Претворяването на гениалната Байронова творба на чужд език е върховно изпитание за всеки преводач на поезия. За разлика от оригинала всяка творба може да има много преводи, като този процес във времето е безкрайно приближаване към оригинала. При превода на епическа поема или роман в стихове нерядко се започва с прозаически преводи. Така се е случило и у нас с преводите на „Дон Жуан“ от Байрон и „Евгений Онегин“ от Пушкин, от които притежаваме съответно четири и седем превода. Първите и за двата романа са в проза от началото на миналия век. И следващите два превода на „Дон Жуан“ от 1937 г. и 1940 г. са пак в проза. Държал съм в ръката си превода на Димитър Симидов (изд. „Игнатов“, 1940) преди шестдесет години в тясната антикварна книжарничка на ъгъла на булевардите „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ и след като се убедих, че не става за четене, го върнах върху претъпкания рафт. Трябваше да мине още почти половин век преди през 1986 г. да се появи първият стихотворен превод на Любен Любенов в изд. „Народна култура“, едно забележително постижение на родното преводаческо изкуство.
Седма и осма песен на „Дон Жуан“ са интересни между другото и с това, че скокливото повествование пренася действието по нашите земи. Времето и мястото на събитието е точно локализирано – декември 1790 г. В двете песни е описана обсадата и превземането на град Измаил, разположен около устието на река Дунав по време на втората руско-турска война, от XVIII в. при царуването на императрица Екатерина II. Изпращайки на лондонския си издател Мъри три от междувременно написаните песни (VI, VII, VTII), Байрон добавил и „Предговор към шеста, седма и осма песен“ с обозначение „Пиза, юли 1822 г. Краткият предговор е безценно свидетелство не само за описваните в тези песни събития, но и за онова, което е прието да назоваваме творчески метод на твореца. Ето началото на предговора, публикуван в обяснителните бележки към изданието на творбата у нас от 1986 г.: „Подробностите за обсадата на Измаил в следващите две песни (т.е. в седма и осма) са взети от една френска публикация, озаглавена „История на Нова Русия“. (В Байроновия текст заглавието е цитирано на френски език. б. С.Х.) Някои от приписаните на Дон Жуан произшествия са действителни случки, особено обстоятелствата около детето, което спасява; това спасение е дело на покойния херцог Ришельо, по онова време млад доброволец под руско знаме...“
Налага се да поясним, че въпросният херцог (всъщност маркиз) дьо Ришелийо е потомък на знаменития кардинал, починал век и половина преди описаните в поемата (романа) събития. Към обсадата и превземането на Измаил от руските войски през декември 1790 г. Байрон е подходил като добросъвестен историк, споменавайки уместно в повествованието имената на руските военачалници, взели участие в атаката на обсадената крепост. Днес тези имена представляват интерес само за някои историци, но заслужава да споменем поне името на прочутия по онова време генерал Суворов, предводител на руската войска, който след превземането на града изпраща телеграма до императрицата под формата на двустишие, цитирана точно от Байрон на руски език, но с латиница: „Слава Богу! Слава Вам! Крепост взята и я там.“ В 133-та октава текстът на „депешата“ е цитиран в леко разширен вид: „На Бога вечна слава! Слава вам! / Превзехме крепостта - и аз съм там!“
Споменахме за умението на великия поет да гради повествование по контраст. В конкретния случай след фриволно-еротичното описание на „потайностите“ на султанския харем в пета и в част от шеста песен (да припомним, че младият герой бива продаден на пазара на роби и попада в харема като Жуана), в седма и осма песен поетът преминава в привидно друга тоналност – описание на сурова и безмилостна битка, в която по думите му загиват около четиридесет хиляди войни. Но верен на натюрела си да представя събитията в леко ироничен ракурс, Байрон привидно се кълне, че е „на истината верен“. В 86-та октава този псевдореалистичен ракурс е представен по следния начин:

На истината верен! Да, такава
е на поета истинската цел;
недопустимо е да изостава
в правдивостта от прозаик умел;
не бива никога да се предава
пред римата; докрай да бъде смел
и най-непримирим спрямо лъжите,
с които дяволът лови душите.

Тази двойнственост на почерка, неусетното приплъзване от трагичното към комичното, от сериозното към пародията и гротеската е характерна и за тези две песни, чиято тематична доминанта е положена върху описанието на битката за Измаил през зимата на 1790 година. Към края на осма песен (104-118 октава) е гибелта на някакъв татарски хан, загинал героично в боя заедно с петимата си сина, а в пет октави (128 — 132) безчинствата над жените са описани в иронично-принизяваш план, свидетелствуващ и за истинското отношение на поета към жените. Но този нюанс е умело уравновесен от скицирания накратко епизод, в който младият герой Дон Жуан спасява момиченцето Лейля, което открива сред купища от женски трупове, като се постарава да запази живота на детето и се грижи за него и след сражението.
Началото на XIX в., омрачено от завоевателните походи и войни на Наполеон, изтъква още през първата половина на столетието забележителни баталисти на перото от ранга на Стендал и Текъри. Редом с тях бихме могли да поставим несъмнено и Байрон, като имаме предвид въпросните две песни от „Дон Жуан“. Но все пак именитият поет впечатлява не толкова като баталист, т.е. с описанията на битки и сражения, колкото със заявеното си отношение към войните като голямо и непредотвратимо зло. Неговият повествовател, който несъмнено се идентифицира със самия поет, е най-същественият глас, който не само разказва, но и коментира събитията, съпреживява ги, прави асоциативни прескоци, често пъти твърде отдалечени от описваното, както например в 64-те стиха, посветени на един от първите европейски заселници в щата Кентъки Даниел Бун, герой в повестите на съвременника на Байрон Фенимор Купър. В не една октава поетът осъжда войната, разбира се, както в тринадесета октава заради нечовешките й жестокости:

Какъв коктейл от мъки там личи
и всеки гледа с чувства притъпени
агонии безкрайни и мълчи;
в праха се валят хиляди ранени;
от орбити с извърнати очи
надзърта бялото – но пак строени
мрат нови хиляди, та с нов медал
да се окичи някой оцелял.

Но да бъде назован Байрон пацифист, т.е. миролюбец, ще бъде недостатъчно въпреки омерзението му към войните. Ако бе такъв, той нямаше само година след написването на цитирания предговор да се отправи към Гърция, за да се включи в освободителните борби на нейния народ, където през пролетта на следващата година го застига смъртта. Всъщност поетът е хуманист от сравнително рядко срещана през неговата епоха разновидност – тираноборец, атеист и революционер. Тази негова идейна позиция, която никак не е допадала на, съотечествениците му е изразена съвсем недвусмислено в октавите 50, 51:

Но няма нищо. „Боже, бди над краля!“
И над кралете, че народът гол
от трона инак лесно ще ги сваля.
Подскача и се дърпа даже вол,
щом повечко с орачната копраля
стопанинът му го е поубол.
И на тълпата най-подир додява
на праведника Йов да подражава

и тя ръмжи, крещи като Давид
към Голиат; и камъни запраща,
отчаяна и зла, с ужасен вид;
най-сетне за оръжие се хваща,
че разумът в човека е убит.
Война! Тя винаги е предстояща.
Но революцията от гнета
единствено ще отърве света.

Голямата заслуга на Байрон безспорно е в това, че успял да притегли неомитологическата тема за Дон Жуан от плоскостта на мита в полето на своята съвременност, последното десетилетие от XVIII век. Същевременно той създава, макар че не успява да завърши творбата си, един нов жанр, който по славянските земи обикновено се назовава роман в стихове.
Най-характерната и може би най-привлекателната черта на този нов жанр е активното присъствие на повествователя. Това придава особена проекция на онова, което руският литературовед Михаил Бахтин нарича хронотоп, т.е. време-пространство на романа. Условно казано, в Байроновия „Дон Жуан“ действието се развива в ширина, а не в дълбочина, тъй като сюжетът обраства с наблюдения, коментари, странични асоциации. По правило всяка песен започва с размишления по повод, а и в потока на разказа неизменно присъстват многобройни отклонения. Колкото и парадоксално да е от пръв поглед в това отношение „Дон Жуан“ напомня за друга класическа творба на европейската литература – „Божествена комедия“ на Дайте. Тя не бива да бъде четена, като се пренебрегват обяснителните бележки. В първото издание на стихотворния превод на „Дон Жуан“ бележките на преводача Л. Любенов обемат 57 страници в петит. Забележителното е, че след като прочете този внушителен стихотворен корпус от над петстотин страници, не след дълго читателят изпитва желание отново да посегне към него, защото лорд Байрон е един от най-занимателните събеседници, които човек би могъл да си пожелае.
Може би твърдението на някои английски литературоведи, че Байрон – това е „Дон Жуан“, са малко пресилени, но че това е една от най-представителните творби на европейската литература е истина.