ЕЗИКОВА КУЛТУРА НА ЛИЧНОСТТА

 

          Езикът е система от езикови единици (звукове, морфеми, думи, изречения, текстове), които се свързват по определени правила.

           Езикът характеризира определено общество, колектив или група. Чрез езика се съхранява и предава натрупаният в обществото опит, обогатяват се знанията на обществото за света.

           Речта е реализацията на езиковите единици, употребата им в конкретна ситуация за постигане на различни комуникативни цели.

           Речевата дейност е част от социалната активност на личността. Всеки човек има свои характерни речеви особености (речев репертоар), например специфична артикулация (произношение), често използвани лексикални средства, граматични конструкции и под.

           Езикът е абстрактна система, докато речта е конкретна (устна или писмена реч). Отношенията между езиковите единици са йерархични, а речта е линейна – представлява последователност от думи или изречения.

           Езикът е системата от средства за общуване, докато речта е целенасочената съзнателна реализация на елементите от тази система в конкретна ситуация.

           Речевата (комуникативната) ситуация е съвкупността от всички условия, които са необходими за реализиране на общуването. Тя включва следните елементи:
              ◾ участници: автор/адресант (отправител) и получател/адресат на съобщението. Отношенията между участниците определят комуникативните им роли;
              ◾ канал: слухов или зрителен; еднопосочен – без обратна информация за степента на възприемане на съобщението, например печатни издания, радио, телевизия, и двупосочен, например разговор, чат; 
              ◾ код: системата, чрез която се предава информация. Тя може да се състои от вербални знаци – устни или писмени, или от невербални знаци;
              ◾ предмет (тема) и цел на общуването;
              ◾ ситуативен контекст – място и време на общуването.

          От елементите на речевата ситуация – участници общуването и отношения между тях, предмет, място и време, зависи дали общуването е официално, или неофициално.

           Езиковата култура отразява умението на конкретната личност да използва езикови средства, които отговарят на комуникативната ситуация.

           Книжовният (стандартният) език е представителна форма на даден национален език, която се отличава с кодифицирани норми. Има писмена и устна форма. Задължително е използването на книжовния език при официално публично общуване.

           Разговорната реч е форма на даден национален език, която се използва при неофициално неподготвено общуване. Има само устна форма и включва както книжовни, така и некнижовни езикови средства, например диалектни елементи, жаргонни думи. Отделни разговорни елементи може да се срещнат и в някои ситуации от медийното публично общуване.

           Диалектът е форма на даден национален език, която е ограничена в определен географски район. Диалектите имат само устна форма, която днес е с все по-ограничена употреба.

           Книжовната норма е съвкупност от езикови средства, възприети през даден период от време за правилни в писмената и в устната форма на книжовния език. Нормите на книжовния език са фиксирани под формата на правила, които са задължителни за официалното писмено и устно общуване.

          Думата култура е с латински произход (от colere – обитавам, култивирам, развивам). С нея са назовавали процеса на отглеждане на растения и домашни животни от човека. Съвременният термин култура се свързва с израза cultura animi (култивиране на духа), използван от римския държавник, философ и прочут оратор Цицерон. Чрез „земеделската и животновъдна“ метафора той сравнява усъвършенстването на индивида с дългия и изискващ грижи процес на отглеждане на едно растение или животно. През периода на Просвещението „култура“ е синоним на „цивилизация“. Съвременното разбиране за културата като „най-доброто нещо, което е било създадено или казано“ се формира в края на XVIII и началото на XIX век в Западна Европа.

          ► Освен съвкупност от материални и духовни ценности култура означава още образованост, знания, цивилизованост, както и висока степен на развитие на нещо, изградено умение за нещо.

          ► Езиковата култура е част от културата на всеки човек и отразява знанията му за езиковата система; за правилата, определящи употребата на езиковите елементи, и уменията му за подбор и употреба на езикови форми, които са най-подходящи за конкретната речева ситуация.
          Поради разграничаването на език и реч освен езикова култура се използва и терминът речева култура (култура на речта). Така се отчита фактът, че правилността, обработеността и уместността се свързват с конкретните речеви употреби, а не с езиковата система.

          ► Езиковата култура (културата на речта) съдържа два основни компонента:
               1. Знания за езика и за книжовната норма, което включва:
          – познаване и прилагане на нормите на книжовното произношение – правоговор и правопис;
          – спазване на граматичните норми;
          – познаване на лексикалното богатство на езика и умение то да се използва според лексикалните норми.
          Равнището на езиковата култура на човека се оценява по скалата правилно – неправилно спрямо книжовната норма.

               2. Знания за особеностите на различните комуникативни ситуации и умения за избор на езикови средства, които са подходящи за конкретната ситуация с оглед на конкретните участници, цели, теми, място и т.н. Равнището на езиковата култура на човека се оценява по скалата подходящо (уместно) – неподходящо (неуместно) спрямо елементите на комуникативната ситуация и особеностите на функционалния стил или на езиковия регистър.

          ► Развитието и усъвършенстването на индивида в социален план са свързани и с повишаването на езиковата му култура. Доброто владеене на езика, употребата му според езиковите стандарти, съобразяването на езиковите форми с участниците, мястото, предмета на комуникацията представят по-добре говорещия или пишещия пред тези, с които общува. Отправителят на съобщенията създава положителна представа за себе си чрез своя добър „езиков имидж“.

          ► Езикът е инструмент за постигане на социалните или личните цели на индивида. Авторът на езиковото съобщение, което е оформено така, че отговаря на средата и ситуацията, постига по-ефективно своите цели.

          ► Езикова култура не е синоним на (езикова) грамотност.
          * Езикова култура е по-широкото понятие:
          – свързва се с употребата и на писмени, и на устни текстове;
         – предполага не само възприемане на информация, но и активно адекватно участие в обмен на информация;
          – зависи от нормите на езика и приетите правила за общуването.
          * Грамотността (езиковата грамотност) е по-тясно понятие:
          – свързва се с умението за възприемане на писмен текст (четене);
          – предполага умения за създаване на писмен текст (писане).

          ► Грамотността е основа и предпоставка за развитие на личността, за учене и усъвършенстване, за пълноценно участие в различни дейности. Грамотността осигурява достъп до знания, разширява сферата на социалните контакти, създава условия за по-добра професионална реализация. Езиковата грамотност е база, върху която се развива функционалната (четивната) грамотност.

          ► Функционалната грамотност е способността за четене и писане на по-високо равнище, което позволява пълноценно професионално и социално развитие на личността и ефективно участие в групата, към която принадлежи, в обществения живот, в професионалната сфера. Тя включва умения за:
          * разбиране на съдържанието на текста;
          * формулиране на съждения и изводи, свързани с прочетеното;
          * свързване на новата информация от текста с предишни знания по темата;
          * прилагане на наученото от текста в ежедневните дейности за решаване на конкретни житейски задачи от различни сфери.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave