ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“
(АНАЛИЗ)
С романа „Мадам Бовари“ Гюстав Флобер веднага се утвърждава сред водещите френски романисти. През 1849 г., когато Луи Буйе и Максим Дюкан го съветват да се откаже от „Изкушението на свети Антоний“, Буйе му предлага да разработи сюжет от местната криминална хроника. Историята на Делфин Дьоламар почти напълно съвпада с тази на Ема Бовари. Нейният съпруг, който е бил ученик на бащата на Флобер, заемал длъжността на фелдшер в нормандското село Ри. Делфин се забъркала в любовни истории най-напред с някакъв местен благородник, после с чиновник от нотариата и след като натрупала дългове, се самоубила. Йожен Дьоламар бил женен преди това за доста по-възрастна жена и овдовял. Делфин (всъщност пълното й име било Алис-Делфин Кутюрие) умряла на 27 години и полицейското разследване не установило със сигурност дали тя се е самоубила. Йожен Дьоламар починал на следващата година, оставяйки сираче малката си дъщеря.
По време на пътуването из Ориента Флобер размислял върху този сюжет, но започнал работа по претворяването му едва след завръщането си в Кроасе през 1851 г. Безценни свидетелства за работата по написването на романа съдържа кореспонденцията на писателя от онова време и особено писмата, отправени до Луиз Коле. „Мадам Бовари“ е завършен през април 1856 г. и Максим Дюкан, който междувременно е станал съдиректор на авторитетното литературно списание „Рьовю дьо Пари“ откупва романа за две хиляди франка. В края на май Флобер, който междувременно е направил някои дребни съкращения и поправки, изпраща ръкописа в Париж. На 14 юли Дюкан му предлага да бъдат съкратени някои излишни „дължини“, но Флобер категорично отказва.
Романът е публикуван на части в „Рьовю дьо Пари“ между 1 октомври и 15 декември. Въпреки несъгласието на автора редакцията съкращава някои епизоди, намерени за смущаващи, и в книжката от 15 декември е поместен протестът на автора по повод на тези съкращения. В навечерието на Коледа Флобер продава авторските права за романа на издателя Мишел Леви за пет години. През януари започва съдебен процес срещу писателя заради оскърбление на обществения морал в романа. Този шумен процес завършва с оправдаването на Флобер на 7.II.1857 г. и допринася за огромния интерес към романа. Мишел Леви пуска в продажба първото издание през април в два тома, всеки от които по един франк. До края на годината излизат още няколко издания.
Подобно на „Червено и черно“ на Стендал „Мадам Бовари“ е роман, изграден върху основата на действително произшествие, влязло в журналните хроники. Но както Стендал, така и Флобер само се оттласкват от конкретните факти, за да създадат впечатляваща картина на живота в тогавашна Франция. Подзаглавието на „Мадам Бовари“, което обикновено се пропуска във френските издания, гласи „Провинциални нрави“. Но докато времето в романа на Стендал се отнася малко неопределено към епохата на Реставрацията, в „Мадам Бовари“ то съвпада с Втората империя на Наполеон III.
В „Папагалът на Флобер“ Джулиан Барне твърди, че Флобер преувеличава, когато се оплаква от „ужасиите“ на стила („les affres du style“), защото той е бил нормално продуктивен писател и на всеки пет години е издавал по един роман, а писмата от обемистата му кореспонденция се леели изпод перото му. Въпросът е най-малкото дискусионен: в сравнение с по-възрастните си съвременници Балзак, Юго, Дюма, Жорж Санд Флобер изглежда по-слабо продуктивен, но не бива да забравяме, че всички те са били необикновено плодовити.
Флобер наистина е първият значителен френски писател, отдавал изключително внимание на проблемите на стила. Необходимо е да отбележим обаче, че стилът е елемент от формата, която писателят винаги е разглеждал като съдържателна, а към нея се отнася също така и композицията на торбата. Романът „Мадам Бовари“, който в повечето български издания обема 320 страници, е композиран в три неравноделни части, от които най-голяма е втората (145 страници). За разлика от „Червено и черно“, където провинцията е ситуирана във Франш Конте, в „Мадам Бовари“ тя е в невзрачните нормандски градчета Тост (първата част) и Йонвил л‘Абей, но също така и в родния на писателя Руан (втора и трета част).
Известна близост и прилика можем да установим между „Мадам Бовари“ и „Йожени Гранде“ на Балзак, доколкото и двата романа описват провинциални нрави, и в двата има любовна история, а съдбите на героите са изведени до очакван завършек. В началото и в края на „Мадам Бовари“ е представен Шарл Бовари, съпругът на главната героиня. Шарл Бовари е интересен образ, а от гледище на реалистическата поетика той е и типичен образ, въплъщение на посредствеността. Заслужава да се отбележи, че в първата глава от романа романистът, привърженик на имперсоналния стил, не се е поколебал да въведе читателя в предисторията на своя герой, маркирайки себе си като свидетел на появата на Шарл Бовари като поизостанал ученик в руанския колеж. Всичко у Шарл Бовари свидетелства за посредствеността му – и фигурата, и прическата, и държанието му. Флобер е голям майстор на реалистичния детайл, характеризиращ персонажите, и в това отношение заслужава внимание описанието на фуражката на Шарл Бовари при първата му поява в класната стая. Цял абзац е посветен на тази фуражка, но ще цитирам само края на второто изречение от описанието, подвеждащ обобщението: ,,...с една дума, едно от ония жалки неща, мълчаливата грозота на които е дълбоко изразителна като лицето на глупак“. (Прев. Константин Константинов)
Бащата на Шарл е „бивш военен помощник-хирург“, самият той по-късно не успява да се дипломира като лекар и остава фелдшер (officier de santй според френската терминология), жени се за вдовицата на съдебен пристав, която е двадесетина години по-възрастна от него, но е богата и скоро сам остава вдовец.
Съдбите на двамата централни персонажи в романа се кръстосват във втора глава, когато една нощ Шарл Бовари е привикан по спешност в чифлика Берто, за да намести един счупен крак. Пострадалият господин Руо е бащата на Ема, състоятелен земевладелец. Образът на Ема е показан през очите на Шарл Бовари само чрез отделни детайли – впечатлението от ръцете и очите на героинята: „Шарл остана изненадан от белината на ноктите й. Те бяха лъскави, заострени, по-изчистени от диепските украшения от слонова кост и подрязани във вид на бадеми. Ръцете й обаче не бяха хубави, не достатъчно бледи може би и малко сухи в ставите; бяха също така мишо дълги и без меки извивки в линиите. Най-хубавото в нея бяха очите – кафяви, те изглеждаха черни от ресниците и нейният поглед идеше право към вас с някаква наивно детска смелост.“
Ще се осмеля да предположа, това наблюдение върху ръцете й би следвало да насочи читателя към заключението, че героинята е все пак селянка и затова ръцете й не са хубави. Или по-точно казано, противоречието между добре гледаните нокти и грубите ръце загатва за своеобразния жизнен път на героинята: тя е дъщеря на обикновен, макар и забогатял селянин, но е получила образованието си в манастирски пансион, където се е научила да се грижи и за външността си. Заслужава да си отбележим още един факт – докато в художествената практика на романтиците преобладава женският образ на блондинката (и то на несъщинската блондинка с черни очи), жените в романистиката на Флобер са брюнетки с черни коси и тъмни (кафяви, черни) очи.
