ДИМИТЪР ДИМОВ (1909 - 1966) – АНАТОМЪТ НА ОБЩЕСТВОТО
Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в гр. Ловеч като син на интелигентско семейство. Баща му Тодор Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща, Руси Тенев, също е офицер, но по-късно става тютюнев експерт. Димитър Димов учи в Дупница, където семейството се премества заради това, че градът е център на тютюневото производство. През 1928 г. младежът завършва първа мъжка гимназия в София. Следва няколко семестъра право в Софийския университет, но по-късно се отказва и се записва във Ветеринарния факултет. Завършва ветеринарна медицина през 1934 г. Работи като участъков лекар в Бургас, Кнежа и Кюстендилско. От 1939 до 1946 г. е асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет, а след това става редовен доцент в Агрономическия факултет в Пловдив. Специализира година и половина в Испания (1943 – 1944). От 1950 г. е редовен професор по анатомия в Селскостопанската академия в София. От март 1964 до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели. На 1 април 1966 г. умира по време на командировка в Букурещ.
Първият роман на Димитър Димов – „Поручик Бенц“, излиза през 1938 г., а вторият, „Осъдени души“, през 1945 г. В тях писателят се съсредоточава предимно върху психологическите реакции на героите, попаднали в кризата на войната. През 1951 г. излиза романът му „Тютюн“, който се превръща в гръмко литературно събитие и голям идеологически скандал. След остри полемики, в които се намесва самият министър-председател Вълко Червенков, Димитър Димов е принуден да напише втора редакция на романа си, следвайки указанията, които получава от критиката и многобройните обсъждания. Втората редакция на „Тютюн“ излиза през 1954 г. и романът веднага е провъзгласен за социалистическа класика. По-късно Димов пише няколко театрални пиеси. Участва и като сценарист при филмирането на „Тютюн“.
АНАТОМЪТ НА ОБЩЕСТВОТО
Литературната съдба на Димитър Димов е белязана от екзотиката на едно необичайно за българската действителност намерение. Той иска да изследва общественото развитие от гледна точка на интимните човешки преживявания в момент на криза. А кризи през първата половина на 20. век не липсват: ужасите на трите последователни войни, които България води, Испанската гражданска война, острият конфликт между управляващи и потиснати класи, Втората световна война и последвалите я революции. Всичко това води до сериозно преосмисляне на заварените ценности и традиционни модели на поведение, до разпадане на установени морални норми и до опити да се наложат нови. Но въпреки този обществен и ценностен хаос хората продължават да търсят своето малко човешко щастие. В повечето случаи техните усилия са напразни – всичките им опити са повлечени от вихъра на обществената и духовната нестабилност. Всъщност моделът, който Димов се опитва да наложи в нашата литература, вече е утвърден в творчеството на големите европейски писатели от втората половина на 19. и първата половина на 20. век – Балзак, Стендал и Флобер, от една страна, а от друга – Томас Ман, Джон Голсуърти, Роже Мартен дю Гар и Ромен Ролан. Във всички произведения на тези писатели личи усилието за реализиране на един и същ проект – да се анализират обществено-политическите и нравствено-ценностните сблъсъци, предизвикани от прехода към модерен тип общество и от изграждането на нова система на човешки отношения. Така европейските писатели се опитват да обяснят разпадането на семейството и нацията, да осъзнаят причините за нравствения и обществения упадък, водещ до изчерпване на стария тип обществена организация и до установяване на нов.
Димитър Димов си поставя сходни задачи. Неговите романи загърбват традиционната за българската литература тематика, свързана с националните изпитания, селския бит и класовите борби. Интересът му се насочва към интимния живот на непознати за българската проза герои, поразени от заразата на типичните за времето болести – ценностна неустановеност, меланхолия, декадентство. Освен това Димов изповядва някои от модерните за времето си теории за факторите, определящи човешкото поведение – влиянието на инстинктите, страстите и нереализираните стремежи, наследствеността, кризата на личността, поставена пред избора на различни прояви на егоизма – неограничена свобода на нравите, когато става дума за собствения живот и наслоенията на традиционните предразсъдъци по отношение на другите, които също искат да вкусят от неограничената свобода. В това отношение той се учи от постиженията на нашумели автори от края на 19. и началото на 20. век – Габриеле д’Анунцио, Грация Деледа, Станислав Пшибишевски, Самърсет Моъм и др. И в трите му романа следите от тези влияния се усещат ясно, което дава аргументи на догматичната критика да разгроми „Тютюн“.
Своята мисия в развитието на модерната българска проза Димов вижда в приобщаването й към търсенията на модерната европейска култура. Той иска да изследва в дълбочина кризите на българския обществен и духовен живот, процеса на разпадане на традиционните ценности, упадъка на водещите обществени прослойки. В епохата на непримирим сблъсък между труда и капитала общественият, духовният и политическият живот в България все повече се изпразва от съдържание. Това предизвиква писателя да изследва с прецизността на анатом различни психологически и обществени казуси, довели до разпадане на устойчивия свят. Няколко десетилетия след Пенчо Славейков Димов отново се заема с трудната задача да европеизира българската литература.
