ДЖОВАНИ БОКАЧО – ПИСАТЕЛ И УЧЕН ОТ ЕПОХАТА НА РЕНЕСАНСА


          Джовани Бокачо (1313 - 1375) е италиански писател и учен от епохата на Ренесанса. Син е на богат флорентински търговец и банкер (не е известно коя е майка му), като от него се е очаквало да наследи професията на баща си. Въпреки дългогодишните опити да бъде школуван в търговията и банковите дела, Бокачо се отдава на литературата.
          Огромно влияние върху неговата личност и дарба оказва престоят му в двора на краля на Неапол Робер д’Анжу, който бил покровител на литературата и изкуствата. Кръгът от поети и учени около него изповядвал ренесансовите идеи на хуманизма и стремежа към разкрепостяване и усъвършенстване на човека и преклонение пред културата на Античността.
          Към 1340 г. Бокачо се завръща във Флоренция по настояване на баща си, като продължава своите занимания с литература и наука, но навлиза и в политиката. Той е първият хуманист на служба на Флорентинската република, за която изпълнява дипломатически мисии. Голямо влияние върху живота и творчеството му оказва голямата чумна епидемия във Флоренция през 1348 г., която намира място и в най-великата му творба – „Декамерон“.
          Под въздействието на своя учител и приятел – великия поет Франческо Петрарка (1304 - 1374), Бокачо се стреми към налагането и разпространението на ренесансовата хуманистична култура. Занимава се и с научни изследвания, преводи от гръцки и латински, съставя коментари на античната митология и на грандиозната творба на Данте Алигиери (1265 - 1321) „Божествена комедия“, която е предвестник на Ренесанса в Италия. Завършва живота си в бащиното си имение Черталдо близо до Флоренция, в областта Тоскана.
          Джовани Бокачо е автор на лирически творби, повести, сборници, но неговата най-значителна творба е сборникът от сто новели „Декамерон“ (1353), написан на „флорентински език“, както се изразява авторът му, тоест на италиански, а не на официалния за Църквата латински. В разгара на чумата, покосила Флоренция, седем млади жени — Пампинеа, Фиамета, Филомена, Емилия, Лаурета, Неифила, Елиса, и трима млади мъже - Панфило, Филострато и Дионео – решават да напуснат умиращия град и да се затворят в красиво имение край него. Ето как Пампинеа убеждава групата от млади хора да потърсят убежище извън града – „...да отидем в някое от нашите имения... и там, без да прекрачваме нито с една наша постъпка границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда много по-просторно и макар да продължава да ни се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град“.
          Там младежите прекарват десет дни („Декамерон“ буквално означава „десет дни“). За всеки от десетте дни героите избират помежду си по един владетел (крал, кралица), увенчават владетеля за един ден с лавров венец и му предоставят правото да организира деня им. Новелите са разказани за десет дни, по десет новели на ден, от десет млади разказвачи, които искат да прекарат времето по приятен и полезен начин. Тези сто различни новели, обединени от историята на флорентинските младежи, избягали от чумата, и от заглавието „Декамерон“, са шедьовър не само на италианската, но и на световната литература.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave