Преди близо четвърт век, когато се появява първото издание на романа „Железният светилник" (1952 ) , още не са били отшумели споровете около Димитър Димов. Но за разлика от „Тютюн", произведението на Талев има далеч по - щастлива съдба. Още с появата си критиката го акламира горещо, отзивите са възторжени и категорични, характеризира го като „епопея на народния живот". От този момент нататък литературната критика държи на постоянен отчет всичко, което се появява под перото на писателя. А то наистина не е никак малко. За около петнадесет години Димитър Талев завършва на първо място тетралогията си, романа летопис за първата българска държава „Самуил", историческите повести „Кипровец въстана" и „Братята от Струга", и романа „Хилендарски монах". Но преди да стигне до творбите, с които остана и ще пребъде в българската художествена литература, писателят извървява сложен и противоречив път. През много лутания и заблуди е трябвало да премине, с много илюзии е трябвало да се раздели, за да стигне до създаване на „епопея на българския живот".

Сред първите си най-ранни произведения от края на 20-те години Талев издава трилогията „Усилни години", посветена на Македония и нейната историческа съдба, в момент, когато борбата за освобождаване от турско робство стига един от своите върхове. Първият роман е озаглавен „В дрезгавината на утрото"; вторият - „Подем", а третият - „Илинден". Очевидно темата с същата, както в тетралогията, но разликата в двете поредици е огромна: в „Усилни години" изобилстват разгорещените клетви за вярност към народното дело, но в основата на този патриотичен екстаз се таи пристрастието. Събитията са изобразени през призмата на организационната ограниченост. Сам писателят по -късно, когато се спира на „Усилни години", заявява, че те „представят освободителната борба едностранчиво, в тясна националистическа рамка. Борбата е само между турци и българи.".

Очевидно труден и мъчителен е бил пътят на духовно приобщаване към съдбата на нацията, разширяване на политическите и естетически кръгозори, за да стигне до създаването на тетралогията. През много горчиви равносметки и тежък духовен баланс е преминал авторът, за да ги надмогне и създаде национална епопея, пропита с възрожденски патос и любов към: българщината.

Раждането на тетралогията е дълъг и мъчителен процес в който се оглежда самото изграждане и утвърждаване на писателската личност и характер. Освен личните преживявания и спомени, значителна роля в нейната подготовка са изиграли онези допълнителни исторически факти и документи, онази допълнителна издирвателска работа, която той извършва.

Като жанр тетралогията на Д. Талев принадлежи към определен тип романи, които често се срещат в западноевропейската литература от края на Х!Х век -това са така наречените семейни саги, фамилни романи. В тях се проследява съдбата на едно или няколко буржоазни семейства през по -продължителен период от време ( серията романи на Емил Зола „Ругон Макаровци", "Нюкмановци" на Уилям Текерей, "Сага за форсайтови"на Джон Голсуърти и др.)

И в тетралогията на българския писател ние се запознаваме по същество със съдбата и историята на едно семейство - на Хаджи Серафимовата внука Султана и на Стоян Глаушев от с. Гранче. Следвайки естествените етапи, през които преминава то, авторът е нарисувал широка панорама на обществените и духовни борби на времето. Разкрити са взаимоотношенията вътре в семейната общност между отделните членове, а също и резонансите от обществените вълнения и проблеми в Преспа. В историята писателят търси не само знание, не само историческото, а и прогресиращото време. От друга страна. историята, спомените, според него, са незаменими източници на вълнения и естетически изживявания. Талев сам признава, те принадлежи към спонтанния тип художници, към ония, които предварително изстрадват замисъла и образите, преди да пристъпят към писменото сътворяване на произведението. И още нещо - в интереса си към Македония е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство, разбрано в най - широк смисъл, е основният двигател, захранван с енергията на писателското въображение, който импулсира неговите творчески открития. Такива са главните особености в почерка му на исторически романист. И тъкмо в „Железният светилник" ние можем да ги открием в най - синтезиран и чист вид.

Романът, както е известно, е съставен от четири части. Първата е озаглавена „Хаджи Серафимовата внука". В нея сме въведени в епохата, в обстановката, запознаваме се с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено към субективното начало в историческия процес - върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.

Втората част е озаглавена „Тъмни времена". Заглавието веднага подсказва, че повествованието е изместено от семейно - битовия план върху една обществена действителност: запознаваме се с борбите, водени от градската община и общинари за съграждане на нова църква в Преспа, за духовници и учители, които ще просвещават народа на български език.

Третата част - „Народът се пробужда" - вече предава първите сблъсъци в една борба,която по своята същност е борба не само за духовно освобождение, но и плах опит да се изработи една бъдеща политическа платформа. В нея се откроява мъжествената и благородна фигура на Лазар Глаушев.

В последната част - „Корени и гранки" - социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват неговите синове и дъщери. Раждат се внуци, за да растат и израстват пред техните очи. Семейството преживява и първата трагедия - смъртта на Катерина. След много превратности и изпитания, които съдбата праща на любовта между Ния и Лазар, в края на романа и те свиват семейно гнездо.

Композиционната рамка на „Железният светилник", както се вижда, има кръгов строеж, като музикалната форма рондо. В нея са налице две начала, или по -точно би следвало да кажем две субстанции, от които е изградена историята: субективно - историческото и социалното. За Талев те са неразделими, затова ги проследява паралелно, вгражда ги едно в друго така, както историческата практика ги е вместила. Избраната композиционна структура в редица отношения определя строежа на отделните образи в романа, на конфликтите, които зреят, избухват и се разрешават по неговите страници.

Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, подмива бреговете, за да проправи нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борба и. конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата па преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на лично щастие, на семейство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. И в един субективен, и в един социален план, нейната постъпка се оказва исторически перспективна, вярна. В този момент Султана се издига над закостенелите традиции, надживени вече от времето, и в нейната постъпка историята отлива формите, по които животът ще продължи да се развива. Даже само в този епизод писателят е съумял да обедини в неразчленимо единство субективно - историческото със социалното.

Героите на романа обаче не са плоскост но изградени, не са равнинни. В структурата на всеки от главните образи, а и на епизодичните, е залегнал пространственият принцип. За Талев -художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по - нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер - властен и суров, плашещ околните, - става жертва Катерина. Макар да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива разрушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс.

Ето защо престъплението на Султана е в някаква степен социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава срещу предписанията на родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава още и от факта, че Султана има ясното съзнание за престъплението си, защото е една нормална майка, която обича Катерина с обич, равна на обичта й към Лазар. И ако посяга на живота й, тя го върши в името на честта и родовата традиция. Нейната драма е една от най - покъртителните в нашата национална литература. Без да насилва образа й, Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими - Султана е сурова и властна, твърда и дори жестока, волева и непреклонна, а наред с всичко това е нежна и любяща съпруга и майка, всеотдайна в грижите си към своите деца, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти на нейната душа обаче тъмнината се разпръсква от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. Изтъкана от суеверия и мрачни предписания на родовия морал, от жестокостта на едно време, което отминава, но не е отминало, нейната душа е арената, където тези сили си дават среща. И за победата на светлината тя трябва да отгледа Лазар, да го изучи и съхрани, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.

След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, някакъв морален изрод, който умъртвява децата си без морални угризения, без да изпитва страшната сила на греха. В часовете и дните, когато бди над ранения Лазар, мислите и непрекъснато се раздвояват между него и мъртвата. Така моделирана като характер, Султана трябва да влезе в конфликт с най - близкия си, със снахата, която сама беше отредила на Лазар - с Ния. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната се възправя с мекота и изящество, с благородство красивата щерка на Аврам Немтур. Зад нейната овладяност стои обаче също така един характер, който в не по - малка степен ще защищава правото си на лично щастие и себеосъществяване. Стъпка по стъпка Ния ликвидира монопола й на всевластен господар и разпоредител в къщата на Глаушеви. Сега историческото преимущество е на нейна страна и тя удържа своята победа.

Като дълбок познавач на човешката душа писателят никъде не прекъсва родовата връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове и предначертания за бъдещето на децата й. В един социален план Султана търпи поражение още и защото не може да преодолее традицията. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян Глаушев. В тази нейна консервативност обаче се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.

В образа на Ния, красивата щерка на чорбаджи Аврам Немтур, колкото и парадоксално на пръв поглед да изглежда, Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината намира своето продължение. Ния е белязана с рядка красота, с такт и чувство за достойнство. Тя преследва своите цели също така неотстъпно и упорито, както и Султана, с тази разлика, че всичко извършва с изящество, с някаква вътрешна мярка и такт. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои едно непобедимо влечение към красивото. Когато на бял свят се появява малкият Борис, той става брънката, запълнила празнината между нея и Султана.

Другият централен образ в романа е Лазар. Чрез него авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение: "Аз искам да стана учител на целия народ." И той действително израства като истински водач на народа в Преспа, защитник на неговите духовни и политически права. В постъпките и решенията на Лазар Глаушев се отразяват историческите повели на епохата. В неговия образ е фиксиран един от най - ранните етапи на борбата за политическо и духовно самосъзнаване на българите в Македония. Средствата и оръжията, с които се бори, са от арсенала на възрожденски просветители. И макар и да не са от най -ефикасните, те му осигуряват едно историческо предимство: той е реалист във всеки момент от борбата и винаги е в състояние да постави пред съратниците си ясна и общоприемлива цел.

В сюжетната канава на романа е втъкана цяла галерия от епизодични или по - второстепенни герои, някои изваяни майсторски. (Стоян Глаушев, Катерина, Рафе Клинче, Аврам Немтур, Божана, Климент). Всички те, взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриотична приповдигнатост, които издигнаха романа до национална епопея.

За този роман може да се говори още много, което в никакъв случай не е гаранция, че проблемите, поставени от писателя, ще бъдат изчерпани. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художественото познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на „Железният светилник" отбелязва нов момент в развитието на българския исторически роман.

Във втория роман - „Преспанските камбани", семейната хроника на Глаушевци е обогатена с нови събития: раждането на Борис, в Преспа идва нов учител - Райко Вардарски; избухва Руско - турската война. След тежки боеве и много жертви върху политическата карта на Европа се ражда нова държава - България, Преспанци вземат по своему участие в борбата - оглавява я Лазар, при активната подкрепа на Андрей Бенков и Райко Вардарски. В първата въоръжена схватка падат първите - Андрей. а по - късно и учителят. Един по един започват да гаснат старите -умира Стоян, последван от Султана.

В третия роман „Илинден" съдбата на глаушевския род е отстъпила малко на заден план, засенчена от политическите събития в Македония. В Преспа революционната организация е формирала дълбоко законспирирани групи. В повествованието се появяват исторически личности с техните собствени имена -Гоце .Делчев и Даме Груев. Те са не само творци на историята, но и нейни тълкуватели. В „Илинден" писателят прави опит да обедини двете начала - водач и народ - в едно единство. Ето защо е ограничил присъствието на субективния фактор, а е съсредоточил усилията си при изображението на историческото събитие. Предимствата на този начин на повествование е, че увеличава събитийния обхват на изображението - действието се пренася ту в София, ту в поробена Македония. Въвличат се много лица, описани са различни епизоди от въстанието.

Но това съвсем не означава.че от погледа на Талев е изчезнал глаушевския род. Известно е. че той замисля творбата си като трилогия. В процеса на работата замисълът се разширява и по силата на една вътрешна потребност той пристъпя към четвъртия роман - „Гласовете ви чувам". Отново се пренасяме сред изгорели села и избити люде. Пак ходене по мъките на един поробен народ. Събитията стават през първото десетилетие на новия век. В свободна България тече пълнокръвен духовен и политически живот. Македонската младеж в преобладаващата си част учи в българските училища и висши учебни заведения. Героите на романа са от средите предимно на мислещата интелигенция, които водят безкрайни спорове по стратегията и тактиката на борбата. Повествованието протича като многогласен хор от вътрешни гласове, в който се преплитат съмнения и колебания, дълбоки пробиви в съвестта на участниците.

Лазар и Ния продължават да живеят в Преспа. Старият поборник се е уморил - той е член на организацията, която се ръководи от Гоце Делчев и Даме Груев. След смъртта на Ружа двамата вземат детето, за да го отгледат. Борис изживява драматична и чиста любов към гъркинята Ангелика. След нейната смърт той отива в чета, рискува живота си и по чудо остава жив. когато тази вест достига до Лазар, той припомня думите на Султана: "..като ти дойде зло, отваряй широко вратите на къщата си. Не иде то само..."

С тези думи завършва и повествованието за славния род на Глаушевци. Димитър Талев е проследил съдбата на тяхното семейство в продължение на близо цяло столетие. Такава в най -общи черти е историческата и сюжетна канава, върху която е изградена тетралогията.

По мащабите на историческите събития, описани в нея, по броя на лицата, въведени от автора - това е произведение на крупни епически мащаби. Съдбата на глаушевския род е проследена на фона на националния политически, социален и духовен живот през цяло едно столетие, изпълнено с преломни за българската нация исторически произшествия. И може би тъкмо тук следва да търсим и новаторския принос на нейния създател в жанра на семейния роман.

Тетралогията на писателя надрасна значението и въздействието на обикновена поредица от исторически романи, за да събере в себе си тревожните му размисли за историческата съдба и бъдеще на България.