В повестта си „Маминото детенце” Любен Каравелов представя облика на една част от българското чорбаджийство преди Освобождението. Поставяйки като основен проблем възпитанието на чорбаджийския син Николчо, авторът показва порочните методи на въздействие върху него от страна на родителите му. С особено пагубни последствия се оказва отношението към „гюловата ракийка" в Неновия дом.
Подтикван от личния пример и от безотговорното отношение на родителите си, Николчо отрано се научава да пие. Изстудената гюлова ракия е едно всекидневно и очаквано с нетърпение удоволствие за Нено и Неновица. Неосъзнавайки вината си, те насърчават към този порок и сина си. Майчината вина е по-голяма, защото Неновица е тази, която сама го тласка към ракията, като към нещо изключително вкусно и достъпно. Много бързо гюловицата се услажда на Николчо и благодарение на нея впоследствие той причинява много болка и злини на близките си. Криворазбраната ценност - пиенето -довежда „маминото детенце" до нравствено и физическо падение.
Възхвалата на прочутата казанлъшка гюлова ракия в началото на повестта се оказва логична необходимост за повествованието. Пиенето е неразделна част от ежедневното битие на родителите на Николчо. Дори в съня си Нено не се разделя с мисълта за ракията. Първият му въпрос след кратката дрямка е пак за нея: „А донесе ли Иван ракията?" Видял от майка си и баща си, че пиенето е нещо естествено и като че ли задължително за възрастните, Николчо отрано иска да им подражава и да им прави компания. Няма по-голям учител от личния пример. За умствено мързеливия баща е труден разговорът със сина му, а и Николчо осъзнава пълното разминаване между думите и делата в поведението на баща си. Нено се опитва да бъде сериозен и строг родител, правилно мисли, че синът му е малък още да привиква към пиенето, но няма нито авторитета, нито правото - щом сам пие - да внуши това на сина си. Обяснението му, че „който пие ракия, той не става човек", че „само чапкъните пият ракия", не е прието от „остроумния оратор" - Николчо. Проповедите на бащата не могат да отклонят сина от родителския пример. Трудно е за Нено да обори съперника си в спора - дори когато той е собственото му дете -че не е чапкънин, че е голям и на него му е позволено. Умствената леност кара бащата бързо да се предаде. Диалогът нарушава тишината и спокойствието, на които родителите са свикнали. Затова, избягвайки словесното натоварване и проблемите, Нено признава качествата на остроумния си син - истински „левусти Пенко". Николчо е победител и бащата „заповядва" да му се налее ракийка.
Като нежна „родителница" Неновица с умиление се радва на остроумието на синчето си. Тя с явна готовност, дори с нескрит ентусиазъм подканва Николчо към порока. Съдбовни се оказват думите й: „Пини си, сине, пини си, мами!" Поканата е изречена с повторени повелителни форми, което показва, че Неновица не вижда нищо лошо в това, което се случва. Нормално е Николчо да го „тегли сърцето" към чашката - на това го учи средата, в която израства, насърчението на майката, която както винаги демонстрира господарско самочувствие: „Нашата ракия не е като другите". Вместо да се замисли за отрицателните последствия от приучването му към пиенето, Неновица лекомислено изтъква чорбаджийското си надмощие и самочувствие, че в техния дом и ракията не е като у другите: „И цариците могат да я пият."
В такава ситуация майката сама подава на сина си първата „виньова чаша", а Николчо сладко я изпива, без да я разрежда с вода. Удоволствието, с което синът извършва това, показва колко добре е усвоил уроците на родителите си - „чмокнал два пъти с устните си". От ироничния авторов поглед не убягва умилителното „виражение" на Неновица –тя е горда и доволна, като че ли се е случило нещо много „похвално".
След тази особено важна семейна сцена е ясно как ще продължи животът на Николчо. Ироничното повторение „расъл и расъл" красноречиво и многозначително показва как е ставало това. Гюловата ракия оказва „чудно влияние на неговата натура". Денят, в който изпива „виньовата" чаша ракия, е „знаменит". Оттук нататък чорбаджийският син за нищо друго не показва толкова воля и енергия, колкото за пиенето. „Да продължи захванатото дело" се превръща в смисъл на живота му. За това обаче трябва да има добра компания, тъй като тази на родителите му не му се струва вече достатъчна, не му подхожда. Николчо тръгва да търси другари за започнатото важно дело, защото казанлъшката гюлова ракийка изисква „весели компании и сладки беседи". Оценката на автора за Николчовата среда от „полудругари" показва безпощадната му ирония. Пиенето е дяволска работа, внушава Каравелов, затова и компанията на Николчо е много показателна - „попски син" и „дяволска унука". Важното е, че събралите се приятели знаят как се пие сладко ракийката - с бадеми и „локмаруху".
По всичко личи, че влечението към гюловицата няма да доведе Николчо до нищо добро. Това внушава и разказаната злощастна история с доктора. Ненапразно в края на този разказ повествователят възкликва емоционално: „Ах, да го вземе дяволът." Казанлъшката гюлова ракия явно е измислена от „някой дявол". Като са се заели с такава дяволска работа, Николчо и приятелите му са обрекли живота си на злото. Неговата присъда проличава и в ироничната характеристика на Николчовата компания - наречена „трите надежди на казанлъшкото бъдеще". Понятията „надежди", „бъдеще", контрастно се свързват с представите за живота на Неновия син и казанлъшките „надежди". Смисълът му се определя от житейската им философия и практика: „спали да пият, яли да пият и живели да пият". Ясно става какъв изход предполага такъв Житейски път.
Ако приятелите се харесват и поддържат, то делата им изобщо не се харесват на казанлъчани. С мъдростта на опита възрастните отричат категорично, че живеейки по кафенетата и кръчмите, младите ще преживеят нещо добро. Много конкретно и образно казанлъшкото общество предрича различни варианти на края за Николчовата компания и предлага как да бъдат наказани неблагоразумните млади. Старите правилно виждат вината най-много у Николчо и у Нено, който трябва по-строго да възпитава сина си. Дори турският първенец в града Али ага стига до избода, че като чорбаджии, Нено и Неновица дават лош пример. Според него Николчо се превръща в „краставата коза" на „стадото", а „нейната краста твърде лесно може да премине и на други кози". Но компанията от „градски чапкъни" продължава да си живее весело и безгрижно. За това са необходими много пари и Николчо лесно си ги осигурява -изчезват парите на Неновица, олекват кесиите на Нено.
Любовта към казанлъшката гюлова ракия определя по-нататъшната съдба на Николчо и на цялото семейство. Синът достига до дъното на живота, изпада в немилост и в мизерия. Ад настъпва в Неновия дом - бащата умира, майка, жена и деца живеят в бедност и унижения. Неправилно осмислените ценности на героите ги довеждат до социалното и нравственото им падение.
@bgmateriali.com
