ЕЗИКЪТ - ГОРДОСТ И БОЛКА В „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“ ОТ ИВАН ВАЗОВ
Създадена по конкретен повод, одата „Българският език" на Иван Вазов се превръща в апология на родното слово. Тя е написана през 1883 г. - време, когато България се стреми да докаже своите морални и духовни ценности и да намери мястото си в Европа и света. Не е случаен и фактът, че именно през този период Вазов пише и одата „Опълченците на Шипка". Стихотворението „Българският език" създава една великолепна представа за гордата същност на българите, отстояли своята родова идентичност след петвековно робство, а едновременно с това разкрива болката им от поругаването на родното слово.
Вазовата обич към родния език извайва художествения образ на българското слово. Авторът разкрива неговите изразни възможности чрез творческото вдъхновение на създадените от самия него стихове. В тях минало, настояще и бъдеще влизат в свещено единство. Стихотворението „Българският език" притежава всички особености на „похвалното слово" - патетичен увод, кратък лирически преход, същинска част, антитезисно доказване на красотата и великолепието на езика „светец" (неслучайно той е „език свещен"), тържествен обет в името на възхвалата му, което е доказателство за разнообразните възможности на българското слово. Вазов е горд от факта, че на този „неблагозвучен език" е създадено произведение като „Българският език". Болката от поругаването на родното слово вдъхновява поета да възпее дивната красота на езика, в чиято музика звучи гордостта на твореца, че на езика на дедите му говорят и неговите стихове.
Патетичният увод разкрива истинската същност на езика - „прекрасен" и „свещен“. В него се долавя и приемствеността между поколенията: „език свещен на моите деди ", „език на тая дето ни роди". Вазов иронично заявява, че „не - за ядове отровни", а за радост е създадено българското слово, което поражда и болката на поета, защото езикът е една неразделна част от живота му. Втората строфа е изградена изцяло от реторични въпроси, противопоставящи двете същности на езика - гордост и болка. Авторът противопоставя „хули гадки“ на „звуци сладки“, като се стреми да докаже великолепното звучене на българското слово.
Иван Вазов - патриархът на българската литература - не може да допусне отричането на езика. Той се обръща към българското самосъзнание на своите съвременници с думите:
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта им гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива.
Всичките си чувства Вазов излива в тази строфа. Той доказва благозвучието на езика, въздейства върху читателя, използвайки различни художествени средства - инверсия, алитерация, асонанс. Богатствата на езика са „оръжията" на поета за борба срещу неговите отрицатели. Изящно и великолепно е Вазовото слово в стихотворението „Българският език".
Най-голямата болка на поета е отхвърлянето на словото, на което той твори произведенията си. Езикът е „охулен, опетнен със думи кални". Това буди безпокойство и болка в поетичното Вазово сърце. Страданието е най-силно като вътрешно емоционално преживяване в четвъртия стих на четвърта строфа: „отрекоха те, о, език страдални", което поражда гнева на поета. Вазов е силно огорчен от факта, че всички - и „нашите", и „чуждите", отричат българския език.
Обичта към родината и към всичко, което й принадлежи, е творческият и личен мотив на Вазов да създава своето „похвално слово" за българския език чрез словото на дедите и на „тая, дето ни роди за радост не - за ядове отровни". Защото именно езикът е този, който е запазил българската идентичност през дългите години на робство. Вазов поема отговорността да предаде езика в неговия най-чист блясък на „бъдещото бодро поколение". Красотата на поетичното българско слово е духовният мост между минало и бъдеще. Благозвучието на Вазовия стих е най-голямото доказателство за ударната сила на родния език, с чиято красота поетът действително наказва неговите хулители: „и с удара на твойта красота/ аз хулниците твои ще накажа." Вазов е горд, че е българин и иска да предаде това свое чувство на целия български народ.
Стихотворението „Българският език" на Иван Вазов е възторжена възхвала на родното слово, в която гордостта и болката се срещат, за да превърнат в светиня духовната сила на родния ни български език.
@bgmateriali.com
