Кой пръстен е истинският: „Притчата за трите пръстена“ от „Декамерон“ на Джовани Бокачо. Литературен анализ на новелата

          АВТОРЪТ         
          Един от биографите на Джовани Бокачо (1313-1375) подрежда заслугите му сред другите двама значими италиански поети от Ренесанса така: „Данте надникнал в отвъдния свят, Петрарка в себе си, а Бокачо – в света, който го заобикалял“. „Енциклопедия на ренесансовата човечност“, „огледало на епохата“, „умален модел на ренесансовия свят“ – така най-често изследователи определят произведенията му и най-вече новелистичния му сборник „Декамерон“, с който остава за поколенията.
          Животът на Бокачо е твърде сходен със съдбата на литературните му герои, които въпреки своя най-обикновен произход стигат до върховете на обществото и винаги оцеляват благодарение на своя ум и качества. Роден е през 1313 г. във Флоренция, а според някои – в Черталдо, където баща му притежава имение. Самият Бокачо твърди, че всъщност произхожда от Париж, а майка му е френска принцеса, умряла от мъка по баща му. В действителност е син на заможен флорентинец без аристократичен произход, натрупал богатство чрез търговия и лихварство. Бащата вижда бъдещето на сина си в търговските дела, но едва седемгодишен Бокачо започва да твори стихове. Както сполучливо пише друг негов биограф, на този неочаквано проявен талант родителят погледнал с ужаса на човек, който забелязва първите следи от шарка по лицето на детето си.
         Въпреки „тревожните“ симптоми около 1330 г. Бокачо е изпратен в Неапол да изучава търговия, а впоследствие и право. Изкушенията в неаполитанския двор обаче са твърде големи за една млада душа, която при това не изпитва особени влечения към търговските дела. По това време Неапол е световно пристанище и център на междукултурни контакти. Пред Бокачо се открива един непознат и екзотичен свят. Там той изживява и кратка, но бурна любов с Мария д’Акуино, незаконна дъщеря на неаполитанския крал, омъжена за местен благородник. Образът й Бокачо претворя в своите произведения под името Фиамета.
          Творческият талант на автора се разгръща именно в Неапол, където създава първите си литературни произведения, в голямата си част първи по рода си и за италианската ренесансова литература. Това са поемата „Ловът на Диана“, романът „Филоколо“, определян като начало на италианския приключенски роман и първо произведение, написано в проза. Дотогава стихотворната реч е основна както за лирическите, така и за повествователните жанрове.
          Полагането на „начала“ продължава и през флорентинския му период, който започва след 1340 г. Със завръщането си във Флоренция Бокачо става водеща фигура в местното общество, а в средата на века вече е с авторитет на дипломат. Творчески резултати от това време са романът „Нимфал на Амето“, създаден по античен образец, поемата „Любовно видение“, а също и романът „Елегия на мадона Фиамета“, замислен като своеобразно отмъщение към изоставилата го Мария Д’Акуино. В реалния живот Бокачо е разлюбен, докато в романа му Фиамета е напусната от любимия си. Произведението е написано от първо лице и е обявявано за първия психологически роман в европейската литература. Във Флоренция Бокачо създава и своя сборник от сто новели „Декамерон“. Новото в него е, че е написан в проза и на италиански език, а не на обичайния за литературата латински. Това го прави достъпен за повече читатели.
          Бокачо умира на 21 декември 1375 г., като по негова воля върху надгробната му плоча е написано: „Под този камък почиват прахта и костите на Джовани, а душата му, увенчана със заслугите на страданието през земния живот, стои пред Бога. Баща му беше Бокачо, отечество – Черталдо, любов – безсмъртната поезия“. Именно неговата голяма любов – „безсмъртната поезия“ – обезпечава и безсмъртието му в литературната история. Нов ренесансов начин на писане, съчетан с нов хуманистичен поглед към света – това е „рецептата“, която осигурява творческото дълголетие на Джовани Бокачо.

          ПРОИЗВЕДЕНИЕТО

          „Притчата за трите пръстена“ е една от стоте новели, включени в сборника на Бокачо „Декамерон“, създаден в периода 1349 – 1353 г. Повод за написването му е унищожителната чума във Флоренция през 1348 г., която обхваща цяла Италия и покосява значителна част от населението й. Сборникът има свой собствен „сюжет“. В разгара на чумната епидемия във Флоренция седем млади дами и трима благородни господа се срещат в църквата „Санта Мария Новела“. За да се спасят от чумата, те решават да се оттеглят в извънградско имение. Там в продължение на десет дена разказват по десет новели на ден. От тази специфична организация идва и наименованието на творбата – „Декамерон“ (от гръцки – „десетоднев“).
          Като форма – сборник от новели – „Декамерон“ следва традициите на късно-средновековната литература, когато са популярни сборници с поучителни истории или притчи. В сравнение с тях обаче Бокачовата творба поставя в центъра си човека и неговото пълноценно земно битие в противовес на средновековните текстове, които проповядват аскетизъм в името на отвъдния живот.

          СЮЖЕТЪТ

          Сюжетът на новелата за трите пръстена, евреина Мелхиседек и султана Саладин не е оригинален. Всъщност по-голямата част от новелите в „Декамерон“ също не са с оригинален сюжет. Разказаното в тях е заимствано от градския фолклор, битовите анекдоти, рицарските романи, от популярни легенди и притчи, от антични произведения и исторически хроники. Сред основните източници е италианският средновековен сборник „Сто новели“, известен още като „Новелино“ (XIII век). Бокачо подхожда творчески към своите първоизточници. Сюжетът на „Притчата за трите пръстена“ е заимстван също от сборника „Сто новели“, но е подложен на преработка и нагласяне към светогледната система на XIV век.
          В новелата е представена типична история за умни отговори, изменили в благоприятна посока съдбата на героя. Случката, разказана в нея, до голяма степен е представителна за историите, включени в „Декамерон“. В по-голямата си част те са едносъбитийни, т.е. организирани са около едно основно събитие (любовно приключение, измама, изпитание, нравствен урок, изневяра), което мотивира действията на героите. Особено важни са началният и крайният момент на случката, които поставят акцент върху индивидуалните качества на героя и способността му активно да отстоява своите човешки права.
          Такава е и ситуацията в новелата за трите пръстена. В началото султанът Саладин иска с хитрост да вземе богатството на евреина Мелхиседек, като го поставя на изпитание. Мелхиседек разбира опасността и решава да отговори с притча. Чрез нея той убеждава Саладин в своята мъдрост, а на финала всеки от двамата запазва достойнството си и е възнаграден. Евреинът съхранява богатството си, а султанът получава нужния му заем. В края на новелата силата на мъдростта и ума надделяват над хитростта и измамата. 

          ЖАНРЪТ

          „Декамерон“ е сборник с новели. Новелата е нов жанр за времето на Бокачо. Тя се развива още през Късното средновековие, но се оформя главно през Ренесанса. Представлява кратък разказ с неочакван край, като се обсъжда някакво впечатляващо събитие или необичайна случка. Наименованието на жанра идва от италиански език (novella) и означава буквално „новина“, „новост“, „вест“. През следващите културни епохи от XVIII и XIX век новелата постепенно нараства по обем и заема средищно място между разказа и романа. Тя запазва обаче вкуса си към необикновеното. За разлика от по-късните си трансформации ренесансовата новела пази връзките си с битово-всекидневната проблематика, а удивляващото е резултат от индивидуалната човешка активност. Характерно още за ренесансовите новели е обединяването им в сборници. Обичайно някакъв повод — природно бедствие, пътуване или общо нещастие – събира група хора заедно. За да мине времето бързо, те си разказват истории. Такава е и структурата на „Декамерон“. Принудени от чумната епидемия във Флоренция героите напуснат града и осмислят времето си с разказване на забавни и поучителни новели.
          Основните характеристики на ренесансовата новела са: краткост, поставяне в центъра на сюжета на необичайно, впечатляващо събитие, неочакван край и малък брой герои, които в хода на действието трябва да изявят своите качества и умения.
          Новелата за Саладин и Мелхиседек е подчинена на главните особености, присъщи на жанра. Особеното в нея е, че в рамките на новелата се споделя притча. Този начин на повествуване, наричан от литературната наука „разказ в разказа“, създава усещането за достоверност на представяното и допълнително привлича вниманието върху поуките, които се извличат от текста.

          КОМПОЗИЦИЯТА

         Моделът, по който се разгръща притчата за трите пръстена, е типичен за новелите, включени в „Декамерон“. В началото пред героя стои проблем, който той трябва да разреши благополучно, тъй като от него зависи животът му, щастието или богатството. Целта на Саладин е да вземе с хитрост парите на Мелхиседек. Задачата на евреина е да опази имането си. На следващия етап героите трябва да мобилизират цялата си изобретателност, за да постигнат желаното, като заедно с това проявят своите качества. Това е етапът на активната деятелност. Саладин замисля въпроса капан, а евреинът му отговаря с притча. Финалът на новелата е благополучен и демонстрира постигнатата цел – Мелхиседек доказва своята мъдрост, но  опазва и парите си. И тук настъпва неочакван обрат в сравнение със средновековната новела, в която султанът се разделя с евреина, без да получи нищо от богатството му. В ренесансовата новела Саладин не само взима желаната сума, благодарение на признанието си за замислената измама, но добива и нещо по-ценно – той остава в „най-приятелски отношения“ с Мелхиседек. Така вместо черно-белите опозиции от средновековната новела при Бокачо на сцената застават живи хора, които в хода на повествованието се променят, приспособяват се към ситуацията и я преобръщат в своя полза.
          Основните части на композицията на новелата са: въведение – замисълът на Саладин да вземе парите на евреина, завръзка – поставянето на въпроса капан, развитие на действието – споделянето от Мелхиседек на притчата за трите пръстена, кулминация – финалът на притчата и решението на Саладин, развръзка – признанието на Саладин за замислената измама, и заключение (епилог) – постигането на разбирателство между двамата и установяването на приятелски отношения помежду им.

