ОМИР - ИЛИАДА
ДВУБОЯТ МЕЖДУ АХИЛ И ХЕКТОР -ЕПИЧЕСКИ ГЕРОИЗЪМ И ЧОВЕШКА ДОБЛЕСТ
Омир възпява воинската чест и доблест на Ахил и Хектор в XXII песен на Илиада, която е кулминационен връх в развитие на епическото действие. Двамата герои влизат в единоборство. Изправени един срещу друг, за да премерят сили и героизъм, те ще решат изхода на десетгодишната война за Троя. Мирът е в душата на всички. Но коя от двете враждуващи страни ще дочака победа? Двамата най-достойни воини са на бойното поле. Ахил и Хектор защитават не само героичната слава, извоювана в нестихващия грохот на многобройни битки, но и честта на войските, които предвождат. Те са най-храбрите сред ахейци и троянци. Ахил и Хектор са епически герои, водени от идеала за воинска чест и дълг, но имат различни мотиви за участие във войната. Ахил пожелава живот кратколетен, но безсмъртна слава на герой, извоювана в трудните битки пред стените на Троя. Хектор защитава родния си град. Влизайки смело в боя, той постига героична слава. Името му е символ на достойно изпълнен патриотичен дълг. Във всяка битка героичното му сърце копнее за победа, която да сложи край на войната. Воден от чувство за воинска чест и човешки дълг към съграждани и роден град, Хектор търси възможност да победи Ахил във всеки пореден сблъсък между двете войски. За него това е повратният момент във войната. Мирът ще настъпи след отнемане воинската чест на ахейци с победа над Ахил - символ на тяхната героична слава и епическа мощ. Това е и причината Хектор да погуби Патрокъл, облечен в доспехите на славния Ахил. Воден не от чувство за мъст, а от желание за близък победен край на войната, троянският вожд убива най-скъпия приятел на ахейския непобедим воин. По трагична ирония на съдбата военният конфликт, воден от десетилетия пред стените на Троя, се задълбочава. Идва решителната битка за лична разплата между двамата врагове на бойното поле. Ахил се изправя, могъщ и страшен, готов да отмъсти за смъртта на приятеля си. Хектор приема двубоя, решен да защити родната Троя. Той е от ярост обхванат:
Както лют змей в планините,
наситен със билки отровни,
В свойто леговище пътник издебва;
от ярост обхванат,
грозно се взира със поглед разискрен, пред входа се вие;
също тъй Хектор стоеше с негаснеща злоба в душата,
щита си бляскав опрял до издадена
крепостна кула.
Грозен е гневът в душата на Хектор. Сравнението: Както лют змей..., наситен със билки отровни... , разкрива разрушителната стихия на негаснеща злоба. Тя отнема духовната устойчивост на бойна мигове преди боя. Вътрешен смут изпитва Хектор, но не от липса на смелост, а от ясно осъзната грешка. От гордост и лично честолюбие той е донесъл гибел за троянските войни.
Чувство на срам обзема героя. Почитта и уважението на троянци и дългополи троянки към него е разколебано. Тъмна сянка сякаш пада върху извоюваното с чест героично име на Хектор. Душата помръква пред позора, застрашаващ слабата му на герой - защитник на Троя:
Тъй като вече погубих войската
със моята глупост, аз се боя от троянци и
дългополи троянци, да не би някога някой по-долен от
мене да каже: Хектор, подведен от своята сила,
погуби народа!
Горд с произхода си (Хектор е син на Приам - царя на Троя), достойният воин страда дълбоко от все още неизпитано унижение. Чувства се слаб и по човешки разколебан в нравствените ценности на личността си. Хектор е не само герой, но и достоен потомък на славен царски род. Опетненото му име ще остане в паметта на троянци. Съмнението расте. Тревожни са мислите му. За първи път Омир представя епически герой по човешки развълнуван и разколебан в необходимостта от продължилата вече десет години война. Достатъчно разумен ли е бил поводът и основателна ли е била причината за водените кръвопролитни битки? Отговорът на тези тревожни въпроси предизвиква противоречиви размисли у Хектор:
в бой да убия Ахила... или геройски
да падна... Или пък щита изпъкнал и шлема си
тежък да снема...
па да се втурна смирено така при Ахил...
за да му кажа, че връщам Елена и
заедно с нея всички богатства, които със кухите
кораби в Троя цар Александър докара - причина за
нашата свада.
Ала защо се вълнува душата ми с
мисли такива?
Твърде различни по сила са вариантите за избор, измъчващи душата на Хектор: ...да убия Ахила... или геройски да падна... Но над всички възможни решения застава чувството за воинска чест и достойнство. Вълнението на човека отстъпва пред дълга на героя. Родният град очаква достойна защита от най-храбрия сред храбрите. Славата на героя се отстоява във всяка битка. А тази, пред която е изправен Хектор, е най-решителната, може би последната в живота му. И той е готов да приеме предизвикателствата на съдбата. Посреща Ахил богоравен видимо спокоен:
Чакаше тъй разсъждаващ; към него
Ахил се отправи,
истински бог Ениалий, опасен във
бой шлемовеец,
страшния прът пелионски размахал
над своето дясно
рамо, и святкаше мед върху него,
подобно на блясък
от разгорели огньове от
изгряващо слънце.
Стихийна сила и мощ излъчва богът на войната Ахил. Неслучайно Омир го сравнява с бог Ениалий - символ на ужаса от страшни битки, непосилен за човешките възможности. Самият Ахил внушава подобно усещане у всички троянци. Но сега, изправен пред Хектор, той надхвърля обикновената човешка представа за сила и мощ. Ахил е въплъщение на огнената стихия на войната, която носи опустошение и смърт за всички, изправили се на пътя й. За това говорят огнените доспехи, сравнени от дребния рапсод с разгорели огньове. Но Ахил е и изгряващо слънце в боя. Омир метафорично загатва, че победата е на негова страна. От Ахил струи непобедимата сила на воина, а тя е същинският живот на героя, който търси единствено славата в страшна, но победна битка. Както слънцето е източник на живот, но и на природни бедствия, така и Ахил е олицетворение на самата стихия на войната. Като слънце изгрява в боя. Носи славни победи за ахейци и много смърт на бойното поле за троянци. Омир се любува на неговата епическа красота като непобедим воин, която е в контраст с ужаса, който внушава с неземната си сила Ахил у Хектор. Разколебана е смелостта на троянския защитник:
Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост да го дочака и
почна да бяга, подмина Вратите...
Най-смелият сред троянските воини е обхванат от ужас пред свръхчовешката сила, която излъчва Ахил богоравен. И той три пъти опасва града на Приама, преследван повече от мисълта за страшното видение, изправило се пред него, отколкото от страх и слабост пред реалния си противник. Хектор е не само воин, но и човек. Изпитва ужас от грозното лице на войната, естествен за всеки смъртен. Боговете слагат край на обзелите го слабост и паника. Макар и с коварство, Атина Палада връща смелостта и силата на героя. Хектор трябва да защити честта си, умирайки достойно в единоборство с Ахил. Древните вярват в идеала за епически герой. Неговата смърт е красива и се помни от поколенията. Хектор ще загуби битката. Смъртта му е предопределена от боговете. Но той ще напусне земния свят не като страхливец, а като герой, достойно посрещнал смъртта. Без героизма на Хектор победата на Ахил губи епическата си стойност. За да докаже силата си, двойно по-голяма смелост е нужна на троянския вожд. И той я получава от Атина Палада, която предлага измамна подкрепа, приела образа на Деифоб - брата на Хектор. Богинята закриля Ахил. Тя желае неговата победа, но извоювана срещу достоен противник. Образът на родния брат връща смелостта на троянския воин. Хектор е човек, изтъкан от сила и слабост. Той изпитва ужас от войната, въплътен в страшния образ на Ахил, но любовта към родната Троя е по-силна от естествената човешка слабост в него. Хектор надмогва страха и застава срещу ужасното лице на безмилостната война, одухотворена сякаш в страшния воин Ахил:
Няма да бягам от тебе, тъй както
по-рано, Ахиле. С тичане трижди опасах града
на Призма, не смеех в бой да те чакам. Сега ме подтиква
сърцето отново да те пресрещна: аз теб да убия или
да загина
Дочаканата смърт в честен и открит двубой за Хектор е раздяла с живота, но постигната вечна слава за паметта на героя. Затова и тялото на убития не бива да се осквернява. Това е посегателство върху честта на героя и поругание на светлата му памет. Хектор се готви за победа, но и за смърт. И при двата възможни изхода от битката иска да остане достоен човек и смел воин:
Твоето тяло не ще осквернявам,
щом Зевс олимпийски днеска ми прати победа и щом
ти душата изтръгна. Само ще смъкна, Ахиле, прочутите
твои доспехи, а пък трупа ти ще дам на ахейци:
и ти тъй да сториш!
И Ахил, подобно на Хектор, се стреми към безсмъртна слава, която търси в битка. Така той въплъщава идеала за епически герой, но се изправя срещу Хектор, воден от омраза и желание за мъст. Той е по-близо до изконните природни стихии, бушуващи у човека, отколкото до истински хуманното и благородно поведение на епическия воин. Заслепен е от ярост, която потиска човешкото у него. Последователен в омразата си, Ахил не приема предложението на Хектор:
Гневно го смери под вежди Ахил
бързоног и му Каза: Хектор омразен! За договор нищо
недей ми продумва! Както човеци със лъвове клетви за
вярност не сключват, както и агнета с вълци не могат
да бъдат другари,
тъй между мене и тебе не може ни
обич да има, нито пък клетви,...
Няма спасение вече за тебе... Ти днес
ще изкупиш
моите мъки по скъпи другари,
убити от тебе.
И двамата герои вярват в победата си, но чувството им за превъзходство над врага има различна мотивация. Хектор ще победи, за да защити Троя и своето достойнство на човек и герой. Ахил ще се увенчае с безсмъртна слава на ахейски воин, ако победи врага. Смъртта на Хектор е единствената отплата за загиналите скъпи другари. Победата за Ахил е жестоко отмъщение, за Хектор - защитено достойнство. Водени от различни представи за героизъм, двамата влизат в бой, като всеки изрича своята истина и замахва с дългосенното копие. Омир изправя героите си един срещу друг, отдавайки почит и на единия, и на другия. Всеки има право да победи. Жребият е хвърлен с дългосенното копие. Пръв замахва Ахил:
Рече, замахна и в миг дългосенното
Копие метна.
Щом като светлият Хектор го зърна, отдръпна се бързо,
ниско приклекна, а медното копие
мина над него.
Омир не бърза с описанието на битката. Смъртта на Хектор и победата на Ахил са предопределени от боговете. За древните слушатели поведението на двамата герои, премерващи сили в боя, е много по-вълнуващо от предречения край. След Ахил идва ред на Хектор да изяви бойните си умения. По сила и ловкост в хвърлянето на копие те са равни:
...замахна и в миг дългосенното
Копие метна.
Точно го прати, средата на щита
Ахила умери,
но острието отскочи далече.
Първият опит и за двамата герои е неуспешен. Победата им се изплъзва, все още не принадлежи на нито един от тях. Но боговете са предрешили изхода на двубоя. Епично стихийната сила на Ахил ще тържествува над човешкия героизъм на ХеКтор. Гневът на Ахил е основна тема в Илиада на Омир. Двубоят с Хектор е кулминация в развитието на епическото действие в поемата, емоционален връх в стихийните преживявания на Ахил и в човешки противоречивите чувства на конеусмирителя Хектор. Идеалът за епически герой е представен от две различни художествени позиции, защитени от Омир чрез поведението на двамата воини. Единият трябва да укроти гнева си чрез отмъщение, другият - да заплати с живота си сторената някога несправедливост от цар Александър (Парис): да докара със кухите кораби в Троя всички богатства, взети от Атриди, както и хубавата Елена. Отдавна поводът за войната (отнемането на красива жена) е забравен. Но остава причината - един род посяга върху правата на друг. Парис - синът на Приам - коварно посяга върху богатствата на Атриди. Той не зачита законите на гостоприемството. Представата на древните за родови права и човешки добродетели е нарушена. Но хармонията е в основата на техния естетически и нравствен идеал. Парис с коварство открадва богатствата на Атриди, Включително и хубавата Елена, боговете с коварство ще вземат отплата за грозната постъпка. Високата цена на откупа ще заплати Хектор. Смъртта му е наказание от Олимп за сторения грях от рода на Приам. Най-смелият и достоен троянец ще заплати с живота си, за да изкупи честта на рода. Ще загине Хектор, по-късно и Ахил. Хармонията в нравствения и естетически идеал на древните ще бъде възстановена. Но разрушенията от войната и човешката болка остават. Героизмът на двамата прекрасни воини - също. С поведението си те допълват епическия идеал за слава и безсмъртие на духа след кратколетния земен път на човека. Чрез образите на Ахил и Хектор в XXII песен на Илиада Омир разкрива епично стихийното и човешки достойното в представите за героизъм на своята древна епоха. Поведението на двамата воини е красноречиво доказателство за постигната художествена цел:
Хектор в душата си всичко разбра
и така си продума:
Горко ми! Вече на смърт ме зоват
боговете безсмъртни!
Само че няма без смела борба и
безславно да падна: нещо велико ще сторя, та бъдните
хора да помнят.
Леко приведен се спусна,
тъй както орел, нависоко литнал на воля,
се стрелва от облаци черни в полето
Но и Ахил връхлетя, преизпълнен
със диво геройство.
махаше ядно и гибел за Хектор
божествен кроеше;
С дългото копие там го прониза
Ахил богоравен...
Хектор е божествен в последните мигове на живота си, а Ахил се равни с боговете по стихийна сила на неудържимия си героизъм. Неслучайно е обзет от диво геройство. В Красиво единоборство са изправени двама силни по дух герои на древна Гърция. Споменът за тях, възпят от Омир, остава за поколенията трагично красив и епично величествен. Ахил и Хектор са художествената представа на древните, видяна от различни позиции, за идеалния епически воин - стихиен в чувствата си и човешки доблестен в делата.
@bgmateriali.com