Героите в повестта между реалността и играта - („Преди да се родя и след това")

В своя творчески път Ивайло Петров мно­гократно поставя на изпитание литературната критика и читателите с необичайния си подход към проблемите и човешките взаи­моотношения. Не прави изключение и по­вестта „Преди да се родя и след това", коя­то засяга проблеми и отношения, считани за неподвластни на критика, дори за сакрални, след като достатъчно дълго са идеа­лизирани от неговите предшественици в литературата. Това са представите за дома, се­мейството, родното село, патриархалния бит, за идиличната любов, вярност, чест и достойнство. Ивайло Петров обаче не се по­колебава да изнесе под прикритието на при­видно добродушен хумор много нелицеприятни истини за примитивизма, за грубост­та, за често пъти изпразнените вече от съ­държание обредно-ритуални традиции в българското село и най-вече за незачитане­то на личността в патриархалната общност. Странното е обаче, че присмехът на тези не само български, но и до голяма степен об­щочовешки злини не оставя у читателя от­рицателна нагласа. По-скоро подобно от­ношение го отрезвява и му помага да види нещата от живота в техните истински и многопланови измерения. Наред с това, в по­вестта „Преди да се родя и след това" не може да се отрече и наличието на невероят­на жизненост, изобретателност и вътрешна устойчивост на героите. Те са съпричастни към един свят, в който съжителстват добро­то и злото, истината и лъжата, реалността и играта.

В изображението на стария и утвърден от опита на много поколения обичай - сватосването, може би най-тясно се преплитат ре­алността и играта. Героите съвсем искрено се вживяват в отредените им от този обичай роли. В отделни моменти дори се заиграват и преиграват до такава степен, че трудно мо­же да се прокара граница между игра и ре­алност. От една страна, сватосването е пре­людия към брака в патриархалната общност и безспорно има обредно-ритуална същ­ност. То предоставя възможност на участ­ниците да проявят своята изобретателност и за кратко време да дадат воля на детското начало у себе си, като от сърце се порадват на събитието. От друга страна обаче, реал­ността неизбежно променя, а в някои слу­чаи дори деформира „играта сватосване" и извежда на преден план отблъскващата закостенялост, алчност, невежество и общоприетото като норма насилие на рода над отделната личност. Постоянното смесване на понятията за „някога" и „сега", както и на принадлежащите им езикови пластове и нравствени ценности, спомагат за изграж­дането на една обективна картина на живо­та на човека и неговото отношение към дру­гите и към света. Променят се претенциите му за нравственост и за безнравственост и все повече се налага повсеместната лъжа във всичко, за да се привлече по-богата невеста или жених. „Играта", присъща на сватос­ването, също е част от реалността, която спо­мага тя да бъде видяна от всички страни и без идеализация. Колкото повече маски и роли сменят героите по време на сватосва­нето, толкова по-сигурно и точно те разкриват своята истинска същност и морален об­лик.

Играта сватосване е призвана да прикрие много страни от същинската действителност, но за нещастие понякога точно те из­пъкват и стават очевидни. Истинските цели на родителите на момчето са всъщност да приобщят към своето семейство колкото е възможно по-богат нов член и да осигурят още две работни ръце за тежката селска и домашна работа. Точно в този смисъл са и разчетите на бабата и дядото на неродения още разказвач, за които той категорично от­сича: „Решиха да се сдобият с още две ра­ботни ръце. Оставаше само да решат на чия врата в селото да похлопат." Всъщност се извършва една скрита до този момент под­мяна на ценностите и добродетелите, при­писвани толкова дълго на патриархалното българско село. Сватосването се оказва непознатата стара и приятна за повечето участници игра, а една по-скоро твърде гру­ба сделка, обслужваща единствено и само интересите на рода и семейството. Никой не зачита и не пита както момъка, така и момичето, какви са техните чувства и дали одобряват натрапвания им кандидат за же­нитба. Повечето от младите хора са свикна­ли с тази подмяна на ценностите и се под­чиняват безропотно на родителските смет­ки и разпореждания със собствената им съд­ба. В резултат на това, вместо чистотата на нравите, на преден план изпъкват алчност­та, суетата и глупостта; вместо любовта -сметкаджийството и неприкритата необхо­димост от изгоден брак. Отнета е възмож­ността на младите да се радват на своите чувства и да изпитват полет на духа в един от най-красивите моменти от своя живот. Вместо това са принудени да бъдат свиде­тели и участници в срамни пазарлъци и оче­видна измама.

