ДИМИТЪР ДИМОВ — „ТЮТЮН“
ДРАМАТА НА ЛИЧНОСТТА В РОМАНА
Димитър Димов е писател с изключително висока култура, с голяма интелектуално-логическа способност и необикновено творческо въображение. Той е „роден романист, с изящен дух, устремен към висините на чувствата и мисълта, освободен от битовата паяжина...“ (Емилиян Станев). Писателят притежава усет към трагичното и необикновеното в живота, към силните хора на страстта, към обречените, катастрофични характери, които имат силата да направят своя избор и да го следват. Неговите герои избират своята позиция в живота и независимо от обстоятелствата и заобикалящата ги среда, те следват своя път фанатично и гордо.
Според Димитър Димов основният избор на човека е нравственият, който го приобщава към една или друга социална общност или система на човешко поведение. Нравственият избор обхваща представата за добро и зло, за отношението към другите и света, към себе си и към своята цел, за собствено място в живота и средствата, чрез които се върви към избраната посока. Но човешкият живот в творчеството на писателя е видян като поражение. Дори този, в който е постигната собствената мечта, се оказва далеч от щастието — повече, отколкото е бил в началото, защото е познал болката на „сбъднатите мечти“.
Романът „Тютюн“ е най-голямото творческо постижение на писателя, в което „се изявява цялата мощ на неговия ум и талант. Тук намират завършен вид всички ония мотиви, идеи и образи, които цял живот са занимавали мисълта му.“ (Кръстьо Куюмджиев). Произведението синтезира и доразвива всички идеи, заложени отпреди в „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“. В първия роман писателят търси отговор на загадките на човешката душа, интересува се от силните характери и страсти, а във втория разкрива историческия трагизъм на времето и драмата на човека, погубил се в жестокостта на своя път.
Романът „Тютюн“ носи характерните особености на епическия роман от 50-те години на XX век — „образец на социална епопея“ (Симеон Хаджикосев). Той има увлекателна сюжетност — човешките истории и съдби са обусловени от историческите събития (рамката на историческото време е точно откроена — от края на 20-те до средата на 40-те години на XX век). Героите се разкриват във взаимоотношения, предопределени от обществения живот, в драматични лични истории, които се открояват на фона на големите исторически събития със своята изключителност. Те са ярка характеристика на духа на изобразяваната преломна епоха.
Основен принцип в изграждането на романа е контрастът на всички равнища на творбата — фабула, сюжетно развитие, образи.
Проблематиката на романа „Тютюн“ е конкретна, но тя, разгледана в своята сложност и многоаспектност, е изява на философско-концептуалното мислене на Димитър Димов за човека: „трагичните, неразрешими противоречия на човешката душа, страшната, разрушаваща власт на страстите“. (Кръстьо Куюмджиев). Човекът е „единство на обществени, биологически и психологически фактори и преди да бъде осъден, трябва да бъде разбран“ — това е категоричната позиция на автора. Този извод в най-голяма степен се отнася за героите на „Тютюн“ — „умни и покварени, изтънчени и егоистични, опустошени и греховни“ (Тончо Жечев). Основното съдържание на романа е заложено в централните образи — Борис и Ирина, и в тяхната съдбовна връзка. Още при първата им среща е очертана тяхната „другост“. Те са чужди и странни за света, в който са израснали и към който би трябвало да принадлежат. И Борис, и Ирина са ярки личности, хора със свой вътрешен живот — обладани от някаква своя, повече или по-малко натрапчива идея. И за двамата това е амбицията да излязат от съществуването си в малкото градче и да намерят своя път, който ще ги изведе нагоре. Всеки от тях има своя представа за начина, по който би могъл да се спаси. За Борис — това е „Никотиана“, за Ирина — лекарската професия. Отличаващото ги един от друг свързва Ирина и Борис, но те остават много различни спрямо нагласата си към света, своя морал и по отношението към самите себе си.
Централният герой в романа — Борис Морев, е пресъздаден исторически достоверно и художествено убедително. Борис е човек на конкретния момент, лишен от благородството на традицията. Лесно се откъсва от семейството си, изпитва дълбоко презрение към баща си — учителя по латински език Редингота. Интересно е проследен пътят на тримата братя — Павел, Борис и Стефан — преплита се традиционният български мотив за пътя, който братята избират (характерен за фолклора), с мотива за отчуждението, характерен за времето между двете световни войни. Борис е демоничен, поради изявената си първична стихийност и инстинктивност, и драматичен, заради трагическата вина, която неизменно носи в себе си. Той е лутащ се между волята и безволието човек, застанал пред прага на бездната, магнетично привлечен и обсебен от страстта си.
Издигането на Борис Морев в света на тютюна е не само развитие на една кариера, но и процес на вътрешно разрушаване и деградация, на отрицание и погубване на човешкото. Парите и богатството определят избора на героя. Те са за него основна цел, осъществяването на която ще му осигури могъщество, власт, слава. Той се стреми да реализира целта, без да подбира средствата. Опозицията бедност — връх в социалната йерархия, проявена в отношенията Борис — татко Пиер, Борис — Зара, Борис — Мария, Борис — Костов, Борис — стачкуващите работници, показва оформянето на един безогледен хищник с ясно съзнание за могъщество („същински демон, който не познава милост“ — Зара), а отношенията му с Ирина е изява на духовната низост на героя. Общественото издигане на Борис постепенно води до пълна нравствена деградация. Той е въплъщение на авторовата идея за трагичната предопределеност и фаталистичната обусловеност на човешкото съществуване, когато личността е жертва на страстта си към притежание и на волята си за надмощие.
Драмата на личността в сложния път към света и към себе си особено релефно се откроява в образа на Ирина, физическата и духовната красота на героинята се налагат още от първите страници на романа. Психологическият тип на героинята се оформя под въздействието на масовата култура — увлечението в четене на любовни романи и мечтите за красивия живот на жените, описани в тях. Ирина се колебае и непрекъснато търси примирение между личното си достойнство и неконтролируемите си действия, провокирани и подхранвани от покварения свят на „Никотиана“. В началото връзката й с родовите корени, с труда и с патриархалните традиции в семейството на Чакъра е дълбока. По пътя на героинята обаче се изправят житейски препятствия — срещите с Борис Морев, смъртта на Чакъра, сделката с фон Гайер. Чрез образа на Ирина писателят показва крушението и дехуманизацията на личността, когато тя се откъсне от своята среда. Авторът се вълнува от проблема за човешката самота както в средата, в която индивидът е роден, така и в средата, в която той влиза по силата на обективните обстоятелства. Писателят съпоставя развитието на Ирина с развитието на Борис Морев — постепенното осъществяване на възвишено-духовното у героинята довежда до осъзнаване на безсмислието на връзката с Борис, до безсилие да промени живота си: „осъдена душа, изхабено същество от стария свят, който загиваше, тя бе станала безплодна като камък“. Образът на Ирина е сложен, многоизмерен, защото тя има съзнание за своето падение, но съхранява и част от миналото. Понякога в поведението й се налага нравствено-възвишеното — помага в новогодишната нощ на болното дете, грижи се за ранената Лила, изпитва дълбоко съжаление към себе си при срещата с Павел. Отвращава се от себе си и това води до пълно изчерпване на жизнените й сили — не я напуска чувството на безпомощност, на обреченост. Не може да осъществи основното предназначение на жената в живота — да бъде майка. Това е нейната лична житейска трагедия, но и обреченост, която още веднъж подчертава сложността на художествения образ на „осъдена душа“. Това доказва и смъртта й — присъда над обществото, но и самоприсъда.
Особено място в романа е отредено на фон Гайер — представител на немския папиросен концерн „Никотиана“ — философ, фаталист, заразен от идеята на Ницше за свръхчовека, мечтаещ за велика Германия. Той е послушно колело в хитлеристката машина, олицетворение на мита за могъществото и превъзходството на немския дух. Това е персонаж-идеологема, в чието въображение се долавя трагичната дистанция на повествователя — особено силна при подчертаването на отчуждението на чужденеца: „Един германец не може да прояви никога нравствената сила на славяните — да се смее над себе си.“ И двамата (фон Гайер и Борис) са заслепени от страстта към химерната си цел до такава степен, че не осъзнават деградацията на собствената си личност.
Една от запомнящите се фигури в романа е на тютюневия експерт Костов с неговия аристократизъм. Взаимоотношенията Костов — Борис Морев са разгледани като взаимоотношения на различни психологически типове — на равновесие и на агресия. Запомнящ се е красивият, но излишен жест на опита на Костов да спаси малката Алекс. Читателят разбира чувството за самотност на героя, както и измамната илюзия, че може да се избегне възмездието на времето.
Варвара, Шишко, Спасуна, Динко, Павел, Лила — това е светът на борците за един нов социален строй, като идеен и морален контрапункт на света на „Никотиана“ — два типа контрастни ценностни системи, като при борците доминира самоотричането от личното и всеотдайността на делото. Забележителна е повествователната техника на автора при представянето на героите — стремеж да се проникне в техния свят и психология, да се отразят мотивите, които ги хвърлят в схватка с фашизма.
Чрез галерията от образи Димитър Димов открива противоречивите истини на времето. Авторът насочва вниманието на читателя както към историческото време (събитийния план на повествованието), така и към драматичната съдба на човека (психологическия план).
Социалната и националната проблематика в романа преминава във вечна, общочовешка, отнасяща се за всички времена и хора. Образът на „Никотиана“ прераства от символ на експлоатацията и жестокостта в общочовешкия символ на злото и покварата, на разложението и гибелта.
Интелектуалната основа, върху която се разглеждат съдбите на героите, и историческият конфликт между двата враждуващи свята превръщат „Тютюн“ в едно от най-значимите постижения на българския роман от втората половина на XX век.
Анна МИХАЙЛОВА
@bgmateriali.com
