ВТОРИ ЕПИЗОД НА РАЗКАЗА „ЕДНА БЪЛГАРКА” НА ИВАН ВАЗОВ
„ДА СТОРЯ ТОВА ДОБРО... КЛЕТНИКУ!”
Вазовият разказ „Една българка” художествено тълкува смисъла на човешкия живот в трагичното българско време на изпитания, на робски страх и позор след разбиването на Ботевата чета.
Главната героиня баба Илийца представя идеята на Вазов за добродетелния българин, който остава верен на собствената си нравствена същност, когато голямата история се докосне до личната му съдба.
Вторият епизод на разказа е ретроспективен и представлява сюжетната завръзка. Повествованието „връща” действието назад, за да обясни поведението на баба Илийца на брега на реката, да обоснове нейната упоритост при срещата й с хаджи Хасан ага.
„Илийца наистина бързаше” – лаконично съобщава повествователят. Води я майчиният й инстинкт — внучето, сираче, е „болно от две недели насам”. Любовта на майката е безусловна, самопожертвувателна. Поведението на челопеченката е доказателство за това – тя е търсила лек навсякъде – и при „хекимина във Враца”, и в магическата сила на баенето. Упованието, че Божията майка ще й помогне, я повежда към Черепишкия манастир, „при все, че е лошо време сега”. Упорството на баба Илийца е безгранично - животът на клетото сираче трябва да бъде спасен, макар че на „пътя” „сега” е опасно.
Неочакваната среща в церовата гора заема ключово място в сюжета. Тя поставя на изпитание майчината и човешката съвест на баба Илийца. Мигновената мисъл на челопеченката: „от ония е, дето ги гонят сега”, разкрива, че тя знае за трагичните събития, знае защо времето е „лошо”.
Първоначалната уплаха бързо изчезва, за да отстъпи място на състраданието и милосърдието. Бунтовникът е видян през погледа на баба Илийца: „момък в чудати опнати дрехи с ширити по гърдите и пушка; лицето му беше измахнато и бледно”. Именно тази обикновена жена веднага разбира кого е срещнала – един възторжен борец за свобода умира от глад на родната земя, за която е тръгнал „курбан да става”. Милосърдието на старата жена побеждава страха. Доверил й се е преследван от озверелия враг Ботев четник. Той е сам, отмалял и съсипан, безпомощен. Майчиното сърце откроява страданието, а горещата молба на момъка свидетелства за критичността на ситуацията: „Бабо, хляб! Умирам от глад”!
Баба Илийца е уплашена, но не губи самообладание. Като истинска майка се грижи за бунтовника: Нарича го „синко”, сякаш привижда в него своя изгубен син, дава му последните корички хляб от торбата, забелязва страданието му.
Краткият диалог между двамата е показателен за смъртната опасност, която ги грози. Неизреченият въпрос на Илийца: „как ще се скрие в Челопек” звучи риторично – ”там е огън сега”. Нали всеки ще разпознае бунтовника, нарушителя на вековно установените робски норми...
Баба Илийца осъзнава, че другите са различни от нея. Обзети от страх заради турските безчинства, те не биха проявили нито милост, нито състрадание към този, който е обрекъл живота си на борбата за свобода. Инстинктът на роба е по-силен от искрицата надежда, че раята може да бъде свободен народ. Раята е изплашена, тя бърза да заяви своето покорство и смиреност: „Ще го предадат на турците!”. В такъв смислов контекст поведението на баба Илийца се откроява със своята различност. Тя не е една от другите, тя е странна, една-единствена. (Истински съпричастна към съдбата на четника, тя не желае да го отчае, но в същото време се старае да го предпази от излишен риск. Не споделя, не изрича премисленото, но тревогите й намират израз в категоричното „Не може, синко, не може...’’. Думите й „Скрий се, синко” говорят за пробуденото състрадание и тревога за младия момък, когото тя от самото начало приема като свой близък, роден човек. С майчиното си сърце баба Илийца усеща, че трябва да му помогне, защото той не би се справил сам в бедата.
Към такова решение я подтиква и християнската й вяра. Моралният кодекс на християнството е основан на любовта към ближния, на милосърдното отношение към изпадналия в беда. В изгубения четник тя вижда българин и християнин като самата нея. Дълбоко вярваща жена, тя е убедена, че за доброто, което иска да стори, ще получи само добро: „Беки и Бог се умилостиви и поживи детето!”.
В контекста на Вазовия разказ борецът за свобода, за българска чест и достойнство е видян като мъченик на християнската вяра: „Тръгнало е ... за християнска вяра курбан да става”. „Добрият” българин в разбирането на Вазов е и добър християнин.
Баба Илийца не може да остане безучастна към съдбата на този момък, който жертва живота си, за да измие срама от позорното робско търпение и страх. Дадената дума за нея означава осъзнат дълг. Осъзнала е българката призванието си да спаси, „ако даде Бог, два живота” – да изпълни човешкия си и родолюбив дълг. Но тя знае също, че съдбата на бунтовника е в ръцете на Господ. Единствен Той, всесилният, се разпорежда с човешкия живот. Затова баба Илийца търси упование в молитвата, която сама по себе си е заклинание за спасение: „Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го, българин е...”.
Стремежът да помогне, да стори добро „клетнику” е благословено от Бога начинание, защото в него откриваме изкуплението на робския страх и примирение, което прави възможно постигането на националното ни самочувствие и гордост.
@bgmateriali.com
