ХРИСТО БОТЕВ – „НА ПРОЩАВАНЕ“
ДИАЛОГЪТ МАЙКА – СИН
Мотивът майка и син е един от най- популярните в българската литература. Той се среща в различни варианти: „прощаване с майката“, „завръщане при майката“, „майката — пристан и утеха“, „любов и признателност към майката“, „съпричастност към майчиното страдание“, „спомен за майката“ и т.н. Този мотив се съдържа още в Чинтуловите стихове — „Стара майка се прощава със сина си“; във Вазовите творби — „На майка ми“, „Майка ми“; в Яворовите стихотворения — „Майчина любов“, „Напразно, майко“; в Дебеляновата елегия — „Да се завърнеш в бащината къща“; във Вапцаровата поезия — „Майка“, „Писмо“, „Доклад“ и др. Образът на майката в прозата обикновено е разгърнат в семейно-битов план, докато лирическият модел представлява надникване във вътрешния, психологически свят на майката. Тя е физически и духовен източник на живот, тя е пристан и утеха за сина, увенчана е с духовен ореол.
Ботевата поезия има дълбоко изповеден характер и е един своеобразен песенен диалог с майката. За първи път в нашата поезия Ботев се откъсва от митологемата на възрожденското сливане на майката с родината. Той посвещава творби на жената-майка, като отделя своите лични чувства на носталгия по загубеното отечество („Майце си“, „Хайдути“, „На прощаване“). И едва в последното си стихотворение отново свързва в едно родината и майката.
Образът на майката в Ботевите стихове е емблематичен. Тя не е само най-близкият човек за поета, а е образ на родовия свят, на задружния патриархален бит. Майката носи символни значения на човешка топлота, близост, уют на родното място, пазителка на дома, на традиционното българско съзнание. Нейната роля е да подкрепя децата си, да бъде техен духовен стожер, да ги отглежда за големия свят и да ги посреща, когато те се завръщат у дома. Връзката майка — син за българина е задушевна, защото е скрепена с разбиране и споделяне. Тя не прекъсва и когато са разделени. Естествено е за Ботевия лирически Аз, когато е далеч от света на майката, да извиси нейния образ. Поетът изрича многократно, под различни форми, интимното пряко обръщение „майко“, включително и фолклорно-поетичния вариант „мале“, „майноле“.
В творбата „На прощаване“ лирическият Аз е направил вече своя избор. Той се прощава с най-близкия си човек — майката, превръщайки я в свой изповеден събеседник. Пред нея разкрива съкровените си и съдбовни мисли преди заминаването. Настоятелно я моли да не плаче и тъжи за него. Образът й е поставен на прага между двата свята — света на дома и света на чужбината.
Диалогът на сина с майката „На прощаване“ е нов и по-различен:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Молещото опрощение, което търси лирическият Аз — „бунтовникът“, преминава в императивно-революционна увереност в правотата на избрания път. Нежно, интимно и съчувствено той разбира майчината мъка, но това не намалява неговата твърдост да иска от нея да бъде майка на човек, за когото свободата на народа стои над всичко, дори и над майчиното страдание. С тънък психологически усет е изпълнен драматичният диалог между майка и син. В него майката участва косвено, но оставя впечатлението за истинско присъствие. Деликатно, но настойчиво синът не толкова утешава майка си, колкото се стреми да й внуши, че тя трябва да бъде „майка юнашка“. От нея поетът-бунтовник изисква не само да приеме твърдо вестта за смъртта му и да утеши либето му, но и нещо още по-голямо, родеещо се по драматизъм с античните трагедии — и братята му да изпрати по неговия път, „дето срещнат душманин с куршум да го поздравят / а пък със сабя помилват“. Те също като него трябва „силно да любят и мразят“.
В лирическата творба „На прощаване“ синът-бунтовник се прощава с майка си, преди да напусне дома. В българския език думата прощаване има две значения: първото — раздяла, сбогуване, а второто е опрощаване на вина, на грехове. В Ботевото стихотворение присъстват и двете значения, в които се осъществява пълното емоционално сливане на майка и син:
Ах, мале — майко юнашка
прости ме и веч прощавай!
Двата императивни глагола „прости“ и „прощавай“ имат различно семантично значение. „Прости“ изисква от майката да даде прошка, а „веч прощавай“ се свързва с разлъката. Синът напуска дома и поема пътя на изгнанието и скиталчеството „по тази тежка чужбина“, по пътя на саможертвата, на смъртта и безсмъртието. Майката остава в дома, за да поддържа огъня на „бащино ми огнище“. Синът иска от нея възвишената мисия — да предаде неговия завет на братята му „невръстни“. Тогава тя ще се увенчае с ореола на героизма и саможертвата. И пред олтара на идеята за свобода майка и син ще пренесат равностойна жертва. Синът посвещава и отдава живота си на родината, а майката — своето „първо чедо“. Тя има тежката, но блажена участ да извърви пътя от „първото мляко“, което е засукал синът й, до героичната му смърт, до подвига му, който е „венец“ на себеосъществяването, себепостигането. Христо Ботев слива, обединява и равнопоставя майка и син в постигането на демократичните и хуманни идеали.
Лирическият изказ се води от бунтовника, от Аза. Неговите думи са изцяло обърнати и адресираш към майката. На нея поетът отрежда ролята на слушател, който възприема синовната изповед. Тя, най-близкият му човек, не оспорва, а приема откровенията на сина си, който е със „сърце мъжко, юнашко", което „не трае да гледа“ обругаването на роден дом и близки хора от тиранина-поробител. Бунтовникът син откликва на „глас народен“. Така интимно-личното и национално-значимото взаимно се допълват и сливат в единствено възможния изход — борбата.
В картината на завръщането, изпълнена с радост и буен възторг, отново изплува образът на майката. В нея по-бедното завръщане и тържественото посрещане на сина и неговите другари: „ жив и здрав, с байряк във ръка“, „лични юнаци, / напети в дрехи войнишки“, които са с „левове златни на чело“ с „иглянки пушки на рамо“ и „саби-змии на кръстът“, е един от ярките щастливи мигове в поезията на Христо Ботев. Няма по-възторжени, по-ликуващи звуци в могъщата симфония, излъчвана от стиховете му. Тя сякаш се носи на крилете на една величествена „Ода на радостта“. Силата на тази картина е в простотата й. В нея няма нищо фалшиво, изкуствено. Срещата с майката е една мъжка прегръдка с „две думи заветни: / свобода и смърт юнашка“. На майката отново е отредено ключово място. Тъкмо тя трябва да посрещне своя син с интимните жестове на прегръщате и целувката в „красно чело“:
И тогаз с венец китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни
Диалогът на Ботев с майката завършва. Наближава времето той да тръгне към своя героичен подвиг, защото вече принадлежи само на майката-родина, която е майка на всички безсмъртни.
Христо Ботев изля и изпя любовта си към родната майка „юнашка“, към родината-майка и извърши своя подвиг. Поетът Ботев обезсмърти собственото си безсмъртие и със стиховете си, и с кръвта си. Той, човекът „слово и плам“, в житейския си път изживя битието на героите си и като тях се сля с Космоса и Вечността, оставяйки един „неръкотворен“ паметник на майка и син в живота и в смъртта.
Автор: Фани МЛАДЕНОВА
@bgmateriali.com
