В елегиите на Димчо Дебелянов индиви­дуалните, родовите и универсалните цен­ности се намират във взаимовръзка. От­правна точка е родовото чувство, изку­шаващо лирическия говорител да предп­риеме пътуване към сакралното простран­ство на дома. Неговото индивидуално би­тие го кара да търси универсалните цен­ности, вместо да се самозалъгва с мечтата за осъществимостта на срещата с близки­те на сърцето му хора. Става ясно, че дори и най-силният индивид мечтае за близост с "хората и мястото, които обича. Фикционалното пътуване през времето и прост­ранството очертава параметрите на духов­ното му израстване, подлагащо на изпита­ние най-съкровените му чувства.

Никой човек не е влязъл в големия свят, преди да съхрани паметта на рода, превър­ната в спомен:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Пространствата на лирическата изява са привидно разширени („тихия двор", „бе­лоцветните вишни, „жалби далечни), за­щото изповядващият се намира на пътя към дома („тихия дом). В действителност той се чувства като „заключеник в мрачен затворпоради невъзможността да наме­ри място за себе си. Родната къща и широ­кият свят се озовават в опозиция, защото носят различни ценностни системи. Те очертават параметрите на познатото (оби­чаното) и непознатото (чуждото, враждеб­ното) пространство(„двор, „дом-„зат­вор). Миналото и настоящето се свързват посредством радостта и болката от същес­твуването. Пътуването между тези два свя­та е възможност за постигане на себепознание, затова се ражда светлината като усе­щане за щастие (на миналото с неговата сигурност и с надеждите за разтваряне на хоризонтите):

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни...

Пораждането и изразяването на елегичните чувства в творбата се осъществява ка­то усещане за сливането на АЗ-а с архетипите, като среща на означаемото (дома) с означаващото (човека).Преди да влезе в сакралното пространство на дома, лирическият говорител тряб­ва да премине важни прагове и дворове -сирачеството, житейските несгоди, разоча­рованието от равнодушието към човешка­та съдба в големия град, усещането за изолираност, отчуждението от родовите цен­ности. Всяко едно от тези препятствия е само етап, който трябва да бъде преодо­лян - въпреки катастрофичното изживява­не на настоящето. Затова мисълта на самохарактеризиращия се като „заключеник в мрачен затвор "индивид е отправена към някогашния дом като усещане за невъзмож­ност да се осъществи реалното пътуване. Очевидно е разкаянието от отдалечаване­то („жалби далечни и спомени лишни). Но все още той носи в себе си желанието да получи прошка, защото вече осъзнава сте­пента на греха, в библейския смисъл, тър­сещ изкупление и опрощение от „светлия хор, / хорът на ангели... ”Готов да приеме смирено жребия си, героят е измъчван от мисълта за похабените нравствени ценнос­ти. Драматичната невъзможност да се осъ­ществи пътуването към истинския дом из­дава силната връзка с миналото, останало все така привлекателно в спомените му:

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни?

Откроява се дистанцираността на голе­мия свят от истинските родови ценности в сакралното пространство на дома.

Победата на мрака над светлината обус­лавя драматизма на изживяванията. Той е провокиран и от фикционалността на пътя към истинските нравствени ценности на ро­довия свят. Идентификацията на лиричес­кия герой и възприемателя по линия на неперсоналността и обобщеността маркира и водещия лирически мотив - „жалбата за отминалия топъл и устойчив живот". За то­ва говори изповедната интонация в елегия­та, опитваща се да осъществи диалог със съмишленика в лицето на читателя (или на някой приятел от детството, който може да се превъплъти в ролята на някогашното момче, обичащо дома и родовите си ко­рени).

Лирическият герой е особено чувствите­лен към различието между минало и нас­тояще, защото се чувства ограбен и излъ­ган в надеждата си за щастие. Излязъл вече от сигурността на сакралното пространст­во на дома и неговите обитатели, той болезнено изживява преминаването от свет­лината към мрака, от обичта - към равно­душието, от спокойствието - към разоча­рованието (още повече, че осъзнава доб­роволността на избора си). Зрелият човек вече знае, че разликата между „там” и „тук” е предимно етична. Неговата романтична духовна нагласа не може да свикне с ми­сълта, че животът  го принуждава да живее в реалните граници на времето („затвор, „позор, „казън).

Водеща в стихотворението „Помниш ли, помниш ли... е темата за привързаността към родния дом, населен с любими и оби­чани хора, които не са назовани пряко, но присъстват имплицитно в творбата. Тя е из­разена посредством елегичните „ вопли наромантично настроения млад човек и с ме­тода на символизма. Символните образи на дома, на пътуването, на двора и на бе­лия цвят очертават силата на изживявания­та, ситуирани в миналото, мислено и като бъдеще. Болката по миналото се оказва опора в света на бездуховността и равно­душието и очертава причините за сблъсъка на двете ценностни системи. Тя определя връзката на човека със света - независимо колко дълги са разстоянията.

