ГЕРОИТЕ В ПОВЕСТТА „ГЕРАЦИТЕ“

 

          В новото време на жестокия индивидуализъм се престъпват осветените от традицията принципи на патриархалния морал. Житейската съдба на Божан, Петър и Павел разкрива различните измерения на нравствения упадък. Чрез образа на най-големия син на Герака – Божан – повествователят представя деградацията на човешката личност – издигането в култ на парите, възприемани като най-важната ценност; превръщането на земята в съзнанието на хитрия скъперник в стока, чрез която той ще утвърди социалното си превъзходство в селото. Тази мрачна перспектива е доловена вярно от съселяните му и те заявяват с тъжно примирение: „От сега нататък той ще царува – другите ще робуват". Любовта към земята се изражда в собственическа страст, човешкото у героя е погубено от безмерната алчност, която придобива облика на болестно, патологично състояние. Сравненията, с които си служи повествователят, създават образна представа за нравствената деформация на Божан, за животинските, хищнически инстинкти, определящи поведението му: „той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. (...) повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато“.
          Героят, почитащ единствено материалните притежания, е безскрупулен и безчувствен. Ценностите на родовия свят – дом, семейство, любов към близките – нямат никаква стойност за него, затова той престъпва без угризения на съвестта всички морални граници. В Божието име на честолюбивия и бездушен мономан е вложена трагическа ирония, защото той е изгубил безвъзвратно човечността и милосърдието и е обсебен от дяволското. Постъпките му, свидетелство за властта на злото, остават ненаказани, без възмездие – измамва селяните с „нечестни сделки“, отнася се грубо със съпругата си, погазва нравствения закон и опозорява своя дом с кражбата на скритите от Герака пари.
          Загубата на човешкото е показана от повествователя чрез средствата на хиперболизацията и гротеската при описанието на абсурдните действия на скъперника, пораждащи в селската общност присмех и подигравки: „Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял“. Детайл от финалната глава е знак за умъртвяването на чувствата му, за разкъсването на родовите връзки и поставянето на користните интереси над моралните норми. Това е моментът, когато не отива на погребението на Елка, защото огражда поредната своя нива.
          Драматичното разпадане на традиционната ценностна система е показано и чрез образа на средния брат – Петър. В експозицията на повестта тримата синове на дядо Йордан са обрисувани метафорично като „царе на полето, на нивите и на ливадите“. В хода на сюжетното действие повествователят откроява негативната метаморфоза на Петър, чиято съзидателна енергия се заменя с безволие и апатия. Трудът, който го е въодушевявал, вече поражда страх, а земята, към която е бил привързан, буди само нерадостни мисли, сравнени с „орляк врани“. Героят е живял безгрижно и спокойно, разчитайки на бащиното богатство, но в драматичната ситуация след подялбата на имота се усеща слаб, безпомощен да се бори с предизвикателствата на времето. Петър не е способен на безчестие, престъпление, каквото извършва Божан, но не е и в състояние да осигури със собствените си сили благополучието на своето семейство. Чувствайки се в безизходица, предал се в суровата борба с живота, той търси утеха във виното. Трагичното разрушаване на родовата цялост и пренебрегването на дълга към предните проличават в епилога на повестта, когато Петър отсича свещения бор. Калта, в която рухва дървото, е символ на грубата, бездуховна действителност, на греховното оскверняване на всичко свято.
          Най-страшни са пораженията на индивидуалистичната житейска философия върху душевността на най-малкия брат – Павел, който се превръща в чужденец за селския бит. Героят е представен като част от друг, враждебен свят – на града. От гледна точка на патриархалната нравственост това пространство се свързва с покварата, лошия път, по който поема човекът. Поведението на Павел разкрива всички измерения на отчуждението от родното – безразличие към смазания от страданието баща, студенина и равнодушие към лишената от закрила Елка и невръстното им дете Захаринчо, апатия и досада при вида на полската работа. Повествователят поставя акцент върху духовната пустота и цинизма на персонажа, деградирал до нивото на грубите, първични плътски страсти. По нетрадиционен начин в повестта е интерпретиран популярният фолклорен мотив за третия брат. Докато в известната вълшебна приказка той извършва подвиг, за да зашити семейното богатство („златната ябълка“) от посегателството на злата сила, в Елин-Пелиновата творба самият герой е носител на разрухата. Павел е олицетворение на пагубната, нелечима болест на тялото и духа, която обрича на гибел стария свят.
          Писателят преосмисля и евангелската притча за завръщането на блудния син. Общият момент в двете истории е падението на сина, който напуска родния дом и живее неморално. Различието е в искреното разкаяние на библейския герой и в лицемерната изповед на Павел пред готовия да му прости баща. Най-малкият син на дядо Йордан не се е отърсил от греха, не е изживял душевен катарзис и не възнамерява да постави ново начало в своя живот. Доказателство за това са грубото насилие спрямо Елка, словесната агресия – „мръсните думи“, с които си служи, и писмото от неговата „държанка“ – Любица. Неслучайно повествователят използва сравнението със сокол, за да подчертае хищното, жестокото в безнравственото му поведение. Една от ключовите метафори е за студенината, която се излъчва от Павел. Тя загатва за духовната смърт на попадналия в града „развратен човек“, лишен от чувства, съвест, способност да разграничи доброто от злото. За съпругата му той сякаш е погребан в мрачното пространство на порока: „Тя, като неопитно момиче, не знаеше какво да прави пред тоя човек, когото пазеше в душата и мислите си като мъртвец, в чието възкресение не вярваше“.
          Имената на тримата братя имат сакрална символика – Божан означава „Божи човек“, а Петър и Павел се свързват с двама от най-известните апостоли, последователи на Исус Христос и разпространители на християнското учение.
          В поведението на Елин-Пелиновите герои обаче няма нищо божествено, напротив, разкрита е „каиновската неприязън“, която изпитват един към друг. Популярна латинска сентенция гласи: „Homo homini lupus est“ („Човек зa човека е вълк“). Повестта е художествена илюстрация на истинността на тази максима. Изчезват братската привързаност, взаимната подкрепа, сплотеността, разрушена е семейната хармония. Дядо Йордан, който е призван да съхранява единството на рода, изрича изпълнени с болка и отчаяние слова: „Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя“. Тези думи звучат като жален стон на наранена от безпощадното време душа, безсилна да възпре трагичното унищожаване на патриархалния морал, и обречена да изстрада необратимата промяна.
          В новото време на груб, безогледен егоизъм вече няма авторитетна фигура, която да буди респект; има користни лични амбиции, които не се съобразяват дори с волята на бащата. Няма доверие, почтеност, честност; има подозрителност, прикритост, подлост. Пълноценното общуване, което е свързвало хората, е изместено от злобни, подигравателни реплики, след които се възцарява потискащо мълчание. В драматичния момент на разединение някои от членовете на семейството се превръщат в безмилостни хищници, насилници, а другите са в ролята на пасивни жертви, безпомощни да противодействат на злото.
          В изповедта си, която не трогва равнодушния Павел, Герака търси корена на проблема в завистта, алчността и егоизма, наричайки го „своещина“. Ценностите на патриархалния бит са подменени с псевдоценностите на индивидуалистичната епоха. Сравненията в думите на бащата открояват страшната истина, че онези, които трябва да опазят семейното наследство, сами са се превърнали в „ламя“, във врагове на близките си: „Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята“. В духовната си слепота самозабравилият се човек не осъзнава, че е тленно, преходно същество. В представите на дядо Йордан грехът е въплътен в митологичния образ на дявола, обсебил „лошото сърце“ и превърнал човешките души в „бакалница“ – знак за безчестна покупко-продажба, за порочно търгашество. Хората се оказват марионетки в ръцете на демоничната сила, която управлява съдбите им. Погледът на Герака, отправен към селската черква, над която се извисява кръстът, изразява тъжното послание, че във времето на бездушието и себичността са забравени християнските нравствени норми. Бащата – някогашният стожер на задружното семейство, не открива съпричастие от страна на сина си и това още повече засилва внушението за самота, обида и безизходица.
          Драматична е промяната в душевното състояние, в изживяванията на дядо Йордан – от жизнерадостта до мрачната замисленост, от въодушевлението по време на жътва до равнодушието, от привързаността към дома и семейството до отчуждението от родната къща и затварянето в кръчмата, „мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа“. Израз на страданието, което изпитва героят, е реторичното възклицание, открояващо контраста между „преди“ и „сега“: „Какво бях и какво станах!“. Най-тежкият удар върху Герака е кражбата на скритите от него пари. Чрез използваните литературни похвати за характеристика е разкрита реалистично неговата драма – експресивните епитети в портретното описание („Лицето му беше тъмнобледо и страшно, очите му бяха широко отворени и косата чорлава“); накъсаната и задъхана реч, в която се преплитат страшният вик, проклятието и грубото обръщение към синовете – „кучета“; детайлите от поведението, издаващи отчаянието на героя („Старецът увисна на ръцете им и се сгромоляса на прага“). Непоносима е болката на ограбения от собствения си син баща, който чувства, че е накърнена, „открадната“ честта на дома и е опозорено фамилното име – една от най-важните ценности за патриархалния човек. Мъчително е унижението, на което е подложен доскоро уважаваният селски първенец.
          Герака и неговата снаха, Елка, сравнена с безпомощна „гугутка“, са лишени от предишните си опори, защото всичко около тях се разпада, руши и придобива зловещ облик. Това ги прави несигурни, объркани, без нравствените устои, на които се е крепяло предишното им битие. Те се чувстват отхвърлени, изоставени, грубо пренебрегнати, което ги подтиква да се изолират, „зазидат“ в своя свят, изпълнен със стонове, въздишки и горчиви спомени. Повествователят противопоставя „лошото сърце“, метонимичен образ на злото на „чистото сърце“, въплъщение на доброто и невинността, съхранени у Елка. В експозицията на повестта тя е представена в духа на фолклора като олицетворение на единството между физическата красота и нравствените добродетели, между естетическото и етичното начало. Писателят разработва този традиционен мотив, познат от народните песни, като набляга на жизнерадостта на героинята. Нейната виталност обаче е отнета, а духовната й чистота е поругана от жестокото време, в което властват грубата сила и порокът. В тази трагична ситуация красивото изглежда като нереално видение, дошло от друг, приказен, вече несъществуващ свят. Използваните сравнения внушават представата, че за отчаяната жена домът се е превърнал в злокобен гроб, в който витае смъртта: „Между тях се мяркаше Елка като далечна сянка (...) Тогава на Елка се струваше, че лежи в гроб жива заровена“. Употребените тропи и фигури пораждат усещането за обезсмислено съществуване и озоваване в призрачно, демонично пространство.
          Пейзажното описание на бурята в десета глава представя зловещата стихия, неудържимото нахлуване на враждебна, гибелна сила. Олицетворението изгражда образа на кошмарна реалност, в която доброто е обречено на унищожение: „Нощем излизаше неукротим вятър (...) тичаше като зъл дух по покривите, викаше обезумял по комините и се заканваше немилостиво на сиромашта“. В напрегнатия сюжетен момент повествователят съпоставя контрастните позиции на героите, изпитали ударите на безмилостната съдба – Елка и Матей Маргалака. Жената на Павел е загубила своята надежда и волята си за живот, затова търси спасение от срама в смъртта. Дядо Матей, чието име поражда аналогия с евангелиста, един от дванадесетте апостоли, е съхранил вярата си, упованието си в Бога. Състрадателният старец възприема Елка като „светица“, мъченица, проявява съпричастие и като „ангел пазител“ се опитва да помогне.
          Тези „странни видения на милосърдието и страданието“ изживяват драматично духовната криза, довела до разрушаването на родовото битие. Подобна е и участта на други две жертви на „своещината“ – Йовка и Захаринчо. Макар че участта им не е белязана със знака на трагичната преждевременна смърт, каквато е ориста на Елка, те също изстрадват разкъсването на свещените семейно-родови връзки. Името на кротката, чувствителна, мечтателна дъщеря на Божан загатва за библейския Йов, който се примирява с драматичните житейски обрати. Скръбта, наранила детското сърце, е свидетелство за неизживяното, ограбено детство. Текстът изразява песимистичното послание, че невинността няма бъдеще в лишената от хуманност реалност. Пътят, по който поема осемгодишното сираче Захаринчо, води към града и се „вие“, подобно на змия, през „безкрайна снежна пустиня“. Този символен образ е мрачно предзнаменование за мъчителната съдба на малкото дете в пустинята на коравосърдечието и безразличието. 
          Един от основните мотиви в Елин-Пелиновата повест е раздялата – с мечтите, щастието и живота. Последните дни на Герака, представени в заключителния епизод на творбата, затвърждават усещането за нахлуването на студенината във взаимоотношенията между хората. Показателно е сравнението на героя със змия: „Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено“, финалните думи на Матей Маргалака, надвесен над починалия дядо Йордан: „Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!“, може да се тълкуват в метафоричен план. Още приживе Герака е „изстинал“, отчуждил се е от семейството и земята, загубил е желанието да живее. Изчезналата жизненост, обезверяването, неспособността да се изпита радост – това са измеренията на духовната смърт, настъпила, преди да дойде физическият край. Трагичната смърт на грохналия старей е през пролетта. В контекста на произведението този сезон не поражда аналогия с възраждането на живота и новото начало, а точно обратното, свързва се със залеза на патриархалната задруга, с предопределената гибел на един обречен свят.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave