ДИМИТЪР ДИМОВ – „ТЮТЮН“
РАЗРУХАТА НА ЛИЧНОСТТА В РОМАНА
Романът на Димитър Димов „Тютюн“ е истинско събитие в културния живот на България. В него намират среща времена и нрави, хора и събития. Романът става странен кръстопът на стремежи, своеобразен кръстопът на народи. И в този кръстопът всяка „осъдена душа“ намира сила да носи собствения си кръст. Д. Димов, за когото важи древната максима „човекът е мяра за всички неща“, разработва оригинални проблеми, свързани с човешката идентичност и с драмата на модерния човек, подвластен както на инстинктите си, така и на отстраняването на моралните бариери. Основният въпрос, който стои пред всеки от героите, е как да осъществят собствените си желания; как да търсят свои идентификационни полета, в които да осъществят своя жизнен потенциал.
Разрухата, интерпретирана на социално, национално и личностно ниво, е водеща линия в романа „Тютюн“. Тя присъства в сюжета, осмисля двуполюсния модел на героите, допълва авторовите ремарки. Разрухата идва от заложената в основата на романа полярност във възприемането на света. В нея е концентриран основният патос на романа. В преодоляването й се крие движещият импулс на прогностичните виждания на автора за българския живот през втората четвърт на XX век.
Персонажите са групирани въз основа на индивидуалната различност и типологическата еднаквост. Двамата главни герои — Ирина и Борис, изграждат своята идентичност в упорито разграничаване от стереотипите на социалното поведение и моралните норми на патриархалния свят. Те изграждат своя позиция и свое отношение към света (справедлив и несправедлив), към другите (богати и бедни) и към себе си, себеразпознавайки се сред общото и дистанцирайки се от провинциалните патриархални норми на живот.
Различните гледни точки към Борис Морев на персонажите в романа определят неговата тотална, дълбока двойственост, неразбрана и неизяснена дори и за самия него. Всеки един от героите маркира определени черти от характера на Борис, които разкриват неговата инстинктивна, неовладяна от морални задръжки природа. Съдбата на Борис е белязана със знака на трагичния преход от възход към падение, от слава към забрава. Той изживява най-страшната степен на отчуждението — от семейството, от интимното, от християнското. Героят достига до крайната форма на морална деградация. Неговото пълно обезличаване е плод на неистовия му стремеж към власт, на маниакалните му идеи, лишени от каквото и да било нравствено съдържание.
Бракът на Борис Морев с Мария е един добре пресметнат ход, който издига героя до върховете на социалната йерархия, но не го прави щастлив. Отношението на Борис към собствената му съпруга е белязано със знака на апатията и безразличието, а в лицето на своя мъж Мария вижда „лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност, някаква стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си“.
Борис очевидно притежава магнетична власт над другите, които продължават да мислят за него, дори когато срещата е приключила. И Ирина („след като го отминеше, тя продължаваше да мисли за него“), и Мария, и Костов — всички те са подвластни на неговата магнетичност. Борис едновременно привлича околните, но ги и отблъсква със своята крайна незаинтересованост към човешкия свят, когато този свят не се вписва в плановете му. За него хората са „гнусна тълпа“. Разграничавайки се от другите, Борис открива своята идеална цел. Тя обаче не стои в полето на човешкото, на духовното, а на вещественото. Борис изпада във властта на една фикс идея, чиято оригинална метафора в романа е тютюнът: „И тук пред него блесна за пръв път златният мираж на тютюна. Той съзна, че със своя ум и презрение към хората можеше да властва над тях... По цели нощи той разсъждаваше върху това и тютюнът се превърна в огнена мечта, която изгаряше въображението му.“
Ирина инстинктивно иска да покори Борис, защото той просто не се интересува от нея. Пренебрежителното му отношение още повече подсилва страстта й. Същата е и женската амбиция на Мария. Но тя осъзнава кое е най-ценно за Борис и му помага да го постигне. Въпреки всичко, той се връща към Ирина, защото с нея е споделил бляновете си. Ирина помни времето, когато той все още е бил скромен провинциален момък, но тя така и не осъзнава какъв точно е Борис, не разбира стихията, заради която той продава душата си, прави компромиси, залага отново и отново на тютюневия пазар. За Ирина Борис е въпрос на съзнателен избор, към който се прибавят и импулсите на несъзнателното. Всъщност Борис иска точно тя да го разбере, точно пред нея е готов да разкрие себе си. Може би инстинктивно очаква да получи оправдание, но когато най-после изпитва нужда да го потърси, то вече не е така силно. Минало е време и самият герой се е отдалечил от силата, която му е въздействала в началото. В отношението си към Ирина той не осъзнава доколко голямо е въздействието, предизвикано от „тръпчивия вкус на устните й“. Дори когато я целува, безизразните му очи остават „устремени в онова далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта“.
Странното е, че в очите на най-близките си хора — баща и брат, Борис изглежда „маниак“. Повествованието акцентира и върху още един важен момент — презрението към бащата, изразено в категоричността на думите: „Ти си даскал! Жалък, нищожен, побъркан даскал... И затова ние, децата ти, също не можем да те търпим. Затова всеки от нас тръгна по свои път.“ За Борис бащата е образец на неуспелия педант, който в името на износени принципи е превърнал живота на своя син в поредица от унижения и страдания. Единственият човек, който вярва в него, е майката. С инстинкта си тя усеща, че синът й ще стигне до най-високото стъпало на йерархията.
Борис е убеден за себе си. че не може да обича. Поривът към реализация на възможностите напълно задоволява личните му амбиции. Тютюнът — ето я реалната възможност да осъществи себе си. Готов е да жертва всичко лично, да продаде дори и душата си, само и само да постигне целта си. Душата му се превръща в „стока“. Той дълбоко презира нейната идеалистична безсмисленост, от която никой не би могъл да забогатее.
Злополучният край на Борис е предизвестен. Несъзнателните първопричини, които изпълват героя с амбицията за власт и могъщество („Едноетажна, грозна, с олющена фасада“ родна къща, „миризма на помийна вода“, „гола с неравни напукани стени“) правят невъзможно завръщането му назад, към този потискащ мизерен свят. Пораженията, които оставят детството и бедността върху съзнанието му, предопределят съдбата му. Така повествователят дава логично обяснение на студенината на Борис и на стремежа му да не издава чувствата си. Неговата непримирима решителност за постигне на поставените цели, на персонална свобода и икономическа власт с цената на всичко, надменността и презрението му към тълпата го водят към пълна деградация, към разруха. Отчаянието не може да спаси човека, то може само да го убие. И оттук идва основната разлика между тълпата и Борис. Той е „болезнено амбициозен“, „безумец“, „мечтател“, но не и отчаян. Той не търси обикновената човешка сигурност на спокойствието, а непрекъснато проявява стремеж към власт над хората, който е проекция на унижението в най-младите му години.
Ирина донякъде разбира Борис, защото самата тя е родена и израства в малко провинциално градче. Образът на майка й събира в себе си родовите традиции, морала и нормите на битовото всекидневие. Тя иска да осигури едно добро бъдеще на дъщеря си, иска да я предпази от трудностите, които сама е преживяла. Баща й, Чакъра, като олицетворение на закона, изгражда у своята дъщеря „инстинкта на почтеност“. Затова Ирина вярва безрезервно в семейния морал и в обществения закон. Проблемът на нейната драма обаче се корени във вътрешното противоречие, което тя носи от самото начало. Разрухата е белязала съдбата на Ирина. Затова тя извървява драматичния път от нравствена чистота и романтична мечтателност до пълна морална деформация. Трагедията й е изразена чрез прехода от здравата жизненост на провинциалната девойка към бездушието и апатията в житейската й философия на светска дама.
Ирина търси друг живот. Всъщност мечтите на Ирина се осъществяват — тя постига желаната професия, спечелва мъжа, който въплъщава представите за „нейния“ тип, пътешества из други страни. Но всичко това не само не я удовлетворява и не я прави щастлива, но води до нейната разруха, защото тя никога не си дава сметка какво точно иска от живота. Ирина се превръща в „красива, но изцапана роза“. Оказва се, че пожеланият свят — „Никотиана“, е свят на разрушението, а пожеланият мъж — „безмозъчно парвеню“. Чистият порив на Ирина към любимия човек се превръща в равнодушно и безучастно наблюдение на неговата агония. В него тя започва да вижда „само един нищожен търгаш, един изрод, един луд“. Героинята остава без деца — „тя беше станала безплодна като камък“. Това е още един жесток удар, нанесен от съдбата. „Родовото“ е разрушено не само в моралния, но и в буквалния смисъл. Греховният свят, в който живее Ирина, не може да продължи да съществува. Той е обречен.
Ирина непрекъснато се опитва да анализира случващото се. Тя възприема ролята на съдник с оправданието, че е погубена от света на „Никотиана“, към който принадлежи. Самонаблюдава се, гледа под лупа всяка своя постъпка и по този начин се лишава от възможност за развитие. Надарена с интелект и подчертана мисловност, Ирина се изправя пред гибелта на своите илюзии, пред страшната истина за един пропилян живот без каквито и да било екзистенциални опори. Съзнаването на порока обаче не премахва греховното, страданието не води до изкупление. В това се крие трагизмът на личността й, защото Ирина безспорно е трагичен образ. Самата тя не иска да се признае за духовно изчерпана, за лишена от очаквания и надежди. Тя се превръща в циничен реалист, което прави изключително убедителен образа й. Ирина е тази, която първа попада в омагьосания кръг и се превръща в „нравствен труп“ приживе. Драмата й е свързана със завръщането й в родния дом, където тя съзнателно избира смъртта. Връщането към отправната точка се оказва знак за края, знак за фаталната обреченост на една човешка съдба.
Тютюневият концерн „Никотиана“ обединява съдбите на героите и ги предопределя. Той ражда болки и конфликти. Агонизирайки, повлича след себе си всички, пряко или косвено свързани с него. Самото име на концерна е символ на отрова, която води към бавна, мъчителна гибел. Персонифицирайки образа на „Никотиана“, писателят внушава идеята за разрухата, заложена изначално в тютюневия концерн: „Всичко започваше и свършваше с „Никотиана“, която осакатяваше характери, смазваше достойнства...“ Тютюневият концерн „Никотиана“ е образ на гибелта, символизиращ един отиващ си свят, за който няма никакви перспективи, свят без морал и нравствени ценности, свят на отчуждение и самота, на пълна дехуманизация и деградация наличността.
В „Тютюн“ Димитър Димов изследва механизмите на нравствената деградация, онези психически предразположения и социални причини, които закриват хоризонтите наличността. Романът разкрива драмата на човека в съвременния свят. Съзнателно или не, амбициите на личността се сблъскват с реалиите, които са не само решаваща пречка за цялостната хармония, но стават повод и за лична катастрофа. Крахът на индивидуалния път е пряко обвързан с невъзможността на един свят, в който властват болката и разрухата, да удържа високите смиели на битието.
Д-р Весела КРЪСТЕВА
@bgmateriali.com
