ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ
ДРАМАТА НА ЧОВЕКА ОТ БЕДНИТЕ ПРЕДГРАДИЯ
Поемата „Зимни вечери" е публикувана за пръв път в „Работнически вестник" през януари 1923 г. - само шест месеца преди смъртта на Смирненски. Тя е една от последните му и най-зрели поетични творби, в която темата за нещастието на хората от социалните низини е интерпретирана особено драматично и всеобхватно. В нея отново се появяват някои от героите на цикъла стихотворения „Децата на града", които заедно с останалите обитатели на бедното предградие сякаш изживяват пред очите на читателя следващите моменти от своята житейска драма. Тя е видяна, почувствана и съпреживяна от лирическия Аз, идентичен с личността на самия поет, който споделя напълно живота на своите герои. Обобщението на техните нещастия, изпитания и скърби се засилва от предчувствието за собствената му смърт, което той вече носи в себе си. Всичко това придава на поемата „Зимни вечери" разтърсващата сила на своеобразен поетичен реквием.
Драмата на човека от бедните предградия, проследена емоционално и в същото време изключително реалистично, се крие в сблъсъка между естествения стремеж на човека за по-достоен живот и смазващата го действителност, която обрича всички жители на бедните предградия да бъдат до смъртта си „пленници на орис вечна, зла". Страданието на тези хора е станало за тях начин на живот, от който за мнозина единствен изход се оказва смъртта. Драматизмът все повече придобива трагични нотки и измерения, налагащи се еднакво силно и при символно-обобщаващото, и при реалистичното изображение. Всеки един от обитателите на бедния квартал изживява своя драма, която много често преминава в трагедия. Повторяемостта на страданието им, видяно в най-различни превъплъщения, внушава чувство за обреченост и безнадеждност. Това е сякаш един омагьосан кръг, очертан от следите на глада, самотата, болестите и смъртта, от който няма излизане.
В обобщените картини лирическият Аз внушава основната идея на поемата по два различни начина, посредством два различни типа изображение. От една страна, това е символно-метафоричният подход, стилово опоетизиран в духа на символистичните норми, а от друга страна, е конкретно-реалистичният, пряко визиращ социалните проблеми. Скритият смисъл на символно-метафоричните образи в I част е веднага атакуван от реалистичното изображение на бедността и нещастията, с които лирическият Аз се сблъсква на всяка стъпка. Резкият завой от обобщеното към конкретното изображение се повтаря във всяка следваща част. Още в началото наситената с драматизъм обстановка е внушена чрез символно-метафорични образи от типа на „на живота сивата мъгла", „жълти стъклени очи", „като черна гробница и тая вечер":
Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола - призрак сякаш –
в сивата мъгла стърчи.
Във II част вече следва рязък преход от символното изображение към обрисуването на една конкретна, изпълнена със социален протест картина на живота в предградието на големия град. Своеобразното конфликтно съчетание на двата противоположни подхода насища атмосферата с напрежение, което все повече се засилва при постоянната смяна на тона и рисунъка. Конкретизацията на всяка нова картина се допълва от избора на детайлите от страна на лирическия Аз и от открито заявената му съпричастност към всичко, което го заобикаля:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
В следващите части на поемата двата типа изображение отново се редуват с една впечатляваща последователност. Ако в III част се срещаме с опоетизираното, романтично виждане на тежкия труд на циганите-ковачи, то в IV част, в обрисуваната със средствата на символистичната поетика картина с гъстата тегнеща мъгла, се включват и мяркащите се силуети на връщащите се от просия сляп старец и дете. В V част, реминисценцията (смътен спомен) с чуващия се отдалеч тежък звън, повтаря мотива от третата част. В замяна на това в VI част символно-метафоричните образи определено отстъпват на втори план. Пред очите на читателя изпъква реалистично и дори зловещо спиращата дъха гледка на моминското лице в ковчега на без време умрялата девойка. Едва в последната строфа на тази част, следвайки вече не драматичните, а трагичните измерения на случилото се, се появява изображението на топящите се по прозореца на бедната стаичка ледени цветя. Тяхната безследно изчезваща красота е финалът, заключителният акорд, внушаващ безследно изчезналата младост на покойната:
В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя
и в свойта кратка красота
цветята се топят безследно...
Последната VII част от поемата е заключителна от семантична гледна точка и в същото време е финал на редуващите се дотук една след друга контрастни картини, допринасящи в най-голяма степен за драматизма на изображението. В тази последна част определено се налага не символистичният, а реалистичният подход към действителността, преливащ в една сурова и изобличаваща конкретност. Картината със зъзнещите по уличния фенер деца се допълва от двете трептящи на небето звезди над затвора. Думата „звезди", така присъща на поетичния реквизит на символистите, тук - в съчетанието с напомнянето за затвора, добива съвсем противоположно значение и става компонент от една определено мрачна действителност. Символистичният стил се появява за кратко, но контрастът между двете изображения си остава очевиден. Бедните деца гледат как снежинките падат и стават на кал в уличната локва, което несъмнено е едно твърде лесно за отгатване напомняне за тяхната бъдеща съдба в жестоките условия на несправедливо устроеното общество. Във всички части на поемата идеалът на лирическия Аз за повече доброта и щастие в света е поставен на изпитание, докато най-накрая окончателно отстъпва пред смазващата реалност. Крахът на идеала съвпада и сякаш е подсказан от гибелта на снежинките. Може да се предположи, че лирическият Аз внушава мисълта, че загиват не само чистите детски души. Категорично се отхвърля и всяка възможност за идеализацията на една действителност, която не може да бъде нито променена, нито заобиколена:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
Всеки един от героите в поемата „Зимни вечери" носи своята драма. Образите на обитателите на бедното предградие са обрисувани само с няколко щрихи, но въпреки това те се оказват достатъчни, за да изпъкне съвсем осезаемо участта на всеки един от тях и да бъде запомнена завинаги. Измежду тях особено се откроява представената във втора част драма на „безхлебния" пиян баща, който убива мъката си в алкохола, за да забрави непотребния си живот, опропастен от безработицата и от безсилието да промени нещо. Неговата драма се задълбочава още повече от пищящите гладни деца, върху които той излива гнева си, търсейки отдушник за отчаянието си. Има нещо смразяващо и зловещо в тази обща семейна драма, която ридаещата майка не може да гледа и излива мъката си в зимната вечер вън от бедната къщурка:
Децата пищят и се молят
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
Децата на пияния баща не са единствените невинни жертви на бедността, глада и социалните противоречия, чиято съдба се проследява в следващите части на поемата. В III част се появява натовареното с торби дете, придружаващо „слепия старик", което се връща от поредния ден, прекаран в просия. Не по-лека е съдбата и на двете малки деца, зъзнещи и спрели да си починат под уличния фенер, оставили за миг чувалчетата до себе си, нито пък на „дрипавото детенце", което се моли пред „мъничък иконостас" край ковчега на починалата си сестра. Всички те не само напомнят „братчетата на Гаврош" от едноименното стихотворение на цикъла „Децата на града", но и показват в още по-злокобна светлина наложения им в условията на социална несправедливост живот, ограбен откъм щастие, детски игри, усмивки и сведен прекалено отрано до жестока борба за оцеляване:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели о гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
Драмата на всички обитатели на бедното предградие рано или късно преминава в трагедия и това е закономерен край на мъчителния живот, който водят. Сблъсъкът между копнежа по щастие и грозната действителност е предрешен. Това не намалява драматизма, а го прави още по-угнетяващ като изобличение на виновниците за съдбата на човека-жертва. В предпоследната шеста част на поемата се сблъскваме точно с такава трагедия, чиято страшна развръзка е моминското лице в грубо скования дъсчен ковчег. Със смъртта на девойката безвъзвратно са потънали в небитието и моминските й мечти, и надеждата за нормално човешко съществуване. Трагедията докосва и нещастната ридаеща старица - майката, която едвам „ сподавя кашлицата суха". Това ще е следващата жертва на жълтата гостенка, чийто зловещ дъх чувства в гърдите си и самият поет:
Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.
Лирическият Аз-своеобразният двойник на поета, е неразделна част от обитателите на бедното предградие. Една от „смълчаните хижи", край които всяка вечер минава, е и неговият собствен дом, ако си припомним биографията на Смирненски. Картините и хората, за които говори с такава болка, са му безкрайно познати и близки. Тяхната съдба е и негова съдба, затова съпричастността му към драмата им е искрена и завладяваща. В неговата изповед и в призива към събратята му - към жертвите на „вечната бедност и грижа" - се чувства не само болка, не само съзнание за безизходицата, в която са изпаднали, но прозира и косвена присъда над виновниците за окаяния живот на невинно страдащите:
Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла...
Повторяемостта на действията и на последователно разкриващите се пред очите на лирическия Аз гледки се налага неусетно в съзнанието на читателя. Твърде често се споменават думите: „пак", „отново", „позната". Достатъчно е да си припомним стиховете:
Вървя край смълчаните хижи
И пак край смълчаните хижи
Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Но ето къщурка позната
Той е- слепия старик се връща,
Всичко е безкрайно познато и монотонно повтарящо се за лирическия Аз, който се чувства не по-малко нещастен от своите герои, скитайки се по разкаляните улици на сиромашкия квартал, потресен от постоянно изникващите пред очите му примери на глад, страдание и смърт. От друга страна, тази повторяемост на гледките и на различните варианти на драмата на бедните и страдащите може да бъде изтълкувана не само като белег на познатост, но и като доказателство за обреченост. Нещо, което толкова често се повтаря, което се натрапва на съзнанието, не може да не внуши мисълта, че става дума за едно страдание без край. То не довежда до открита съпротива, но косвено подсказва необходимостта от противодействие срещу социалното зло, което един ден ще бъде атакувано от изпълнилите улицата тълпи на обитателите на бедните предградия - така, както ги познаваме от други творби на поета.
Смирненски е неизчерпаем във вариантите, в които съпреживява мъката и страданието на своите събратя по съдба. Сред всички негови произведения от този тематичен кръг, поемата „Зимни вечери" заслужено заема първенствуващо място по силата на въздействие и с дълбочината на пресъздадената в нея колективна драма. Поемата „Зимни вечери" разширява и тематичния диапазон на този жанр в българската литература, откроявайки се като социална поема, породена и ангажирана с останалите дълго време актуални обществени противоречия на епохата.
@bgmateriali.com
