Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция ,които настъпват особено след 1956 година. В действителност обаче „преработката” на романа „Тютюн” е по -скоро израз не на социалния конформизъм на автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство на нашата страна. Затова никак не е чудно, че самият писател е завещал като арт факт във времето да остане „вторият” „Тютюн”. Той по същество е много по - мащабен от „първия” и е изграден наистина по класическите закони на романа - епопея. Неговата основа не е сведена (както в първия вариант) само до пределите на малкия свят на „Никотина”, който, макар и да е визия на българското общество от първата половина на нашия век, няма епическата обобщеност, явно търсена като основа на повествованието в преработения „Тютюн”. В него, наред с обективизацията на събитията, влизащи в сюжетната схема, се засилва психологизацията на всички образи. Въвеждат се по същество и нови действащи лица, които не само са отражение на социалните колизии на времето, но задълбочават и обхвата на извършения от автора обществен анализ. Неговите параметри стават още по - конкретни, като същевременно дават основата за изграждането на един прогностичен модел на типа личности, които ще обитават в ново българско общество. Затова Лила чака „декрета на правителството”, за да узакони връзката си с Павел Морев, а еврейката Варвара е изгубила даже способността се да се радва на красивото, не вижда дори смисъла от него. Поради тази причина тя захвърля неволно набраните цветя. На нея и е достатъчна „радостта от победата”. Тези персонажи, както и още редица други (Лукан, Динко, дори и Павел) от преработения „Тютюн”, създават, макар и на контекстуално ниво, усещането за постепенното изгубване на човешкото у себе си. Причината за наличието на този елемент в характерологията им не е следствие на разочарованието от света, както е при Ирина или Костов, а от безсмисленото, сляпо отдаване на една единствена идея. След като вече са я реализирали, техният живот се е обезсмислил, по те не осъзнават този факт. Това по - късно ще ги дистанцира от другите хора, ще ги озлоби и ще ги подтикне да възстановят борбата, която ги е карала да се чувстват пълноценни личности. Тази перспектива е само набелязана в края на „втория” „Тютюн”, но нейните измерения са ясни, защото са свързани с познати и вече утвърдени по това време културологични модели не само в българската, но и в световната модернистична проза.
Творбата на Димов (и в двата си варианта) е в рамката на тази традиция и въплъщава всички нейни характерни образни структури и философско - естетически представи, както и похватите, чрез които се моделират. Това се отнася и до другите романи на писателя - „Поручик Бенц”, “Осъдени души”. Повествованието е многопластово и полемично. Събитийността, макар и да присъства в текста, не определя контекста на творбите, фабулността е само средство за да се поддържа „диалога”с читателите. Тя създава само допълнително напрежение, внася известен екзотизъм, но не предава изцяло нито гледната точка на писателя за поставените проблеми, нито моделира неговата концепция във връзка с тях Всичко това е съсредоточено в психологическия модел “п.” персонажите, в техните съдби, които до голяма степен са предопределени от характерологията им, а не толкова от сюжетните обстоятелства. Всяко от действащите лица носи някъде дълбоко в себе си (на подсъзнателно ниво) всички предпоставки на своята лична драма, която в края на краищата преминава в трагедия. Влиянието на събитията върху поведението на персонажите е много слабо.
Тази особеност се наблюдава ясно в романа „Осъдени души”. Образите на Фани и Ередия носят в себе си елементи, които ги „осъждат”на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени, Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек. Превръща се в живо превъплъщение на Сатаната. Димов „свързва”тези два персонажа чрез добре познатата от литературната традиция любовна интрига, но тя не е водеща в повествованието.Чрез колизията между Фани и Ередия се поставя и намира своя отговор един глобален проблем - за същността на живота, за неговата естествена логика. Гледната точка на писателя, освен че е разкрита чрез всички нива на творбата, е и пряко формулирана в коментара на повествователя към състоянието на Фани в края на романа: “Тя все още не съзнаваше, че, попаднала в този лагер, бесът и омразата й срещу Ередия съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от себе си противоречията и абсурдите.” Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно, стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата. очаквана стъпка -самоубийството, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство над другите, усещането им за изключителност, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на лудостта. Това още по -отчетливо се изгражда като авторова позиция, когато персонажите превръщат нещо, каквото и да е то, в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел. Типичен пример в това отношение е образът на Борис Морев от романа „Тютюн”. При Фон Гайер е реализиран един, още по-висш стадий на разочарованието - обезсмисляното на идеала. Димов съзнателно поставя персонажите си в такива ситуации, защото стремежът им към катастрофалното, към болката, към страданието е част от онази сладка отрова на живота, чрез която Фани удължава своята агония. Морфинът е само средство за наподобяване на реалното битие, без да се влиза пряко в него. Той позволява на персонажа едновременно да живее и да не живее в действителността. Това състояние на неограничено страдание е близко до патологичното удоволствие. Но нима самото битие не е аналогично налудничаво? Отговорът, който дава Димитър Димов на този въпрос е „да”, защото самият свят, чието пълно въплъщение са персонажите от „Осъдени души” и „Тютюн”, е изправен пред своя крах, пред пълната катастрофа на едно, вече отминаващо в историята виждане за развитието на човешкото общество. Но той „умира”в разкоша на дългата агония, защото всяко състояние, независимо дали е болка или удоволствие, трябва да се изживее докрай. Такава е естествената логика на битието. Само тя, а не отделният човек, дори не и обществото, може да определи кое е ценно и кое не. Личността няма право да бъде абсолютен съдник на своето време. Тя само трябва да стане част от него и да съществува в настоящето, съобразно неговите естествени, реални закономерности. Индивидът може да бъде съдник само и единствено на себе си, но не и на другите.
В романите си Димитър Димов противопоставя два свята, две противостоящи, враждуващи класи.Това не е просто противопоставяне на две исторически сили на две идеологии, на два политически мирогледа. Тук е само най-горният, конкретно историческият, дори злободневно-политическият пласт, като имаме предвид кога са писани романите. А в по-дълбоките пластове стоят два типа на човешко поведение — на грешници и праведници, което от своя страна произлиза от неговото виждане за света като разцепен на две непримирими противоположности. За него пътят на човека е път към ада, хоро на смъртта, което Фани Хорн вижда в ателието на маестро Фигероа. Или — или! Среден път няма. Нравствеността у Димитър Димов е студена и безцветна като силогизъм. Защото за него божественият егоизъм на природното създание, на природното въобще е нещо тъмно, враждебно и страшно. Затова в неговите романи непрекъснато звучи мотивът за разделението на света на две непримирими половини -„горна\" и „долна\", черна и бяла, „висока\" и „низка\". На едната страна са страстите, на другата - етиката; на едната страна - природните стихии, които властват над човешкото сърце, на другата - духът и моралът, които трябва да го предпазят от тая власт; на едната страна - греховната красота, на другата - добродетелите. Когато четеш неговите романи, постепенно, неуловимо, като музика на невидим оркестър зазвучава все по-мощно мотивът, че светът, който той описва, е „паднал\", осъден, обречен, че за него няма врата към светлината. Затова в неговите романи цари хладината и полумракът на готическа катедрала с нейната устременост от тъмнината на нашия „паднал\" свят нагоре, към висините, към светлината на други светове. Към тоя „долен\", „паднал\" мир, царство на Кесаря и Блудницата, принадлежат неговите герои. И всички те, рожби на неговото въображение, са осъдени на вечна гибел от самия него, защото те не искат, а и самият той не знае как може да се намери път към светлината, към другите светове, където чувственото и духовното ще се съединят любовно и безконфликтно, където Фани ще излекува душата си, Елена ще бъде вярна и добра, Варвара ще бъде красива и млада, Динко ще бъде обикнат от Ирина и тя ще бъде спасена, Борис ще заобича хората, Ередия ще се спаси от лудостта си, където истината, красотата и доброто ще се превърнат в едно цяло, в една хармония. Но за Д. Димов между царството на Блудницата и царството на духа съществува вековечна стена, в която няма пролука, тя разделя вечната светлина и вечния мрак. И само тоя, който познава неизразимата наслада от пълното пропадане, блаженството на гибелта и катастрофата, неотразимата привлекателност на бездните и греха, само той може да ги отрече с такава непримиримост и фанатизъм, противопоставяйки им единствено ледения безкрай на идеите и абстракциите, безцветната светлина на нравствения ригоризъм и морал, в който има не малка доза фанатизъм.
А Димитър Димов е навсякъде сериозен и патетичен. Щом светът е чер и бял, то черното трябва да бъде черно, а бялото - бяло. Тук вече всяка ирония и двусмисленост отпадат. Щом е падение, това е вечна гибел. Щом е справедливост и правда, тя идва от най-висшата инстанция. Тук степени няма, човешки компромиси няма. Или — или. Тая висша справедливост е студена и страшна, нейната светлина не сгрява. Защото Димитър Димов не може да си представи другояче победата над злото и мрака, освен като победа над чувственото. В неговия свят има порив към възвишеното и духовното, но няма топлота, там е неприютно, студено и страшно. Това е свят на безпощадната интелектуална откровеност, на безкомпромисната, жестока справедливост, на отчуждението.
Димитър Димов внесе в нашата проза възвишената, строга и тържествена сериозност на високия морал. . С него в нашата литература сякаш се появи нещо, което наподобява средновековната сянка на мрачния флорентинец. Неговият свят е свят на високата сериозност.При неговите образи, на пръв поглед изградени по интелектуален път, подмолно присъствува митът, митичната ситуация. Вече споменахме за универсалността, общовалидността на неговите образи. Наистина върху неговото съзнание влияят образи, схеми, ситуации на човешко поведение, които идват от историята, от познанието на общочовешката култура. Но тъй като в основата си творческият акт не е рационален, извира от неизвестни глъбини на душата, не можем да кажем, че той в творчеството си съзнателно се е придържал към тия модели на човешко поведение, че неговите образи са културни реминисценции. Жени като Ирина, като Елена Петрашева, като Фани Хорн не могат да имат обикновена съдба, да изпитат простите човешки радости, свещените трепети на майчинството, семейното щастие. Те трябва да изгорят, за да оставят след себе си знака, емблемата на вечната, всепобеждаваща женственост, която магнетично ни привлича и в същото време ни плаши с неотменната си власт. За нашата литература Д.Димов направи едно откритие. До него тя не си е поставяла като задача да реши дали красотата е опасна, дали не е една коварна клопка, в която внезапно попадаме и безвъзвратно погубваме душата си. Той разкри жестоката, мъчителна власт на красотата, която е чужда на истината и доброто. За пръв път в нашата литература вечната, безизходна драма на разрива между етично и естетично у него придобива реални очертания, психологическа плътност и дълбочина. Така можем да си обясним защо красотата у него не носи радост и хармония, а страдание и раздвоение. У него тя е болна, прокълната. Тя е la belle dame sans merci, ужасния тигър на Уйлям Блейк — хипнотизираща, жестока грация, красиво покривало на смъртоносна, унищожаваща мощ.Ще се объркаме, ще изпаднем в безброй противоречия, когато анализираме образите, създадени от Димитър Димов, ако нямаме предвид тоя втори и трети план при тях; ако не ги гледаме в една по-отдалечена перспектива, където нещата се очертават в най-едрите си контури; ако търсим тяхната съдържателност на плоскостта на една емпирична реалност; ако не забелязваме тяхното символно значение, оня мотив във всеки от тях, който непременно ще открием по меридианите на световната историко-културна карта. Ние не бихме разбрали неговите образи на революционери, ако не ги свържем с представата за раннохристиянските мъченици, пропагандатори на вярата, които сами се обричат на гонения, страдания, мъченичество, но смятат за най-висше благо да загинат в името на бога и правата вяра. Наистина той твърде много е подчертал и извадил на преден план тая черта в характера и поведението на своите герои, страстната, фанатична убеденост в правотата на делото, непоколебимостта в светостта на целите, готовността за саможертва, студенината и отчуждеността от човешкото, вярата, че кръвта на мъчениците ражда нови борци и т. н. С други думи, той е забелязал и извадил на преден план типологичното за сметка на исторически и житейски специфичното. Но по тоя начин той извежда своите образи в един общочовешки план, без да се бои, че няма да бъде разбран, че ще пренебрегне житейската достоверност за сметка на художествената правда.По тоя начин (вече говорихме за това)Димитър Димов внесе в нашата проза символиката, представата за съдбата и предначертанието, за строгия неумолим ход на историята, която с гневни стъпки води всичко към предначертаната цел, към деня на страшния съд, където всяко човешко същество ще отговаря за делата си. И тая есхатологична представа не е просто реминисценция, асоциация, събудена от Апокалипсиса. Това е образ (не мисъл), който присъствува във всички митологии, във всички религии, а не само в християнството - потопът, падението на Валхала и т. н. Неговият корен е несъмнено в самия морален закон, който мълчаливо и властно преценява нашето поведение, нашата практика. Така се е създала представата за греховността, в която е затънал нашият „паднал\", „долен\" свят и за която един ден трябва да се плати.
В романите на Д.Димов по същество се въвеждат нови действащи лица, които не само са отражение на социалните колизии на времето, но задълбочават и обхвата на извършения от автора обществен анализ. Неговите параметри стават още по - конкретни, като същевременно дават основата за изграждането на един прогностичен модел на типа личности.Тези персонажи, както и още редица други създават, макар и на контекстуално ниво, усещането за постепенното изгубване на човешкото у себе си.Причината за наличието на този елемент в характерологията им не е следствие на разочарованието от света, а от безсмисленото, сляпо отдаване на една единствена идея.Измеренията на тази перспектива са ясни, защото са свързани с познати и вече утвърдени по това време културологични модели не само в българската, но и в световната модернистична проза.Творбите на Димов са в рамката на тази традиция и въплъщават всички нейни характерни образни структури и философско - естетически представи, както и похватите, чрез които се моделират. Това се отнася и до всички романи на писателя - „Поручик Бенц”, “Осъдени души”,\"Тютюн\".Повествованието е многопластово и полемично. Събитийността, макар и да присъства в текста, не определя контекста на творбите, фабулността е само средство за да се поддържа „диалога”с читателите. Тя създава само допълнително напрежение, внася известен екзотизъм, но не предава изцяло нито гледната точка на писателя за поставените проблеми, нито моделира неговата концепция във връзка с тях Всичко това е съсредоточено в психологическия модел “п.” персонажите, в техните съдби, които до голяма степен са предопределени от характерологията им, а не толкова от сюжетните обстоятелства. Всяко от действащите лица носи някъде дълбоко в себе си (на подсъзнателно ниво) всички предпоставки на своята лична драма, която в края на краищата преминава в трагедия. Влиянието на събитията върху поведението на персонажите е много слабо. Тази особеност се наблюдава ясно в романа „Осъдени души”. Образите на Фани и Ередия носят в себе си елементи, които ги „осъждат”на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени, Фани е преситена и разочарована от света, тя е „жена без тяло”. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек. Превръща се в живо превъплъщение на Сатаната.Димов „свързва”тези два персонажа чрез добре познатата от литературната традиция любовна интрига, но тя не е водеща в повествованието.Чрез колизията между Фани и Ередиа се поставя и намира своя отговор един глобален проблем - за същността на живота, за неговата естествена логика. Гледната точка на писателя, освен че е разкрита чрез всички нива на творбата, е и пряко формулирана в коментара на повествователя към състоянието на Фани в края на романа: “Тя все още не съзнаваше, че, попаднала в този лагер, бесът и омразата й срещу Ередия съвпадаха с развитието на самата действителност, която отстраняваше от себе си противоречията и абсурдите. Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно, стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата. очаквана стъпка -самоубийството, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство над другите, усещането им за изключителност, те ще застанат не само на границата на престъплението, но и на лудостта. Това още по -отчетливо се изгражда като авторова позиция, когато персонажите превръщат нещо, каквото и да е то, в култ, в изгаряща ги страст. В момента, в който реализират целта си, животът им става безсмислен и те са обречени на гибел.Димов съзнателно поставя персонажите си в ситуации на разочарование - обезсмисляното на идеала защото стремежът им към катастрофичното, към болката, към страданието е част от онази сладка отрова на живота, чрез която Фани удължава своята агония. Морфинът е само средство за наподобяване на реалното битие, без да се влиза пряко в него. Той позволява на персонажа едновременно да живее и да не живее в действителността. Това състояние на неограничено страдание е близко до патологичното удоволствие. Но нима самото битие не е аналогично налудничаво? Отговорът, който дава Димитър Димов на този въпрос е „да”, защото самият свят, чието пълно въплъщение са персонажите от „Осъдени души” и „Тютюн”, е изправен пред своя крах, пред пълната катастрофа на едно, вече отминаващо в историята виждане за развитието на човешкото общество. Но той „умира”в разкоша на дългата агония, защото всяко състояние, независимо дали е болка или удоволствие, трябва да се изживее докрай. Такава е естествената логика на битието. Само тя, а не отделният човек, дори не и обществото, може да определи кое е ценно и кое не. Личността няма право да бъде абсолютен съдник на своето време. Тя само трябва да стане част от него и да съществува в настоящето, съобразно неговите естествени, реални закономерности. Индивидът може да бъде съдник само и единствено на себе си, но не и на другите.Димитър Димов навлезе в сложните, неизследвани лабиринти на един непознат за нашето изкуство свят, който пръв в нашата литература започна изследването на една епоха, за която още нямаме художествена традиция на изображение, която за нашата белетристика е terra incognita със своите непознати драми, характери, неразплитани трагедии, този писател произнесе присъдата си с интелектуална виртуозност. Никой преди него не е разкривал така дълбоко безизходността на човешката морална идея в буржоазното общество, пълната непригодност на моралните принципи в света на капитала.
@bgmateriali.com
