„ДЕКАМЕРОН“ – СЛОВОТО КАТО СИЛА, КОЯТО НОСИ СПАСЕНИЕ
■ СВЕТОГЛЕДНИ ИДЕИ, ИЗРАЗЕНИ В СБОРНИКА С НОВЕЛИ „ДЕКАМЕРОН“
Бокачо (1313 - 1375) е хуманист, представител на Ранния ренесанс в Италия. Той владее латински и старогръцки език, ценител е на творчеството на римските поети Вергилий и Овидий, познава в детайли античната митология.
Сборникът ,Декамерон“ е свидетелство за интереса на писателя към светския живот, реалността и човешката индивидуалност, а не към средновековните легенди, отвъдното и мистичното.
Новелите внушават ренесансовата идея, че човекът, повярвал в собствените си сили, може да определя своята съдба. Изразено е посланието, че индивидът не е длъжен да се съобразява с предразсъдъците и консервативните разбирания в обществото.
Творецът е убеден, че трябва да се представи цялото многообразие на човешкото – от възвишеното до низкото, от благородството до егоизма, от духовното до плътското. Възстановени са правата на плътта, която не се възприема като символ на греха. Една от основните идеи през Ренесанса е, че това, което е заложено в природата на човека, не може да бъде осъждано.
Любовта в новелите на Бокачо се разглежда като естествена добродетел, градивна сила, която формира нравствения облик на личността. Защитено е правото на човека да обича, да се наслаждава на живота.
Художествената задача на писателя е да разкрие моралните проблеми на своето време, като даде възможност на читателите за свободна интерпретация.
■ ЖАНРОВА СПЕЦИФИКА НА НОВЕЛАТА
Бокачо използва различни източници при написването на „Декамерон“ – античния роман „Златното магаре“ на римския писател Апулей; фаблио (хумористични разкази от градската литература за любовни авантюри, често с непристойно съдържание), анекдоти, притчи, арабски и индийски приказки и легенди („Приказки от хиляда и една нощ“, „Панчатантра“). Писателят преосмисля заимстваните поучителни истории и ги тълкува в духа на ренесансовата епоха.
Сюжетът на новелата (итал. novella – новина, вест; лат. novus – нов) е свързан с необичайна случка, чрез която се разказва за новото в морала, светоусещането и поведението на индивидуализираните герои. В центъра на динамичното сюжетно действие е поведението на активната ренесансова личност, която се бори за своето щастие. Отличителни особености са перипетиите и противопоставянето на персонажите, представители на старото и новото време. Развръзката е изненадваща и в нея може да се открие поука.
Текстовете, повечето от които са кратки, са на флорентински народен език, а не на латински. Бокачо поставя основите на европейската художествена проза. В реалистичното повествование присъстват комичното и трагичното, възвишеното и анекдотичното, битовото.
Ключови са темите за любовта във всичките й измерения (духовно извисяващо чувство и плътска страст), взаимоотношенията в семейството, борбата 3а оцеляване в ситуация на изпитание, превратностите на съдбата. Отделните новели (в рамките на даден ден) са тематично обединени, поради което сборникът се разглежда и като своеобразен цикъл.
■ КОМПОЗИЦИЯ И СЮЖЕТ НА „ДЕКАМЕРОН“
Първият, конкретен план на заглавието е свързан с десетте дни, през които седем дами и трима младежи си разказват сто новели, а вторият, символен план – с пресъздадения чрез словото на разказвачите многообразен човешки свят. Бокачовият „Декамерон“ („Десетоднев“) – израз на ренесансовия антропоцентризъм и индивидуализъм, се различава от разпространените през Средновековието богословски съчинения за Божието сътворение на света, наречени „Хексамерон“ („Шестоднев“). Заглавието на сборника може да се възприеме и като пародия на този популярен религиозен жанр.
Подзаглавието на книгата е „Принц Галеото“ – Галеото е италианското име на рицаря Гауейн, с чието посредничество се осъществява връзката между Ланселот и кралица Гуиневир. Загатва се, че ключовата тема в сборника е любовта, свързана с нарушаване на утвърдени в средновековното общество норми.
Композиционната рамка на книгата:
• Рамкиране чрез встъплението и заключението на автора. Във встъпителната част са разкрити творческата цел на писателя и основният адресат, към когото отправя посланията си: „аз възнамерявам да помогна на влюбените дами и да ги поразвлека“. Авторът характеризира и жанровата същност на текстовете в сборника, нарича ги „сто новели или басни, притчи или приказки“, наблягайки на нравоучителното в тях. В заключението писателят разсъждава върху ползата и вредата от „тия разкази“, някои от които обществото определя като непристойни. Със самочувствие, характерно за ренесансовите творци, Бокачо защитава своя художествен подход и „хапливия и отровен“ език на новелите, които сатирично изобличават лицемерието на свещенослужителите.
• Рамкиране чрез словото на повествователя в ден първи и в края на последния, десети ден. В началото повествователят разказва за унищожителните последици от смъртоносната чума във Флоренция. Това експресивно описание изразява гледната точка на очевидеца и се отличава с достоверност и натуралистични детайли. Чумата е алегория на стария свят, в който властва смъртта и духовните връзки между хората са разкъсани. На това зловещо пространство, обхванато от разрушителни сили, контрастира светът на десетимата разказвачи. Историята, свързана с тяхното запознаване в църквата „Санта Мария Новела“ и с избора им да напуснат поразената от чумата Флоренция, е първата сюжетна линия в сборника.
В крайградското имение сред природата, в което се озовават младите хора, тържествуват животът над смъртта, редът над хаоса, радостта над страданието. Седемте дами и тримата младежи формират хармонична общност, обединена от любовта, благородството, благоразумието. Свещеното число 7 изразява съвкупността на четирите основни човешки добродетели – мъдрост, справедливост, умереност, мъжество, и трите богословски добродетели – вяра, надежда, любов.
• Рамкиране чрез словото на повествователя в началото и в края на всеки ден. След кратките встъпителни думи са поместени разказите на младите хора. Използван е композиционният похват разказ в разказа. Словото изпъква като сила, която носи спасение в драматичната ситуация на изпитание. Пъстрият свят, който откриваме в многобройните истории, е втората сюжетна линия в книгата. Всеобхватността и многоплановостта на художественото изображение дават основание на Исак Паси – български философ и културолог, да нарече „Декамерон“ „панорама на човешкото".
@bgmateriali.com