 Как се включват родителите от страна на момичето и момчето в играта на сватосването? И от едната, и от другата страна ста­рите се вживяват до такава степен в ролите си, че в някои моменти сами започват да вярват на лъжите, с които се мъчат да съблазнят или подведат „противниците си". От повестта става ясно, че на всички и особено на професионалните сватовници Каракачанката и Гочо Патладжана, надлъгването им харесва повече от всичко. То им дава въз­можност да сложат макар и временно едни маски, които отговарят на мечтите им за друг живот и за друга самоличност. В крайна сметка тези маски - на преуспяващо се­мейство, на „жених богато търговче", на къ­ща, в която всеки ден се ходи с празнични дрехи и се обядва с печена кокошка и бани­ца, в един миг може и да рухват, но удовол­ствието от изиграните роли остава. Няма зна­чение дали сватовете се поддават на „игра­та" или пък не вярват нито на една дума, след като знаят до каква степен самите те лъжат. И в двата случая играта е опорочена, а от стария обред не е останало нито вълне­нието, нито трепетът, а само гонитбата на материалното. Стремежът към облагодетел­стване на всяка цена при влизането на нов човек в дома напълно унищожава чувства­та както между двамата годеници, така и в отношенията млади - стари.

Главна роля в играта на сватосването съв­сем естествено играят „професионалните" селски сватовници. Нероденият още раз­казвач обрисува със средствата на ирония­та, а в някои случаи и на пародията, главни­те актьори в спектакъла „подготовка за же­нитба". И Каракачанката, която сватува от страна на момичето, и Гочо Патладжана, който урежда играта от страна на момково­то семейство, разполагат с богати възмож­ности да манипулират и да разкрасяват ре­алните факти, като избират от тях само тези, които са в услуга на тяхната мисия: да бъде излъгано противниковото семейство. За двамата сватовници посредничеството е ед­новременно „поминък", любимо хоби и сти­мул да покажат на какво са способни, съби­райки или разделяйки младите по свое соб­ствено усмотрение. Те считат за въпрос на чест да докарат своята мисия до успешен край. Успоредно с това обаче виждат в нея и възможност да се позабавляват до насита, да хапнат и да пийнат до припадане за чуж­да сметка. Така например Гочо Патладжана проявява смайваща клиентите му изобре­тателност. Той предлага да отидат заедно с  бъдещия жених - бащата на неродения раз­казвач, в съседното село Могиларово. Сватовникът спечелва благоразположението на дядото с плана си да изненадат моминото семейство, като уж се отбиват „пътьом" в техния дом и да видят с очите си „дали вкъ­щи е пометено". Бащата на жениха изпада във възторг, защото смята, че при подобна отговорна за семейните интереси игра „так­тиката на изненадата бе еднакво полезна както във военните битки, така и в търсе­нето на снахи".

Безбройни са комичните сцени и ситуа­ции при надлъгването от страна на двете семейства. Всички участници в играта сватосване изпълняват усърдно и добросъвестно отредените им роли. Техните преобразува­ния в пряк и в преносен смисъл са предназначени единствено за заблуда на противни­ка. Именно с тази цел посещението на Каракачанката в къщата на момчето се пред­хожда от невероятни промени в декора на бъдещата сцена, на която ще се разиграе сватосването, и в специална подготовка за облеклото и поведението на действащите лица. Както казва авторът: „Посещението на годежарката предизвика истинска революция в домашната хигиена на нашия род." Изринат е снегът пред къщата, три пъти е пометен подът вътре, изхвърлени са на бунището „се­дем кофи боклук", изтупани са рогозките, а дядото е принуден да „падне на четири кра­ка пред коритото" и да му измият главата - процедура, която при обикновени случаи се върши само от „Великден на Великден". Преобразяването е пълно и разказвачът иро­нично отбелязва, че след съответното пре­обличане дядото вече има такъв изглед,  че ако облече  „ бяла риза с вратовръзка, може да мине за секретар-бирник или дори за околийс­ки началник". Това е един от най-комичните и най-сполучливите примери до каква сте­пен участниците в играта се вживяват в сво­ята задача и какви промени се извършват с тях. Да не говорим, че приготовленията про­дължават с още по-голяма интензивност при подготовката на празничния обяд, състоящ се от кокоша яхния и тънка баница, които трябва да смаят Каракачанката и да я убе­дят, че това е една заможна къща, в която богатият обяд е нещо обичайно дори в делнични дни.

Заслужава ли си цялата тази игра и какви са последствията от нея за всеки един от участниците в нея? Въпреки всички свои ста­рания, преобличания и превращения, баба­та и дядото не успяват да заблудят хитрата и много препатила сватовница. Тя е наясно, че те са били предупредени за нейното ид­ване и че всичко, което й се представя пред очите и се сервира на масата, е част от поз­натата й до болка игра. Всъщност тя единс­твена от семейството на момчето спечелва от поредното представление на престараващите се родители, защото се наяжда на чуждата софра до насита и се забавлява от всички показни преструвки, на които е сви­детел. Нейното тържество и удоволствие обаче е за сметка на останалите гладни братчета в къщата, които не само че напразно са окъпани, но и не успяват да вкусят дори пар­ченце от невижданите по цяла година гоз­би.

