МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС – „ДОН КИХОТ“
ДОН КИХОТ И САНЧО ПАНСА – НЕПОВТОРИМА ДВОЙКА В СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРА
През своето многовековно съществуване световната литература е достигнала високи върхове, направила е велики завоевания. Неизброими са имената на нейните гениални автори и творби. Сред тях е и безсмъртният Мигел де Сервантес – най- известният представител на Ренесанса в Испания и един от най-значителните писатели в цялата история на западноевропейската литература. Той създава вечната книга на тази литература – „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“. В нея има двама герои, родени през XVI век – Дон Кихот и Санчо Панса, за които литературната наука говори като за сдвоени образи, т.е. като за персонажи, невъзможни един без друг.
И наистина съществуването на единия без другия е немислимо. Без да разполага и с двамата герои, техният създател не би успял да реализира прекия си замисъл, а и неговата творба не би се превърнала в шедьовър на словесното творчество, представящ картината на испанското общество през XVI век и съдържащ универсалния нравствен кодекс на всички времена.
Сервантес успява да пресъздаде трагедията на един човешки живот. Вяра, идеали, възвишени стремления – всичко това потъва в суровата действителност, в еснафщината на времето, в което живее и твори великият автор. Като ренесансов мислител той ни внушава, че всичко в този свят е относително, че най-важното за човека е да съхрани своята нравственост, духовния си аристократизъм, свободната си душа, а най-страшно е незачитането на човешката личност. Блестящото изпълнение на тази своя цел творецът постига по пътя на пародийното изображение на външния облик на главния си герой – „рицаря“ Дон Кихот, и на неговия спътник – „оръженосеца“ му Санчо Панса.
Сюжетът на романа „Дон Кихот“ се ориентира основно около отношенията между рицаря и неговия оръженосец като модификация на мотива за господаря и слугата. Първоначалната представа, която повествованието гради, е за контрастно противопоставяне на двамата, което се провежда на различни нива. Дон Кихот и Санчо са полюсно различни като външност и физика, като поведение и реч, като тип световъзприемане. В двойката герои се противопоставят мечти и действителност, идеализъм и практицизъм, сън и безсъние, живот в миналото и живот в настоящето, поезия и проза. Решаваща роля изиграват движението в отношенията между двамата, промените, които всеки от тях претърпява в хода на събитията. В съжителството си със Санчо, Дон Кихот започва да проглежда за действителността, докато Санчо, от своя страна, под влияние на Дон Кихот постепенно заменя доводите на практицизма си с аргументите на идеализма. От двамата по-устойчив се оказва Санчо, защото, здраво стъпил на земята, той никога не губи окончателно стабилността си, независимо от това, колко примамлива е мечтата. Дон Кихот, от друга страна, лишен от илюзиите, които като криле му помагат да се носи високо над грубата реалност, сякаш се сгромолясва на земята и неподготвен за грубото съприкосновение с нея, загива. Парадокс е, че онзи, който може да бъде преносител на високите идеали, се оказва практичният Санчо. Но пък единственият му шанс да влезе в досег с тези идеали е срещата му с Дон Кихот. Така всеки от двамата герои се оказва немислим без другия. И ако в това взаимоотношение Дон Кихот символизира мъдростта, а Санчо – оптимизма, логиката на развитието му пропагандира конструктивната мощ на трезвата, положителна нагласа, извисена от стремежа на мисълта да отиде отвъд границите на ежедневието.
Образите на двамата герои будят усмивки – високият съсухрен застарял рицар, гордо изправен върху мършавата си кранта, с копие в ръка и бръснарски леген на главата, и оръженосецът му Санчо – нисък, дебел, тежко отпуснат на своя Сивчо, вечно загрижен да опази дисагите и меха си с вино. Но признавайки великото, Сервантес пресъздава тези два пародийни образа, за да покаже, че времето на странстващото рицарство отдавна е отминало; че средствата, с които то се опълчва срещу злото в света, са неимоверно остарели и че е невъзможно времето да бъде върнато назад.
Чрез образа на главния герой романистът внушава, че свободният дух и нестандартното мислене вървят ръка за ръка. Именно те тласкат героя към възстановяването на ценности, погазени от прекалено закостенелите в разбиранията си съвременници. Безкористният романтик иска да възроди справедливостта, взаимопомощта, почитта към любимата, жертвоготовността. Но писателят нито за миг не отклонява своя поглед от злото, което независимо от новото време продължава да бъде постарому жизнеустойчиво и дори да става още по-често срещано.
Проследявайки своите герои по време на походите срещу грубото, пошлото, антихуманното в този свят, романтикът рисува реалистична картина на испанската действителност. Внушението, което постига по този начин, е двойно – злото е страшно, то е насочено срещу човека и срещу истинските стойности в обществото.
Сервантес характеризира този прекрасен, но и трагикомичен герой, поставяйки го в „необикновени“ ситуации. Почти всички премеждия са плод на въображението на идалгото. Пример за това са тридесетте вятърни мелници, взети от него за „грамадни великани“, с които даже влиза в бой. Не е случайно, че първият поход на Дон Кихот трае най-кратко. По съвета на хаджията той се връща в Ла Манча, за да се снабди с най-ценното – парите. За бедния идалго те нямат никаква стойност. Той не знае тежката цена, нито осъзнава колко са пагубни те. Всъщност пропуснал е да се снабди и с нещо друго, което за него е насъщна потребност – оръженосец.
Особено важен е изборът, който идалгото прави. Той не е случаен, защото Санчо не е само един от многото кастилски селяни, мечтаещи за забогатяване, а и „добрият Санчо“, не по-малко луд в мечтите си от своя господар, не по-малко способен да вярва. Неговата на пръв поглед здрава, практична, уравновесена селска природа е най-добрата почва за идеала, който Дон Кихот преследва.
В началото „оръженосецът“ Санчо Панса е воден от закостенелите си разбирания, но за осем дни той се отказва от губернаторството, изоставя мечтата си за бързо натрупване на пари и постига духовно освобождаване. Съжителството му с Дон Кихот се оказва предпоставка за това. Той е повлиян от лудостта на идалгото. Не без основание Дон Кихот твърди: „Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мен...“ От гротескното описание на външния вид на идалгото – „посивели коси“, „орлов, малко пречупен нос“, „увиснали черни мустаци“, „мършав, тънък като върлина, с дълги кокалести ръце“, читателят разбира, че той води доста мизерен начин на живот, но никой не може да опровергае твърдението, че той е духовно богат. Романтикът издига на пиедестал дамата на сърцето си, като вижда в лицето на не особено привлекателната селянка Дулсинея „най-хубавата жена на света“, защото вярата му в красотата на любовта е огромна.
По време на съжителството си с идалгото Санчо Панса претърпява еволюция. Той се „донкихотизира“ бавно. От практичен, здравомислещ пресметливец се превръща в напълно контрастна по отношение на същността си личност – двойник на Дон Кихот. Носител е на типичните ренесансови идеи: „Всичко зависи от човека.“ Вярва в собствените си възможности и в човешките си способности: „Щом като съм човек, мога да стана папа, а не само губернатор.“ Той е убеден, че след като всички човешки същества са равни пред Бога и природата, би трябвало да имат еднакви възможности за реализация в живота.
Оръженосецът обиква искрено своя рицар и му вярва, дава му моралната си подкрепа и с това става продължител на делото на своя идалго. Особено трогателен и благороден е Санчо, когато се опитва да вдъхне смелост у господаря си и го моли да продължи да вярва в това, в което го е убеждавал. Постепенно той започва да усеща вкуса на истинския живот, на победата и славата. В края на романа дори покорява със своята безкористност. Виждайки, че господарят му, напълно отрезвял и скъсал връзката с предишния си живот, умира, той го моли: „Ах, господарю, не умирайте Ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години, защото най-голямата лудост, която човек може да направи, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга...“
Тази мъчителна молба подсказва, че самоотвержеността и храбростта на Дон Кихот напълно са се преселили у неговия оръженосец. Мъдрият, разбиращ, влюбен в чистия нравствен идеал на Дон Кихот Санчо вече знае, че човечеството дълго още ще има потребност от своя рицар, че в борбата със злото, независимо от трудностите, главно оръжие винаги трябва да бъде рицарският морал.
Чрез противоречивите образи на Дон Кихот и Санчо Панса, Сервантес запознава многобройните си читатели с въображаемото и реалното в този свят на неправда, който като че ли продължава и до ден-днешен. Те са носители и защитници на благородството и на честта, което се определя от морала и делата, а не от произхода на човека.
Чрез романа си „Дон Кихот“ Сервантес утвърждава хуманистичната перспектива за бъдещето на човека в името на идващото „златно време“, във вечното търсене на един по-човечен, по-красив свят и вярата, че ще го намери, защото героите му вярват в себе си, вярват в доброто.
@bgmateriali.com