Като се има предвид, че мотивите са „обобщени житейски ситуации, водещ в „Помниш ли, помниш ли... е носталгич­ният тон. Мотивите се редуват (родови и универсални), свързват се помежду си и се противопоставят посредством носталгич­ните чувства. Те са породени от притега­телната сила на родовите корени и от осъз­натата истина за фикционалността на евен­туалното завръщане:

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

И в тази елегия, както и в „Да се завър­неш в бащината къща...елегичното изживяване налага като водеща минорната интонация. Мотивът за фикционалния път  към сакралното пространство на дома зву­чи едновременно със силата на спомена мечта (или мечтата спомен). Градацията на чувствата, повторителността на ситуация­та, номинацията на белия цвят („белоцвет­ните вишни, „светлия хор, „хорът на ангелиносят усещането за спокойствие до­ри тогава, когато в последния стих зазвучава въздишката по необратимото време.

Поантата на творбата може да се прие­ме като реална преценка на житейската си­туация и като романтичен полет на духа, несрещащ разбиране в света на девалвиращите ценности. Трудно е да се избегне обвързаността на индивидуалната съдба със съдбовната предопределеност на пътя, характеризиращ търсенията на цяло едно поколение, към което принадлежи и Дим­чо Дебелянов. Като личност, неговият изповядващ се лирически АЗ се опитва да намери равновесие в непрекъснато рушащия се ред. Готов е да тръгне от универсал­ните към родовите ценности - без да знае докъде ще го доведе този път. Но едва ли вече вярва, че е възможно да се себеопознае чрез съпоставка с критериите на едно отминало време. В този смисъл неговото завръщане е едновременно и търсене, и спомен, общуване повече със себе си, от­колкото с дома, с близките и Бога. Най-важ­ното е да открие пътя за постигане на хар­монията в културологичен план. Сигурно затова щастието за човека, съмняващ се в статичността на родовите ценности, е не­постижимо.

„Срещата” между дома и пътя в лирика­та на Димчо Дебелянов (и в частност - в елегията „Помниш ли, помниш ли...”) се осъществява чрез символните образи на дома („тихия двор, „тихия дом, „белоц­ветните вишни, „шъпот и смях в белоц­ветните вишни, „хорът на ангелии пътя, който не е назован, но присъства в цялата творба във фикционалните му измерения. Контрастната цветова гама (синонимите на бялото, от една страна, и от друга - „ зат­вор, „мрачен затворкореспондира с елегичните чувства. И тук светлината на спо­мена се изпълва с гласове, чути някога в пространството на двора. Общото усеща­не се носи от светлия цвят на надеждата в контраст с тъжното изживяване, породено от мисълта за невъзвратимостта на този ця­лостен някога свят. Отдалечеността на вре­мето обаче не игнорира родовата ценнос­тна система, съхранена в паметта на лири­ческия АЗ.

Изповедта на лирическото настроение в елегията „Помниш ли, помниш ли” е много близо до чувството за „загубена при­надлежност”, колкото и да се съпротивля­ва вътрешно срещу налагането му като на­чин на мислене и съществуване. Неизбеж­но е да го усети, когато мислено поема от­ново пътя към доброволно оставения ня­кога дом. Може би точно защото е далеч от това познато пространство, индивидът разбира с особена отчетливост, че чувст­вото за родова принадлежност е мерило за нравствеността на човека. В съзнанието си той продължава да носи най-важните чувства - привързаността към родното място и обичта към родния дом, усещане­то за пълнота на изживяването при мисълта за срещата с най-близките на сърцето му хора - нищо, че не знае дали някога отново би могъл да ги види. Те като че ли са лишени от лица, но изпълват сърцето му с красотата на докосването до техния свят.

В художественото пространство на еле­гията „Помниш ли, помниш ли...” се сре­щат няколко гледни точки. Най-важна е та­зи на лирическия герой („аз, „моята). Той е едновременно вярващ и съмняващ се, раздвоен и цялостен, човек на дома и на пътя, активно мислещ и пасивен тогава, ко­гато трябва да осъществи решението си. Като отглас на вътрешните копнежи се до­лавя и гледната точка на хората от няко­гашния дом („хорът на ангели в дните пре­дишни). Но не по-малко значима е и тази на слушателя от града, в който вече живее изповяданото от лирическия герой („не про­буждайте). Всички те зазвучават в един мил и красив хор, търсещи щастие и за бъ­дещето.Поетът изпълнява своя „завет за служене на изкуството”, както твърди в есето „Око­ло една стара песен”, чрез истината. Сила­та и гордостта на твореца са част от него­вия свят, в който винаги има място за доб­рото и красивото.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave