Диан дьо Кристьой, като показа с усмивка хубавите си зъби.
    Тази забележка беше същинско просветление за другите. Тя им показа уязвимото място на египтянката. Понеже не можеха да се заядат с красотата й, те се уловиха за облеклото й.
    — Вярно, моето момиче — каза Монмишел, — как ти е хрумнало да ходиш по улиците без елече и нагръдник?
    — А полата й е толкова къса, че просто да настръхнеш! — добави Гайфонтен.
    — Драга моя — подхвърли й доста кисело Фльор дьо Лис, — пазете се да не ви задържи градската стража заради позлатения ви колан.
    — Ех, моето момиче — поде Кристьой с жестока усмивка, — ако носеше почтено дълги ръкави, ръцете ти нямаше да изгорят така от слънцето.
    Тези хубави девойки с техните отровни и гневни езичета, които се плъзгаха, гърчеха и съскаха край уличната танцьорка, представляваха действително зрелище, достойно за по-умен наблюдател от Феб. Те бяха неумолими, макар и изящни. Тършуваха, разнищваха злобно с думите си жалкия необичаен костюм, отрупан с пайети и сърмени бродерии. Смеховете, подигравките и оскърбителните забележки нямаха край. Язвителни насмешки, високомерно доброжелателство и злобни погледи се сипеха като град над египтянката. Човек би могъл да вземе тези благороднички за млади римлянки, които се забавляват, като забиват златни игли в гръдта на хубава робиня. Или за елегантни ловджийски хрътки, наобиколили с широко отворени ноздри и пламтящи очи бедната планинска кошута, която не смеят да разкъсат поради погледа на господаря си.
    Пък и какво всъщност представляваше жалката улична танцьорка пред тези знатни девойки? Те като че ли изобщо не държаха сметка за нейното присъствие и говореха високо за нея пред самата нея като за нещо долно, нищожно, макар и доста хубаво.
    Циганката не беше нечувствителна към тези убождания. От време на време бузите й пламваха от срам, а очите й — от гняв. Презрителният й отговор се спираше колебливо на устните й и тя правеше обичайната си пренебрежителна гримаса, която читателят вече познава. Но мълчеше. Стоеше неподвижно и гледаше Феб с примирен, тъжен и нежен поглед. В този поглед се таяха и щастие, и обич. Тя сякаш се сдържаше, за да не я изгонят.
    Феб се смееше и защищаваше циганката с някаква смес от съчувствие и безочливост.
    — Не им обръщайте внимание, моето момиче! — повтаряше той и дрънкаше със златните си шпори. — Вярно е, че вашето облекло е малко необичайно и дивашко, но какво значение има това при вашата прелест!
    — Боже мой! — възкликна русата Гайфонтен, като изпъна с горчива усмивка лебедовата си шия. — както виждам, господа кралските офицери лесно се запалват от хубави цигански очи.
    — Защо не? — отвърна Феб.
    При този отговор на капитана, хвърлен небрежно като камък, без да гледа къде ще падне, Коломб прихна, а след нея и Диан, и Амлот, и Фльор дьо Лис, макар и с насълзени очи.
    Циганката, която бе забила поглед в земята при думите на Коломб дьо Гайфонтен, отново спря на Феб искрящите си от радост и гордост очи. Тя беше много хубава в този момент.
    Старата дама, която наблюдаваше сцената, се почувствува засегната и не можеше да разбере нищо.
    — Света Богородичке! — провикна се внезапно тя. — Какво се навира в краката ми? Ах, какво отвратително животно!
    Беше козичката. Тя току-що бе дошла, търсейки господарката си, и се бе спуснала към нея, но бе заплела рогцата си във фустите на седналата дама, надиплени в краката й.
    Тази случка отвлече вниманието на присъствуващите. Без да промълви нито дума, циганката освободи козичката.
    — О! Ето малката козичка със златните крачка! — завика Беранжер и заподскача от радост.
    Циганката коленичи и допря до бузата си гальовната главичка на козичката. Като че ли й искаше прошка, че я бе оставила, без да й се обади.
    През това време Диан се наведе към ухото на Коломб.
    — Ех, боже мой! Как не се сетих по-рано! Ами че това е циганката с козичката! Казват, че била магьосница и козата й знаела какви ли не номера!
    — Така ли? — възкликна Коломб. — Тогава нека козичката ни развлече малко и да ни покаже някакво чудо.
    И Диан и Коломб се обърнаха живо към циганката.
    — Девойче, накарай козичката си да направи някое чудо!
    — Не разбирам какво искате да кажете — отвърна танцьорката.
    — Някакво чудо, някаква магия, с една дума, някакво вълшебство!
    — Не разбирам — каза Есмералда и пак почна да гали хубавото животно, повтаряйки: — Джали! Джали!
    В този момент Фльор дьо Лис забеляза една везана кожена торбичка, закачена на шията на козичката.
    — Какво е това? — попита тя циганката. Девойката вдигна към нея големите си очи и отвърна сериозно:
    — Моята тайна.
    „Много бих искала да зная каква е тайната ти“ — помисли си Фльор дьо Лис.
    Старата дама се начумери.
    — Слушай, циганко, ако нито ти, нито козичката ти няма да играете нещо, какво търсиш тук?
    Циганката се отправи бавно към вратата, без да отговори. Но колкото повече се приближаваше до изхода, толкова по-бавно пристъпваше. Някакъв непобедим магнит я задържаше. Изведнъж тя обърна овлажнелите си от сълзи очи към Феб и се спря.
    — Кълна с в бога! — възкликна капитанът. — Не можете да си отидете така. Върнете се и ни изтанцувайте нещо. А между другото, прелестна хубавице, как е името ви?
    — Есмералда — отвърна танцьорката, без да сваля поглед от него.
    Това странно име предизвика луд смях сред девойките.
    — Какво ужасно име за госпожица! — заяви Диан.
    — Сега виждате, нали, че е магьосница! — добави Амлот.
    — Драга моя — провикна се тържествено госпожа Алоиз, — едва ли родителите ви са извадили това име от кръщелния купел!
    От няколко минути обаче, без някой да й обърне внимание, Беранжер беше примамила козичката със сладко хлебче в един ъгъл на стаята. Любопитното дете откачи торбичката от шията на козата, отвори я и изсипа на рогозката съдържанието й. Беше азбука, всяка буква на която беше написана отделно върху малка чемширена дъсчица. Дървените плочки едва се пръснаха на земята и детето видя с изненада как козичката — това беше навярно едно от „чудесата й“ — протегна златното си копитце, измъкна няколко букви и ги нареди, като ги побутваше лекичко, по особен начин. Само след миг буквите образуваха дума, която козичката, изглежда, беше свикнала да пише, защото я състави с голяма лекота. Беранжер плесна възторжена с ръце и тутакси се провикна:
    — Кръстнице Фльор дьо Лис, елате да видите какво направи козичката!
    Фльор дьо Лис се приближи бързо и изтръпна. Разположените на пода букви образуваха следната дума:

    ФЕБ

    — Козичката ли написа това? — попита с променен глас тя.
    — Да, кръстнице — отговори Беранжер.
    Нямаше място за съмнение. Детето не знаеше да пише.
    „Ето каква била тайната й“ — помисли си Фльор дьо Лис.
    Междувременно всички се бяха притекли при виковете на детето — и майката, и девойките, и циганката, и офицерът.
    Циганката видя каква глупост е извършила козичката. Тя се изчерви, после пребледня и затрепера като виновна пред капитана, който я гледаше с изненадана и доволна усмивка.
    — Феб! — шепнеха учудени момичетата. — Ами че това е името на капитана!
    — Имате чудесна памет! — каза Фльор дьо Лис на вкаменената циганка. После избухна в ридания. — О! — мълвеше тя, скрила горестно лице в хубавите си ръце. — Тя е магьосница!
    А един по-горчив глас шепнеше дълбоко в сърцето й: „Тя е съперница!“
    И девойката падна в несвяст.
    — Дъще! Дъще! — развика се изплашено майката. — Махай се, пъклена циганко!
    Есмералда събра за миг злополучните букви, кимна на Джали и излезе през една врата, докато през друга отнасяха Фльор дьо Лис.
    Останал сам, капитан Феб се поколеба за малко между двете врати. После тръгна след циганката.

    II. СВЕЩЕНИК И ФИЛОСОФ СА ДВЕ РАЗЛИЧНИ НЕЩА

    Свещеникът, когото девойките забелязаха на върха на северната кула, наведен над площада и внимателно следящ танца на циганката, беше действително архидякон Клод Фроло.
    Нашите читатели не са забравили тайнствената килийка, която архидяконът си беше приспособил в тази кула. Не зная, казано мимоходом, дали това не е същата килия, която може да се види и днес през едно малко квадратно прозорче, пробито откъм източната страна, на човешка височина, на площадката, над която стърчат кулите — жалка дупка, понастоящем гола, празна и разнебитена, чиито зле измазани стени са „украсени“ и до ден-днешен с няколко лошокачествени пожълтели гравюри, представляващи фасади на катедрали. Предполагам, че тази дупка е обиталище на прилепи и паяци и следователно мухите са подложени на двойно изтребление в нея.
    Всеки ден, един час преди залез слънце, архидяконът се качваше по стълбата на кулата и се затваряше в тази килия, където прекарваше понякога по цели нощи. Този ден, точно когато бе стигнал до ниската вратичка на килията и пъхаше малкия секретен ключ, който носеше винаги със себе си в окачената на пояса си кесия, до слуха му долетяха звуци на дайре и кастанети. Този шум идваше от площада пред църквата. Килийката, както казахме, имаше само едно прозорче, което гледаше към задната част на църквата. Клод Фроло измъкна бързо ключа и само след миг беше вече на върха на кулата в мрачната съсредоточена поза, в която го бяха забелязали госпожиците.
    Той стоеше там, сериозен и неподвижен, погълнат от една-единствена гледка и една-единствена мисъл. Цял Париж беше в краката му с хилядите си заострени покриви, с меко заоблените хълмове на хоризонта, с реката, лъкатушеща под мостовете, и тълпите, преливащи по улиците, с облака пушеци над къщите, с неравната верига на покривите, която притиска от всички страни „Света Богородица“ с многочислените си брънки. Но архидяконът гледаше една-единствена точка в целия град — площада пред църквата. А между всички хора по площада, само едно-едничко същество — циганката.
    Мъчно би могло да се опише изражението на очите му и първопричината на бликащия в тях пламък. Погледът му бе втренчен неподвижно, изпълнен със смут и тревога. Съдейки по дълбоката вцепененост на тялото му, по което пробягваше само от време на време неволен трепет като отбрулено от вятъра дърво, по неподвижните му лакти, по-вкаменени от мраморната балюстрада, на която се облягаше, по замръзналата усмивка, в която бе сгърчено лицето му, човек би помислил, че само очите у Клод Фроло живееха още.
    Циганката танцуваше. Тя въртеше дайрето на върха на пръста си и го подхвърляше във въздуха в ритъма на провансалската сарабанда. Гъвкава, лека, безгрижна, тя не чувствуваше тежестта на страшния поглед, надвиснал право върху нея.
    Тълпата се притискаше около танцьорката. Сегиз-тогиз някакъв мъж, облечен в червена рубашка, разширяваше кръга около нея, после пак сядаше на едно столче на няколко крачки от танцьорката и слагаше главата на козичката върху коленете си. Този мъж като че ли придружаваше циганката. От високото място, където бе застанал, Клод Фроло не можеше да различи чертите му.
    Щом забеляза този непознат, вниманието на архидякона като че ли се раздвои между танцьорката и него и лицето му още повече помръкна. Изведнъж той се изправи и по тялото му пробягна трепет.
    — Кой може да бъде този мъж? — процеди през зъби той. — Досега съм я виждал винаги сама.
    И той се спусна по витата стълба и слезе от кулата. Минавайки край вратата на камбанарията, която беше открехната, той видя гледка, която го порази: наведен през един отвор на плочестата стряха, напомняща огромни щори, Квазимодо също гледаше към площада. Той бе унесен в такова дълбоко съзерцание, че дори не забеляза приемния си баща. Дивото му око имаше необикновено изражение — очаровано и безкрайно нежно.
    — Колко странно! — прошепна Клод. — Нима той гледа така циганката?
    И продължи да слиза по стълбата. След няколко минути умисленият архидякон излезе на площада пред вратата, която се намира в подножието на кулата.
    — Къде се дяна циганката? — попита той, като се смеси с тълпата, привлечена от дайрето.