Ема Бовари не само е получила „изискано възпитание“ в Манастира на урсулинките, както се осведомява заинтригуваният от нея селски фелдшер. Тя е мечтателна, защото в манастира е прочела голям брой романи от модната по онова време романтическа книжнина и под тяхно въздействие си е сработила особена представа за любовта и брака. В шеста глава от първата част на романа Флобер разказва със затаена ирония как, четейки „Пол и Виржини“ (той дори не споменава името на Бернарден дьо Сен-Пиер), романите на Уолтър Скот и подобни четива, невръстната пансионерка си изработва романтически представи за света, които съвсем не съвпадат с реалния свят. Под тяхно влияние Ема става мечтателна и сантиментална. „На Ема й се искаше да се венчее в полунощ, при запалени светилници; но чичо Руо съвсем не можа ла разбере тая приумица. Така че дигнаха една сватба, на която присъстваха четиридесет и трима души, като прекараха на трапезата шестнадесет часа, и която продължи и на другия ден, па дори отчасти и през последните дни.“
Животът в провинциалното селище Тост е равен и скучен, но там се случва едно необикновено събитие, разтърсило душевността на младата госпожа Бовари. Семейството бива поканено на бал в имението Вобиесар на местния маркиз дьо Андервилие. С широко отворени очи Ема възприема всичко по време на приема, бала и обеда на следващия ден в имението на маркиза. За нея това е сбъдната мечта – животът, какъвто би трябвало да бъде. Цели седмици след бала младата жена преживява отново и все отново случилото се там. За да удовлетвори потребността си да мечтае, тя си купува план на Париж и цели часове обикаля въображаемо по улиците му, абонира се за модни вестници и изчита всичко за премиерите, надбягванията и вечеринките. Променят се дори литературните й вкусове - тя чете с упоение новите модни писатели: „От романите на Йожен Сю изучи описанията на мебелировки; прочете Балзак и Жорж Санд, търсейки у тях въображаемо утоляване на своите лични страстни желания.“
Противоречието между мечтания живот и сивото ежедневие, несбъдващото се очакване да се случи нещо ново и необикновено потапят Ема Бовари в дълбока меланхолия, а подир това тя заболява и лекарите са единодушни, че трябва да смени въздуха. Поради това Шарл Бовари се решава да заеме свободното лекарско място в градчето Йонвил л’Абей, намиращо се на петнадесетина километра от Руан.
В Йонвил (изследователите отбелязват, че описанието на градчето почти напълно съвпада е това на Ри, където се разиграла трагедията на семейство Дьоламар) провинциалната скука и посредственост имат малко по-различни измерения. В деня, когато семейство Бовари пристига в Йонвил, в страноприемницата „Златен лъв“ на госпожа Льофрансоа се появяват повечето от второстепенните персонажи от тази част на романа. Сред тях се открояват местният свещеник и особено аптекарят Оме, чиято къща, лаборатория и магазин се намират точно срещу страноприемницата. Оме е персонажът, в чиято характеристика романистът е вложил най-много сатирична страст и омерзение. Той е оцеляващият и възвисяващият се герой в края на романа, когато изчезва семейство Бовари. Оме е проспериращият буржоа от епохата на Втората империя, когото Флобер презира дълбоко. Бизнесът му е преуспяващ, но същевременно той има претенции да бъде модерен либерал, наследник на идеалите на Френската революция. Оме дори изпраща дописки до местния вестник „Руански маяк“, с които смята, че прославя градчето. Той минава за един от най-начетените хора в Йонвил, а всъщност е обикновен дърдорко, който иска да мине за модерен гражданин и дори философ. Ето част от негова тирада в страноприемницата малко преди пристигането на семейство Бовари: „Бог, моят бог е богът на Сократ, на Франклин, на Волтер и на Беранже! Аз съм за „Веруюто на савойския викарий“ и за безсмъртните начала на 89 година! И затова не мога да приема някакъв си добродушен дядо Господ, който се разхожда с тояжка из градината си, настанява приятелите си в корема на кита, умира, като извиква, и на третия ден след това възкръсва: неща сами по себе си безсмислени, а от друга страна, съвършено противни на законите на физиката; това пък доказва между другото, че поповете винаги са тънали в срамно невежество, в което се мъчат да удавят заедно със себе си и народа.“
В писмо до Луиз Коле от времето, когато работи над втората част на романа, Флобер се оплаква колко му е трудно да възпроизвежда банални разговори от всекидневието, без да стане скучен на читателя. При отсядането на семейството в страноприемница „Златен лъв“ романистът гениално е оркестрирал разговора, воден между Ема, Шарл, аптекаря Оме и младия помощник на нотариуса Леон Дюпюи, който става централен персонаж в третата част. Леон и Ема веднага усещат близост помежду си, тъй като и двамата имат романтична нагласа: обичат Илюстрация от романа „Мадам Бовари“ самотните разходки сред красива местност, обичат да четат, Леон обожава немската музика. Още в този първи, невинен разговор Ема е вече като че ли увлечена по красивия помощник-нотариус, както долавяме по вметката към неин възторжен въпрос: „...каза Ема, устремила в него големите си, широко разтворени очи.“
Но любовната връзка на Ема с Леон се отлага за третата част, тъй като скоро подир това той отива на някакви курсове в Руан. Активен субект в първото прелюбодеяние на Ема Бовари е местният дребен благородник Родолф Буланже. Прокурорът Пинар обвинява Флобер по време на съдебния процес в непристойност и в оскърбление на обществения морал, но за нас, чийто опит е от началото на XXI век, остават загадка сексуалните щения на героинята. Нека припомним, Шарл Бовари е въплъщение на посредствеността, но той искрено обича съпругата си, възхищава се на зрялата й красота и се стреми да й угоди, да направи живота й по-интересен и приятен. Онова, което тласка героинята към изневяра, не е потребността от секс, а от чувства и изживявания, сходни с тези от прочетените книги. Затова, когато отстъпва пред настоятелния натиск на Родолф и му се отдава, по-късно тя не си припомня подробности от любовния акт, а непрестанно си повтаря като някоя мантра: „Имам любовник, любовник...“
Скоро след пристигането в Йонвил Ема забременява и ражда момиченце. Със затаена ирония Флобер възкресява подробностите около избора на име. Бебето бива кръстено Берт, защото Ема си спомня, че в замъка Вобиесар маркизата се обръщала към някаква млада жена с това име. Епизодът с посещението на Ема у кърмачката, където бива настанено бебето, показва, че тя е лоша майка. Освен това тя поканва Леон да я придружи и още същата вечер из градчето се разнася слух, че „госпожа Бовари се компрометира“. Госпожа Бовари е обаче напълно безразлична какво се говори по неин адрес.
Ема е влюбена в Леон Дюпюи, но й е трудно да преодолее крачката, отделяща я от прелюбодеянието, и затова тя остава за Леон „добродетелна и недостъпна“. Това е моделът на романтическата възвишена любов, формиращ отношенията между Фредерик Моро и госпожа Арну от втория съвременен роман на писателя „Възпитание на чувствата“. Флобер опровергава безмилостно този модел в третата част на романа, когато любовта между Ема и Леон неусетно се принизява до баналностите на брака. Във втората част обаче той не пропуска да отбележи, че възвишената обич на героинята придобива израза на физиологическо и психическо неразположение „Ема отслабна, страните й побледняха, лицето й се удължи. С черните си коси, с големите си очи, със своя правилен нос и вървеж на птица, с постоянното си мълчание сега тя сякаш бегло прекосяваше живота, като едва го досягаше, и носеше на челото си неясния знак на някакво възвишено предопределение.“ Наблюдението е великолепно, но би трябвало да обърне внимание на единствения сатиричен детайл - „вървеж на птица“. На каква птица, нали птиците летят? Може би на патица или на щраус, но в такъв случай цялата възвишеност на портретната скица се стопява.
Но както вече стана дума, на тази любов не е съдено да се осъществи във втората част на романа, макар че госпожа Бовари заприличва на „траурно платно“, по думите на прислужницата й Фелисите, и в шеста глава влюбеният Леон заминава задълго в Руан, без дори да е целунал бленуваната от него красавица. И когато самата Ема започва да изнемогва под бремето на платоническата си любов (свекърва й, старата госпожа Бовари дори предлага на сина си да й забранят да чете романи), се появява същинският любовник от тази част на романа, владетелят на имението Ла Юшет, който освен замъка владее и два чифлика. При първата му поява е представен така: „Живееше по ергенски и минаваше за човек, който има петнадесет хиляди доход.“
Родолф забелязва хубавата Ема още при първото си случайно посещение на дома на Шарл Бовари. Първото му впечатление от нея е предадено по следния начин: „Много е мила тая жена на лекаря! Хубави зъби, черни очи, прелестен крак и обноски на парижанка. Отде, дявол да го вземе, изникна тя? Де я е намерил тоя дебеланко?“
Провинциалният Дон Жуан има богат опит с жените и преценява, че Ема се отегчава до смърт в дома на Шарл Бовари и за него няма да е трудно да я завоюва. Към това го подтиква и сравнението с настоящата му любовница, руанска актриса, което не е в полза на актрисата. Единствената тревожна мисъл, която му минава през главата, е не дали ще успее, а как ще се отърве от нея после. Характеристиката на този груб герой, който влиза с взлом в мечтите на Ема Бовари, е до известна степен загатната още в името му. Личното име Родолф, нехарактерно за френската именна система, му придава оттенък на изисканост, но към него е прилепена скромната фамилия Буланже, спомен от някой предтеча занаятчия. (На нея в българската именна система би отговаряла фамилия Хлебаров.)
За разлика от неопитния Леон, Родолф не си губи времето и атакува хубавата, но романтична и неопитна провинциалистка. Любовното му обяснение е проектирано на фона на раздаването на наградите по време на традиционния селскостопански събор в съседното градче Бюши, на който присъстват и двамата. Обмислен детайл е епизодичната поява на търговеца лихвар Льорьо между Ема и Родолф. Този тип на угодлив навлек се превръща в третата част от романа в неумолим екзекутор, довел героинята до самоубийство. Обяснението на Родолф започва на Кадър от филма „Мадам Бовари“, 1949 г. фона на речта на господин Дезорей, който след кратко слово пристъпва към раздаване на наградите. Колажът от банални любовни фрази на фона на откъслеци от изречения, произнасяни на естрадата, е гениално хрумване на Флобер. Фалшивите думи на провинциалния коцкар се вписват безпроблемно в думи и награди за торове, мериносови овни, свински породи и т. н. Ето само началото на този фойерверк от находчивост и остроумие, сред който се открояват и двусмислени каламбури:
- Ето на, ние – казваше той – защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.
И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.
„За добра обща земеделска работа!“ – извика председателят.
Като опитен съблазнител Родолф не се появява в дома на семейство Бовари цели шест седмици след обяснението на селскостопанското изложение, за да узрее чувството у Ема. По-нататък всичко протича гладко според неговия план. Доверчивият Шарл Бовари пък сам тласка съпругата си в ръцете на изкусителя, като я насърчава да прави сутрешни разходки на кон с него. В любовната история на Ема Бовари с Родолф Буланже героинята губи идентичността си, защото се самоидентифицира с героините от любимите романи, на които се е възхищавала. Тя започва да пише всеки ден писма на любимия си, защото така правят романовите героини. Влюбена до уши, тя загубва не само чувството си за благопристойност, но върши и откровени глупости, гарнирани с романтични занесии, прочетени в книгите. Ема започва да посреща любовника си всяка нощ в градинската беседка на дома, в който живее, след като мъжът й заспи, и веднъж, когато се дочува съмнителен шум, тя пита Родолф дали си е взел пистолета, за да я защити. А за самия Родолф мисълта за измамения съпруг предизвиква само насмешка.
Кулминация на романтичния блян на Ема е идеята, която я завладява, любимият да я „отвлече“ (заедно с дъщеря й, разбира се) и да избягат заедно на края на света. И когато Ема определя точния ден и час на бягството, Родолф решава, че е дошъл моментът да сложи край на връзката. Вместо да се яви на срещата, той й написва едно банално писмо, оповестяващо края на връзката им, и за да изглежда, че е плакал над редовете, накрая изтръсква над подписа няколко капки вода от чашата, които го размазват.
Ема е всеотдайна, чиста и сантиментална в любовта си и това ласкае опитния женкар Родолф, който не е имал подобна връзка. Но същественото е, че нейното поведение е вторично, не произтича от нравствената й същност, а е моделирано от фикционални, романови модели: „От друга страна, тя ставаше все по-сантиментална. Трябваше да разменят миниатюрите си, отрязаха си кичури коса, а сега тя искаше пръстен, истинска венчална халка в знак на вечен съюз. Тя често му говореше за вечерни камбани или за гласове на природата, сетне го занимаваше със своята и с неговата майка.“
Резултатът от прекратяването на връзката е катастрофален за госпожа Бовари. Тя получава психически срив, след това „мозъчно възпаление“ и започва да се възстановява едва към „средата на октомври“. (Окончателно установеният ден на бягството е четвърти септември.) В последната XV глава от втората част на романа Шарл Бовари, следвайки съвета на аптекаря Оле да заведе жена си на театър, отива заедно с Ема на представление на операта „Лучия ди Ламермур“ от Доницети в руанския театър. Интересно е да се отбележи, че макар и излекувана, Ема Бовари остава вярна на неизкоренимия си навик да вижда и преживява света през призмата на прочетените книги. Така тя възприема и операта на Доницети през блендата на романа на Уолтър Скот „Ламермурската годеница“, по която е написана: „Ема се бе възвърнала в младежките си четива, в света на Уолтър Скот. Струваше й се, че чува през мъглата звука на шотландските гайди, който отеква над изтравничетата. От друга страна, тъй като споменът от романа улесняваше разбирането на либретото, тя следеше развитието фраза по фраза, докато неуловими мисли, които минаваха през ума й, веднага се разсейваха от бурята на музиката.“ Но същественото в тази глава не е представлението, а случайната среща на съпрузите с Леон Дюпюи, който е дошъл на работа в една голям кантора за две години.
От бегло подхвърляне още в първата глава на третата част става ясно, че събитията в нея стават три години след пристигането на семейство Бовари в Йонвил. Леон вече не е неопитният провинциалист от провинциалното градче. Той е завършил право в Париж, където се ползвал с голям успех сред гризетките. Когато вижда госпожа Бовари след толкова дълга раздяла, Леон решава, че вече е време „да поиска да я има“. Първата глава от третата част на романа завършва с епизод, предизвикал възмущението на прокурора Ернест Пинар, макар че в журналния вариант той е бил обект на съкращения. След неочакваната среща с Леон в операта Шарл разрешава на Ема да остане още ден в Руан и на другата сутрин те се срещат. Още в хотелската стая Леон й прави безвкусно признание и доловил блясъка в очите й, започва да мисли само как да я вкара в леглото. След като едва издържа посещението в местната катедрала, двамата наемат файтон. И този файтон фантом обикаля цяла сутрин из града без цел и посока със спуснати завеси за почуда на целия град. „После към шест часа колата спря в една уличка на квартал Бовоазен и от нея слезе жена, която тръгна със спуснат воал без да обърне глава.“
Сатиричният подтекст на тази сцена трудно може да бъде визуализиран. Кинорежисьорът Клод Шаброл само го е маркирал във великолепната екранизация на романа от 1991 година. Налага се обаче сравнение между прелюбодеянието с Родолф и това с Леон в Руан. След като се отдава на Родолф в покрайнините на гората, Ема изпада в състояние на каталепсия, което би могло да се свърже с чувствения екстаз от греховната любов. Любенето с Леон в руанския файтон из улиците на града вече е гротеска, то е вулгарен секс, а не любов. Макар че продължава да се смята за романтичка, Ема вече не е толкова влюбена, колкото обсебена от секса.
В третата част все по-властно навлиза една тема, характерна за романите на Балзак – парите. Още от предходната част читателят узнава, че Шарл Бовари, който е посредствен лекар, е натрупал дългове. Но те са нищо в сравнение с ония, произлезли от разточителството на жена му. Призракът на фалита, витаещ в Балзаковите романа, е материализиран от Флобер в образа на търговеца на платове Льорьо. Той е като Гьотевия Мефистофел – изпълнява всички капризи на Ема и чака настъпването на неговия час. Увлечена в новата си любов, героинята е лекомислена по отношение на дълговете, които трупа. Под претекст, че взима уроци по пиано, всеки четвъртък Ема пътува до Руан с дилижанса „Лястовицата“ и там в хотелската стая се отдава на любовта си към Леон. Подобно на Родолф Леон също се чувства поласкан от тази връзка, но поради друга причина – той възприема Ема като „жена от висшето общество“, а това значи за него „истинска любовница“.
Но изглежда и Ема от втората любов успява да внуши у другия някаква романтична представа за идеалната любовница. Ето как се рисува тя във въображението на Леон: „Тя беше влюбената от всички романи, героиня на всички драми, неясната тя от всички томове стихове. Той познаваше на плещите й смолистия цвят на „Одалиската в банята“; тя носеше дългия корсаж на феодалните господарки; приличаше също на „Бледата жена от Барселона“, но над всичко тя беше цялата ангел.“
В тази част, в която примката на неизплатените дългове се затяга все по-неумолимо около героинята, се появява един епизодичен образ, натоварен според мене със символично значение – този на безименния клетник, който се скита между Йонвил и Руан и пее нелепата си песничка. Той е сякаш материализация на ужаса от възмездието и на самата смърт. Ето неговия образ: „Наблизо скиташе един нещастник с тояга, навъртайки се около дилижансите. Дрипи висяха по раменете му и стара, продънена касторена шапка, заприличала на леген, скриваше лицето му, но когато я сваляше, на мястото на клепачите му се виждаха две зинали очни дупки, целите в кръв. Месото им бе разнищено и червено и от тях течеше нещо, което се съсирваше в зелени язви до носа. За да заговори, той отмяташе главата си с идиотски смях; тогава синкавите му зеници, като се въртяха неспирно, отиваха към слепите очи и спираха в края на живата рана.“
Приближаването на фаталната развръзка е непредотвратимо като в антична трагедия. Неизбежно настъпва моментът, когато съдебният пристав заедно с двама свидетели се появява в дома на семейство Бовари, за да състави протокол за опис. Лихварят Льорьо е неумолим и нещастната Ема се втурва да търси трите хиляди франка, които биха спасили семейството от фалит и позор. Тя отива при Родолф, разчитайки на някогашната им любов, но той й отказва. Леон обещава плахо да поиска заем от свой приятел, но и той не свършва нищо. Притисната от неизбежността, Ема Бовари се решава на самоубийство. Тя е узнала случайно къде Оме съхранява отровата срещу плъхове - арсеника, и когато семейството обядва, се вмъква в помещението и още там се нагълтва с белезникавия прах.
Страниците, посветени на агонията и смъртта на Ема Бовари, са сред най-впечатляващите в европейската реалистична литература. Флобер не се е доверил само на своята интуиция, а е изучавал подробно симптомите на отравянето от арсеник и етапите на предсмъртната агония. Някои изследователи са на мнение, че той е използвал и спомените от смъртта на сестра си Каролин, починала млада от родилна треска. Когато завършил тази мъчителна глава, Флобер усещал в устата си вкуса на арсеник. Изключително ефектен е финалът й, в който на улицата се появява отвратителният слепец, пеещ песничката си. Тогава умиращата Ема започва да се смее „с жесток, безпаметен, безнадежден смях“.
Последната XI глава от третата част има характер на епилог. В нея се разказва за неочакваната смърт на Шарл Бовари около година подир смъртта на Ема. Малката Берт е взета от някаква леля и понеже тя е бедна, праща девойчето на работа във фабрика за памучна прежда. Преуспява единствено аптекарят Оме. Последното изречение на романа гласи: „Наскоро получи почетния кръст.“
„Мадам Бовари“ е неувяхващият шедьовър на Гюстав Флобер и един от големите романи във френската и в европейската литература. В него романистът гениално е успял да възсъздаде безвремието на Втората империя и непроходимата посредственост на френската провинция. Флобер е имал ясното съзнание, че неговата героиня е типичен образ в духа на поетиката на Балзак, независимо от самоубийството й, което я извисява над посредствеността. Това усещане е сполучливо формулирано в добре известната фраза: „Моята клета Бовари страда и плаче в двайсет села на Франция.“
Друго изказване на писателя, неизменно провокиращо изследователите, е: „Ема Бовари – това съм аз...“ Смисълът му е в това, че чрез образа на своята героиня той се е разплатил със собствените си романтически илюзии, които са го терзали през целия му живот. Флобер е ненавиждал буржоата у самия себе си, но буржоата, който се поддава на романтически илюзии и мисли, че те го извисяват над пошлото всекидневие. Жак Сюфел настоява в своя хубав предговор към изданието на „Фламарион“ от 1966 г.: „Флобер ненавиждаше буржоата: егоизъм, лицемерие, коравосърдечие, суетност, глупост – това са най-малките недъзи, които той им приписваше щедро. В едно време, изцяло доминирано от тази обществена класа, изображението на „ликуващия буржоа“ изглеждаше непоносимо.“
Съдебният процес по повод журналната публикация на романа започва на 29 януари 1857 г., като наред с Флобер обвиняем е и директорът на списанието Лоран Пиша. Имперският прокурор Ернест Пинар твърди в обвинението си, че романът е неморален, като доказва това с добре подбрани цитати и заключава: „Изкуството без правила вече не е изкуство, то е като жена, която се е разголила напълно. Да се налага на изкуството единствено правилото за обществено благоприличие не означава то да се унижава, а да бъде почитано.“ Пинар иска ефективен затвор за обвиняемите.
В повечето от авторитетните френски издания на романа като приложение се публикуват речите на прокурора Пинар, на адвоката Сенар и текста на произнесената на 7.П.1857 г. присъда.
Към края на XIX в. се утвърждава и понятието боваризъм – по името на главната героиня, въведено от философа Жюл дьо Голтие. По аналогия с него възниква и глагол боваризирам (bovaryser). Какво следва да се разбира под „боваризъм“? Най-краткото определение е „склонност към илюзии“ („lа facultе́ dlillusions“). Героинята живее във въображаем свят, който има съответствие в книгите, но не и в реалния живот. Но боваризмът не е само „болест на въображението“. Той е свързан и с погрешна самооценка на Ема Бовари, която се възприема не каквато е, а каквато би искала да бъде. Тя смята, че е предопределена за съдба, по-различна от онази, която реално изживява. В литературата христоматия на Ренсе и Льошербоние боваризмът е претълкуван в психологически, исторически и социологически план: „Казано с езика на психологията, нещастието на Ема може да бъде описано като един вид объркване на въображението и несъответствие между мечта и действителност. Исторически погледнато, то може да се свърже с прогреса на женското образование през деветнадесети век, с появата на романтическия образ на жената, който я превръща във фалшива колона в едно общество, което продължава да й приписва традиционна роля. И най-сетне от социологическа гледна точка драмата на Ема, подобно на тази на Жюлиен Сорел, е драма на проваленото социално въздигане, пораждащо смущаващи фрустрации. При всички случаи Флобер е бил наясно, че неговата героиня е тип с универсално значение.“
@bgmateriali.com
