ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА“
РАЗДЯЛА И ЗАВРЪЩАНЕ В ЕЛЕГИЯТА
Всяка раздяла е малко или много болезнена. Тя изпълва с празнота и носталгия човешката душа. Затова и завръщането към миналото е толкова желано.
Бащината къща е свещено място за всеки един от нас. Тя е онова пространство, в което израстваш, през чиято призма опознаваш света и в което се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки поема по своя път и идва време, в което трябва да се разделиш, да излезеш от домашното огнище и сам да се справяш с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а с тях – и непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Поезията на Димчо Дебелянов е огледален лирически образ на неговия душевен свят. Краткият му живот е съпроводен от поредица раздели и житейски несполуки. Затова творецът издига в поетичен култ своя копнеж по напуснатия дом, загубените близки хора и най-светлите и невинни детски години. Носталгията поотминалото и невъзвратимо време ражда неговите елегии „Скрити вопли“ и „Помниш ли...“ станали образци в българската поетична класика.
Елегията „Да се завърнеш в бащината къща“ изразява размислите, породени от едно завръщане. Желанието му е толкова силно, че е почти равностойно на мечта, на блян. Той си го представя, но сякаш не вярва, че това може да се случи. Чувства се като „печален странник“, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Така за Дебелянов остава личната и лирическата драма на невъзможното желание. За лирическия човек домът е „своето“ пространство. Той е крепост на спомените за натрупания родов исторически опит. Намирането му е намиране на хармония.
Неслучайно завръщането е представено, „когато вечерта смирено гасне“. Тишината, внушена чрез употребата на епитетите „тихи“, „тиха“, не е символ на самота – по-скоро буди асоциации за спокойствие и сигурност, които домът дава, но и за успокоение и разбиране, които получаваш там, когато си нещастен. Дори когато смяташ, че дните ти са „безутешни“, можеш да захвърлиш „черната умора“, Та дори и само за мит, защото знаеш, че някъде има едно място, което винаги ще бъде отворено за теб и винаги ще можеш да се завърнеш.
След толкова тежка раздяла обаче не е възможно да изпиташ изведнъж огромно щастие. Затова и радостта на лирическия герой е „плаха“, и стъпките му са „плахи“. Той изпитва вина, че е напуснал дома си, където е имал всичко необходимо и е можел да получи морално съчувствие и подкрепа. Но, от друга страна, плахостта му е израз и на почитта към родното пространство – сякаш героят влиза не в къща, а в Божи храм. Това отъждествява не на двете сакрални пространства говори за огромната обич, която поетът изпитва към семейството и всичко родно. И може би заради това мъката от раздялата е толкова дълбока, а чувството му за вина – още по-силно.
Мечтаейки да се завърне, героят си представя срещата със своята майка. Както винаги, тя е на прага, на границата между двете пространства — родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Парадоксално, макар и „безсилно“, нейното „рамо“ дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, тя си остава майката, готова винаги да те изслуша; тази, чиято усмивка винаги е блага и винаги те окуражава и разбира. Обръщението „мамо, мамо...“, е израз на желание за връщане назад – към детството, към времето, когато, щом нещо те мъчи, можеш да изтичаш и да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Но пък защо да не е и израз на малкото дете, което живее у всеки от нас, израз на слабост и безнадеждност, които само една майка може да премахне?... Завръщането към дома, към детството, кара човека да мисли за това, как е изминал пътят му, сякаш прави равносметка на живота си при спомена за детските години и бащината къща. И мислейки се за недостоен, всъщност в този дом ти се иска да получиш опрощение за грешките от майка си, както грешният иска прошка от Бога. Завръщайки се в бащината къща, очакваш да получиш майчината благословия и разбиране за всичко, което си сторил.
След раздялата, която самият ти си пожелал, е невъзможно да се чувстваш заслужил свещената майчина благословия и опрощение, защото в известна степен си виновник за разделянето на семейството. Затова и смирено влизаш в „стаята позната“. Тя се явява в елегията „последна... пристан“, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. Това е мястото, където за последно искаш да получиш прошка. Така, както в детството опознаваш света от дома си, така след години желаеш пак да се завърнеш там, откъдето си тръгнал, да умреш там, където си се родил. „Да се завърнеш в бащината къща“ означава не само да отидеш отново в дома си, но и да почувстваш пак онази сладка тишина, да си спомниш всичките моменти, които правят дома толкова скъпо и ценно място за теб. Да се завърнеш наистина, а не само формално.
В елегията, завръщайки се мислено в родното пространство, лирическият герой е „впил морен поглед в старата икона“. Очите, като огледало на човека, издават състоянието му. Но той не е уморен само физически. Много по-голяма е душевната му умора и изтерзаност. След раздялата с родния дом той се е сблъскал с много трудности, осъзнал е много неща и тази разлика между външното и вътрешното пространство, между заобикалящия го свят и света вътре в него, който до голяма степен е свързан с родния свят, му оказва силно въздействие. Именно раздялата го кара да се чувства така изморен, изтощен и празен, защото, напускайки домашното огнище, е очаквал да попадне в много по-различен свят от действителния. И тази „грешка“ – раздялата с дома, го прави длъжен да поиска прошката, молейки се пред свещената стара икона. Но освен символ на вярата, тя е символ и на връзката между поколенията, на традицията – това я прави още по-ценна и неслучайно героят коленичи пред нея. Сякаш прошката трябва да дойде от целия му род, защото, напускайки дома си, до известна степен той се отделя и от рода си.
След всичко, което е осъзнал през житейския си път, героят се завръща у дома си, за да дочака своя „мирен заник“. Чрез библейския мотив за завръщането на блудния син, Дебелянов успява да разкрие още по-ярко душевното състояние на лирическия Аз. Той се нуждае в края на дните си от мир, който е имал само в своето детство. А завръщайки се мислено назад във времето, помъдрял и прозрял ценностите на рода и дома, осъзнава, че очакванията му за живота са останали напразни. Единственото, което му остава, е да се завърне в родния дом, защото само копнежът по него му е останал.
Но всъщност гласът му е глас в пустиня, „скрити“-те му „вопли“ са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в истина. Останал „печален странник“, лирическият Аз има само своите спомени и мечти, които напразно му напомнят за всичко отминало и запомнящо се – за майката, на чието рамо никога вече няма да може да се опре и чиято усмивка повече няма да го насърчи, и за дома, който сякаш е толкова далеч, че е невъзможно да бъде достигнат. Героят е загубил даденото му и сега е трудно пак да си го върне, но поне спомените му помагат да притъпи болката и мирно да дочака своя заник.
Всичко в живота е толкова кратко, преходно, мимолетно! Важното обаче е, независимо къде, кога и с кого си, да останеш верен на себе си, да не забравяш откъде си тръгнал, да не се откъсваш напълно от корените си. В противен случай няма значение какво си постигнал. Ако в душата си не носиш образа на дома и семейството си и не се връщаш, макар и в спомените си към тях, то тогава... кой си?!
Елица ТОДОРОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
