ГЕРОИТЕ НА ПОВЕСТТА „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“ КАТО СТРАНИ В КОНФЛИКТА
В повестта „Крадецът на праскови“ има сравнително малко персонажи. Освен Елисавета, Иво, полковника, ординареца и старата слугиня, които са откроени индивидуално, на фона на действието са показани хората от града, пленниците, децата, войниците в казармите. Специално място заемат двамата разказвачи – младият „автор“ и съседът учител, през чиито очи читателите стават свидетели на историята. По отношение на конфликта всички тези персонажи може да се отнесат към три групи:
Първата група е от героите, определящи външната страна на противоречието и обстоятелствата, които го пораждат. Иво Обретенович, погледнат от гледната точка на Елисавета, е изразител на човешката страна в конфликта. Най-напред е неговата професия – учител по музика. По този начин той е показан като носител на дълбоките ценности, изразявани най-често от изкуството. Освен това неговата любов и всеотдайност са това, което събужда „втората страна“ от личността на героинята – нейната дълбока вътрешна необходимост както от човешка близост, така и от една чувствена – душевна и телесна – радост от живота, неговото пълноценно осъществяване. От гледна точка на полковника обаче, Иво е преди всичко враг, представител на чуждите, които освен национални съперници са и виновници за неговите лични провали.
Полковникът е съпруг на Елисавета, т.е. неговата позиция е на страната на патриархалния морал. В същото време е и военен комендант на града, което определя и мястото му в националния сблъсък. Тези две качества ясно го определят като основен представител на онова, от което жената иска да се освободи.
Ординарецът, от своя страна, е сляпо оръдие на полковника, вярното куче, привеждащо в действие както националистическата омраза, така и собственическите чувства на господаря. Освен това обаче, както вече се каза, той е изразител и на чисто психологическото съперничество между успелия и неуспелия кандидат за вниманието на господарката. В подобна позиция се намира и старата слугиня Марьола. Бидейки прислуга, тя трябва да охранява интересите на дома. Но от друга страна, тя е жена, което я кара инстинктивно да прояви женска солидарност. Затова отношението й към Иво е по-скоро положително, защото в него тя вижда възможност за господарката си да се пребори за своето право на щастие в един раздиран от омрази и предразсъдъци мъжки свят.
Главната роля в конфликта обаче се пада на Елисавета. Най-вече заради това, че за разлика от всички останали герои, подчиняващи се на външните обстоятелства, породили сблъсъка, конфликтът се разразява вътре в нея. Нейната душа е основното пространство, в което този сблъсък се разиграва. Много интересен е начинът, по който в повестта е показана тази вътрешна борба, както и различните състояния, през които героинята преминава. Това се постига най-вече чрез няколко последователни описания. Така авторът успява да представи цялата сложна трансформация, извършила се в душата на Елисавета. Речта е точна, в нея почти отсъстват запомнящи се метафори и преднамерени разчупвания на словореда и интонацията. Въпреки това тези описания са заредени с някаква вътрешна сила, свързана с гледната точка, от която са направени.
Първото описание е през очите на „автора“, когато е бил малко момче. (Според Емилиян Станев именно този образ е пробудил у него идеята за повестта): „Тя седеше на ниско столче пред вратата, облечена в светлосиня рокля с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута й. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание. Всред тишината на старата колиба, сред тази пустош и глухота тя приличаше на привидение. Когато я видях, обзе ме ужас, сърцето ми сигурно е престанало да тупти и мисълта, че тя е същество от неземния и магьоснически свят на приказките, скова волята ми.“ Това описание служи не толкова за психологическа характеристика на героинята, колкото за въвеждане на някои от най-важните мотиви на повестта – принципната различност, „специалност“ на Елисавета, която не се вписва в тесните рамки на провинциалния живот и в същото време е сякаш скована от тях. Всичко в тази жена е „особено“, навява чувството за същество от друг свят, за привидение. Това е поетично описание, което въвежда вътрешния драматизъм на душевната борба, която ще се разрази у героинята, с помощта на почти лирически мотиви.
Много по-различно звучи описанието, направено през очите на стария учител: Елисавета прекарваше тези часове на трема, където шиеше или четеше. Тя беше красива жена, преминала първата си младост, и сега излъчваше уморената и презряла хубост на отминаващото лято. В големите й очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа й студен израз, които имат очите на бездетните и незадоволени жени. На мястото на поетичните мотиви идва точното назоваване на проблемите, измъчващи героинята – нейното бездетство, незадоволеността й (в най-широк човешки смисъл, но включително и сексуална), загубения вкус към живота.
А колко различна е тя в миг на щастие: Нейната увереност растеше, смехът й сега звучеше много често и в алтовия му тембър се долавяха кокетни нотки, които издаваха тайната й, движенията й бяха отмерени и пластични – тя вече не държеше главата си наведена, както правеше по-рано, и не стъпваше с хубавите си нозе така отегчено. Беше изчезнал твърдият блясък в очите й, нервните жестове на ръцете й. Дори само съпоставката на тези три описания е достатъчна, за да ни каже много за цялостното развитие на историята, за промените, настъпили в усещането на героинята за света, придобиването на човешко достойнство, намирането на смисъл в живота.
Третата група от персонажи се оформя от двамата разказвачи – младият „автор“ и съседът учител, пред чийто поглед се е разиграла цялата трагедия. Тяхната роля в конфликта е свързана с усилието да го разберат и оценят, да го изведат на равнището на едно общочовешко обобщение. Това тяхно усилие се отразява и върху спецификата на онзи образ на света, който повестта създава.
@bgmateriali.com
