„Един убит” - анализ


            „По-жестоки стихове от тези в българската литература няма и още по-жестокото е, че те са написани от най-човечния ни поет” – това казва Атанас Далчев по повод стихотворението „Един убит” на Дебелянов. Несъмнено подобна оценка е точна и вярна, защото именно в това произведение откриваме човеколюбието и смирението на героя, изправен пред апокалиптичните картини на смъртта и безсмисленото братоубийство по време на война.

            Димчо Дебелянов сътворява произведението „Един убит” в началото на XX век на бойното поле. Вдъхновен от участта на един загинал французин и от намереното край тялото му неизпратено писмо, авторът създава своята творба, която се отличава от всички предишни. Стихотворението, заедно със „Сиротна песен” са намерени през 1917г. от Георги Райчев – кореспондент на Седма Рилска дивизия. Ето какво казва Райчев: „...донесох ги аз от фронта. Открих ги съвсем случайно...”. Командирът на дружината майор Томов получава от Дебелянов двете стихотворения – „Вземи ги...две стихотворения са, запази ги и ги предай после в София на Подвързачов или на някой друг.” Благодарение на тези хора днес наглобяваме пъзела на Дебеляновата поетическа визия за света и човека.

Творбата  представлява нов поглед върху случващото се по време на война. В едно такова размирно време Дебелянов засяга един важен обществен проблем - а именно човечността във време, в което войните продължават, и хиляди хора в името на своята Родина жертват живота си.

            Още в заглавието на стихотворението авторът назовава загиналия „един”, като по този начин насочва вниманието върху трагичността на отнетия човешки живот. Убитият не е конкретен човек. Той може да бъде враг, подкрепящ  законите на войната, но и най-обикновен човек, за когото може да се скърби или да се издигне паметник в негова чест.

            Творбата е изградена от седем четиристишни строфи, рамкирани в началото и в края от идеята за смъртта. Това означава, че стихотворението има отворена композиция.

            Основните теми и мотиви, които Дебелянов разработва, са: унищожителната стихия, наречена война, равенството пред смъртта, смисълът на човешкото съществуване, скръбта на майката, променената същност на човека по време на война и състраданието.

            Още в първата и във втората строфа забелязваме как образът на противника вече не предизвиква омраза: „Той не ни е вече враг...” . Чувството е заменено със състрадание към неговата участ. С това Дебелянов ни внушава усещането за побратимяване. Умиращият е „спокойно бледен”,  вече примирен със своята смърт и насочил погледа си към безкрая. Художествената ситуация е свързана със „срещата” между лирическия Аз и убития вражески войник. Но говорещият не мисли себе си в своята единичност, а изразява своята гледна точка чрез „ние” – формата. Така внушава общото преживяване на ситуацията.

По белязания от смъртта образ на врага се чете антихуманността на войната, която стихийно отнася всяка надежда и нежност в живота. Тук  Дебелянов насочва вниманието ни към мислите на героя в неговия последен дъх, а именно дългът към Родината, неизбежната смърт, живота с неговите радости и неволи и непрестанните мисли за своите близки.

 В третата строфа неизпратените писма са символ на неизпълнения дълг към семейството. Неслучайно Дебелянов слага акцент върху връзката на убития с близките му. Именно в този момент на лицето на умиращия противник откриваме един друг човек, човек с болки и копнежи, който прощавайки се с живота, разкрива своята идентичност и предизвиква съчувствие.

            Изправени пред смъртта, всички хора са равни. Носейки в себе си най-скъпото – писмата от близките си, но и другото скъпо – кръвта по тях, символ на любовта към Родината.

            Тук в четвъртата строфа авторът описва с помощта на реторични въпроси войната като място, където всички отиват да се борят в името на Родината си. Най-голямата награда за лирическия  герой е не победата, а честта да умреш в битка. Точно това убеждение е подтиквало народа ни да извършва подвизи. Но когато на едно място се преплитат толкова много човешки съдби, няма как всички да са победители. Лирическият герой умира „непобедил” „в ден на вихрени победи”. Може би тази негова загуба не е свързана с възможностите му на бойното поле, а с това да отстоява човешкото в себе си, където и да отиде, каквато и цел да има.

            В следващите две строфи лирическият говорител продължава да отбелязва приликите с врага. Завръщането  при създателката на неговия живот е затваряне на кръга на живота. Дебелянов прави образа на майката аналогичен с този на смъртта чрез синекдохата – „клета майчина ръка” и инверсията „любов безмерна” . По този начин представя срещата с тях като очаквана утеха, ласка и намиране на покой.

 Изведнъж лирическият Аз осъзнава ненужността да оплаква убития противник. Чувството е въведено чрез оксиморона „смешна жал”. Авторът осъзнава, че грозната реалност преди всичко е, че убитият е отишъл на бойното поле с намерението си да отнема други човешки животи. В името на каузата героят сам попада в капана, бидейки убит.

            Именно в последната, седма строфа, се внушава мисълта за повече човечност, тъй като войната превръща хората във врагове. Тук е кулминацията на иронизираното състрадание: „Не, той взе, що му се пада,/мъртвият не ни е враг!”

Строфата е пропита от противоречиви чувства - любов към Родината и омраза към враговете. По трагичен начин е обрисувана картината на войната, където победители и победени няма, а изходът е само смърт.

            Неслучайно военната поезия на Дебелянов е често сравнявана с военната проза на Йовков. При съпоставянето на Дебеляновото стихотворение  с очерка „При Одрин” двамата автори хуманисти възкликват сякаш с едни и същи думи пред безчувствените тела, разпръснати по полето, които са потънали във вечния сън на смъртта, те бедните войници, вече са не врагът, а само и единствено човешки същества. Трудно е да се говори за човещина по време на война, когато единствено значение има броят на загиналите врагове, отколкото скръбта и състраданието на майката.

 Аналогична е и съпоставката между поезията на Дебелянов с произведението на Вазов „Новото гробище над Сливница”.  И тук е показана унищожителната сила на войната. Защо е била нужна тази саможертва? Вазов упреква съвременниците, че ще бъдат забравени и в незнаен гроб заспали, и само майките им ще ги помнят. В същото време  увековечава подвига им, техния героизъм и чувството за дълг към Родината, което ги води. И тук чувствата са смесени – на възторг и скръб. Доминиращ е образът на смъртта, пролятата кръв на десетки загинали и безвъзвратно отишли си от този свят. Трагичен край, увековечен от голям подвиг и величие, водещ до безсмъртие.

            Чрез своето стихотворение  Димчо Дебелянов се опитва да провокира читателя дали наистина целта оправдава средствата, какво представлява човещината и има ли място тя на бойното поле. Всеки сам за себе си нека си даде отговор и да е сигурен в едно – какъвто  и живот да си водил, пред смъртта всички хора са равни.

            Огромна мъка потиска спонтанното човешко реагиране, но и под властния императив на воинския опит се крие мъдростта на онова, което е най-важното за човека - да бъде човек независимо от всичко.

            Ситуацията, в която е възможно примирение с врага само и единствено в смъртта, е несъмнено доминирана от желанието и необходимостта да унищожаваш. Тя е антихуманна, която се изгубва във времето на битките, която смазва човешкото, когато хората стават жертви на най-различни химери, както пише Гео Милев по повод смъртта на Дебелянов – „Стана жертва на химерата, наречена отечество.”

 

 Елена Костова

@bgmateriali.com

Изтеглиsave