„ДОН КИХОТ“ – „МЪДРОСТ В БЕЗУМИЕТО И БЕЗУМИЕ В МЪДРОСТТА“

 

          Романът „Дон Кихот“ е пример за това, как първоначалните намерения на един писател излизат извън тесните рамки и се получава резултат, който е над очакваното даже и от самия Сервантес. Замислен като пародия на рицарските романи, „Дон Кихот“ прераства в един общочовешки роман — пъстра картина на средновековна Испания на прага на Ренесанса. Това е книга за разминаването между благородните човешки мечти и илюзии, от една страна, и несправедливата действителност, от друга, както и за разминаването между възвишените желания на човека и жалките средства, с които разполага, за да ги осъществи.

          Централен герой, носител на тези идеи, е Дон Кихот. Мъдрост в безумието и безумие в мъдростта се преплитат в майсторски създадения от Сервантес образ. Писателят рисува героя като типичен представител на своето съсловие — идалго, дребен испански благородник. Ненамирайки нравствени ценности в своето време и поради това, че му липсват цел и жизнена перспектива, идалгото се отдава на страстта си да чете рицарски романи. Тя го откъсва от реалността и го довежда до своеобразно обезумяване. Авторът проследява именно този период — времето между умопомрачението на героя и просветлението, което той преживява малко преди смъртта си. Мнозина смятат този период за лудост, но тълкуването на испанския писател Мигел де Унамуно ни помага да разберем, че в лудостта на Дон Кихот има дълбока мъдрост. Лудостта му е неговият начин да изкаже свободно, без задръжки и без да се съобразява с общоприетите норми своето мнение за порядките в Испания през тази епоха.

          Алонсо Кехана се превръща в Дон Кихот и встъпва в „попрището на доблестен рицар“, окрилен от великата си мисия — да се бори срещу всяко зло и да защитава бедните и онеправданите. За тази цел той не се нуждае от благородническа титла — стига му само вярата, че може да направи света по- добър.

          Пред героя се откриват невероятни перспективи. Променя се всичко, до което той се докосва — с ръцете си или с мислите си. Последователността на времето изчезва, пространството се стеснява. Погледнато отстрани, в действията на рицаря няма разум, няма смисъл. Понякога героят възприема вятърните мелници като великани, друг път признава, че тепавиците са тепавици... Но лудостта дава възможност на идалгото да вижда по-далеч, да иска по-силно, да може повече. Алонсо Кехана е част от света такъв, какъвто е, а Дон Кихот е допълнение към света такъв, какъвто трябва да бъде. Алонсо Кехана следва лудия ритъм на живота, а идалгото създава нов — ускорен и неравен ритъм на живота. Първият е разумът на разумния, а вторият е разумът на безумния... Дон Кихот е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта...

          Сервантес пресъздава чрез занимателни случки илюзорността на човешкото съществуване, водейки читателя до прозренията за излишността на хуманност и нравствено извисяване. В романа са събрани и слети в едно цяло всички черти на испанския характер, на испанския дух, на испанския живот. Образът на рицаря е плод на две големи световъзприятийни нагласи на епохата — едната, свързана с човешкото поведение, и другата — с героическата нагласа на личността.

          Четенето на романи е само повод за лудостта, която става необходимост за героя, за да се съхрани неговото истинско здраве, както и най-типичната му проява — волята и желанието му за действие.

          Истинско благородство е да продължаваш да правиш добро, да се бориш за справедливост и равноправие, когато в отговор получаваш само неразбиране и враждебност. Подбудите на героя да прави добро са романтични и идеалистични. Той тръгва по света с единственото благородно намерение да възстанови унищожените нравствени ценности. Именно затова избира да бъде рицар, защото се прекланя пред идеалите на средновековните рицари — справедливост, честност, доброта, жертвоготовност. Смисълът на неговия живот е да защитава слабите и онеправданите, а тези идеали са и на самия Сервантес.

          За жалост средствата, с които иска да постигне целите си, са смешни и жалки. Рицарските му доспехи са покрити с ръжда, шлемът му е пробит, конят му с възвишеното име Росинант, е стар и мършав, а любимата му — Дулсинея дел Тобосо, е лишена от женски чар. С тези жалки атрибути героят тръгва на борба със злото. Всеки път, когато се сблъсква с действителността и я свързва с прочетеното, той върши безразсъдни постъпки. Стадата овце му се привиждат като вражески войски и той се бие с тях. Окованите каторжници за него са невинни люде. Поради безумието си Дон Кихот се откъсва от живота, често не вижда действителността в истинския й вид, гледа на нея през очите на миналото, населява я с измислиците от рицарските романи и затова търпи неуспехи. Той не познава действителността и не се съобразява с нея, а издига в действителност своите мечти и идеали.

          Идалгото е безумец само когато се забърква в нелепостите на рицарските романи. Свещеникът казва за него: „Като махнем безсмислиците, които този добър идалго говори в лудостта си, щом стане дума за други неща, разсъждава отлично и проявява ясен и проницателен ум...“ Дон Кихот стоически изтърпява всякакви лишения, болки и обиди, защото вярва, че подчинението прави хората по-добри. Той поучава, дава съвети, помага и продължава напред, въпреки несгодите. С дълбока мъдрост рицарят на печалния образ говори за „златния век“, за науката, за поезията, военното изкуство. В борбата със злото проявява изключителна смелост, решителност и мъжество.

          В ценностната система на героя Свободата заема важно място. Тя е повече от всичко друго на света. Когато напуска замъка на херцога, рицарят казва на оръженосеца си: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората...“ Много мъдрост има и в съветите на идалгото към Санчо Панса как да управлява острова. Чрез този герой авторът разкрива желанието на хората от народа да подобрят положението си и да се премине към по-добро устройство на обществото.

          Дон Кихот говори възвишено, но думите му са лесноразбираеми. Във всяка се съдържа много мъдрост, която препраща читателя към света на анализа, разума и себеутвърждаването Всяка дума е смислово натоварена и представлява неимоверна съвкупност от мъдрости, разбирания за човешкия живот. Мъдростта влиза в конфликт с безумието, но двете са едновременно взаимозависими. Тя изглежда необикновена, но е резултат от видяното и усетеното. Героят се стреми към един идеален свят, пропит от доброто; там, където не съществува зло. Мъдростта се явява като краен резултат от едно човешко опознаване и прозрение за онова, което прави човека истински. Тя е висша форма на човешкото достойнство, но трудна за достигане и разбиране.

          Дон Кихот—носителят на отживялата рицарска идеология, обърнат назад към миналото — е безумец; Дон Кихот — защитникът на слабите и угнетените, вдъхновяван от хуманистичните идеи на Възраждането—е мъдрец.

          Сервантес осмива с добродушен хумор външността, речта, несъответствието между реалната действителност и душевността на героите. Смехът на автора е тъжен, защото той страда заради непреодолимите противоречия, които превръщат исполинския мъдрец в жалък безумец. Със своя невероятен талант, писателят дарява на главния си герой вечен живот, превръща го в невероятен образ, символ на вечния стремеж на мъдрите да направят живота по-справедлив, по-достоен.

         Знаменитото произведение на Сервантес има огромно общочовешко значение с реалистичната обрисовка на испанския живот и ярките образи на Дон Кихот и Санчо Панса, които допринасят за неувяхващата слава на творбата и до днес.

Автор: Димитрина ЛАЛОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave