Джонатан Суифт - „Пътешествията на Гъливер“
(анализ)
АВТОРЪТ
Джонатан Суифт е между най-известните и значими писатели на XVIII век. Същевременно обаче творчеството му не е лесно за осмисляне, поради което немалка част от него се представя в адаптиран вариант като литература за деца и така сложната проблематика, заложена в него, се пренебрегва в услуга на присъщите му занимателност и остроумие. Основният проблем за разбирането на Суифт е свързан с присъщия му дух на мрачно отрицание, който е необичаен за епохата с нейните преобладаващо положителни нагласи.
Суифт е роден в Дъблин през 1667 г., осем месеца след смъртта на баща си. Надарен с необикновена интелигентност, той постъпва в Дъблинския университет едва 14-годишен, където следва в богословския факултет. Като студент обаче той е твърде ленив и ако се доверим на университетските регистри, бакалавърската степен му е била дадена „по специално благоволение“. Затова пък използва времето за четене на най-разнообразна литература, а също и на история и право. От рано се изявява и интересът му към политиката.
През 1689 г. Суифт става секретар на сър Уилям Темпъл, бивш министър и дипломат, който е играл значителна роля при кралския двор на Стюардите. Тази служба му осигурява пребиваване в разкошното имение на благородника в Мур парк, Съри. Задължението му е да води кореспонденцията на сър Темпъл, но също и да записва философските и политическите му разсъждения, като ги обработва литературно и ги подготвя за печат. Допълнително е имал ангажимента да обучава малката възпитаница на благородника Естер Джонсън, всъщност негова незаконородена дъщеря. Едновременно с това се подготвя за магистърски изпити по специалността си в Оксфорд, където получава съответната образователна степен през 1692 г.
Престоят в Мур парк му дотежава и Суифт прави опит да се откъсне, приемайки свещеническа служба в Ирландия, но скоро отново се завръща, вече с намерението да се отдаде на писателска кариера, тъй като богатата библиотека на Темпъл му дава възможност за сериозни интелектуални занимания, и Суифт написва през следващите години две от най-значителните си произведения - „Битката на книгите“ и „Приказка за бъчвата“, които публикува доста по-късно, през 1704 г. Според различни свидетелства чете по 16 часа на денонощие. Освен това поддържа контакти с някои от най-изтъкнатите интелектуалци, политици и писатели на епохата.
По това време Естер Джонсън е вече 17-годишна и между двамата започва любов, която продължава през целия им живот. Под името Стела тя се превръща в главен източник на вдъхновение за Суифт, който остава в имението до смъртта на господаря си през 1699 г.
През 1701 г. заминава за Лондон, където защитава докторат по богословие и се включва активно в политическите борби. В произведенията си от този период Суифт заявява своите обществено-политически позиции, които са непоследователни. Въпреки че е привърженик на витите, той се присъединява към по-консервативната партия на торите.
Следващата творба, която ангажира вниманието му в продължение на няколко години, е романът „Пътешествията на Гъливер“, който е завършен през 1726 г. През 1728 г. умира Стела и последните години от живота си писателят прекарва в Ирландия в състояние на мъчително душевно страдание и рязко влошаване на здравето. Умира в 1745 г.
ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
„Пътешествията на Гъливер“, книгата, върху която Суифт работи от 1720 до 1726 г., е неговата най-популярна творба. Именно тя определя мястото му в европейската литературна история. Написана във формата на пътепис, тя отговаря на извънредно големия интерес на епохата към пътеписната литература, който в Англия се проявява с особена интензивност. Писателят описва пътешествия из напълно въображаеми страни със странно население и куриозни нрави, в които обаче се разпознавали характеристиките на съвременните европейски общества, на първо място британското.
Обичайно „Пътешествията на Гъливер“ се издават в адаптирани версии за деца. Причината това най-значително произведение на Суифт да бъде отнасяно към детската литература е в обстоятелството, че в него под маската на неправдоподобни герои и събития са назовани нелицеприятни истини за хората, които поне част от възрастните не биха се радвали да узнаят. Докато във версиите, предназначени за деца, водеща роля е отредена на странните, занимателни приключения, с които героят се сблъсква по време на своите пътешествия.
Пълното заглавие, което Суифт дава на книгата си, е „Пътешествия по различни страни на света от Лемюъл Гъливер. Първоначално корабен лекар, а по-късно капитан на различни кораби“. За литературата на XVIII век този тип обстоятелствено озаглавяване е обичайно - тогава заглавията играят ролята на днешните рекламни анотации, отпечатвани обичайно върху гърба на книгите.
СЮЖЕТЪТ
Повествованието започва е представяне на семейната и личната история на Гъливер, както и на страстта му към пътешествия, след което проследява четири пътувания на героя. Всяко от тях се проваля по различни причини - бури, нападение на пирати или бунт на моряците, и Гъливер се озовава на непознати, странни места, жителите и животът в които са откровено въображаеми, но същевременно напомнят за съществени моменти от съвременните на писателя нрави и обичаи. Кулминация на историята е четвъртото пътешествие до страната на хойнъмите, при което човечеството е оприличено на отвратителните яху, докато положителната човешката природа, която би могла да гарантира прогреса на обществото, се открива в разумните и благородни коне.
Визията на Суифт, макар и забавна и предизвикваща смях, е мрачна и потискаща. Озадачаващ и объркващ е и патосът й на крайно противопоставяне срещу по принцип оптимистичното виждане на просветителите за човека и обществения прогрес. Завръщането на героя у дома накрая е изпълнено с разочарование и оставя финала до голяма степен отворен.
ЖАНРЪТ
„Пътешествията на Гъливер“ е сатиричен роман. Като роман го определя сюжетът, в който е представен значителен период от живота на главния герой, предпоставящ цялостната му съдба, но също и значителен брой други лица и събития. Определението сатиричен се отнася до оценъчната позиция, от която се води повествованието в него. Сатирата е литературен похват, с помощта на който се разобличават и критикуват човешки пороци, индивидуални и обществени. Сатиричните произведения могат да осмиват по-общи обществени явления, но също и конкретни личности, социални групи или съсловия. Характерно за сатирата е, че представя действителните пороци и несъвършенства в преувеличена форма, с подчертаване и заостряне на отрицателното начало. Така в „Пътешествията на Гъливер“ чрез поведението на миниатюрните лилипути, които се мислят за велики, се осмиват неправомерните претенции на хората. Войната между Лилипутия и Блефуску, провокирана от спора за това от коя страна трябва да се чупят яйцата, е карикатурно съответствие на конфликтите между Англия и Франция, основани до голяма степен на религиозната нетърпимост между протестанти и католици. Пак така политическата вражда в Лилипутия между привържениците на обувки с високи токове и на тези, които предпочитат ниските, е сатирична нападка към повърхностните съперничества между двете основни партии в Англия - виги (по-късните либерали) и тори (впоследствие наричани консерватори). Сатирично по дух е и оприличаването на висшите сановници в страната на лилипутите на въжеиграчи.
Романът на Суифт е една от най-суровите сатири в европейската литература. Той може да бъде определен и като пародия, защото формално възпроизвежда модела на широко разпространените в литературата на Просвещението пътешественически повествования и дневници, имитирайки техния тон на обективност и документалност, но всъщност разказва за несъществуващи и неправдоподобни места. По отношение на просветителската пътеписна литература „Пътешествията на Гъливер“ е в подобно отношение като това на Сервантесовия роман „Дон Кихот“ към рицарските романи. При внимателен прочит в творбата на Суифт могат да бъдат открити пародийни закачки е образцовия пътешественически и авантюрен роман на английския XVIII век „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо.
Спорът на Суифт е Дефо не е формален и пародията не се ограничава до жанра на пътешественическия роман. В „Робинзон Крузо“ Дефо, който е уверен в непогрешимостта на културната традиция, към която принадлежи, демонстрира как героят му успява, дори и при най-сурови условия и изпитания и е цената на изтощителни усилия, да съхрани човешкия си облик и ценностите на обичайната си среда. Очевидно е, че за писателя съмнение в основанията на собствената идеология не съществува. За разлика от него в своя роман Джонатан Суифт поставя на изпитание тъкмо идеализираната, обобщена, пределно абстрактна представа за цивилизация, а оттам и безпрекословното доверие в нея. Тази линия на проблематизиране на „европейското“, характерна за литературата на Просвещението, ще се утвърди и чрез творчеството на писатели като Монтескьо и Волтер.
КОМПОЗИЦИЯТА
Романът се състои от четири части - „Пътуване до Лилипутия“, „Пътуване до Бробдингнаг“, „Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдриб и Япония“ и „Пътуване до страната на хойнъмите“, като всяка от частите е разделена на глави, след заглавната номерация на всяка от които има подзаглавие, описващо основните събития в нея.
Макар и да изглежда произволна, последователността на отделните части е дълбоко обмислена. Специално значение има поставянето на частта за посещението в Бродингнаг след това за пътуването до Лилипутия. Като изпраща героя си първо при лилипутите, а веднага след това в страната на великаните, писателят постига интересен оптически ефект - в първия случай той изглежда като великан, във втория се превръща в джудже. Тази разколебана представа за Гъливер показва убедително, че абсолютното доверие в силата на човешкия разум и в способността на човека да бъде „мярка за всички неща“, което е в основата на антропоцентричното мислене, е неоснователно. Човекът не може да осигури универсални критерии за оценка на явленията и ориентация в света, след като собствената му величина е поставена под въпрос. Същото характерно за просветителската философия разколебаване на антропоцентричното мислене се проявява по-късно и във философската новела на Волтер „Микромегас“ (1752), заглавието на която означава буквално „Малък-голям“.
ГЕРОИТЕ
Основен герой на романа е Лемюъл Гъливер. Типът герой, към който той принадлежи, е пътешественикът, устремен към далечни, непознати страни. Обичайно подобни персонажи въплъщават идеалните представи за героичност и изключителност. Суифт обаче представя Гъливер до голяма степен лишен от подобни качества. Нещо повече, самите му пътешествия, въпреки многократно декларираната любов към морето, създават по-скоро впечатление за случайност, за отсъствие на истинска голяма цел. Единственото, което заявява ясно, е, че бизнесът му се е провалил и затова има нужда да си набави средства. Самите приключения, през които преминава, са неизменно резултат от някакви външни обстоятелства. Гъливер е не действеният субект на събитията, какъвто очакваме в подобна история, а по-скоро техен пасивен обект.
Гъливер не проявява и особена находчивост, когато попада в опасни ситуации. Освобождаването му от един или друг плен не става в резултат на собствената му инициатива. Нужно му е някой друг да му даде идея, която той да осъществи. Казано най-общо, интелигентността му е практическа, в нея липсват въображение и талант. Той е много точен по отношение на всякаква фактология, затова и разказът за пътешествията му е изпълнен с толкова много точни данни и дати, с толкова детайлно описание на морските маршрути. Но пък е неспособен да оцени самия себе си, да се самоанализира.
Не може да се каже и че научава много от толкова богатия си пътешественически опит. Подобен герой съответства напълно на сатиричния характер на романа. Това не е персонаж, с когото читателят е склонен да се идентифицира, а функционира по-скоро като обект на критика.
Събирателните герои - лилипутите и великаните представят иносказателни образи на човечеството. В лицето на лилипутите са осмени нищожеството, глупавото самомнение и извънредната гордост на хората. Гигантските по размер жители на Бробдингнаг, от друга страна, предлагат нов, различен поглед към частния, телесен и физиологичен аспект на човешкото съществуване. Критиката на Суифт в този случай е насочена срещу философите на епохата, които ангажират мисълта си с абстрактни и обобщаващи теории, но с цената на недоглеждане на малките всекидневни проблеми. Изпитанията на Гъливер при великаните обаче показват, че дори неща, които смятаме за маловажни или незначителни, може да се окажат решаващи за живота и благополучието ни.
ТЕМИТЕ
Основна тема на романа е пътуването. С тази си тема той се включва във вековна литературна традиция, в която се открояват историите на Синбад Мореплавателя, на Одисей или на странстващия рицар Дон Кихот. Трактовката на пътуването при Суифт обаче е коренно различ¬на. Гъливер е лишен от водеща страст, липсва му истински пътешест- венически устрем. Не го виждаме насочен към постигането на някаква конкретна цел. Не изглежда страстно желано от него и завръщането у дома, което е основен мотив в повечето разкази за пътувания. До голяма степен при него отсъства и моментът на самопознание, който е важен компонент от литературното представяне на пътуването. Гъливер се сблъсква с другостта, с различието, но това не довежда при него нито до обогатяване на духовния му опит, нито до ново разбиране за себе си и за света. И при трактовката на тази традиционна тема Суифт спори с опти¬мистичната визия на своята епоха за човешката личност и за богатството на нейния интелектуален и духовен потенциал.
ИСТОРИЯ И ЛИТЕРАТУРА
По времето, когато Суифт пише романа си, Европа играе доминираща роля в света. Конкретно Англия притежава огромна политическа и икономическа мощ. Тя се дължи до голяма степен на по-прогресивната, в сравнение с останалите европейски държави, политическа система. През 1688 г. там е установена конституционна монархия - форма на управление, при която кралската власт се контролира от парламента и поради това е значително по-демократична от абсолютната монархия. Друг фактор, който определя мощта на Англия, е нейната флота, чиято сила по това време е неоспорима. Това осигурява на страната привиле¬гирована позиция по море. Английските кораби кръстосват световния океан, влизайки в контакт с непознати народи и култури. Тази експанзия извежда на преден план проблема за различието и другостта, превърнал се в основен предмет на литературата от века.
@bgmateriali.com
