ЕЛЕГИЯТА „ЗАТОЧЕНИЦИ“ – БОРБАТА ЗА СВОБОДА И СКРЪБТА ПО ИЗГУБЕНАТА РОДИНА
ЛИРИЧЕСКИЯТ ОБРАЗ НА ИСТОРИЯТА: ОТ ЛИЧНОСТНОТО КЪМ ОБЩОЧОВЕШКОТО
Първата публикация на стихотворението е в списание „Мисъл“ през 1902 г. със заглавие „Към Подрумкале“ (Подрумкале е името на мястото в Мала Азия, където са били заточени българските революционери). Впоследствие Яворов променя заглавието на „Заточеници“ и с това главната отпратка към реалното историческо събитие изцяло изчезва от творбата. В нея липсват също така имената както на предателя, така и на героите.
Единствените конкретни позовавания, които срещаме в Яворовата елегия, са названията, включени в художествено условната словесна „географска карта“ на изгубената родина: „А Вардар, Дунав и Марица, / Балкана, Странджа и Пирин / ще греят нам...“. Всъщност това са имена, превърнали се вече в трайни ориентири за българското пространство в художествената ни литература. (Да си припомним стиховете от „Хайдути“ на Ботев, в които песента за Чавдар войвода звучи, подета от същите одухотворени български места.) Последната външна отпратка, очертаваща пътя на кораба със заточените българи (,,...и веч / едва се мяркат очертани /... / замислените великани / на чутният Атон“), свързва творбата с още едно важно място от пространството на българската духовност. (Да си припомним с какво и откъде започва Българското възраждане.) Нищо друго в стихотворението на Яворов не ни насочва пряко към конкретния повод за написването му, към реалността на историческото събитие, оставило следи в съзнанието на българите от онова време, както и в творби на писатели от наши дни.
Но пък тъкмо тази липса отпраща читателското възприемане на Яворовото лирическо посвещение от личностното (съдбата именно на солунските заточеници) към общочовешкото (съдбата на лишените от родина навсякъде по света). Скръбта на заточениците от стихотворението е не просто и не само тази на българските революционери от 1901 г., а е скръб на всички хора по земята, насилствено откъснати от отечеството си, разделени задълго, ако не и завинаги, от онова, за което са мечтали и са се борили. Това е мъката на всеки човек, независимо от националността му, който е лишен от възможността да следва избрания си път и комуто е отнета свободата да реализира стремежите и идеалите си.
КАРТИНАТА НА МОРСКИЯ ЗАЛЕЗ
До Яворов темата за морето е непозната в българската литература. Иван Вазов се възхищава главно от планината, Ботевият герой Хаджи Димитър е поставен „там на Балкана“, в творчеството на Пенчо Славейков ще открием великолепни изображения на полето. И балканът, и полето обаче изразяват чувствителността на един затворен на континента народ, прекарал пет века в една затворена към Запада азиатска империя. А морето предполага отвореност към света, излизане от рамките на националната и феодалната ограниченост. Неслучайно Ренесансът в Западна Европа възниква най-напред в морските градове на Италия и Испания, които развиват търговия с целия свят.
Изображението на залеза носи усещането за носталгия, скръб, умора, за окончателно приключване на жизнения път. В съзнанието на човека краят на деня се свързва подсъзнателно с края на живота. Дори вълните са уморени и затова успокоени, отказали се вече от яростта на стихийните игри... Така още началната картина на творбата въвежда читателя в елегичната атмосфера на преживяването.
Известно е съкровеното желание на моряците от миналото да имат попътен вятър. Но спокойствието, което създават в началото тези „попътни тихи ветрове“, е измамно. За героите на творбата движението към мястото на заточението, което ще бъде последна точка на жизнения им път, е нежелано. Затова то се свързва болезнено с чувството за безвъзвратност на пътуването. Глаголът „чезнете“ има метафорично значение – родните брегове и слънцето „чезнат“ на западния хоризонт така, както чезне надеждата за свобода и нов, свободен живот.
ОБРАЗЪТ НА РОДИНАТА И ОБРАЗЪТ НА СВЕТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО
Образът на родината е представен максимално конкретно, чрез назоваване на познати географски ориентири, както е обичайно за поетите от Възраждането и малко след Освобождението. Понеже посвещава живота си на борбата за свобода на Македония, Яворов споменава река Вардар, която по това време се мисли като неизменна част от родината. По принцип героят в поезията на Яворов възприема като духовна родина Пиринска, Вардарска и Егейска Македония, а Пирин и Вардар застават редом до хайдушка Стара планина, Дунав и Марица.
Образът на света е неясен и размит, представен като хаотично съчетание на вода и суша, на сън и реалност. Поради дълбокото встрастяване в съдбата на родината този свят не вълнува героите на стихотворението. Нещо повече – той им се струва чуждо и неприветно място, територия на скръбта, която те лишава от изконно човешкото. Колкото по-разпознаваема е родината, толкова светът е по-непознаваем и по-нежелан.
Такова противопоставяне между свое и чуждо, между родно и световно е характерно за народи, които задълго не са били свободни и още не са решили националните си проблеми. Опознаването на света ще дойде, когато бъде постигната свободата. Така, макар и да е написано в началото на XX век, стихотворението на Яворов се свързва с проблематиката на възрожденската литература, с творбите на Ботев и Вазов.
ОБРАЗЪТ НА ГЕРОИТЕ
Той съчетава в себе си подвига и мъченичеството. От една страна, те са рушители на вековния гнет на Османската империя. От друга страна, са станали жертва на предателство. Това съчетание е познато от евангелския разказ за живота на Исус Христос, който извършва чудодейни подвизи, но впоследствие бива предаден от собствения си ученик Юда. Героизмът и мъченичеството са и основните черти на Вазовите хъшове.
Между стихотворението „Заточеници“ и повестта „Немили-недраги“ има доста сходни мотиви. И в двете творби между човека и родината стои водното пространство, ничията територия. И в двете творби голямото желание на героите е да продължат борбата за освобождението на отечеството. Поради стечение на историческите обстоятелства проблемът е пренесен в нови условия, но в основни линии е същият. Затова и художественото му тълкуване е сходно.
@bgmateriali.com