За съжаление, тези опити се предприемат във време, когато у нас се наливат основите на сталинисткия тоталитаризъм, искащ да превърне литературата в образна илюстрация на класовите борби, за да я използва като пропагандна машина при изграждане на „новия човек“. В тази ситуация интересът към сложните пътища на човешката душа, към нравствените кризи и разпадането на традиционните ценности, съчетан с култа към изящното и красивото, не може да се приеме. Около творчеството на писателя се разгаря остра идеологическа дискусия, от която той излиза едновременно и победител, и победен. Победител, защото въпреки нападките успява да наложи възгледа, че литературата е преди всичко човекознание. След „Тютюн“ българската литература вече не може да се развива само в примитивните схеми на производствения роман, героичните епопеи и победата на комунистическия положителен герой. Но писателят е и победен, защото е принуден да изневери на собствения си художествен метод и да преработи „Тютюн“, спазвайки каноните на социалистическия реализъм. Въпреки всичко обаче Димитър Димов изпълни своята културна мисия - да върне на българската литература нейните европейски измерения. Той изгради впечатляващи човешки характери, които вълнуват публиката и затова романите му се четат с интерес. За разлика от многотомниците на неговите злополучни критици. Анатомът на обществените нрави все пак успява да постави своята художествена диагноза.
СЛУЧАЯТ „ТЮТЮН“
Успехът на „Осъдени души“ убеждава Димов, че търсенията му са плодотворни. В същото време работата върху двата му ранни романа го подготвя за изпълнението на по-мащабен проект, идеята за който го владее от дълго време – историята на няколко поколения български предприемачи, чиято енергия бързо се изчерпва, за да се стигне до човешки и обществен упадък. Сюжетът е типичен за европейския роман от времето – връзка между богата аристократка и беден, но интелигентен и волеви мъж. Писателят се опитва да започне роман с такова съдържание, но се отказва. Идеята се избистря, когато му хрумва да свърже частната история с обществените борби от последното десетилетие преди Втората световна война, разгледани през историята на тютюневата търговия. Този сюжет му дава възможност да покаже разпадането на традиционната ценностна система на българското общество и упадъка на движещите социалното развитие сили. Този замисъл обаче съвпада с рязката промяна, настъпила в България след 9. IX. 1944 г. Дошлата на власт комунистическа партия поставя на литературата задачата да докаже закономерния залез на буржоазното общество и неминуемата победа на пролетарската революция.
В началото това обстоятелство изглежда дори благоприятно за Димов, защото животът на българското общество от периода между двете войни наистина е белязан от ценностен хаос и морална деградация. Писателят вижда в победилата революция възможност да се върне енергията на Възраждането и животът отново да придобие смисъл. В подобно настроение и естествено, съобразявайки се с новата политическа конюнктура, Димов пише романа си между 1945 и 1951 г.
След излизането на книгата обаче идва неочаквана катастрофа. От няколко години българската литература е затворена в рамките на партийната идеология. В нея процъфтяват производственият роман и романът епопея, възхваляващи историческата победа на работническата класа. От писателите се иска само да преразкажат в образи постановките на марксическата философия на историята, да бичуват експлоататорската класа и да възхваляват новия положителен герой комунист. Резултатът обикновено е скучен и предвидим. Ето защо, когато „Тютюн“ излиза от печат, читателите го приемат възторжено, защото се надяват да се срещнат с истинска художествена литература. Само че в тази книга изискванията на социалистическия реализъм не са спазени напълно. На мястото на очакваните злодейски образи на експлоататорите читателят вижда две богати индивидуалности – Борис и Ирина – всеки от които представлява сложна сплав от интелигентност, красота, воля за живот и успех, от една страна, но и от ограниченията на егоизма, довел ги до човешки и исторически банкрут. На мястото на героичните борци за справедливост в романа са описани реални човешки същества с цялата сложност на съдбите им, с предимствата и недостатъците им, с човешките им страсти и мечти, прекършени от жестоката борба за хляба. Романът никак не прилича на образен преразказ на идеологическите директиви. Затова срещу книгата започва злостна кампания, прераснала в голям обществен и литературен скандал, известен в историята като „Случая „Тютюн“.
След излизането на книгата Димов получава поздравително писмо лично от министър-председателя Червенков. Без да знае това обстоятелство, ръководството на Съюза на писателите организира публично обсъждане по повод предложенията за присъждане на Димитровска награда. На това обсъждане романът е разгромен. В заключение авторът прави обстойно изказване-отговор, в което точка по точка оборва по-голямата част от критиките. Прави впечатление обаче, че и в неговото изказване се спазват основните принципи на социалистическия реализъм – вярно отражение на живота, типични характери в типични обстоятелства, положителен герой комунист и др. под.
През март във в. „Работническо дело“ излиза редакционна статия, поръчана от Вълко Червенков, под заглавие „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Оценката на пръв поглед е положителна, а упреците към критиката – унищожителни. В същото време обаче в края на статията се препоръчва на автора да преработи романа. По въпроса има пълно единомислие.
Принуден от обстоятелствата, Димов преработва романа си, добавяйки нови 260 страници, в които се разясняват принципите на историята от марксистка гледна точка. Въведена е нова героиня – Лила – за да служи като положителен контрапункт на Ирина. Някои от сюжетните линии са преработени, за да се мотивира по-добре ролята на партията в пролетарските борби. И така от добре балансирания сюжет на „Тютюн“ не остава нищо, но затова пък се появяват необходимите елементи на една епопея за класовата борба. Това променя изцяло идейния смисъл на художествения анализ и превръща романа от реалистично изследване на възхода и падението в скучна възхвала на победилата справедливост. Едва през 1990 г. романът „Тютюн“ отново излиза в своя автентичен вид.
@bgmateriali.com
