Да бъдеш майка, спасител, провидение – „Една българка“ (V част)
Пета част изпълнява функцията на втора кулминация на разказа „Една българка". В центъра на художественото изображение е втората среща на героинята с Ботевия четник. Баба Илийца е сполетяна от голямо лично нещастие, но дори в мъката си не забравя момъка и обещава да се погрижи за него.
Епизодът започва с информация за трудностите, които възрастната жена преодолява при пресичането на Искър - реката е пълноводна, течението е силно, а тя само е виждала как се управлява ладията. Заради неопитността си се отдалечава от мястото, където обикновено ладиярят спира, и губи ценно време. Напрежението се засилва, защото тя знае, че със зазоряването опасностите се увеличават. Въпреки притесненията си не споделя с момъка нищо за преживяното в манастира и на брега на реката. Когато го вижда, като майка се отнася към чедото си. Поздравява го, нарича го „синко", бърза да го нахрани и стопли. Подава му взетото скришом от манастира расо, разбирайки, че е извършила грях. Същевременно обаче съзнава, че не е могла да постъпи по друг начин - момъкът трябва да смени дрехите си, а страхливият калугер не пожелава да чуе какво иска да му каже.
По майчински грижовна, Илийца първо го оставя да се нахрани и едва след това го разпитва откъде идва. За първи път се взира в непознатия четник и през нейните очи Вазов представя портрета му. Детайлите „двайсетгодишно голобрадо момче, тънко-високо" подчертават младостта и неопитността му. Те пробуждат и милосърдието у героинята, която като всяка майка се чувства отговорна да го защити. Състраданието й се засилва и от силното куцане на младежа. Старае се да облекчи страданията му - първо взима пушката му и го окуражава, а след това го подкрепя, за да върви по-бързо. На отчаяния му въпрос: „Къде ще се дяна, бабо, сега?", тя отговаря непринудено и уверено: „Как къде? Ами у дома!". Този отговор не изненадва читателя, който е опознал добре героинята и знае, че тя няма да изостави момъка - всички нейни действия и постъпки я представят като отговорна и човеколюбива личност, като смела и всеотдайна българка и християнка. Самата Илийца осъзнава риска, който поема. Не скрива опасенията си и от четника: „Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят... Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!... Изтрепаха ви като пилци". Укорът, който отправя, доизгражда представата за героинята. Тя е обикновена жена, не познава революционните възгледи на бунтовника, но като майка чувства, че животът му е в опасност. Същевременно не може да го изостави и да не го защити, защото е българин и християнин.
И момъкът осъзнава, че непознатата селянка рискува живота си, като му помага. В този момент той може да изрази признателността и благодарността си само по един начин - навежда се и целува напуканата й ръка.
Допълнително напрежение внасят описанията, изобразяващи настъпването на новия ден. Просветляването, пропяването на петлите и накрая човешките гласове са знаците, които показват, че двамата герои губят надпреварата с времето. Пряката авторова характеристика разкрива силното желание на Илийца да скрие момчето: „Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него". Ситуацията е драматична, но Илийца проявява изключително самообладание. Тя трезво преценява обстоятелствата и решава, че трябва да се разделят. Момъкът напълно й се доверява, защото е усетил нейната загриженост и всеотдайност. По време на пътя двамата герои постепенно се сближават. В началото четникът се обръща към непознатата селянка с неутралното „бабо", но по-късно я нарича „стрино", което говори, че я чувства по-близка, че в нейно лице вижда „своя майка, свой спасител, свое провидение".
Изключително драматичен е моментът, в който Илийца пипа внучето си и започва да се вайка, че е мъртво. Затова той може да се определи като втора кулминация на разказа. Скръбта на селянката смайва бунтовника и той разбира, че не може „да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие". Ето защо думите, които чува от нея, го изненадват: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тук, та да те намеря...".
Именно тези думи показват себеотрицанието и жертвоготовността на баба Илийца, безграничната й грижовност и отговорност към поетия дълг. Нейната човечност и благородство са безгранични, защото дори в болката и в личното си нещастие не забравя страданието на другите и отговорността, която е поела за живота им.
@bgmateriali.com