Най-голямата жертва на играта на сватос­ването се оказва самият жених. За всички играещи и влезли в отредените им роли учас­тници играта в една или друга степен не ги ограбва и не им причинява страдание. Нап­ротив, повечето искрено се забавляват! Же­нихът обаче скъпо заплаща за недостатъч­ната си съобразителност и способност да бъде адекватен към новата обстановка. При първото посещение в дома на момичето бъ­дещият баща на разказвача, преоблечен ка­то заможен млад търговец, неистово се по­ти във взетия назаем кожух и нахлупения чак до веждите му чужд калпак. Той не съу­мява да произнесе нито една реплика в ра­зиграващия се спектакъл на взаимен оглед и вероятно оставя у момата и нейните ро­дители достатъчно негативна представа за своето Аз. Спасява го единствено незнание­то им и предположението, че той наистина може би е син на богати родители. Това ще работи още известно време в негова полза, но няма да го спаси от жестокото отмъще­ние на другоселските ергени, които бързо превръщат играта в повече от неприятна ре­алност. Те така пребиват кандидата за же­нитба, че скъсват взетия назаем кожух и при­нуждават „натрапника" да бъде отведен в родното си село на шейна и да лежи увит дни на ред в току-що одрани овчи кожи, за да се излекува от натъртванията и синините. Това е може би единственият „актьор", кой­то пропада при обичайното представление, съпътстващо сватосването. От всичко пре­живяно, женихът си спечелва само славата на човек, върнал се като по чудо „от онзи свят" и гледан с недоверие и малко страх, защото селяните смятат, че „се е превърнал в собствения си дух".

Играта на сватосване не е едноактна, а продължава в следващите сцени и дейст­вия, които изобилстват от нови сценични прояви на участниците. Особено драмати­чен е диалогът-пазарлък между бащата и майката на жениха и хитрата Каракачанка. Това действие от играта продължава цяла една нощ, при която дядото на разказвача - момковият баща, не издържа на напре­жението при преговорите и прави фатални отстъпки. Според ироничната преценка на автора това „доброволно сваляне на оръжие­то" е само в негова вреда. Според „логика­та на годежарската борба разоръженият съ­що като на война трябва да приеме условия­та на примирието". Напрежението между преговарящите страни все повече нараства и репликите, които си разменят при уговарянето на зестрата на момата, стават крила­ти фрази. За една от тях - забележката на Каракачанката: „Айде да не разтягаме локу­ми", разказвачът казва, че след няколко десетилетия чува този цветист израз, употре­бен от съвременната младеж и изпитва гордост: „Че и ний сме дали нещо на родната реч." Тук иронията съвсем открито минава в пародия, защото пародира и хвърля междутекстова връзка към познатия стих на Ва­зов „И ний сме дали нещо на света..."

Езикът на една пиеса, особено когато тя възкресява подобно благодатно за импро­визации събитие като сватосването, е от из­ключителна важност за характеристиката на отделните герои и тяхното поведение. В та­зи насока авторът има несъмнено ценни находки, защото в повествованието непрекъс­нато и остроумно се преплитат езикови пластове от миналото и от настоящето, от раз­лични области на живота и от жаргона на различни обществени прослойки. Точно те­зи занимателни обрати при коментара на действията на героите предават особена ат­мосфера на повестта: например бабата „установи постоянна връзка с отвъдния свят", „такива икономически проблеми занимаваха дядо", „много се учудих, че и класиците си позволяват да се надсмиват не само над себе си, но и над цели народи, че дори и над величайши особи", „тези кражби бяха инсценирани за очи и лесни за изпълнение като съвременни пиеси".

Игра или реалност, или реалност с еле­ментите на игра - каквото и определение да изберем за повестта „Преди да се родя и след това", едно в него ще бъде безспор­но: това е едно вярно изображение на същ­ностни черти от народопсихологията на българина, разгледани в контекста на оп­ределен период от време. Ако Ивайло Пет­ров говореше сериозно и не прибягваше толкова често до ироничното и пародийното, то с чиста съвест бихме могли да на­речем повестта историческа, защото тя е абсолютно достоверна като изображение на бита и на духа на времето. Иронията и сарказмът му обаче карат читателя да тър­си и да открие истинското му послание не само в текста, но и в подтекста на повестта. Той отправя своето талантливо замаскира­но изобличение не толкова към конкрет­ните недъзи и слабости на своите герои, колкото към проявленията на вечното и общочовешко „зло", дължащо се на човеш­ката алчност, консервативност, лицемерие и фалшива демонстрация на нравствени порядки, налагани от хора, които най-мал­ко ги спазват. Ивайло Петров се завръща към времето „преди своето раждане", за да се посмее над наивността и преживявани­ята на своите родители, но и да покаже през какви перипетии минава малкият чо­век и колко условен е начинът му на съществуване. Това не е присъда, а една не­обходима деидеализация на дълго идеали­зираното патриархално поведение.