    — Не зная — отвърна един от зрителите. — Току-що изчезна някъде. Струва ми се, че я извикаха да изиграе едно фанданго в къщата отсреща.
    На мястото на египтянката, на същия килим, чиито шарки се губеха миг преди това под капризните фигури на нейния танц, архидяконът видя само мъжа в жълто-червена дреха, който, за да спечели на свой ред някой лиар, се разхождаше сега с ръце на кръста, с извърната назад глада, зачервено лице и опъната шия, стискайки в зъбите си стол. Една котка, взета навярно от някоя съседна къща, бе вързана на стола и мяукаше, силно уплашена.
    — Света Богородице! — възкликна архидяконът, когато акробатът, плувнал в пот, мина пред него със стола и котката. — Какво дири тук метр Пиер Гренгоар?
    Строгият глас на архидякона така сепна клетника, че той загуби равновесие и столът и котката се сгромолясаха върху зрителите сред невъобразими дюдюкания.
    По всяка вероятност метр Пиер Гренгоар — защото това беше действително той — щеше скъпо да плати и за котката на съседката, и за изподрасканите и натъртени лица около него, ако не беше побързал да се възползува от бъркотията и да се скрие в църквата, където Клод Фроло му направи знак да го последва.
    Катедралата беше вече безлюдна и тъмна. Страничните галерии тънеха в мрак, лампите на параклисите блещукаха като звезди на фона на черните сводове. Само голямата розетка на портала с хилядите си цветове, окъпана от лъчите на залязващото слънце, светеше в мрака като купчина диаманти и отразяваше ослепителния си спектър на другия край на кораба.
    Като пристъпиха няколко крачки навътре в църквата, отец Клод се облегна на една колона и погледна втренчено Гренгоар. Но това не беше погледът, от който се боеше Гренгоар, засрамен, че една толкова сериозна и дълбокоучена личност го е видяла в неговия палячовски костюм. В погледа на архидякона нямаше нито подигравка, нито ирония. Той го гледаше спокойно, сериозно и проницателно. Архидякон Клод пръв наруши мълчанието.
    — Елате насам, метр Пиер. Трябва да ми обясните доста работи. Разкажете ми най-напред защо не съм ви виждал вече два месеца, а после изведнъж се появявате по кръстопътищата, и то в чудесна премяна, няма що! Наполовина жълт, наполовина червен, същинска кодбекска ябълка!
    — Месир — промълви жално Гренгоар, — облеклото ми е наистина съвсем необикновено и аз се чувствувам по-неудобно в него, отколкото котка с кратуна на главата. Съзнавам, че е страшно грозно от моя страна да давам възможност на господа сержантите от градската стража да налагат с палките си раменната кост на един философ питагореец. Но какво да се прави, уважаеми учителю? Виновна е старата ми връхна дреха, която ме изостави подло в началото на зимата, под предлог, че се била разпаднала на дрипи и имала нужда да си почине в коша на вехтошаря. Няма как! Цивилизацията не е достигнала още до тази степен на развитие, че да можем да ходим голи, както мечтаеше древният Диоген. Прибавете при това, че духаше леден вятър и че месец януари не е най-подходящото време на годината, когато може да се накара човечеството да направи тази нова крачка. Попадна ми двуцветната рубашка и аз я взех, като зарязах старата си черна роба. Впрочем тя съвсем не беше херметически затворена за херметик като мене. И ето ме, значи, облечен като жонгльор, подобно на свети Женест. Няма как! Временно затъмнение. И Аполон е бил принуден да пасе свини при цар Адмет!
    — Отличен занаят сте си избрали, няма що! — поде архидяконът.
    — Съгласен съм, учителю, че е много по-добре да философствуваш и да пишеш стихове, да духаш пламъка в пещта или да получаваш вдъхновение от небето, отколкото да носиш котки върху щит. Точно затова, когато ме заговорихте, изглупях като магаре пред шиш. Но какво да се прави, месир? Трябва да се живее всеки божи ден, а и най-хубавите александрийски стихове не струват в устата колкото парче сирене. Впрочем нали знаете, че написах прословутата си сватбена пиеса за Маргарита Фламандска, но градът не ми я плати, под предлог че не била превъзходна, като че ли човек може да напише за четири екю трагедия на Софокъл. Трябваше, значи, да умра от глад. За щастие оказа се, че челюстта ми е доста яка, и аз й казах: „Показвай номера на издръжливост и равновесие и се храни сама!“ Ale te ipsam.* Сбирщина дрипльовци, които станаха мои добри приятели, ме научиха на двадесетина херкулесовски номера и сега всяка вечер давам на зъбите си хляба, който са припечелили през деня с потта на челото ми. Съгласен съм най-сетне, concedo, че това е жалко приложение на умствените ми способности и че човек не е създаден, за да бие цял живот дайре и да държи столове със зъбите си. Но, уважаеми учителю, не е достатъчно да съществуваш, трябва също тъй да поддържаш съществуването си.
    [* Храни се сама (лат.). — Б. пр.]
    Отец Клод слушаше, без да възразява. Внезапно хлътналите му очи добиха такова прозорливо и проницателно изражение, че Гренгоар имаше чувството, че този поглед рови чак в дъното на душата му.
    — Отлично, метр Пиер, но откъде накъде придружавате сега тази египетска танцьорка?
    — Бога ми — каза Гренгоар, — ами че тя е моя жена и аз съм неин мъж.
    Тъмните очи на свещеника пламнаха. Той сграбчи буйно ръката на Гренгоар и извика:
    — Възможно ли е да си сторил това, окаянико? Възможно ли е бог да е отвърнал до такава степен поглед от тебе, че да докоснеш подобно момиче?
    — Кълна се в спасението на душата си, монсеньор — отвърна цял разтреперан Гренгоар, — че изобщо не съм я докосвал, ако точно това ви тревожи.
    — А какви ги дрънкаш тогава за мъж и жена? — попита свещеникът.
    Гренгоар побърза да му разкаже възможно най-накъсо всичко, което читателят вече знае — и за приключението си в Двора на чудесата, и за женитбата си, и за счупената стомна. Впрочем изглежда, че тази женитба беше все още безрезултатна и че циганката всяка вечер му измъкваше изпод носа сватбената нощ както първия ден.
    — Неприятно разочарование — заключи Гренгоар, — но то се дължи на обстоятелството, че съм се оженил за девственица.
    — Какво искате да кажете? — попита архидяконът, който постепенно се успокои от думите на Гренгоар.
    — Мъчно е да се обясни — отвърна поетът. — Свързано е с някакво суеверие. По думите на един стар крадец, когото у нас наричат египетски херцог, моята жена била намерено или загубено дете, което е горе-долу едно и също. Тя носи на шията си муска, която, както казват, щяла да й помогне един ден да намери родителите си, но която щяла да загуби силата си, ако девойката загуби девствеността си. Затова ние двамата живеем съвсем непорочно.
    — Значи — поде Клод, чието чело все повече и повече се разведряваше, — вие смятате, метр Пиер, че това създание не е било докоснато от нито един мъж?
    — Какво може да стори един мъж срещу подобно суеверие? Тя си е внушила това. Безспорно според мене монашеската непорочност, която тя пази така страстно, е същинско чудо сред тъй леснодостъпните циганки. Но три неща я закрилят: египетският херцог, който я покровителствува може би с тайното намерение да я продаде някой ден на някой абат, цялото й племе, което изпитва необикновена почит към нея като към същинска Богородица, и една мъничка кама, която тази обесница носи винаги със себе си въпреки нарежданията на превото и която тя веднага изважда, щом някой я прегърне през кръста. Горда осичка, дума да не става!
    Архидяконът отрупа Гренгоар с въпроси.
    Според поета Есмералда била прелестно безобидно създание, истинска красавица, ако не правела постоянно една и съща гримаса. Простодушна и темпераментна девойка, която не знаела нищо и се възторгвала от всичко, която нямала представа каква е разликата между мъж и жена и дори не я била сънувала. Такава била тя. Луда за танци, шум и простор. Нещо като жена пчела, с невидими крила на краката, живееща като във вихрушка. Дължала този си нрав на скитническия живот, който била водила винаги. Гренгоар успял да узнае, че като малко дете тя пребродила Испания и Каталония и ходила чак в Сицилия. Той предполагаше дори че тя е била отведена от циганския керван в кралството Алжир, страна, разположена в Ахая, тази Ахая, която от едната страна граничи с малката Албания и Гърция, а от другата със Сицилийско море, през което се минава за Константинопол. Циганите, по думите на Гренгоар, били васали на краля на Алжир в качеството му на повелител на белите маври. Едно било сигурно, че Есмералда дошла още като дете във Франция, и то през Унгария. Девойката донесла от всички тия страни откъслеци от чудновати наречия, чудновати песни и представи, благодарение на които езикът й бил също така пъстър, както и нейният полупарижки, полуафрикански костюм. Впрочем простолюдието от кварталите, които тя посещавала, я обичало заради нейната веселост, миловидност, за живите й движения, за танците и песните й. Тя смятала, че в целия град я мразят само двама души, за които говорела с ужас: Кълчищната от Роландовата кула, една грозна отшелница, която, кой знае защо, мразела египтянките и проклинала бедната танцьорка, колчем тя минела пред прозорчето й, и някакъв свещеник, който не можел да я срещне, без да й хвърли страшни погледи и думи. Последната забележка явно смути-архидякона, но Гренгоар не обърна внимание на смущението му. За безгрижния поет бяха достатъчни само два месеца, за да забрави необикновените обстоятелства, при които бе срещнал за пръв път циганката, и ролята на архидякона в случилото си. Между другото малката танцьорка според него не се бояла от нищо. Тя не предсказвала бъдещето и затова не била застрашена от процес за магьосничество, каквито много често завеждали срещу циганките. Освен това Гренгоар бил за нея ако не мъж, то поне брат. Философът в края на краищата понасял твърде търпеливо платоническата си женитба. Имал все пак подслон и хляб. Всяка сутрин излизал от разбойническото свърталище, най-често заедно с египтянката, помагал й да събира по кръстопътищата дребни монети и всяка вечер се прибирал с нея под същия покрив, позволявал й да се залости в стаичката си и заспивал със съня на праведниците. Общо взето, приятно съществуване според него и главно, предразполагащо към мечти. Пък и казано по съвест и съвсем откровено, философът не бил напълно сигурен, че е лудо влюбен в египтянката. Той обичал и козичката почти колкото нея. Пленително животинче, кротко, умно, досетливо, същинска образована коза. В средновековието бяха много често явление тия учени животни, които предизвикваха силно възхищение и отвеждаха повечето пъти учителите си на кладата. Обаче номерата на козичката с позлатените копитца били съвсем невинни хитрини. Гренгоар ги обясни подробно на архидякона, който, изглежда, се интересуваше живо от това. В повечето случаи било достатъчно да се подаде по един или друг начин дайренцето на козичката, за да се получи желаният номер. Циганката я била дресирала така. Есмералда имала такава голяма дарба в тази област, че само за два месеца я научила да пише с подвижни букви думата „Феб“.
    — „Феб“ ли? — възкликна свещеникът. — Защо пък „Феб“?
    — Не зная — отвърна Гренгоар. — Навярно това е някаква дума, която според нея притежава магическа и тайнствена сила. Тя често я повтаря полугласно, когато мисли, че е сама.
    — Сигурен ли сте — поде Клод, вперил в него проницателния си поглед, — че това е само дума, а не нечие име?
    — Чие име? — попита поетът.
    — Отде да зная — отвърна свещеникът.
    — Вижте какво предполагам аз, месир. Тези цигани са малко нещо езичници и боготворят слънцето. Оттам и думата „Феб“.
    — Това не ми се струва толкова ясно, колкото на вас, метр Пиер.
    — Впрочем малко ме засяга. Нека призовава своя Феб колкото си ще. Едно обаче е сигурно, че Джали ме обича вече почти толкова, колкото обича и нея.
    — Коя е тази Джали?
    — Козичката.
    Архидяконът подпря брада на ръката си и се замечта за миг. После внезапно се обърна към Гренгоар.
    — И ти си готов да се закълнеш, че не си я докоснал?
    — Кого — понита Гренгоар, — козичката ли?
    — Не, жената.
    — Моята жена ли? Кълна се, че не.
    — Често ли оставаш насаме с нея?
    — Поне по един час всяка вечер.
    Отец Клод се намръщи…
    — Охо! Solus cum sola non cogitabuntur orare „Pater noster“*.
    [* Мъж и жена насаме не помислят да четат „Отче наш“ (лат.). — Б.пр.]
    — Кълна се в душата си, мога да казвам и „Pater“, и „Ave Maria“, и „Credo in Deum patrem omnipotentem“*, без тя да ми обърне повече внимание, отколкото кокошка на църква.
    [* Вярвам в едното бога отца (лат.). — Б. пр.]
    — Закълни ми се в утробата на майка си — повтори енергично архидяконът, — че не си докосвал дори с крайчеца на пръста си това създание.
    — Бих се заклел и в главата на баща си, защото двете неща имат доста общи черти. Само че позволете ми, уважаеми учителю, да ви задам и аз един въпрос.
    — Кажете, господине.
    — Какво ви интересува всичко това?
    Бледото лице на архидякона пламна като бузите на младо момиче. Той замълча за миг, после каза с видимо смущение:
    — Слушайте, метр Пиер Гренгоар. Вие не сте погубили още душата си, доколкото зная. Аз се интересувам от вас и ви желая доброто. А най-малкият допир с тази прокълната египтянка би ви направил васал на сатаната. Знаете, че именно тялото винаги погубва душата. Горко вам, ако се доближите до тази жена! Това е всичко.
    — Аз се опитах веднъж — каза Гренгоар, като се почеса по ухото. — Това стана първия ден, но се убодох.
    — Нима сте стигнали до такова безсрамие, метр Пиер?
    Челото на свещеника отново се помрачи.
    — Друг път пък — продължи усмихнат поетът — погледнах, преди да си легна, през дупката на ключалката и видях съблечена по риза възможно най-пленителната жена, под чиито боси крачка е скърцал някога креват!
    — Върви по дяволите! — изкрещя свещеникът със зловещ поглед и като тласна за раменете смаяния Гренгоар, потъна бързо под най-тъмните сводове на катедралата.

    III. КАМБАНИТЕ

    От деня на наказанието върху позорния стълб живеещите близо до катедралата хора забелязаха, че звънарското усърдие на Квазимодо сякаш бе охладняло. По-рано звънът на камбаните проечаваше по всякакъв повод — безкрайни концерти, които траеха от утринна до вечерня; голямата камбана биеше тържествено за обедна литургия, пищни гами пробягваха по камбанките по случай някоя сватба или кръщене и се преплитаха във въздуха като везба от пленителни звуци. Старинната църква, тръпнеща и ехтяща, бе сякаш изпълнена с неспирното ликуване на камбаните. В нея постоянно се усещаше присъствието на някакъв шумен и своенравен дух, който пееше чрез всички тия медни уста. Сега този дух сякаш бе изчезнал. Катедралата изглеждаше мрачна и безмълвна. В празнични дни и при погребения се чуваше само сухо, безжизнено, най-обикновено звънене — определен брой удари според църковния канон, и нищо повече. От двата гласа, които притежава всяка църква органа вътре в нея и камбаната извън нея, — беше останал само органът. Човек би казал, че камбанариите бяха останали без музикант. А Квазимодо беше все още там. Какво се бе случило с него? Дали в сърцето му се бяха загнездили срам и отчаяние от преживяното на позорния стълб, или ударите от камшика на изтезателя още отекваха в душата му и огорчението от наказанието бе заглушило у него всичко, дори и страстта му към камбаните? Или може би Мари имаше вече съперница в сърцето на звънаря на „Света Богородица“ и голямата камбана с четиринадесетте си сестри бе пренебрегната заради нещо по-привлекателно и по-хубаво?
    Случи се така, че през тази благословена 1482 година Благовещение се падна на 25 март, във вторник. Този ден въздухът беше така чист, така лек, че в сърцето на Квазимодо се съживи предишната му любов към камбаните. Той се изкачи на северната кула, докато клисарят отваряше долу широко вратите на църквата огромни дървени крила, облицовани с кожа, обковани с позлатени железни гвоздеи по края и обградени с „изключително изкусно изработени“ скулптурни украшения.
    Когато стигна до високата клетка на камбанарията, Квазимодо погледна, поклащайки тъжно глава, шестте камбанки, като че съжаляваше за нещо, което бе застанало в сърцето му между него и тях. Но когато ги разклати, когато почувствува в ръцете си люшкането на грозда камбани, когато видя — понеже не можеше да я чуе — тръпнещата октава, която пробягваше нагоре и надолу като подскачаща от клон на клон птица, когато демонът на музиката, разтърсващ искрящ сноб фуги, трели и арпежи, завладя злочестия глух звънар, той се почувствува отново блажен, сърцето му се отпусна, той забрави всичките си горести и лицето му се разведри.
    Квазимодо сновеше насам-натам, пляскаше с ръце, тичаше от въже на въже, насърчаваше шестимата певци с думи и жестове като диригент, който ръководи темпераментно изкусни музиканти.
    — Хайде, Габриел — мълвеше той, — излей звуците си над площада. Днес е празник, Тибо, не се лени! Забавяш. Хайде, хайде! Нима си ръждясал, ленивецо? Ха така! По-живо, по-живо! Не искам да виждам езика ти. Оглуши всичко живо, както оглуши мене! Така те харесвам, Тибо, смело! Гийом, Гийом, жалко, че си най-голям. Паские е най-малък, а звъни най-хубаво. Обзалагам се, че ако някой ви слуша, чува по-добре него. Отлично, Габриел, карай още по-силно! Ей, какво става там горе с вас двете, врабчета? Не виждам да издавате ни най-малък звук! Що за медни човки, които, вместо да пеят, се прозяват? На работа! Днес е Благовещение. Какво хубаво слънце! И камбаните трябва да бият хубаво. Бедни ми Гийом! Ти цял се запъхтя, дундьо!
    Той беше съвършено погълнат от камбаните си, които се надпреварваха да се люшкат все по-силно и тресяха лъскавите си гърбове като шумен впряг от испански мулета, бодвани насърчително от остена на мулетаря.
    Внезапно той плъзна поглед през пролуките между широките плочести стрехи, които се издават на известна височина над отвесната стена на камбанарията, и видя на площада едно странно нагиздено момиче; то се спря и просна на земята килимче, върху което приклекна една козичка, а около тях започнаха да се трупат зрители. Тази гледка промени тутакси насоката на мислите му и изстуди музикалния възторг на звънаря, както полъхът на вятъра охлажда разтопената смола. Той изпусна въжето, обърна гръб на камбаните и клекна зад стряхата от плочи, вперил замечтано в танцьорката нежния си, покорен поглед, който, както видяхме вече, изненада архидякона. Забравените камбани заглъхнаха рязко всички наведнъж за голямо огорчение на любителите на църковния звън, които слушаха доверчиво от Понт о Шанж и се разотидоха озадачени, с изражение на куче, което са подмамили с кокал, а после са му подхвърлили камък.

    IV. ΆΝΑΓΚΗ

    През една прекрасна утрин на същия този месец март, мисля, че беше в събота, на 29, празника на свети Йосташ, нашият млад приятел студентът Жеан Фроло Мелницата забеляза, обличайки се, че тесните му къси панталони, в които стоеше кесията му, не издаваха никакъв металически звън. — Бедна моя кесийо! — възкликна той, като я измъкна от джоба си. — Нима е възможно? Нито грош! Колко жестоко са те изкормили заровете, халбите бира и Венера! Как само си се сбръчкала, сплескала и увиснала! Приличаш на гръд на фурия. Кажете ми, месер Цицерон и месер Сенека, чиито изкорубени съчинения се валят по пода, за какво ми служи, че зная по-добре от кой да е началник на Монетния двор или от кой да е евреин от Понт о Шанж, че едно златно екю с корона струва тридесет и пет унции и по двадесет и пет су и осем парижки дьоние и че едно екю със сърп струва тридесет и шест унции и по двадесет и шест су и шест турецки дьоние, щом нямам дори един презрян лиар, за да го заложа на дюшеш? О, консуле Цицерон! Човек не може да се спаси от подобна беда с перифрази, нито с „quemadmodum“ и „Verum enim vero“.*
    [* „Също както“ и „но действително“ (лат.). — Б. пр.]
    Той се облече в мрачно настроение. Докато връзваше връзките на обувките си, хрумна му една спасителна мисъл, която той отблъсна отначало. Тя обаче се върна повторно и Жеан облече н