„Крадецът на праскови” е истински шедьовър на българската литература. В тази невероятна творба Емилиян Станев разказва за една възвишена и свята, но невъзможна любов, която преобръща живота на героите и ги кара да забравят за заобикалящия ги свят.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между Лиза и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
Любовта между двамата герои - Елисавета и Иво Обретенович, е още по-красива със своята обреченост на фона на войната, отчуждила хората едни от други. При героите на Емилиян Станев се наблюдава противоположна психологична реакция. Обичта ги прави близки. Те изпитват взаимна топлина. Стремят се един към друг. Всеки чувства болезнено отсъствието на другия. Въпреки множеството прегради, които ги разделят, Лиза и Иво забравят за всички морални и християнски нравоучения и се отдават на обичта си. Двамата герои са представители надве враждуващи страни: Елисавета е жена на коменданта на града, а Иво е сръбски военнопленник. Точно войната, която носи неизвестност и постоянна заплаха. Лиза обвинява за своята невъзможна любов. Но не само тя е пречка за обичта между двамата. Елисавета е омъжена жена, а според християнската религия, изневерявайки на мъжа си, жената извършва грях. Съпругът й, полковникът, години наред издига невидима преграда между себе си и нея. Затова и Лиза опознава щастието едва сега, когато се запознава с Иво Обретенович. До тази съдбовна среща с любовта животът й преминава в четене на книги, редене на карти и безкрайни самотни часове, прекарани на „трема". Точно в тези часове тя изпитва най-силно „това неизвестно чувство на отчаяние и на малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". В нейния живот няма любов и щастие, а само мъка и отчаяние. Затова и Лиза е готова на всичко за любовта си, защото е открила смисъл в живота си. Любовта дава сила на Елисавета и благодарение на нея тя загърбва всички християнски и морални норми и се отдава на обичта си. Благодарение на това велико чувство Лиза, макар и трудно, скъсва с миналото си. Трудно, защото отначало се чувства виновна. Виновна затова, че макар и да не обича съпруга си, за когото се омъжва не по собствено желание, тя му изменя. И в душата й се появява раздвоеност, сякаш в нея живеят две същества. Едното е „примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост, с безразлично отчаяние и тъга". Това същество е разумно и дава на Елисавета спокойствие в живота. А другото - „непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо", същество е част от сърцето на героинята и желае да живее свободно и щастливо. Любовта коренно променя Лиза. От спокойната и примирена жена вече няма и следа.
Тя вече не държи главата си наведена, не върви така отегчено, а се гледа в огледалото със суетността на влюбена жена. Нейната промяна се дължи на освободеността на душата й, защото „човек се подмладява, когато душата му е свободна". Всичко, което напомня на Лиза за прекрасните мигове, изживени с любимия, й е скъпо. Тя чувства дъха на любовта в природата. Всичко е одухотворено - предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, върху която са сядали с любимия. Героинята е вече „със слепи за околния свят очи”. За нея тази любов е най-хубавото нещо, което се случва в живота й, и затова тя с цялото си сърце и душа й се отдава. Елисавета толкова много обича сръбския военнопленник, че за нея няма връщане назад. Любовта й дава сили, кара я да загърби миналото си, в което са непримиримите представи за добро, зло и щастие. Цялостното духовно развитие на героинята довежда до една точка, в която след смъртта на Иво пътищата и нравствени, и житейски - свършват за нея. Тогава тя избира и единствения изход - да сложи край на живота си. Лиза предпочита да избере смъртта пред живота без любимия човек. Тази любов, която тя изпитва към Иво,е толкова силна и прекрасна, че остава най-хубавото нещо в живота на героинята. Затова тя предпочита смъртта пред живота без Иво, а и няма нищо друго освен материалната осигуреност на полковнишка съпруга.
Жестоко и неумолимо е времето в повестта „Крадецът на праскови”. В него такава възвишена и свята любов, каквато изпитват Елисавета и Иво Обретенович, няма бъдеще. Няма, защото по време на война никой не може да намери лично щастие. Това е време, което е изпитание за хората и е най-голямото зло за тях. Войната е причина за всичко лошо - омразата, която разделя, преобръща и разбива човешки съдби. Лиза и Иво Обретенович избират смъртта. Но не тя побеждава. В повестта „Крадецът на праскови" на Емилиян Станев обичта между хората застава над войната, болката и отчуждението. Побеждава чистата, свята и възвишена любов на двамата герои, макар и невъзможна сред ужасите на войната.
@bgmateriali.com