Вапцаровата поезия е един широко отворен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.
Лирическият АЗ живее и разкрива себе си и своята човешка същност в динамиката на променящия се свят, на бързо протичащото време. Човекът и бремето стават константни величини за изява на Вапцаровата представа за света „вътре” в човека, т.е. отразен в неговата душевност, и света „вън” от човека като екзистенциално битие на неговия живот.
Тези две художествени проекции - светът „вътре” и светът „вън” от човека - влизат в поетична дискусия за смисъла на човешкия живот, т.е. за неговата екзистенция. Диалогът става основно художествено средство за поетичен изказ, а самата Вапцарова поезия е определена от българската критика като екзистенциална. Спорят човек и време, поет и герой, лирик и епоха. Динамиката на променящата се действителност влиза във вътрешния обем на поетичното действие. Става негов двигател и художествена същност. Пулсът на времето и епохата отмерва поетичния ритъм на лирическия диалог. В неговото драматично пространство лирическият АЗ, представен от лирически персонаж, участник в спора - „дамата сопната.... / тропа, нервира се, /даже проплаква...
Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.
@bgmateriali.com