МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС – „ДОН КИХОТ“
„РАЗУМНАТА ЛУДОСТ“ КАТО СПОСОБНОСТ ЗА ИЗЖИВЯВАНЕ НА СВЕТА
(Есе)
„Разумът е даден на човек за да разбере, че не може да се живее само с разум“ (Ерих-Мария Ремарк), защото чувствата, себепознанието са истинска мъдрост, която в очите на обществото често изглежда като лудост. Е, Дон Кихот е свръхлуд дотолкова, че достига висините ма щедростта...
Чрез рицарските романи Рицарят на печалния образ се преселва в света на идеите. Заживява в мислите си, обръща взора си изцяло към духовното.. Така нашият герой става сляп за материалното и постъпките му често срещат недоумението на хората, погълнати от ежедневието си. Същите тези практични врагове на човешката чувствителност, врагове на приказките и чудесата, говорейки само за да поискат или вземат нещо, мислейки се за много разумни, стават до такава степен неблагоразумни в разумността си, че от много шум не оставят място за сърцето. Те не разбират, че човек е създаден да живее, не да съществува. Отделих толкова редове на тези догматици единствено, за да откроя великата мощ на Дон Кихот, дадена му от вярата, от идеалите. В речта си, отправена към козарите, той открива силата на своя дух. Сама по себе си, речта не е нищо особено. Фактът обаче, че е изречена пред хора неразбиращи, заплашена от недоумяването на простолюдието, говори за вярата му, за силния му дух. И наистина... козарите, макар и да не разбират, слушат унесени, смаяни, Ето това е силата на доброто.
Дон Кихот изживява света по най-добрия възможен начин, а именно чрез желанието да се твори добро, да се следват идеалите на дело. За жалост, така той става луд за обществото. Следвайки неписаните закони, нашият рицар пристъпва писаните. Воден от идеалите си да твори добро, се чувства длъжен да изкоренява всяко зло. Ето това го прави различен. А хората не обичат различните от тях. Те се примиряват с лошото и това ги прави зли. Кара ги да смятат Рицаря на печалния образ за луд. Той обаче не ги чува и живее според законите на рицарството. Разбира се, в нашия свят често постъпките му изглеждат неадекватни и мнозина смятат, че щом крайната цел не е постигната, то и в делата не се крие добро. И тук е спънката, защото за Дон Кихот делата и само делата имат значение, без оглед на целта. За него е важно желанието да правиш добро. В замъка на херцога той казва: „Аз знам кой съм...“, но всъщност душата му изрича: „Аз знам кой искам да бъда.“ Е, ако всеки от нас беше заразен поне с малко от лудостта на великия рицар, то светът щеше да е по-добър!
Дон Кихот живее така, както му повеляват идеалите. Защитава ги на дело. И тук именно се крие дълбоката му тъга — един човек, изправен срещу цялото човечество, се опитва да направи света по-добър. Много смелост се иска... и наистина — много изкуство, за да поемеш по един път без край, по път с безкрай препятствия, по път, на който крайно наложително е да сложиш името „тъга“. Това ще да е разумното.
Но всъщност каква е разликата между разумното според хората и разумното според Дон Кихот? В българската литература съществува едно безкрайно точно сравнение на Тончо Жечев между нашия рицар и Одисей. В царството на мъртвите Одисей не може да пипне духовете. Рицарят на печалния образ обаче, излизайки от пещерата, имайки за цел да убеди Санчо в правотата на своите твърдения, казва: „Аз ги пипнах...“ И наистина той ги е пипнал, защото духовното за нас е материално за него.
Одисей не смята за важни средствата, а целта, крайната цел. Дон Кихот обаче вярва, че средствата са важни, а не целта, още по-малко — последствията. Героят на Троянската война казва: „Търпи... о, сърце!“ За героя на доброто дело обаче такива думи са немислими... Надявам се, това сравнение достатъчно красноречиво да е разяснило разликата между хитростта, разума и мъдростта.
Пътят, по който поема Дон Кихот, е твърде трагичен. Съдбата му отрежда себепознание, мъдрост. Син на делата си, великият рицар избира мъдростта и така едновременно избира и своята гибел. Да! Мъдростта е тежко бреме. Затова никой не може да бъде цял живот Дон Кихот. Вникването ни в нас самите ни убива с копия, раняващи само душата, и това е страшно, защото, ако тя умре, агонията на телесната смърт става непоносима.
Разумната лудост на най-великия рицар в човешката история е да твори добро и така той е удостоен с безсмъртие. Затова... бързайте да правите добро, правете добро, докато съществувате, защото „Голямото сърце, както и океанът, никога не замръзва.“ (К. Берне). И накрая остава страхът. Не страхът, че съдбата може да ни е отредила себепознание, живот като този на Дон Кихот, а страхът, че може да ни е отредила такова щастие!
***
И обяви война на злото,
и съюзи се с храбростта.
Зад него застана силата и на доброто
и достигна той до мъдростта.
Намери пътя към Светия Граал
и въпреки че бе сломен,
стана той на собствената си
вселена крал
и с безсмъртие бе удостоен.
Признателен съм ти и съжалявам,
че твоя дух във мен не бях аз съживил,
толкова време аз да страдам,
преди походите си да бе ти обновил.
Горд съм аз да те познавам.
Промени ме ти изцяло.
И справедливост желая да раздавам,
и милосърдието във мен се е вляло.
Наистина Дон Кихот още броди из света на идеите и няма да спре, докато не бъде изкоренено и последното зло. Затова нека му дадем отпуск и си пожелаем да бъдем като него!
Автор: Никола МАЛИНОВ,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
