Да бъдеш или не-туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба, или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край?

Така започва прочутият Хамлетов монолог в едноименната Шекспирова трагедия и той е най-дискутираният от литературните критици художествен текст в Западноевропейската литература.В него Шекспир поставя най-същностните, глобални проблеми, свързани с морала в човешкия живот. Реторичните въпроси на Хамлет са не само негово лично търсене на истинската философска същност на живота, но и неразрешени от човечеството нравствени проблеми, опиращи винаги до едно: вечната борба между доброто и злото. Тази борба е и основният идеен замисъл, който Шекспир закодира в образа на датския принц. Хамлет е трагичен в борбата срещу злото, защото е самотен. А неговата самотност е резултат от сложната му духовна нагласа, от задълбочения му философски начин на световъзприемане, от прозренията му за ужасяващата морална деградация сред човечеството в глобален аспект.

"Век" и "Свят" са семантични носители на понятията време и пространство. Но тук не става въпрос кое е по-важно - времето или пространството."Хамлет" може да бъде в центъра и на двете, защото е гениално произведение.

Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото- жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.

Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:  "От известно време- без да зная как- съм загубил всичката си веселост...И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята- ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!...Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"

Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество, аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена- на свободомислие, вяра в силите на човека, разцвет на науката, изкуството, културата.Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си.

Хамлет умира, защото не може да излезе от сложния житейски лабиринт, в който са погребани младостта, дружбата, любовта, правдата и великодушието. Предсмъртните му думи пред Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. "Останалото е мълчание"- са последните Хамлетови слова. Те са един отворен край на Шекспировата трагедия, защото финалното мълчание на датския принц призовава всички читатели към размисъл и към търсене на собствен път в борбата срещу злото.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave