ДАНИЕЛ ДЕФО – „РОБИНЗОН КРУЗО“
ОБРАЗЪТ НА РОБИНЗОН КРУЗО И ФИЛОСОФИЯТА НА ИНДИВИДУАЛИЗМА
Индивидуализмът като нравствен принцип на буржоазната етика и философия изтъква на преден план отделната разумна и творческа личност, изисквайки пълна свобода за нейното развитие и за признаването на абсолютните й права в обществото. Според неговите първи теоретици, той се съдържа в „неизменната човешка природа“, откакто свят светува, но става модерна и предпочитана насока в мисленето и действията на човека едва с настъпването на Новото време. В епохата на формиране на буржоазните отношения индивидуализмът изиграва определено положителна роля в борбата за освобождаването на личността от ограниченията на феодалните порядки и от задушаващия диктат на църквата, обсебила до този момент всички сфери на живота. Но дори и в най-добрите си прояви по времето на Ренесанса и особено в завършения си вид, който получава в концепциите на просвещенските мислители от XVIII век, индивидуализмът носи в себе си едно неразрешимо противоречие. Това е несъвместимостта между превъзнасянето на силната личност и защитата на частната собственост като стимул за взаимната заинтересованост на хората по пътя към прогреса, от една страна, и призивите на просвещенците за свобода, равенство и братство — от друга страна. В условията обаче на неговото утвърждаване, това разминаване все още не тревожи обществото и то приветства признанието на възможностите за изява и надмощие на силната личност.
Философията на индивидуализма подготвя почвата за разцвета на художествената литература на английското Просвещение и особено — за появата на нейното най-важно постижение — романа на Новото време. Всъщност като жанр романът е познат още в древногръцката литература, в която се появява последен по хронологичен ред и е застъпен най-слабо в сравнение с другите жанрове. В това няма нищо чудно, тъй като за античния свят имат значение най-вече обществото, държавата, народът, но не и отделната човешка личност — т. нар. индивидуум (individuum). Ето защо в старогръцкия епос и в трагедиите главните персонажи са обикновено богове, полубогове, царе и герои, но никога обикновените хора! Разделението на човешкото битие на частно и обществено — а оттам и шансът отделната личност да играе ролята на силна, открояваща се сред масата, е приоритет на развитото буржоазно общество, спечелило най-рано позиции в Англия през XVIII век. Първият английски реалистичен роман — „Животът и чудноватите, изненадващи приключения на Робинзон Крузо...“ лансира нов тип герой и пренася философията на индивидуализма в сферата на художественото творчество. Неговият автор — Даниел Дефо, е търговец, публицист и журналист, типичен представител на третото съсловие, кръвно свързан с реформизма на протестантските религиозни вярвания и с чувството за лична отговорност, което те така настойчиво култивират. Английският литературен критик Уолтър Алън казва, че Даниел Дефо е от типа хора, които осъществяват индустриалната революция и предизвикват не по-малко радикален обрат и в литературата. Новият вид роман по думите му: „идва от човек, за когото изкуството и литературната теория не значат нищо, от писател, който не е благородник, а търговец. Последното, което той би искал да бъде, е романист, и по логиката на парадокса тъкмо това го превръща в архетипния романист.“
През целия си бурен и изпълнен с не малко възходи, сътресения и падения живот Даниел Дефо е живо потвърждение на войнстващия индивидуализъм. Нищо чудно, че и героят му — изхвърленият на самотен остров корабокрушенец Робинзон Крузо, удържал най-трудната победа в своя живот в борба с природата, е индивидуалист и типичен буржоа от епохата на първоначалното натрупване на капитала. Неговият образ е художествено отражение на възгледите на Дефо за независимостта на индивидуума от обществото, за самоутвърждаването на силната личност. Право на това й дават качествата, които притежава: смелост, предприемчивост, находчивост, здрав разум, вътрешна съсредоточеност, вяра в собствените сили и в подкрепата на Бога в унисон с пуританските религиозни вярвания. Прославата на труда и на волята за живот, които Робинзон демонстрира, изиграват решаваща роля за превръщането му в необикновена личност. Той не само изкупва и надраства грешките на своята младост, но и се откроява като лидер на появилата се в края на пребиваването му на острова неочаквано събрала се общност от различни по народност, вяра и раса хора. Робинзон си е извоювал с натрупания през годините опит и завоевания правото да им наложи своите възгледи и воля, да провъзгласи свещената неприкосновеност на частната собственост и необходимостта от самоусъвършенстване за всеки новозаселил се в името на собственото му и на общото благо, философията на индивидуализма тържествува не само в поведението на Робинзон, но и във факта, че правилно разбраният личен интерес е от огромна полза, щом съвпада с общите интереси.
Всеки момент от развитието на действието в романа — от началото до самия му край, дава основание за нов ракурс към смисъла на разказваната от самия Робинзон история за преживяното през дългите 28 години на острова. Срещата със смъртта, която съдбата отлага единствено за него след претърпяното корабокрушение, го изпълва с чувство за богоизбраност, с желание да се покаже достоен за избора на Провидението и с вяра в собствените си сили, че ще успее. Това му помага да запази цялата си енергия и воля за живот при най-тежките изпитания и при отчайващата изолация през първите 25 години от пребиваването му на острова. Индивидуализмът, който проявява още от първите години на живота си като разглезен син на заможни родители, задоволяващи всичките му прищевки, намира по-късно израз в един отблъскващ егоизъм, в незачитане на чуждите интереси и на утвърдените морални принципи. Оставен сам на себе си след корабокрушението, разполагащ с предостатъчно време да осъзнае грешките и слабостите си, Робинзон си поставя за цел най-напред да оцелее, а след това да изкупи всички злини, които е причинил на родителите си и на другите хора, с които случаят го среща преди сполетялото го нещастие. В резултат на това свое пламенно желание, той не само оцелява, но се и самоизгражда като силна личност, способна да се справи с невероятни трудности и пречки. Необходима му е воля, за да преодолее страховете си, стъписването и безпомощността при първия си сблъсък с поредната беда, и той прави всичко, за да я формира у себе си. Волята, както и останалите ценни човешки качества, подлежи на възпитание. Съчетана с постоянството му при всеки опит да подобри скромния си бит, тя му помага да намери душевен покой и да извлича полза от допуснатите грешки.
Чудесата, които Робинзон извършва с голи ръце — далеч преди да се сдобие с някои вещи от разбития години след пристигането му испански кораб край острова, са най-добрият атестат за възможностите на човека. Те биха били немислими без промененото му отношение към труда. Желанието да се отърве от мързела и да свикне да се труди ежедневно е първото и най-важно условие за невероятната метаморфоза в неговата душевност и поведение. Нещо повече, Робинзон започва да изпитва потребност и удоволствие от труда! С радост той установява, че вече не е възможно за него да бездейства, нито пък да сведе живота си до ядене, спане и лежане. Отдавна е осъзнал, че „работата е извор на здраве и щастие, а леността — майка на всички пороци“. Смисленият и съзидателен труд, като средство за нравствено усъвършенстване и за материално обогатяване на човека, е един от най-важните постулати в идеологията на Просвещението. Трудът, като визитна картичка на третото съсловие, е противопоставен на безделието, издигнато до XVIII век като недосегаема привилегия на аристокрацията. Ето защо един от най-големите авторитети на Просвещението — френският философ Жан Жак Русо, вижда в образа на Робинзон въплъщение на „естествения човек", способен да сътвори невероятни неща при принудителната си изолация от обществото. Самотният индивид се оказва по-силен, по-адаптивен — дори и към определено враждебна за него природна среда, защото вродените му качества му помагат да разчита единствено на себе си и да дава отчет за своите действия само пред собствената си съвест.
В случая просвещенският индивидуализъм е смекчен от влиянието на пуританските вярвания. Дефо не пропуска случай да покаже тяхното изцелително за героя му влияние. Независимо че десетки години той не разполага на острова с Библия, у него са живи научените в детството религиозни псалми и всички вложени в тях внушения и послания: „Който в Бога има/ вяра неотстъпна,/ той се сам огражда/ с крепост непрестъпна!“ Въпреки че с труда и с вярата в себе си и в Бога Робинзон постига много — сам си преустройва пещерата в жилище, сам си изработва първите примитивни сечива, сам си прави кожени дрехи от убитите лами, измайсторява си календар, пясъчен часовник, въжета, отглежда необходимите му животни и растения, все пак самотата и отчаянието често го навестяват. Затова в състояние на смъртна заплаха отправя молба към Бога да умре, за да се отърве веднъж завинаги от безперспективността, че никога няма да види пак родината си. И в този миг мисълта, че е длъжен да бъде достоен за спасението и за придобивките си, колкото и те да са скромни, му дава нови сили: „Но скоро съзна, че тази молба произлизаше от отчаяние. Нима аз не съм Божие чадо? Нали преблагият и всемилостив Бог ми засвидетелства по хиляди начини, че се грижи за мен и че всичко нарежда за мое добро? А аз само на него мога да се осланям! Той иска да ми покаже ужаса на смъртта, та после да ми открие по-силно своята мощ и неизмерима доброта!“
Робинзон непрекъснато се стреми да анализира и да обмисля всичко, което прави и което му предстои да направи. Наред със закаляването на волята, с радостта от труда и вярата в Бога, силата на разума е поредният фактор, който му помага да стане нов човек. Постепенно той свиква да намира решение на всеки проблем и да преодолява трудностите, изостряйки вече не само сетивата, но и способността си да мисли адекватно на предизвикателствата, с които се сблъсква: „В това пусто място, дето нямаше кой да помогне на Робинзона нито със съвет, нито с действие, той усвои едно твърде важно нещо: винаги да си обяснява защо известна работа не му се отдава както трябва. И ако успееше да открие грешката си, бързаше да я поправи." Героят на Дефо дори си устройва свой специален „кът за размишления“, в който да обмисля „какво да прави за в бъдеще“. Според философията на индивидуализма пълната мобилизация на ум, сили и воля е едно от най-важните условия за просперитета на отделната личност. Робинзон — в интерпретацията на Даниел Дефо, напълно се вмества в това изискване!
Благодарение на осмисления многократно опит, на станалото му втора природа култивирано трудолюбие и на проявите си не само на здрав разум, но и на мъдрост, Робинзон видимо се отличава вече от дошлите на острова след толкова години самота други представители на човешкия род. Най-напред това са туземците от съседния остров! Разликата между него и примитивните местни жители, практикуващи дори канибализма, е главоломна! За Дефо обаче тя не е единственото важно нещо, което определя отношенията на героя му с тях. Случаят отрежда Робинзон да спаси от страшна смърт техния пленник и да покаже на дело несъмнената си смелост, решителност и хуманност. Сбъдват се молитвите му да се сдобие най-после с приятел в самотата. Оттук нататък спасеният Петкан запълва най-голямата празнота в живота му — общуването с човек след толкова години на изолация. Трудно може да се съгласим с мнението на някои изследователи, че отношенията между двамата са на равнището „роб“ и „робовладелец-колонизатор“. Робинзон не е вече разхайтеният младеж отпреди години, когато продава за дрънкулки негърчето Ксури на португалския капитан. Изпитанията, размишленията и настъпилият прелом в неговата душевност го карат да прояви толерантност, хуманност и етичност към своя нов „съжител“, който много скоро го кара да забрави предразсъдъците и страховете си и да види в негово лице приятел. Робинзон пръв му дава своето доверие, именно защото е станал силна и уверена в себе си личност. В отговор той получава от Петкан една възторжена и доживотна преданост, която се основава не само на неизбежната благодарност на спасения към спасителя си. В чистото от лицемерие съзнание на туземния жител Робинзон си остава господар завинаги, но освен това той е и любим учител и приятел, на когото се подчинява с радост и с дълбоко вътрешно убеждение. Петкан пръв от всички вижда в негово лице една силна личност, един добър, мъдър и справедлив човек, който коренно променя живота, възгледите и дори вярата му. Обаянието на Робинзон, покорило новия му приятел, не е нито случайно, нито преходно, защото се дължи на стабилни нравствени принципи, които той неотстъпно следва.
В духа на философията на индивидуализма Робинзон твърдо отстоява правото на индивида да брани придобитата с честен труд частна собственост. В законите, които той пише и поставя като условие за заселването на испанските и английските моряци на острова след заминаването му, тържествуват с пълна сила пуританската етика и индивидуалистичните принципи, изповядани от Даниел Дефо. Няма нищо странно и осъдително според него в решението на героя му да напомни на новите заселници, че всичко, което ще ползват оттук нататък, е плод на собствения му дългогодишен труд, на неговата воля, предприемчивост и неимоверни усилия. Робинзон се опасява, че английските моряци, които са се разбунтували срещу своя капитан от користни подбуди, не са достатъчно нравствено зрели и духовно укрепнали, за да привикнат лесно към честен труд и сговорност. Затова им поставя своите предварителни условия да бъдат: „сговорни, мирни, работливи и благодарни от своята съдба“. В прощалната си реч към тях той заявява с дълбоко вътрешно убеждение: „Всеки от вас трябва да знае, че този остров и всичко, което се намира в него, е мое имение, защото аз толкова дълго време бях единствен негов жител. Аз се надявам, че никой няма да оспори моето право да разполагам с острова, както искам и както намеря за добре. Друг никой няма право да издава закона, освен аз, затова вие трябва да се подчинявате на следните правила...“
Ако трябва да определим източника на това самочувствие на Робинзон, отново ще стигнем до философията на индивидуализма, която явно е твърде близка на Дефо. Колкото и това понятие с течение на времето да е добивало различни тълкувания, колкото и да се е видоизменяло през различните исторически епохи, все пак то има своя принос за непреходната стойност на романа. Очевидният и впечатляващ размах на индивидуализма, проявяващ се във всички крушения и победи на Робинзон, грабва вниманието и увлича всеки нов читател. Той се възхищава на смелостта, волята и духовния заряд на главния герой много повече, отколкото да свързва финала на романа с колонизаторската политика на английската буржоазия през следващите векове. И двете насоки в тези впечатления на читателя са обективно оправдани и верни, но може би мисълта, че в случая частният интерес на Робинзон съвпада с общите интереси на новите заселници, го кара да оправдае неговата настойчивост да въдвори ред според своите възгледи. Във всички случаи обаче приключенията на Робинзон Крузо си остават най-жизнеутвърждаващата история в световната литература за силата на човешкия дух.
Веселина ДИМОВА
@bgmateriali.com
