Хумор, преливащ в сатира, превръща безобидния смях в отрицание на нравите български, описани в повестта „Маминото детенце" на Любен Каравелов.
В нея писателят създава галерия от колоритни герои на своето време, лишени от всякакви възвишени идеали и стремежи. Това са хора, които, възпитавайки неправилно децата си, създават себеподобни, обречени на деградация. Авторът не може да се примири с паразитното съществуване на част от чорбаджийското съсловие, което живее в свят с преобърнати ценности.
Ироничен, но пълен с живот, е присмехът на Каравелов над жалките стремления на своите герои Нено и Неновица. Напълно незаинтересовани от чуждата съдба, те се вълнуват единствено от своето елементарно благополучие. Застой, тишина, робско примирение - това предизвиква у Любен Каравелов гневно възмущение и желание да иронизира и разобличи елементарното и пошлото.
Животът в дома на чорбаджи Нено е в противоречие с ценностната система на народа ни. Смях, оживление, радостна глъчка царят през май в околните трендафилови градини. Навред кипи труд, който изпълва сърцето с безгранично щастие и задоволство, лее се волна песен. На фона на оживлението и пълната с живот картина читателят се среща със странната „тишина и спокойствие" в чорбаджийския двор на Нено и Неновица. Това са достойните родители на „маминото детенце" Николчо.
Каравелов променя художествената палитра на използваните езикови средства. Леката подигравка, веселата дяволита закачка отстъпват място на острата сатира и гротесковата карикатура. Външният вид на героите е уродлив. Хиперболизацията достига своя предел със зоологизирането на действащите лица.
Портретната характеристика е Каравеловият сатиричен присмех над героите. Авторът открива голямо сходство между физически облик и вътрешен духовен свят. Очите на чорбаджи Нено са сравнени с две черни точки, а ушите и носът - с три червени подлоги. Това красноречиво говори за бездуховността на чорбаджи Нено. Каравелов показва грозното в душата на героя чрез външния му отблъскващ вид. Човешката нравственост на Нено е далеч от възрожденските представи. Създаден е художествен образ на деформираната човешка душевност. Каравелов отрича моралната деградация на своя герой. Образът на чорбаджи Нено има вътрешна „динамика" на „градирано" отрицателно развитие. От карикатурен прераства в гротесков. Асоциации с растителния и животинския свят изразяват деформацията на човешкия образ както в нравствено, така и във физическо отношение.
Авторът не отминава и „нежната родителница"- Неновица, която има голямо сходство „с ония двоеноги животни..., които се отгояват за Коледа".
Каравелов осмива своите герои и посредством контраста между художествен образ и използвани езикови средства. Ироничен е подтекстът на умалителните имена. Зад тях се „крият" отблъскващите гротескови образи на чудовищна по размери духовна грозота, която се „задъхва" в тяхното пространство на описателни детайли като „елеченце", „миндерлъче" и др. Нено и Неновица живеят своя дребен, мизерен и никому ненужен „животец", необезпокоявани от никого, незаинтересовани от съдбата на другите. Едва ли някаква сила би нарушила спокойствието им и би ги извадила от обичайното равновесие. Празно, безцелно, безсмислено съществуване! Живот, лишен от смисъл, е техният спокоен рай. Обхваналото го равнодушие, самодоволството, изпълнило душата на Нено, му позволяват гордо да заяви: „ В моята къща е рай – райска тишина. "Този привиден рай отблъсква Каравелов и събужда у него гняв и презрение.
Главната дилема, която вълнува неговите герои в летния зной, е дали да дремят под кестена, или под крушата. Движението в чорбаджийския дом може да бъде само от по-рядката към по-гъстата сянка, от мисълта за изпросеното гърненце до мисълта за изстудената гюловица.
Нравствената максима на чорбаджийското семейство би могла да се изрази с думите: „дай ми" и „да спечелиме". Натрупаните по случайност пари трябва да се пазят закопани в градината или скрити в зимника, като се преследва една-единствена цел: при всяка възможност да се увеличават, без да се предприема нещо ново, и да се спестяват, като не се плаща на работниците и не се връщат заемите. Трите жизнени начала на Неновица са: „да не излазя из тъщата им онова, което би могло да остане в нея; да не се дават 28 пари, богато могат да се дадат 27; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платимо".
Съзидателното начало в човешкия живот при Нено и Неновица е отстъпило
място на стремежа към абсолютен покой. Тишина и спокойствие, съчетани с материално благополучие - това е Неновото „верую", което е ключът към щастието за чорбаджийското семейство. Главните ценности в техния живот са посочени в авторовия израз: „спали да пият, яли да пият и дивели да пият".
В атмосферата на бездуховна тишина израства и чорбаджийският син Николчо. В семейната патриархална идилия детето получава своите първи уроци за живота. По примера на родителите си, малкият герой не се занимава с нищо полезно и смислено. Сред блажена бездуховност Николчо не би могъл да възприеме от възпитателите си по-възвишени мисли и идеали. Тези „две лоени сърца" сами не се вълнуват от подобни мисли и идеали. Родителите го учат на паразитно съществуване, запалват страстта му към парите и богатството. Научил се от тях да презира сиромашията и трудовите хора, Николчо подражава изцяло на своите „добри" възпитатели. Животът-дрямка му предоставя невероятната възможност да се превърне в едно от същите безполезни същества, каквито са и неговите родители.
Липсата на пример, достоен за подражание, отнема завинаги възможността Николчо да изгради своя собствена ценностна система. Той живее в привидно спокоен,но загрубял свят, в който цел и идеал в живота са единствено парите. Вместо да бъдат заклеймени
като пороци, лъжата и измамата се използват всекидневно. Вярвайки на разглезената си рожба, родителите поощряват грубото му, унизително господарско отношение към слугата им Иван Нищото. Чувството за безнаказаност позволява на детето да проявява жестокост към унизения от родителите му човек и да го натовари с приписаната му несъществуваща вина. Под родителския покрив Николчо се превръща в едно от многото „галени, отгоени и охранени чорбаджийски деца". Епитетите в градация, използвани от автора, засилват убеждението, че паразитната среда на чорбаджиите може да отгледа само себеподобни. Вместо справедлив упрек за провиненията си, той получава обещания за „жълто поясче" и други награди. Любвеобилният баща – безволев и ленив, и „нежната родителница" Неновица предопределят Николчовото пропадане. Разнежените родители, заслепени от своята криворазбрана обич, му разрешават и непозволеното - да вкуси от сладостта на гюловата ракия. Самият баща неизменно следва правилото, според което „на чорбаджийските синове трябва да се прощават множество прегрешения".
Резултатите от криворазбраната обич не закъсняват. Те са фатални за Нено, който не е в състояние да понесе сътресението и да преживее кражбата, извършена от собствения му син. Загубата на парите - най-ценното и непрежалимо за него, го довеждат до ранната му смърт. Празен, лишен от всякакви нравствени ценности, е бил Неновият живот. Смъртта му е не само едно справедливо възмездие за този неспособен родител, но и логичен завършен на един цялостен процес. Родителите биват наказани по жесток начин от своя син, който никога не би могъл да се оформи като достойна личност. Съдбата на Неновото семейство и главоломното пропадане на Николчо доказват още веднъж истината, че безделието и неправилното възпитание водят след себе си пороците и злините, непоправимите обрати в живота на човека. Нено умира, Неновица е съсипана от скъпата си глезена рожба, а чорбаджийският наследник, след като е пуснат от конака, споделя живота си с циганките перачки и продавачки на варен кукуруз.
Отрекъл паразитния начин на живот чрез личната трагедия на Нено и Неновица в повестта „Маминото детенце", Любен Каравелов произнася своята присъда над духовната пустота и нравствената деградация на личността.
@bgmateriali.com
