Дон Кихот – вечен образ в световната литература
(Литературно интерпретативно съчинение)
Дон Кихот се е превърнал в образ - символ. Носител на обобщени непреходни човешки качества, той отдавна се числи към вечните образи в световната литература. Дон Кихот е рожба на ренесансовото отношение към света и човека. Той е философско обобщение на време, характеризиращо се с трагични стойности на хуманизма. Това е времето на Ренесанса, когато идеята за човешкото у човека е в криза.
Сервантес създава огледален образ на своето време. Неговият герой е личност, притежаващ висок идеал и морал. Той има трагична същност, защото не може да се реализира в антихуманния, лишен от нравственост свят. Стремежът му към добро и справедливост се е превърнал в основна цел. Носител на хуманни идеали, обобщили истината за човешката същност той се превръща във вечен образ в световната литература
Романът "Дон Кихот" се ражда като реакция на вредното въздействие на рицарските романи. Използвайки най-силното оръжие - смехът, Сервантес отхвърля измислените представи за дълг, чест, любов и благородство. Писателят разбира, че бягството в нереалния свят на рицарските романи не е решение на проблемите на тогавашна Испания. Необходими са идеали и вяра в тяхното осъществяване. Така се ражда Дон Кихот, който тръгва да служи на високи идеали във време на разруха и бездуховност. Ражда се герой, превърнал се във вечен образ обобщение на непреходния човешки стремеж към по-добър живот, към свобода и справедливост.
„Дон Кихот” е философско обобщение на епоха с трагични стойности на хуманизма. Сервантес създава своя роман не толкова като насмешка над миналото, колкото като сатира на настоящето. Замислен като пародия на рицарските романи тази книга далеч надскача поставената първоначално от автора летва. Тя става класически разказ за Испания и испанците от XVI в., за доброто и злото в човека и във времето, за търсенията и проблемите на хората.
Дон Кихот е носител на съвършения контраст между добро и зло. Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на Дон Кихот. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен в нравствените си помисли. Героят живее на условната граница между въображение и реалност, блян и действителност, лудост и разум. Той е смешният рицар на доброто, борещ се за справедливост в печална и грозна действителност. Търпи поражения, но никога не се отказва от своя идеал. Противоречието между цел, действителност и реални средства за постигане на целта пръв забелязва Санчо Панса – оръженосецът на Дон Кихот. Той нарича господаря си рицар на печалния образ.
Дон Кихот е нещастен човек, но щастливо повярвал в доброто. Единствен вижда съвършената красота на духа, а тя от своя страна, създава хармония между човек и действителност. Дон Кихот вижда красота там, където другите дори не подозират. Светът се оглежда само с красивото, което крие в себе си, в съзнанието на вечния рицар на доброто. Образът му е печален, външният вид – трагикомичен в своята карикатурна несъвместимост с реалността, но вътрешният свят на героя е красив с неповторимото си духовно съвършенство и нравствена извисеност. Той живее в съвършения свят на идеала и гледа на несъвършенствата в реалността с високата нравственост на посветения, на обреклия се на висш хуманен дълг.
Рицарски отдаден на идеала за доброто, той е рицар и на човешката чест. Готов е винаги да я защити. За испанеца честта е родово и лично достойнство, което притежава и докрай опазва единствено духовно свободният и горд човек. Свободата за Дон Кихот е осъзнат принцип на нравствено съвършенство. Без свободата човек губи вътрешните устои на духа си. Той не би могъл да се нарече уважаващ себе си човек. Това е основополагащ принцип в идеята за човека в хуманните виждания на Дон Кихот. За него „Свободата е едно най – ценните блага, с които небесата даряват хората. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът.”
За Дон Кихот отнемането на личната свобода и желанието да бъдеш свободен е най – голямото зло, извършено спрямо човека. Той има силата да бъде духовно свободен, вътрешно извисен над реалността и докрай верен на съвършения идеал за красотата и доброто. Това превръща Дон Кихот във философското обобщение на епохата и художествено въплъщение на трагичния хуманизъм на ренесансова Испания.
Романът „Дон Кихот” е израз на проявената съвест на човечеството, а образите в него – символи на изконните и вечни човешки идеали и ценности. Дон Кихот и Санчо Панса, схващани като единство на човешкия идеализъм и прагматичния стремеж за по – добър живот, се крият във всеки един човек. Изразявайки „двойствеността” на човешката природа изтъкана от мечти и реалност, от отдаденост за доброто на хората и преследване на собственото добро. В тяхното реално добротворчество се отразяват най – чистите човешки копнежи за справедливост и ред. Единият – идеалист, отдаден на своя дълг да възцари доброто в Испания и в целия свят, а другият – хитър и лукав селянин, който преследва интересите си.
Романът „Дон Кихот” се превръща в символ на „безумна мъдрост”, на космополитния идеализъм, който ражда най – съкровеното и здраво единство на човека със света. Именно тази необозримост – философска, нравствено и духовна – обуславя и художествените концепции за същността на романа, но в крайна сметка това е творба, която отразява човешката двойственост. Всеки човек е едновременно и Дон Кихот, и Санчо Панса, всеки притежава идеали, и прагматични мисли и представи, понякога „витае в облаците”, друг път е здраво стъпил на земята и преследва упорито своите цели, желания и интереси. Романът на Сервантес се превръща в роман на нравите, на проекцията на една изконна историческа същност върху определен момент и обратно. Няма как да забравим колоритните образи на бръснаря и свещеника, на бакалавъра Караско, нито пък прислужничката Мариторна и разказвачите на чудесни новели. Чрез техните постъпки, чрез ситуациите, в които попадат, и чрез отношението и към „безумния мъдрец” Дон Кихот светът на испанската действителност се превръща в свят на човешкото отношение въобще към необикновените личности. Тези, които защитават висшите идеали и безкористното добро, често изглеждат смешни и неразумни, но зад тази тяхна привидна фасада се крие извечната им благородна и светла същност.
Времето на действието в романа „Дон Кихот“ има исторически, социокултурни и етнологически измерения. Сервантес рисува не само смешното и пародийното, но и от здравото, от непоклатимото и от истинските традиции. Затова човек като Дон Кихот се свързва с човек от народа като Санчо Панса. Двамата са вечни образи в световната литература. Във философки аспект те са като небето и земята. Едното свършва там, където другото започва. Обединени от общия стремеж към идеала, вече векове наред живеят в съзнанието на читателите като реалистично отражение на една цяла епоха. Те са и най – убедително изграденото художествено превъплъщение на възгледите, мечтите и идеалите на много хора.
@bgmateriali.com