Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти, прогонени от родния край са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. В елегията е въплътена обичта на Яворовите страдащи герои към свещените български предели.

Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите завинаги и насилствено ги откъсват от любимия роден дом, от близките и семействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борбата.

Яворов изобразява човешкото страдание на борците патриоти на път към заточението, на фона на могъщите морски вълни. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чезнат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море, назад остава домът в който са израснали. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „заточеници”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Пътят е безнадежден, всички мечти са угаснали. Чрез залеза Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи героите. Глаголът „чезне” по-силно разкрива болката по нещо, което е необратимо: „...някога за път обратен, едва ли ще удари час...”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обхванали заточениците. Силна е тяхната мъка при спомена за високите планини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яворовите стихове:

               А Вардар, Дунав и Марица... 
               ...ще греят нам до гроб зарица
                сред спомена един...

Художествените образи на родното, носени от спомена за дома, задълбочават тъжното настроение в душите на заточениците.

Те са символи на мъката по родна земя и близки. Домът това е България, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните вълни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения по пътя, породени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание:

               Рушители на гнет вековен —
               продаде ни предател клет;
               служители на дълг синовен -   .
               осъди ни врага заклет...

Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родината - „рушители на гнет вековен”. Трагична е тяхната мечта. Предателството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отделени от свободното бъдеще на родината, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свободата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свидна” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата:

               А можехме, родино свидна,
               ний можехме с до краен жар
               да водим бой - съдба завидна,
               край твоя свят олтар.

Състоянието на пленниците и тяхната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Той е наситен с безпределна покруса. Повторението на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия.

Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той отнася и надеждите им. Напрежението нараства, изразено чрез възходящата градация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухотворен от Яворов, а чрез глаголите „лети”, „отнася ни” той го прави съпричастен на вълнението на заточениците:

               Простира нощта крилото си и веч
               едва се мяркат очертани
               замислените великани
               на чутния Атон.

Чрез метафората „простира нощта крилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отминаването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват любимите образи.

Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е голяма:

               горчива скръб сърца ни трови -
               прощавай роден край!

Раздялата с родината и дома е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната агония. Те са безпомощни и силата на трагичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две човешки чувства, които ги вълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и родно, а другото е тъгата по изгубената родина. Заточениците обичат отечеството си, знаейки че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си.

Всичко, което е свързано с родината и родния дом, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочаващата се болка в душите им.

Метафората „сълзи накипели” подчертава трагичното чувство при сбогуването с родния дом. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувствата в този момент на изпитание.

Стихотворението „Заточеници" завършва с най-скръбното сбогуване: „Про­щавай, роден край!". Ако бъдат сравнени „Заточеници" и „На прощаване", къде­то също е представена ситуация на сбогуване, то разликата между двете творби може да се види в мотива за завръщането у двамата поети - Ботевият бунтовник винаги се завръща в родината Дом - жив или мъртъв, докато Яворовите герои са осъдени на път без завръщане.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave