Вапцаровата поезия е един широко отво­рен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.

Лирическият АЗ живее и разкрива себе си и своята човешка същност в динамиката на променящия се свят, на бързо протичащо­то време. Човекът и бремето стават константни величини за изява на Вапцаровата представа за света „вътре” в човека, т.е. отразен в неговата душевност, и света „вън” от човека като екзистенциално битие на неговия живот.

Тези две художествени проекции - светът „вътре” и светът „вън” от човека - влизат в поетична дискусия за смисъла на човешкия живот, т.е. за неговата екзистенция. Диалогът става основно художествено средство за поетичен изказ, а самата Вапцарова пое­зия е определена от българската критика като екзистенциална. Спорят човек и вре­ме, поет и герой, лирик и епоха. Динамиката на променящата се действителност влиза във вътрешния обем на поетичното дейст­вие. Става негов двигател и художествена същност. Пулсът на времето и епохата от­мерва поетичния ритъм на лирическия диа­лог. В неговото драматично пространство лирическият АЗ, представен от лирически персонаж, участник в спора - „дамата сопната.... / тропа, нервира се, /даже проплаква...

Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.

Вход

@bgmateriali.com