ХРИСТО БОТЕВ – „НА ПРОЩАВАНЕ“
ДОМЪТ И ПЪТЯТ В ПОЕМАТА
Гениалният поет и революционер Христо Ботев създава един изключителен свят на характери, герои, картини и идеи. Особено място в него заема идеята за дома и пътя, намерила израз най-вече в поемата „На прощаване – в 1868“. Продиктувана от конкретен повод – подготовката на самия Ботев да премине с четата на Желю войвода Дунава (за съжаление, несъстояло се), тази творба изразява всички негови мисли и чувства преди съдбоносното събитие. Те са предадени чрез образа и преживяванията на лирическия герой - бунтовника.
Той е патриот и борец за свобода, който не скланя глава пред чуждите поробители. Обича родината си и всичко, свързано с нея: майката, „бащиното огнище“ – дома, семейството – братя, баща и любима. Непримиримостта му го подтиква да избере борбата за свобода и дори ранната гибел пред робската участ. Той е човек, който не търпи „турчин да бесней над бащино огнище“. От основните характеристики на лирическия герой се определят и двата идейно-тематични кръга в поемата – домът и пътят. Домът е всичко, което той обича – мястото, където се е родил и израснал, където живее неговото семейство, за което той не престава да милее. За разлика от дома, пътят е олицетворение на неговото вричане да служи на идеята за свобода, на неговото „тръгване“ към борбата и саможертвата.
Поемата е написана в монологична Аз форма, която съответства най-добре на изповедния й характер и придава изключителна достоверност на изказа. Самото заглавие „На прощаване“ носи идеята за път, за тръгване и за измолване на прошка преди сбогуването с най-близкия човек – майката. Мисълта за дома и за прощаването с близките е подчинена изцяло на идеята за спасяване на родното. Двете са взаимно свързани и взаимно обусловени, затова върху тях се изгражда цялостната композиция на творбата. Напускането на дома е болезнено преживяване не само за лирическия герой, но и за майката, която трябва да прежали първото си и най-любимо „чедо“. Той я призовава да забрави своята мъка и да потърси вината за ранната му смърт у тези, които са изиграли най-голяма роля за неговата решителна раздяла с дома:
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по таз тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Поемата „На прощаване“ не е само монолог, но и своеобразен задочен диалог, от една страна, с най-близкия човек – майката, а от друга – със собствения вътрешен свят на героя. Търсейки прошка и благословия от майка си, той споделя всички свои чувства и мисли, мъчи се да й обясни причините, които са го накарали да поеме пътя на борбата за свобода и правда. Тя трябва да знае какво го е накарало да се раздели с нея и с всичко, което тя олицетворява. По този начин идеята за любовта към близките и към целия народ и идеята за свободата се свързват неизбежно с мотива за напуснатия дом и избрания път. Образът на майката в поемата „На прощаване“ – и изобщо в поезията на Ботев, е образ, който обединява представите за всичко родно и мило. Тя е тази, която го е родила и възпитала в дух на родолюбив, в смелост и готовност да брани човешкото си и национално достойнство:
Но кажи какво да правя
кат ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце майко не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.
Майката, с която той се сбогува с такава нежност и която би искал да го посрещне, ако „жив и здрав“ се завърне в родното място, е неразривно свързана с мисълта за „бащиното огнище“. Картината на родния дом обединява първите детски спомени на героя, образите на близките му, първите любовни трепети и най-съкровени чувства. Те обаче са помрачени от тревогата, че най-скъпите на сърцето му хора могат да пострадат заради него, че домът му може да бъде поруган от чуждите насилници:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше...
Любовта към родината и представата за дома са съдбовно обвързани с мъката, горчивината и несигурността при робското съществуване на собственото му семейство, и на целия народ. Многобройните обръщения („майко“, „мале“), реторичните въпроси („но кажи какво да правя“), императивните форми („не плачи“..., „но кълни...!“) внушават не само обичта на бунтовника към всичко родно, но и задъханата болка и мъка от участта на всички, останали под робската неволя.
Бунтовникът изразява изключително емоционално любовта си към родината и внушава мъката, която тежи на сърцето му, и още по-категорично мотивира неговото сбогуване и „тръгване“ по пътя на неизвестността и гибелта. Домът разширява своите параметри като понятие, а чувствата, които лирическият герой изпитва при спомена за него, прерастват в любов към цялото отечество. Пътят вече не е обикновено тръгваме, а път на борба и саможертва, която ще го изведе до безсмъртието:
Ах мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Почерпил сила и увереност от своята обич към дома и отечеството, както и от нещастието, тегнещо над тях, лирическият герой не може да приеме друг избор, освен този, който вече е направил. Сърцето му е дълбоко наранено и болката го превръща най-напред в изгнаник, а после – в бунтовник и революционер. Той добре знае, че единственият начин да се върне в своя дом, да види отново лика на майката и тихата усмивка на любимата, да изпита макар за кратко топлината на бащиното огнище, е пътят на борбата. Няма значение, че този път е опасен и саможертвен, защото той е едновременно славен и страшен. За бунтовника това е единственият възможен път и въпрос на дълг и чест:
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя
пък... каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашка!
Бунтовникът съзнава, че го очакват две алтернативни развръзки, две „завръщания“ при дома и близките. Първата развръзка е по-реална и по-възможна, но е трагична. Това е предчувствието за гибел още в първата битка от борбата за свобода. Тя носи в себе си трагичността на ранната смърт, но бунтовникът я приема като нещо неизбежно. Той дори вижда собствената си смърт в героично-романтична светлина. Много по-загрижен е от перспективата дали майката ще намери в скръбта си сили да предаде неговите завети на братята му. Първият завет е да ги възпита в любов и омраза, за да поемат същия път на борба и да помнят неговото безстрашие и саможертва, а вторият – ако не успее да сподави скръбта си, то поне да ги остави да чуят думите на посветената му вече юнашка песен, да разберат „защо и как съм загинал / и какви думи издумал“. Песента и особено сълзите на майката и на любимата ще помогнат на неговите братя и последователи да продължат борбата и да не оставят делото му недовършено:
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат
като брата си ще станат –
силно да любят и мразят...
Втората възможна развръзка в поемата е картината на завръщането – мечтана, желана, но по-малко реална, отколкото първата. Тази част от поемата е изпълнена с възклицания, с глаголи в нарастваща градация, епитети и е една от най-наситените с драматизъм и динамика картини на тържествуващата свобода в българската поезия. В картината на победното завръщане в родното място пътят на бунтовника сякаш достига до своята връхна точка – мъките, страданията, раздялата и саможертвата не са били напразни, щом героят доживява до огромната радост да срещне близките си. Това като че ли изкупва всичко преживяно до този момент и му дава основание да изпитва гордост, че е изпълнил своя патриотичен и синовен дълг. Той като че ли изкупва в този миг вината си за страданията, които е причинил на най-близките си хора чрез раздялата си с тях: „та тебе клета оставих / за първо чедо да жалиш!“ Затова сега лирическият герой призовава майка си да го посрещне, да го прегърне („ти, майко, ела при мене / ела ме, майко, прегърни“) и се надява тя не само вече да му прости, но и да му даде своята благословия за страшния и славен път на борбата, който продължава:
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
Пътят в поемата е път на саможертвената борба за освобождение на отечеството. И бунтовникът, и близките му съзнават, че този път е „страшен, но славен“, защото той неизбежно води към смъртта, но също така неизбежно води и към безсмъртната слава. Бунтовникът се надява, че двете заръки, които остава - делото му да бъде продължено от идващите след него и народът да запомни неговия подвиг, ще се сбъднат. Обичта му към дома го извежда на пътя на борбата, а от своя страна достойно извървеният път неминуемо ще го отведе до безсмъртието и до народната признателност:
Но... стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
@bgmateriali.com
