ГЕРОИТЕ НА КОМЕДИЯТА „БАЛКАНСКИ СИНДРОМ“ КАТО СТРАНИ В КОНФЛИКТА
Похватът „театър в театъра“ е открит от италианската комедия дел’арте. Към същата традиция може да отнесем и типа персонажи, използвани в „Балкански синдром“. Неслучайно повечето от действащите лица са означени не с лични имена, а с названията на техните функции – Директор, Кум, Сватанак и т.н. Единствено разделените влюбени Цонка и Георги са назовани със собствените им имена и се възприемат не като маски, а като нормални млади хора.
Несъмнено в центъра на театралното действие са Директорът и Кумът. Те са главните представители на двете части от театралното действие – класическия театър (Директорът) и нахлулата на сцената сватба (Кумът).
Както стана ясно, една от проявите на другостта е изкуството. Основният негов представител по време на сценичното действие е директорът на театъра. Задачата на изкуството е да представи живота такъв, какъвто трябва да бъде. Тази тема звучи на няколко пъти в спектакъла. С нея той и завършва. Проблемът обаче е, че ситуацията, в която се намира театърът, не му позволява да изпълнява тази своя основна функция. Затова директорът е принуден непрекъснато да се съобразява, да отговаря на нарежданията, които някой му дава по телефона, да се примирява с уволнението, да моли „да му влязат в положението“, дори да се преквалифицира от директор на театър в гадател. Особено показателен е неговият финален монолог. В него той обяснява защо изкуството не може да изпълнява своята функция и не просто да отразява живота, а да го облагородява, да го прави по-добър и по-близък до идеалите и високите принципи. Въпреки това обаче той не губи вяра в благородната роля на изкуството, защото театърът все още не е изгубил своята най-важна характеристика – да среща хората и да им позволява да се чуят един друг. И в резултат на това да се ражда усмивката.
Водач на противоположната сила, символизираща „балканщината“, простотията и кича, е кумът на сватбата. Тази сватба, която нахлува в храма на изкуството, чувствайки се в правото си, защото сватанакът, ако поиска, и Народното събрание ще наеме, е въплъщение на „българския модел“. А същността на този модел е двойният стандарт, при който всяко нещо има две страни – официална и битова. Въпреки че според изискванията на ритуала именно кумът трябва да определя правилата, той не може да се измъкне от ролята си на слуга. По това прилича на традиционната маска на Пулчинела – нахалния и груб селянин, който престъпва всички норми и налага отпечатъка си на цялата атмосфера в страната. Иска или не, кумът трябва да се съобразява с правилата, наложени от бай Цончо, бащата на булката, и сватанака - бащата на младоженеца. Именно те са изразители на двете страни от „българския модел“. Единият, бай Цончо, е местният дерибей, чиято основна грижа е битовото преуспяване на рода. А другият, сватанакът, е „силният човек“, този, който определя правилата на играта. От една страна, той се представя за мъдрия ръководител, който издава правилни разпореждания, които заобикалящите го глупаци не изпълняват правилно, но от друга страна, става ясно, че и неговите разпореждания не са чак толкова мъдри – единствената разлика е, че сватбарите са превзели театъра, докато той е наредил да се превземе операта.
Що се отнася до групата сватбари, както и до „зрителите“ от публиката, всеки от тях изпълнява определена функция при осъществяването на „българския модел“. Йовчо е предприемчивият селянин, облагодетелстващ се от царящия навсякъде дефицит. Печо е интелектуалецът, който вижда своята роля в това да критикува бездуховните, но когато трябва наистина да поеме функцията на духовен водач, все си намира оправдания. Гледачката баба Кера е живата памет на „българския модел“, в който няма установени ценности, а само конюнктурни разпореждания. Жената, чиято чанта е открадната, и „зрителката“, ратуваща за облагородяващата роля на изкуството, са изразителки на разочарованието от несъвпадението между високите принципи и безрадостната действителност. И така нататък.
Много важна е функцията на неизвестния глас от телефона, който издава разпореждания. Този глас принадлежи на митичните те, които подобно на кукловоди управляват живота на цялото българско общество. Познаваме ги още от отчаяния вопъл на Бай Ганьо, който в момент на потрес изплаква: „На маймуни ни обърнахте да ви земе дявол, с маскари...“. Вярата във всемогъществото на тези, стоящи някъде във висините „те“, е оправданието на повечето българи за това, че животът им протича по такъв абсурден начин. Но „те“, откриващи и закриващи Пенчо Славейков, обявяващи кока-колата ту за алкохол, ту за лимонада, са възможни само ако хората им позволят. А „българският модел“ според Стратиев е точно в това – преклонена главица сабя не сече и кроткото агне от две майки суче. Така че най-добре е да се сърдим на себе си и на удобната си философия на оцеляване.
Единствените, които са показани не като маски, а като хора с мечти, чувства и стремежи, са Цонка и Георги. Ситуацията, в която живеят обаче, ги е превърнала в жертви. В един свят, в който единствено важни са софийското жителство, добруването на рода и връзката със „силния човек“, място за любов и нормални човешки чувства няма. Това е горчивият извод от цялата тази безумна история.
В този свят на абсурда ролята на външния поглед, оценяващ света според някаква нормална логика, е поверена на Извънземното и пришълците от Космоса. Те са изразители на абсолютното друго, което единствено може да разкрие абсурда на „българския модел“. Но в същото време те са и единствените, които могат да накарат подчинилите са на ситуацията хора да се вгледат в себе си и да осъзнаят абсурда на своя живот. Затова именно в разговора с пришълците и Цонка, и Йовчо, и Печо, и кумът обещават, че ще построят живота си по друг начин – не съобразявайки се с абсурдната логика, а с мечтите си. Именно тук най-силно проличава хуманизмът на Станислав Стратиев, който със смях на лицето и сълзи в сърцето се опитва да се бори със своите герои. Доколкото може, както е казал друг голям хуманист в българската литература – поетът Никола Вапцаров.
@bgmateriali.com
