ДИМИТЪР ДИМОВ – „ТЮТЮН“
„НИКОТИАНА“ — МИРАЖ И ОТРОВА
След като е усъвършенствал повествователния си талант в романите „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, Димитър Димов закономерно стига до върха в творческата си биография — романа „Тютюн“. И в трите произведения авторът илюстрира своите предпочитания към no-ексцентрични герои и сюжети, към екзотичното и необикновеното. Сякаш интуитивно е долавял, че през 50-те години българската литература има нужда от повече художествени образци в областта на романа, но и от сюжети, които да представят силни характери, изживяващи драматични чувства. И дезертиралият Бенц, и Фани Хорн, и героите, покорени от тютюневата страст, доказват, че създателят им Димов притежава психологическа проникновеност, творческо търпение и хуманистична нагласа. Защото, преди да стигне до гибелните им присъди, той се опитва да разбере героите си, да проследи причините за тяхното поведение, да разгледа прецизно характерите им, които водят до тяхната обреченост. Сякаш писателят се позовава на формулата, използвана от лирическия герой на Вапцаров в стихотворението „Песен за човека“ — „Без злоба, човешки“ трябва да се подхожда към успехите или грешките на хората. А читателят с различните си възприемателни способности ще прецени доколко присъдата над героите му е справедлива.
В романа „Тютюн“ Димитър Димов сътворява образите с умел психологически подход, защото не всички се намират на една и съща социално-икономическа плоскост. Поставени на различни нива, едни се чувстват отегчени и изхабени от материалния си просперитет, други с един скок искат да сбъднат мечтата си за слава и богатство, а трети, необременени от егоизъм и алчност, се заемат да създават един по-справедлив и хуманен свят. Всички тези амбиции гравитират около орбитата на тютюна. Хилядите работници в тютюневите фабрики придобиват жълтия цвят на отровното растение и обричат себе си на мизерия, а онези, за чиито интереси те работят, са осъдени на морална и физическа деградация. За татко Пиер и Борис тютюнът се трансформира от мираж и символ на житейски успех в отрова, която бавно, но успешно просмуква лишения им от духовни интереси живот. Това предопределя и избора на заглавие на романа. Димов е подчинил съществуването на всички свои герои на тютюна — и успехът, и деградацията зависят от него.
Към всеки един от героите си авторът подхожда отдалеч. При тези, които се устремяват към тютюневия мираж, като Борис, той детайлно проследява всяка мисъл, анализира поведението им — от жеста до замечтания за успех поглед, от битовата обстановка, в която протича животът в провинциалното градче, до представата за бъдещ живот сред изтънчени дами и луксозни коли в столичния град. А при герои, които вече са изпитали всичките страсти в изкачването по пътя към „Никотиана“, като татко Пиер, Димов си служи с ретроспекцията, за да се стигне до извода, че всъщност разликата се състои само в отделните индивиди. Иначе експериментите и компромисите, направени със собственото Аз, са абсолютно идентични. Всеки първоначален мираж, обагрен в жълто (парите и тютюна), се превръща в отрова, за която не е намерено противодействие. Вървейки неотлъчно по стъпките на амбициозния Борис в началото на романа, когато той не само желае, но и предвижда успеха си, Димов показва, че подобен е бил стартът и на Спиридонов. За да си поставя толкова високи цели, героят трябва да страни от тълпата; да презира живуркащото в тинята множество, което се задоволява с подхвърлените трохи от „Никотиана“; да има смелостта да противодейства, да се подиграе на посредствените началници, които от позицията на поста, който заемат, си позволяват да го унижават. И не на последно място – самочувствие, което му обещава успех от една евентуална, изключително авантюристична среща с този, от когото изцяло зависи неговото бъдеще. Борис притежава всичко това, дори нещо повече — той е безкомпромисен, озлобен от бедността, безскрупулен и арогантен, дори „маниак“, както го квалифицира касиерът в „акционерното дружество за износ на тютюни“. И за да илюстрира психологическата нагласа на героя, авторът използва една картинна метафора в първа глава на романа: „Гадна тълпа“ — помисли той с отвращение, ядосан от навалицата, която го блъскаше и принуждаваше да върви на зигзаг. Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?... Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач й това го отчайваше. „Тези думи са потвърждение и за презрението му към „навалицата“, и за нежеланието му да върви „на зигзаг“. Борис не е човек, който ще си позволи да криволичи, да се колебае. Той е достатъчно целеустремен, за да се изкачва по най-бързия и съответно най-прекия път.
Обзет от желанието си да преследва тютюневия мираж, младият мъж самоуверено се озовава в двора на генералния директор на „Никотиана“. Подозирайки, че на върха на тютюневия концерн може да стои само човек с неговите качества, Борис е сигурен, че Спиридонов ще познае себе си в неговото лице и ще отвори вратите за таланта на изобретателния и предприемчив ентусиаст не само на дома си, но и на „Никотиана“. Генералният директор се явява търсеният от Борис „добър купувач“ и той ще го „купи“, използвайки като разменна монета дъщеря си Мария. Оттук нататък Борис не гледа на тютюна като на ослепителен мираж: „тютюневия мираж беше засиял по-ярко“, а като на възможна за постигане мечта. Без да съзнава, той започва да просмуква с душата си отровните сокове на този опиат. И макар да не изглежда човек, който може да бъде изненадан с нещо, защото е достатъчно пресметлив, все пак се озадачава от това, колко бързо е осъществена сделката с него: „Готвеше се за бавно, упорито и мълчаливо катерене нагоре, а вместо това беше направил изведнъж невероятен скок, беше стигнал до самия връх на „Никотиана“.“ Може би това обуславя прекомерната алчност на Борис оттук нататък. Ако би преодолял житейските перипетии по пътя към кариерата постепенно и мъчително, би уравновесил стаените си страсти, би се научил на търпение, би калил волята си, дори би бил по-сантиментален в отношенията си към жените. Но мигновеното му озоваване сред висините на концерна не му дава тази възможност. Той веднага възприема психиката на хищник, чиято цел са парите и надмощието над другите. Затова не изпитва никакви угризения, че женейки се за болнавата Мария, изменя на любовта си към Ирина; не обременява съвестта си, че заради парите е в конфронтация със семейството си, особено с братята си. Неговият характер се оказва благодатна почва за проникването на тютюневата отрова, както това се е случило с Мария, Зара, татко Пиер, Костов и др.
За да подскаже какво бъдеще очаква героя, преди да представи съдбовната среща между настоящия и бъдещия генерален директор, Димов изобразява един епизод от живота на татко Пиер, Мария и Зара — пътуването им с кола към къщата в провинцията. Бащата е представен като „красив и стареещ пират“, който, се забавлява с млади любовници. Зара е с „красиво, порочно и лекомислено“ лице и макар да е изпадала в „дълги колебания“ относно ролята си на любовница на 60-годишния директор, мисълта за бедността я тласка към развратния живот: „Зара се замисли мрачно върху паричните въпроси вкъщи и съзна изведнъж, че нямаше друг изход.“
Мария се отвращава от връзката на Зара с баща й, отегчава се от сцените на притворство, които се опитват да играят пред нея, но светът, в който е отрасла, е научил и нея да лицемерничи и да демонстрира безразличие към снобските прояви на околните: „Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата ирония на философ, че беше само сива, никому ненужна вещ.“
Точно тази „вещ“ ще се окаже най-потребна за Борис, облечен в евтин костюм, който очаква пропуск за стълбицата към „Никотиана“. И благодарение на Мария той ще се присъедини към лицемерния свят. Бъдещият господар на тютюневия концерн няма нужда от дълга адаптация. Той сякаш е отрасъл в дома на Мария и бързо възприема рефлексите на човек от хайлайфа.
Не всички обаче са обладани от мечти за просперитет, свързани с „Никотиана“. Ирина също се насочва към столичния град, но не за да бъде развратна и лекомислена метреса, а да се отдаде на най-хуманната професия — медицината. Разбира се, и тя, подобно на Борис, желае да се отдалечи от еснафските нрави на близки и познати в провинцията, да живее, сбъдвайки своите мечти. Така че тяхната повторна среща е неизбежна, но не при параклиса, а сред неоновите светлини на големия град. Вълнението, което Ирина изпитва при тази среща, е същото, както преди четири години, когато е видяла Борис за първи път. Сега обаче той няма да поиска от нея „един грозд“, а ще я пожелае цялата. Лекарката успява да отгатне намеренията му. Правейки психологическа „дисекция“ на неговата същност, тя съпоставя предишния с настоящия Борис, търси приликите и разликите оттогава и отсега, констатира, че парите още не са покварили живота му, опитва се да го разбере и да му прости, че я е пренебрегнал. Защото той е човек, „ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на Никотиана“. Като всеки човек обаче, любимият й има потребност от вътрешно равновесие, от хармония и онова, което го кара да усеща душевен дискомфорт, е липсата на любов. В очите му Ирина прочита тъга и нещастие: „Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!... Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел." Но любовта й към него го увлича и, въпреки че само тя успява да го разбере и да предвиди пагубното му бъдеще, доброволно ще го придружи в падението му. Героинята знае, че не любовта, а чувството на самотност го тласка към нея, но е безсилна да се противопостави на чувствата си, на които все още е способна. Ставайки негова любовница, а по-късно и съпруга, позволявайки на тютюна да ръководи и нейното поведение, и Ирина ще загуби способността си да обича. Тя също ще бъде осъдена „да загине“.
За да бъде добре подготвена за нелекия път към разкоша, властта и падението, Борис се опитва да я „обучи“. Една лекарка може да разбира от анатомия, но изобщо не познава човешкото могъщество: „Не, ти имаш съвсем погрешна представа за парите. Парите са нищо... При парите остават само глупците. Много по-важни са властта и могъществото, които създават... Въпреки че ще оцениш това по-нататък.“ Борис продължава да е самоуверен и е категорично убеден, че Ирина наистина ще го придружи по пътя към могъществото. Затова не казва „надявам се“ или „може би“, а използва бъдеще време: „ще разбереш“. И се оказва прав. Болестта на Мария прогресира. Тя вече наистина е „ненужна вещ“ за Борис и той без особена сантименталност е готов да я замени за здравата и красива лекарка, която не е преставала да го обича.
Веднъж решила се да последва Борис, Ирина се обрича да бъде поредната жертва, оплетена в мрежите на „Никотиана“. Връщането назад, към простолюдието в провинциалното градче, е немислимо. Но за разлика от Борис, тя има възможност и способност да анализира поведението си, да констатира деформациите, настъпили в нейния морал. Това обаче не й дава сили да противодейства на случващото се до момента, когато се озовава на дъното и решава да се самоубие. Получила всичко от живота и загубила всичко от себе си, Ирина не може да се впише във времето на настъпилите нови обществено-политически отношения. Нейният свят е изчерпал силите си и неговите представители един по един го напускат. Татко Пиер, Борис, Костов, фон Гайер, Ирина — всички, които са подчинили съществуването си на страстта към „Никотиана“, са победени от нея.
На един от тези герои Димов дава възможност да преосмисли ценностите или да види себе си в друго амплоа. Това е експертът Костов. Огромното му желание да се грижи за друго същество, да намери обект за неосъщественото си бащинство, няма да се сбъдне. Защото би влязло в противоречие с основната авторова теза в романа. Героят не заслужава това щастие, защото детето, за което иска да се грижи, също е жертва на „Никотиана“. За да осигури безразсъдното разточителство и перманентен лукс на едни, други е трябвало да живеят в мизерия и болести, каквато е съдбата на Аликс. Експертът се ужасява от предвидимия край на неговия свят, изпитва кошмара на човек, който гледа смъртта право в очите, и инстинктът му за самосъхранение се активизира до краен предел. Именно той го подтиква да помага на детето, въобразявайки си, че това е проява на хуманност, на милосърдие. Егоизмът му, неизменна черта и на неговия характер, не му позволява да разбере, че всъщност той не е способен на подобно самарянство: „Ала той не съзна и не можеше да съзнае колко покварен от егоизма бе поривът му, колко безполезно и жалко беше да помага само на Аликс заради магията на очите и ръждивата й коса, докато в Кавала отминаваше равнодушно грозните и озлобени деца, които ровеха сметта за коричка изсъхнал хляб. Той не съзнаваше и не можеше да съзнае, че всъщност помагаше само на себе си.“
Ирина също се опитва да спаси себе си след смъртта на Борис и след краха на нейния свят. Насочва се към човека, който, от една страна, й напомня на Борис, а от друга, е различен от него. Но световете на Ирина и Павел са несъвместими. Опитът й за спасение няма да успее, защото интересите на Павел не са мотивирани от егоистични, а от хуманистични подбуди. Той, макар че е брат на покойния вече генерален директор на „Никотиана“, не е вдишал от отровния въздух на тютюневия концерн. И няма да позволи тепърва да бъде обсебен от пагубното му влияние: „Тя бе само труп, остатък, сянка от жена, която искаше да се спаси, като отрови и него." За да бъде възможно най-далеч от покварата, Павел доста време пребивава в Южна Америка. Идеологията, която той изповядва, е противоположна на тази на деформираната от тютюна Ирина и евентуално откликване на нейния интимен призив би влязло в противоречие с художественото послание на целия роман. Разминаването между двамата е започнало още от момента, когато Ирина е напуснала патриархалната обстановка на бащиния дом и е превърнала живота си в низ от компромиси. Срещата между Павел и Ирина предизвиква асоциации с констатацията на Смирненски в „Босоногите деца“: „Два свята, единият е излишен!“
И героите в романа, почувствали себе си излишни, ще побързат да освободят света от присъствието си, прибягвайки до самоубийството (Ирина и Костов). Фон Гайер намира смъртта си далеч от родната Германия, защото представителите на социалните низини, борещи се за възстановяване на човешките си права, ще открият в негово лице причините за глада и мизерията. А Борис, отдал се на златната треска на тютюна, умира в треска, причинена от малария.
Макар главните герои в романа „Тютюн“ да са в ролята на господари, да владеят пари, сила и човешки съдби, те всъщност са роби. Защото, както казва руският философ Николай Бердяев: „Всеки човек е роб на собствените си съблазни.“ И колкото по-могъщи и по-примамливи са тези съблазни, толкова те са по-унищожителни. Тези, които им се посвещават, се обричат на морална и физическа деградация. „Той я съжаляваше, но не скърбеше за нея“ — така Павел възприема вестта за смъртта на Ирина. Такова е и авторовото отношение към онези персонажи, които са били заслепени от миража на тютюна, а по-късно са отровени от него. Съжалява ги, но не скърби за тяхната гибел.
София СТОЙНЕВА
@bgmateriali.com