          ГЕРОИТЕ

          Основни герои в новелата за трите пръстена са султанът Саладин и евреинът Мелхиседек. За разлика от средновековната новела първоизточник, където се разказва просто за „султан, нуждаещ се от пари“ и за „богат евреин“, в Бокачовия вариант героите са характеризирани. Саладин е султан, издигнал се благодарение на изключителна храброст, а евреинът е „мъдър човек“. Освен хитрост и находчивост, високо ценени качества в антропоцентричния свят на „Декамерон“, героите притежават благородство, великодушие и мъдрост – все черти, присъщи на новата ренесансова личност.
          Героите от разказаната от Мелхиседек притча – бащата и неговите трима сина – са представени схематично, тъй като по-важна е случката и поуката от нея. Това е пример, чрез който евреинът дава своя умен отговор на султана, но и средство да се откроят основните характеристики на разказвача (Мелхиседек) и на неговия слушател (Саладин). Думите и постъпките на двамата са присъщи за новия тип ренесансов герой – независимата личност, която активно гради своето собствено щастие.

          ТЕМИТЕ

          Специфична особеност на „Декамерон“ е това, че всеки един от десетте дена е посветен на конкретна тема. Тя се определя от избрания крал или кралица на деня. Разпределени по дни, основните теми на новелите са: за религията и църквата (ден първи), за остроумни отговори на трудни въпроси, хапливи слова и находчиво поведение (ден първи и шести), за неочаквани обрати на съдбата (ден втори, пети и седми), за любовта – по-силна от смъртта (ден четвърти), за любовни приключения с щастлив край (ден пети), за отдаването на чувствените наслади (ден трети и седми), за любовните измами (ден седми и осми), за благородството и великодушието, проявени в любовните и в други дела (ден десети). Деветият ден е разнообразен и в него намират продължение темите от останалите дни.
          „Притчата за трите пръстена“ е третата новела от ден първи, който включва преди всичко теми, посветени на църквата и религията. Вниманието е насочено и към истории за уменията на героите да оцеляват в трудни ситуации, като изявят своята изобретателност и мъдрост. Това подсказва и доуточняващото заглавие на новелата: „С притчата за трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност, готвена му от Саладин“.
          В хода на новелата се преплитат няколко съществени теми, обединени около главната тема в „Декамерон“ – темата за човека, който сам гради и управлява съдба си. Това са темите за мъдростта, толерантността и благородството.

          ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

          XIV век – времето, когато живее и твори Бокачо – е един от най-кризисните периоди в европейската история заради резките климатични промени и ширещите се из Европа епидемии. В началото на века настъпило рязко застудяване, в резултат на което реколтата била нищожна и огромни маси от населението били обречени на гладна смърт. В средата на XIV век чумната епидемия пък поразила обширни територии и това довело до намаляването на обитателите на Европа с близо една трета.
          Бокачо дава едно много реалистично описание на чумната епидемия в началото на своя „Декамерон“. Той детайлно разказва за разразяването й, за пагубните последици от нея и за безсилието на хората да я овладеят. На този фон той разгръща своите новели, разказани от седемте млади дами и тримата благородни господа. Ситуацията напомня на „пир по време на чума“ – градът бедства, а младите хора се забавляват. Описанието на прочутата флорентинска чума всъщност задава реалистичния контекст на повествованието, като подготвя читателя за новелите, определяни от разказвачите им като „действителни“ случки, които разказват за живота, но и за смъртта. В един средновековен текст чумата би била подходящ пример за Божия гняв, изсипал се върху неразумните хора. В „Декамерон“ чумата е природно и социално зло, чието овладяване зависи само от човека. На този фон разказвачите са не просто група, която се забавлява, докато другите страдат, а хора, които знаят ценността на живота и на земното битие. Неслучайно изследователите на „Декамерон“ виждат в тях умален модел на новото хуманистично общество.

          МОЗАЙКА

          Мотивът за трите пръстена е арабски по произход. Западноевропейското средновековие го християнизира и използва главно за идеологически цели. В различни варианти истинският пръстен символизира ту християнската вяра, ту гроба господен, който е попаднал в ръцете на неверниците. В една от ранните версии от XIII век пръстенът трябва да различи законната от незаконната дъщеря. Освен от Бокачо мотивът се разработва от немския философ Лесинг в пиесата му „Натан мъдреца“ (1779). Вариант на мотива се среща и при Джонатан Суифт в творбата му „Приказка за бъчвата“ (1704). В нея се разказва за три шуби, с които баща дарява синовете си преди смъртта, като всяка от тях символизира отделен клон в християнската религия.
          Впечатляващите истории, разказани в Бокачовия „Декамерон“, оживяват във филми на значими режисьори като Пауло Пазолини („Декамерон“, 1971) и Паоло и Виторио Тавиани („Чудният Бокачо“, 2015).