ГРАМАТИЧНА НОРМА НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
Знаем вече, че езикът се състои от знакове – звукове, морфеми, думи – които имат някакво значение и с чиято помощ предаваме информация. Никой обаче не може да общува само с отделни знакове – за да имаме смислено съобщение, те трябва да се свързват и съчетават така, че да се получат безбройните фрази, изречения и текстове, с които всъщност общуваме. Но свързването на отделните знакове в по-големи цялости не става произволно. Най-малкото защото и двамата участници в общуването – отправителят и получателят – трябва да разбират правилата, по които знаковете се съчетават един с друг. В противен случай ще настъпи хаос. Именно тези правила, които определят как да се образуват нови думи от вече съществуващи морфеми, как да променяме думите, за да получим искания смисъл, и как да свързваме думите в изречения, образуват това, което се нарича граматична норма на езика.
| Граматичната норма на езика определя правилата за словообразуване, за морфологични изменения и за синтактични връзки в процеса на общуване. |
За да бъде общуването успешно, всички участници в него трябва да познават граматичната норма. Обикновено тя се овладява още в ранна детска възраст, заедно с научаването на думите и техните значения. В този момент правилата на граматичната норма се възприемат безсъзнателно, само в резултат на подражание. По-късно обаче тя вече започва да се осъзнава и участниците в общуването започват да правят разлики между правилен и неправилен изказ. Това става най-вече в училище. Но единственото сигурно средство за овладяване на граматичната норма си остава всекидневното общуване с писмени текстове, от които ние продължаваме безсъзнателно да възприемаме правилния начин за изразяване. Ето защо четенето е толкова важно за всеки човек. Чрез него ние не само получаваме знания за света, но и неусетно овладяваме езика.
А) Морфологични норми
Морфологичните норми определят различните форми на думите, с които се изразяват промените по род, число, време, както и някои остатъци от падежи. Освен това морфологичната норма определя употребата на съответните части на речта за изразяване на определени значения – кога се използват съществителни, глаголи, различни видове местоимения, наречия, причастия и т.н. Основните правила на морфологичната норма овладяваме тогава, когато изучаваме съответните части на речта. В повечето случаи те не се бъркат. Въпреки това, поради развитието на езика и навлизането в него на нови явления, както и под влиянието на все по-масово навлизащите чужди езици има ситуации, в които се допускат често повтарящи се грешки. Ето някои от тях:
► Бройна форма при съществителните имена за лица. В българския език има форми за бройна форма, с която означаваме, че съответният предмет е в множествено число. Например: един багер, три багера. Когато обаче съществителното име означава лице, тогава се използва обикновената форма за множествено число. Например: Един ученик, трима ученици. Форми като три ученика, или петима приятеля са неправилни.
► Названия на професии и длъжности, изпълнявани от жени. В миналото повечето обществени професии и длъжности са били изпълнявани от мъже, затова техните названия са главно от мъжки род. Днес, когато жените участват равноправно в обществения живот, често се колебаем какъв род да използваме – мъжки или женски. Основното правило е, че при професиите се използва женски род – лекарка, учителка, писателка. Когато обаче се назовават длъжности, тогава се употребяват съществителни от мъжки род. Например: Госпожо Директор, госпожо Председател и т.н.
► Употреба на възвратни притежатени местоимения. В този случай правилото е, че ако някой предмет принадлежи на този, който извършва действието, то той се означава с възвратно притежателно местоимение. Например: Той облече своето палто. Напоследък обаче, под влияние на чуждите езици, често можем да чуем изрази от рода на аз изпях моята песен, той взе неговия сак и т.н. Освен че са неправилни, тези изрази могат да доведат до сериозни недоразумения. Например в израза той взе неговия сак не е ясно чий точно сак е взел подлогът – своя или нечий чужд.
► Падежни форми при местоименията. В съвременния български език вече няма падежи. При местоименията обаче са се запазили някои падежни форми за винителен и дателен падеж, т.е. за означаване на пряко и непряко допълнение. Изразът кой попита учителката, означава, че се интересуваме кой е извършил действието. А изразът кого попита учителката, означава, че попитаният е в ролята на пряко допълнение, а действието се извършва от учителката. Изрази като на кой даде писалката, кой видя вчера пред киното не само че са неправилни, но могат да доведат до сериозно объркване.
► Членуване. Най-често допусканата грешка е при употребата на пълен и кратък член за съществителните от мъжки род, единствено число. Основното правило е, че ако съществителното изпълнява ролята на подлог, се членува с пълен член. Ако е в ролята на допълнение – с кратък. Най-лесно можем да ги разпознаем по наличието или липсата на предлози. Пред подлога никога не стои предлог, докато в останалите случаи много често имаме предлози. Освен това се греши и когато трябва да решаваме дали да има, или да няма член. Всички съществителни, назоваващи точно определени предмети или явления от действителността, се членуват. Изключение се прави само когато се изреждат няколко еднородни определения към един и същи предмет. Тогава, за да няма натрупване, се членува само първото определение. Например: Хубавата млада жена влезе неочаквано.
Б) Словообразувателни норми
Знаем, че думите се образуват от корен и различни представки и наставки. В повечето случаи представките и наставките привнасят точно определени значения, така че новополучената дума да придобие съответния смисъл. Словообразуващата норма регламентира как да се образуват съответните думи. Понякога обаче, особено при по-слабообразованите хора или при тези, които не знаят достатъчно добре български език, се чуват думи като адресирвам, намирвам, провирвам и др., които са неправилни.
В) Синтактични норми
В българския език отделните думи се подреждат в словосъчетания, фрази и изречения при спазването на ясни правила. Основното от тях се отнася до съгласуването на отделните езикови единици по род, число и глаголно време. В нормалния случай носителите на езика не допускат грешки. Само при съгласуването на формите за учтивост понякога се появяват колебания. Основното правило тук е, че миналото деятелно причастие винаги се появява в множествено число, за да съответства на учтивото обръщение Вие, а миналото страдателно причастие се съгласува по род и число с лицето, към което се обръщаме.
Например: Вие сте дошли навреме. Но Вие не сте поканен, (за мъж) и Вие не сте поканена, (за жена).
Когато учтивото изречение съдържа именно сказуемо, в чийто състав има прилагателно, тогава то се съгласува по род и число с лицето, към което се обръщаме.
Например: Вие сте много взискателен. (за мъж) и Вие сте много взискателна, (за жена).
Синтактичната норма освен това регламентира установения ред, в който се появяват отделните части на изречението. В българския език е приет за нормален следният ред:
Подлог + сказуемо + пряко допълнение. Или Иван изяде крушата.
Когато искаме да подчертаем някоя от второстепенните части на изречението – пряко или непряко допълнение, обстоятелствено пояснение или определение – тогава обръщаме словореда и подчертаната част излиза на първо място.
Например: Бой трябва да ядеш, а не да чакаш похвали.
С това обръщане на словореда, наречено инверсия, трябва много да се внимава, защото в българския език не съществуват морфологични белези, показващи ролята, която съответната дума изпълнява в изречението, както това става в езиците, в които има падежи. Единствено словоредът е този, който ни ориентира в смисъла на казаното. Затова смяната на местата между подлога и прякото допълнение може да причини голямо объркване. Напоследък вестниците изобилстват със заглавия от рода на: Баба изяде куче. Кой кого е изял в този случай така и не става ясно.
@bgmateriali.com
