ГЕО МИЛЕВ – АВАНГАРДНИЯТ БОГОБОРЕЦ

 

          Гео Милев е вторият български литератор, който след Пенчо Славейков ревизира из основи българската художествена култура. Почти сам той успява да приобщи люшкащата се между символизма и откровеното патриотарство литература към авангардните търсения на европейския експресионизъм. По природа бунтар, Гео Милев никога не стои на едно място и винаги е в предните редици на художествените търсения, непрекъснато променяйки естетическите и гражданските си позиции. Разбира културната си мисия като откриване на възможно най-въздействения художествен изказ. Отдава се почти фанатично на тази мисия, вярвайки, че служенето на изкуството е равносилно на мъченичество, в което поетът принася себе си в жертва. Той трябва да прокарва нови пътища пред човека, да бъде авангард, богоборец. Така още в началото на пътя си Гео Милев започва да играе ролята на авангардист богоборец.
          В сложното и динамично време на войните тази мисия никак не е лесна. Обществото е разкъсвано от конфликти, художествените търсения са особено трескави, естетическите позиции се променят мигновено. Довчерашните съратници стават врагове, бившите любимци вече са обект на подигравки, Това, което днес е съвършенство на формата, утре е празнодумство. Така само за десет години – от 1915 до 1925 г. Гео Милев успява да премине през три големи и множество по-малки преоценки на естетическите си възгледи.
          В началото той е горещ привърженик на символизма, един от активните участници в кръга „Звено“. Като студент в Германия се запознава с творчеството на Рихард Демел и бързо овладява техниката на късния немски символизъм. Пак по това време при едно пътуване до Лондон се запознава с белгийския поет Емил Верхарн, чиято поезия му действа изключително силно. В стремежа си да се подготви по-добре за културната си мисия овладява основните европейски езици – говори свободно немски, френски, английски и руски, а ползва за четене италиански, полски, чешки и сръбски. Внимателно следи развитието на европейския културен процес и се запознава с всички новопоявили се художествени школи. Но това, което е най-важно – той се стреми не да подражава, а да осмисли различните естетически търсения с оглед на тяхната обществена мисия. Своите позиции изразява в многобройни манифести, обясняващи смисъла на това, което иска да постигне. По това прилича на Пенчо Славейков, автора на първата у нас цялостна естетическа програма. Разликата между двамата е в това, че за Славейков индивидът е цел, докато за Гео Милев е изразно средство за себеизява на художника.
         По време на второто си пребиваване в Германия поетът се запознава с експресионизма, развил се там след края на войната. Завързва връзки с поети като Йоханес Бехер и Ернст Толер, с режисьора Макс Райнхард, с художниците Оскар Кокошка и Марк Шагал. Възприемайки идеите на експресионизма като най-подходящи да изразят ужаса на войната, Гео Милев започва активно да ги проповядва у нас по страниците на основаното от него списание „Везни“, където се появяват манифестните статии „Фрагментът“, „Небето“, „Против реализма“, „Посоки и цели“, „Поезията на младите“. В тях поетът утвърждава водещата роля на личността за осмисляне на необяснимите сили, които си играят с човешката съдба.
Експресионизмът се оказва и най-ефикасният начин да се покаже човеконенавистническият характер на капитализма, довел до кръвопролитията на войната. Именно по това време той пише антимилитаристичните си поеми „Ад“ и „Ден на гнева“, както и цикъла „Грозни прози“, които го сближават с патоса на пролетарската поезия. Те му помагат и да преосмисли ролята, която изкуството играе в обществения живот. Гео Милев започва да разбира, че литературата не е само творчество, т.е. отношение на поета към изобразявания обект, а представлява социално действие, което може да промени световния ред. Разбираме за тези негови нови възгледи от манифестната статия „Възвание към българския писател“, в която се казва:
         „И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.
          Защото Животът е проблема.“

          От тази гледна точка Гео Милев преосмисля не само своето собствено участие в духовния живот на нацията, но и отношението си към традицията. Българската литература се разкрива пред него не като безкрило наподобяване на действителността, което трябва да се преодолява от авангарда. Той разбира нейния вътрешен заряд на социално действие, който трябва да бъде съхранен и продължен. От тази гледна точка преоткрива творчеството на предходниците си, съставяйки антология на българската поезия. Въпреки че до този момент са излезли няколко антологии, тази на Гео Милев дава най-добра представа за сложния път, изминат от българската литература в порива й да издигне националния духовен живот.
          Събитията от 1923 – 1925 година окончателно оформят лагерите, разделящи българското общество. Разтърсен от извършените зверства, Гео Милев рязко преосмисля културното си поведение – от авангарден търсач на нови изразни средства се превръща в граждански ангажиран автор. По страниците на основаното от него списание „Пламък“ (1924 -1925) започва яростна битка с привържениците на насилието. Особено го вълнуват страшните последствия за гражданското общество и националната култура, до които може да доведе набързо приетият извънреден Закон за защита на държавата. Според него това е една от най-черните страници на българската история. По ирония на съдбата заради публикуваната от него поема „Септември“ поетът е привлечен към наказателна отговорност и осъден именно по този закон. А само ден по-късно развихрилият се в страната терор го унищожава. Така поетът авангардист наистина се оказа мъченик на своето богоборчество, на нежеланието си да се примири с грубата сила.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave